Образи и символи Размисли върху магическо-религиозната символика



страница1/9
Дата28.08.2016
Размер2.09 Mb.
#7659
  1   2   3   4   5   6   7   8   9
Образи и символи

Размисли върху магическо-религиозната символика

Мирча Елиаде
В памет на баща ми

ГЕОРГЕ ЕЛИАДЕ

1870—1951
ПРЕДГОВОР
За да състави този свой том, Мирча Елиаде е трябвало само да подбере някои от многобройните си вече публикувани или още неиздадени творби с философски размисли за символиката, тъй като тя е вездесъща както в религиозната, така и във всяка друга мисловна област. В началото на нашия век, когато изкусните майстори на сравнителните проучвания смятаха за по-мъдро да позакърпят платната, вместо да се впуснат в морето за нови приключения, на самото понятие „ символ " се гледаше с доста лошо око. Но нима древните критяни не са изобразявали на стените си двучелен щит или двуостър топор, които сякаш се носели във въздуха? Римляните не са ли съхранявали в дома на Цезаря копие, което в известни моменти знаменателно потрепвало от само себе си? А иначе това са били съвсем обикновени наглед оръжия – щит, топор, копие – превърнали се необяснимо защо в обект на преклонение. Спартанците не са ли наричали „деца на Зевс" две най-обикновени успоредни греди? Значи „истинският" култ не е бил насочен „изначално" към дървените греди, които „по-късно" са били използвани в преиначен смисъл, заради някакво антропоморфическо схващане за „свещеното". Но нещата вече не стоят така и, ако все пак има известни преувеличения, то те биха били в обратната посока: по-скоро би надделяла склонността да се съкрати рационалният бюджет на религиите в полза на разходите по символиката. Колкото до Елиаде, той се придържа към златната среда, благодарение на задълбочените си филологически познания. Есетата му не са плод на теоретични разработки, а на дългогодишни наблюдения и проучвания.

Две от монографиите, които той е включил в настоящия том, се отнасят до фундаменталните представи, присъщи на всяка идеология: центърът със своето разнообразие в третото измерение, зенитът, благодарение на който се подреждат по раздели и йерархия всички интересуващи дадено общество ценности; връзката, която изважда на преден план факта, че всеки живот – физиологически, колективен, интелектуален – представлява сложна плетеница от отношения. На сравнително малко на брой страници, но чрез вкоренени в контекста примери, Елиаде илюстрира богатството на извезаните върху тези две теми разновидности, като същевременно прави единството им напълно осезаемо. Есето, посветено на времето, съвсем ограничено – ако се осмелим да се изразим така, в сравнение с безпределната Индия, е пример за най-добрия възможен филологически подход: думата „кала" изразява както мимолетността на мига, така и безкрайното или циклично времетраене, съдбата, смъртта; едновременно рамка и съдържание, понятие и божествена личност, която често е била смесвана и дори отъждествяваш с различни богове, Времето се явява един от реактивите, способни да разкрият пътеводните линии, следвани от тези могъщи мисловни школи: авторът на кратките, но добре документирани глави в този том изследва и изяснява всички проблеми, които е целял да проучи. Макар и по-специално наглед, есето за символиката на раковините свидетелства за вложеното в работата религиозно въображение, чиято изходна точка не е някакво понятие, на което то придава различен конкретен смисъл, а съвсем материален елемент, свързан от автора с разнообразни понятия, така че снопът от аналогии в дадения случай сякаш излиза от чувствителния полюс на взаимовръзката: фигуранти, търсещи драматичното. Накрая, „ Символи и история" изяснява накратко, с подчертано позоваване на големите живи религии на Запада, защо анализите, съдържащи се както в настоящата книга, така и в останалите трудове на Елиаде не са чисти игри на ума, а разкриват точките на скачване, чрез които човекът-индивид и човешките групи уравновесяват и захранват мисълта си посредством развитието на своя опит.

Истинско щастие е, че широк кръг от читатели ще има възможността да се запознае с това въведение към едно от най-оригиналните проучвания на нашето време; те обаче не бива никога да забравят и факта, че неговият автор преди всичко е бил и си остава писател и поет.

Жорж Дюмезил


УВОД
Преоткриване на символиката
Учудващата мода на психоанализата донесе успех на някои ключови думи: образ, символика влязоха вече в постоянна употреба. От друга страна, систематичните проучвания на механизма на „първобитната мисловност" изтъкнаха значението на символиката за архаичната мисъл, както и фундаменталната й роля в живота на кое да е традиционно общество. Надрастването на „сциентизма" във философията, възраждането на интереса към религията след Първата световна война, многобройните поетически опити и най-вече проучванията на сюрреализма (с преоткриването на окултизма, на литературната „черна" серия, на абсурдното и т.н.), на различни плоскости и с разнозначни резултати привлякоха вниманието на широката публика върху символа, възприеман като самостоятелен начин на познание. Въпросната еволюция е съставна част от реакцията срещу рационализма, позитивизма и сциентизма на XIX век и е напълно достатъчна, за да охарактеризира втората четвърт на XX век. Но това обръщане към разните символики не е съвсем ново и непознато „откритие", за което има заслуга единствено съвременният свят: възстановявайки символа като всепризнато средство за познание, той само възобнови една разпространена до XVIII век из цяла Европа насока, която впрочем е свойствена и на другите извъневропейски култури, били те „исторически" (като например тези на Азия или на Централна Америка), или архаични и „първобитни".

За отбелязване е, че нахлуването на символиката в Западна Европа съвпада с въздигането на Азия на хоризонта на историята; започнало с революцията на Сун Ят Сен, то се утвърди най-вече през последните години; етнически групи, които досега само бяха проблясвали като светкавици в голямата История (подобно на тези в Океания, в Африка и т.н.), се подготвят на свой ред и едновременно да се впуснат в големите и силни течения на съвременната история и дори вече са нетърпеливи да я творят. Не че съществува някаква причинна връзка между издигането на „екзотичния" или „архаичен" свят на небосвода на историята и установеното в Европа възраждане на интереса към познанието на символите. Факт е обаче, че това съвпадение се явява едно особено щастливо стечение на обстоятелствата; защото как иначе позитивистката и материалистическа Европа от XIX век би могла да поддържа духовен диалог с „екзотичните" култури, които всички, без изключение, претендират, че следват мисловни пътища, разминаващи се напълно с емпиризма или позитивизма. В това се крие поне една причина за надежда, че Европа няма да остане напълно скована пред образите и символите, заместващи нашите представи и понятия в екзотичния свят, където някои от тях все пак са пренесени и пригодени към местните условия. Учудващо е, че от цялата съвременна европейска духовност само две послания интересуват действително извъневропейските светове: християнството и комунизма. По наистина различен начин и с подчертано противоположни замисли, те се явяват учения за спасението и, изхождайки от този постулат, смесват „символите" и „митовете" в мащаб, сравним само с този при човечеството извън Европа.1

Както казахме, едно временно щастливо стечение на обстоятелствата позволи на Западна Европа да преоткрие познавателната стойност на символа и то в момент, когато тя вече не „твори историята" сама и когато европейската култура, ако не иска да се огради с безплоден провинциализъм, е длъжна да се съобразява с различни от нейните пътища за познание, с други стойностни нива. В това отношение всички открития и редуващи се моди, свързани с ирационалното, с несъзнателното, със символизма, с поетическите опити, с екзотичните и неизобразителни изкуства и т.н., послужиха косвено на Запада, като го подготвиха за по-бързо, а и по-задълбочено разбиране на извъневропейските стойности и, в крайна сметка, за диалога с неевропейските народи. Трябва само да си помислим за поведението на етнографа от XIX век спрямо неговия „обект" и най-вече за резултатите от проучванията му, за да прозрем какъв гигантски напредък е направила етнологията през последните трийсет години. Съвременният етнолог вече е схванал както значението на символиката за архаичната мисъл, така и свойствената й свързаност, нейната законност, умозрителната смелост, „благородството" й.

Нещо повече. Днес вече се съзнава нещо, което XIX век не можеше дори да предугади: че символът, митът, образът са част от субстанцията на духовния живот, че те могат да бъдат прикривани, осакатявани, принизявани, но никога изкоренени напълно. Наистина би си струвало труда да се изучи онова, което е оцеляло от големите митове през целия XIX век. Така би проличало как те – скромни, смалени, обречени да променят постоянно наименованията си, са устояли на този дълбок зимен сън, най-вече благодарение на литературата.2 Така например митът за земния рай е оцелял до наши дни под адаптираната форма на „рая в Океания"; от сто и петдесет години всички значими европейски литератури са възхвалявали райските острови в Големия океан, убежище на всякакви блаженства, макар че действителността там е била съвсем различна: „равнинна местност, монотонен пейзаж, нездравословен климат, грозни и дебели жени и т.н." Защото и без това Образът на този „океанийски рай" бе подложен на изпитание от коя да е географска или друга „действителност". Обективните реалности са нямали нищо общо с „океанийския рай", който е бил от теологически порядък; той е получил, асимилирал и реадаптирал всички райски образи, отблъснати от позитивизма и сциентизма. Земният рай, в който вярвал още Христофор Колумб (нима той не си е мислел, че го е открил!), станал през XIX век един океанийски остров, но функцията му в устройството на човешката психика си оставала същата: там, на „острова", в „Рая" животът протичал извън Времето и Историята; човекът бил щастлив, свободен и не робувал на никакви условности; той не бил принуден да работи, за да съществува; жените били красиви, вечно млади, никакъв „закон" не тегнел над любовта им. Та чак до голотата, която на далечния остров си възвърнала метафизическия смисъл: условие за живот на съвършения човек, на Адам преди грехопадението3. Макар географската „действителност" да опровергаваше този райски пейзаж, макар грозни и дебели жени да се нижеха пред очите на пътешествениците, никой не ги забелязваше; всеки виждаше само въображаемия, донесен със себе си образ.


Символика и психоанализа
Мисленето в образи и символи не е характерно само за децата, за поетите или за неуравновесените хора: то е присъща черта на човешкото същество, предшества говора и логическото, разумно разсъждение. Символът разкрива някои аспекти на действителността – най-проникновените, които не се боят да влязат в противоборство с всяко друго средство за познание. Образите, символите, митовете не са безотговорни творения на психиката; те задоволяват една потребност и изпълняват определена функция: да разголват най-скритите качества на съществото. Следователно, изучаването им ни позволява да опознаем по-добре човека, „човека накратко", този, който все още не е обусловен от историята. Всяко историческо същество носи в себе си голяма част от предисторическото човечество. Наистина това обстоятелство никога не е било забравяно, даже през най-суровите години на позитивизма: кой по-добре от позитивиста знаеше, че човекът е „животно", притежаващо същите качества и ръководено от същите инстинкти като на своите животински братя? Точно, но непълно заключение, можещо да служи само като отправна точка за по-нататъшни съждения. Днес вече започва да се установява, че праисторическата част на всяко човешко същество няма да се загуби, както се е мислело през XIX век, сред животинското царство и в крайна сметка в „Живота", а тъкмо обратното – че се разклонява и издига много над него: тази праисторическа част от човешкото същество носи, подобно на медал, белега на спомена от по-богато, по-пълноценно, почти блажено съществуване. Когато едно исторически оформено същество, примерно един съвременен западняк, се остави да бъде обзето от неисторическата си част (което му се случва много по-често и радикално, отколкото си представя!), това не означава непременно, че се възвръща към животинския стадий от развитието на човечеството, към най-дълбоките извори на органичния живот: чрез образите и символите, които употребява, то многократно възстановява райския стадий на първичния човек (каквото и да е конкретното му съществуване, защото този „първичен човек" се явява най-вече като първообраз, комуто е невъзможно да се „реализира" в някакъв човешки живот). Като бяга от своята историчност, човекът не се отказва от качеството си на човешко същество, за да се загуби в „животинското"; той преоткрива езика, а понякога и опита на „загубения рай". Сънищата, бленуванията, образите на носталгиите, на желанията, на възторзите и т.н. са онези сили, които прехвърлят исторически създаденото човешко същество в духовен свят, безкрайно по-богат от затворения кръг на неговия „исторически момент".

По мнението на сюрреалистите, всеки човек може да стане поет: трябвало само да знае как да се отдаде на автоматичното писане. Тази поетическа техника напълно се оправдава от здравата психология. Така нареченото „несъзнателно" е много по-„поетично" – и, бихме добавили, по-„философско", по-„митическо” – от съзнателния живот. Не винаги е нужно непременно да се познава митологията, за да се изживеят големите митически теми. Това е добре известно на психолозите, които откриват най-красивите митологии в бленуванията или в сънищата на пациентите си. Защото несъзнателното не е населено само от чудовища: боговете, богините, героите, феите също го обитават; впрочем и чудовищата от несъзнателното са митологични, тъй като продължават да изпълняват функциите, които са имали във всички митологии: в крайна сметка да помогнат на човека да се почувства освободен, да усъвършенства навлизането си в съзнателния свят.

Грубият език на Фройд и на най-правоверните му ученици често е дразнел благоприличие мислещите читатели. Но тази езикова грубост е всъщност плод на недоразумение: дразнеща е не сексуалността като такава, а идеологията, изградена от Фройд върху „чистата сексуалност". Заслепен от мисията си – тъй като се смяташе за Великия будител, а всъщност бе само Последния позитивист – Фройд не можеше да си даде сметка, че сексуалността никога не е била „чиста", че винаги и навсякъде тя е имала поливалентна функция, чиято първа и може би върховна валенция е била космологическата функция, че няма нищо унизяващо в това дадено физическо състояние да се изрази със сексуални термини, понеже, с изключение на модерния свят, сексуалността винаги и навсякъде е била една йерофания,4 а половият акт – цялостно действие (а значи също и средство за познание).

Привличането, което малкото момче изпитва към майка си и произтичащият от това извод, както и Едиповият комплекс са „шокиращи" само дотолкова, доколкото са предадени такива, каквито са, вместо да бъдат представени, както трябва да се постъпва, като Образи. Защото единствено верен е Образът на Майката, а не на тази или онази майка, hic et nunc, както Фройд даваше да се подразбира. Образът на Майката разкрива – единствено той може да разкрие – действителността си и в същото време своите космологически, антропологически и психологически функции.5 Да се „превеждат" Образите с конкретни термини е напълно безсмислено: Образите наистина включват всичко загатнато от Фройд за „конкретното", обаче реалното, което те се опитват да обозначат, не се изчерпва с подобни позовавания на „конкретното". Безпредметно е да се поставя и въпроса за „Произхода" на Образите: това би означавало все едно някой да тръгне да оспорва математическата „истина" под предлог, че „историческото откритие" на геометрията се дължи на предприетите от египтяните работи за канализацията на делтата на Нил.

От философска гледна точка, всички повдигнати въпроси, отнасящи се до „произхода" и до „истинския превод" на Образите са лишени от смисъл и съдържание. Достатъчно е да напомним, че майчиното привличане, изтълкувано в непосредствен и „конкретен" план – като например желанието да притежаваш собствената си майка – не означава нищо повече от това, което всъщност означава; и обратното, ако се приеме, че става въпрос за Образа на Майката, това желание вече изразява много неща едновременно, понеже въплътява стремежа да се възстанови блаженството на още „неоформената" жива Материя с всичките й възможни разделения – космологическо, антропологическо и т.н., привличането, което „Материята" упражнява над „Духа", носталгията по първичното единство, както и произтичащото от тях желание да се премахнат противоположностите, полярностите и т.н. Впрочем, както вече казахме и както ще покажат следващите страници, по своята структура Образите са мултивалентни. Ако умът използва Образите, за да схване крайната реалност на нещата, то е защото тази реалност се проявява по противоречив начин и следователно не би могла да бъде изразена с понятия. (Познати са отчаяните опити на различните както източни, така и западни теологии и метафизики да изразят с понятия и представи coincidentia oppositorum, лесен и широко използван начин на съществуване, предаден с Образи и символи.) Следователно, единствено верен е Образът като такъв, като сноп от значения, а не само едно от значенията му или само едно от многобройните му обозначения. Да се предава определен Образ чрез конкретна терминология, като се свежда до някое от обозначенията му би било по-лошо, отколкото той да се осакатява, да се унищожава, да се отхвърля като средство за познание.

Знаем, че в дадени случаи психиката е тази, която определя едно-единствено значение на Образа – „конкретното", но това обстоятелство е вече достатъчно доказателство за психическо неравновесие. Несъмнено съществуват случаи, когато Образът на Майката въплътява желанието за кръвосмешение със собствената майка; но психолозите единодушно възприемат подобно плътско тълкуване на един символ като белег за душевна криза. Самата диалектика на Образа прави лъжливо, заблуждаващо всяко негово свеждане до един-единствен признак. Историята на религиите изобилства с едностранчиви, а оттам и измамни тълкования на символите. Не би се намерил нито един голям религиозен символ, чиято история да не е трагична поредица от неизброими „сгромолясвания". Не съществува и чудовищна ерес, адска оргия, религиозна жестокост, лудост, магическо-религиозна абсурдност или глупост, която да не е „оправдана" в същината на своя принцип чрез невярно – защото е частично, непълно – тълкуване на величествена символика.6


Дълготрайност на образите
Не е нужно да се викат на помощ откритията на психологията по отношение на душевните дълбини или сюрреалистичната техника на механичното писане, за да се докаже, че в подсъзнанието си съвременният човек продължава да съхранява изобилие от митологични образи, а ние бихме добавили, че това е и негово духовно качество, по-висше от „съзнателния" му живот. Ако изключим изпадналите в криза поети или душевно разстроените хора, ще можем да потвърдим цялата актуалност и сила на Образите и символите. И най-странното или безлично съществуване гъмжи от символи, и най-големият „реалист" живее с образи. Пак ще повторим, а на следващите страници ще дадем и многобройни примери в подкрепа на твърдението, че символите никога не изчезват от психическото „настояще": те могат да променят облика си, но функцията им си остава все същата. Трябва само да се свалят новите им маски.

Най-отвратителната „носталгия" прикрива „носталгията по рая". Споменахме вече за образите на „океанийския рай", които изобилстват в книгите и филмите.(Кой бе казал за киното, че е „фабрика за мечти"?) Могат да се анализират и внезапно възникналите образи при слушането на някаква музика, та била тя и най-обикновения романс; тогава ще се установи, че от тях навява носталгия по митологизирано, превърнато в първообраз минало, както и че освен жалба по отдавна заличено в историята време, това „минало" има хиляди други смислови значения: то изразява всичко, което е могло да стане и да не стане, съжалението на всяко човешко същество, че не може да бъде нещо друго, освен ако не престане да съществува, че не живее в обстановката и времето от чутия романс (каквито и да са местните или исторически краски: „доброто старо време", Русия на балалайките, романтичния Ориент, Хаити от филмите, американския милионер, екзотичния принц и т.н.); в крайна сметка, то въплътява желанието за нещо съвършено различно от настоящия миг, което е напълно недостъпно или е безвъзвратно загубено: „Рая".

Важното при образите на „носталгията по рая" е, че те винаги говорят за нещо повече, отколкото би могъл да изрази с думи обектът, който ги е „видял". Впрочем, повечето от хората не са в състояние да ги разкажат: не че те са с по-нисък интелект от другите, а защото не отдават голямо значение на аналитичния ни език. Подобни образи обаче сближават хората по-ефикасно и по-реално от какъвто и да е аналитичен език. Всъщност, ако наистина съществува пълна солидарност на човешкия род, тя би могла да бъде почувствана и „изявена" само на нивото на Образите (не казваме на подсъзнателното, тъй като нищо не доказва, че съществува и надсъзнателно).

Досега никой не обръщаше достатъчно внимание на подобни „носталгии"; всички съзираха в тях само психически фрагменти без определено значение; приемаше се, че те биха могли най-много да представляват известен интерес при някои проучвания на формите на психическо бягство от действителността. А носталгиите понякога са изпълнени със значения, свързани пряко със самото състояние на човека; в това си качество те са интересни както за философа, така и за теолога. Обаче никой не ги приемаше на сериозно, смятаха ги за „вятърничави": образът на Изгубения рай, който изниква веднага, щом зазвучи музиката на някакъв акордеон – какъв компрометиращ предмет на проучване! А това означава да се забравя, че животът на съвременния човек гъмжи от полузабравени митове, от използвани за други цели символи. Непрекъснатото откъсване на съвременния човек от „свещеното" промени коренно съдържанието на духовния му живот, но не счупи матриците на неговото въображение: цяло митологическо сметище продължава да съществува в зле контролирани зони на духовността му.

Впрочем, „най-благородната" част от съзнанието на модерния човек не е толкова „духовна", колкото обикновено сме склонни да мислим. Един бърз анализ би открил в тази „благородна" и „висша" сфера на съзнанието смътни, останали от книгите спомени, много предразсъдъци от различен характер (религиозен, морален, социален, естетически и т.н.), няколко изградени веднъж завинаги схващания за „смисъла на живота", „последната, крайна действителност" и т.н. Но там не бива да се опитваме да търсим онова, което е станало примерно с мита за Загубения рай, с образа на Идеалния човек, с легендата за Жената и Любовта и т.н. Всичко това се намира сред толкова много други неща – увековечено, но разжалвано и гримирано!... – в полусъзнателния поток на най-земното от съществованията: в бляновете, меланхолиите, в свободната игра на образите през „празните часове" на съзнанието (на улицата, в метрото и т.н.), във всевъзможните развлечения и забавления. Обаче, с риск да се повторим, ще припомним, че това митическо съкровище си лежи все там „осъвременено", превърнато в „светско". Тези Образи са споделили съдбата на Фройдовите прекалено неприлични намеци за сексуалните реалности: просто са променили „формата си". За да осигурят оцеляването си, Образите са станали „фамилиарни".

От това не следва обаче, че интересът към тях е намалял. Понеже тези деградирани образи ни предоставят възможната отправна точка за духовното обновление на модерния човек. Смятаме, че е изключително важно да възстановим цялата митология, ако не теология, скрита в „най-обикновения" живот на нашия съвременник: от него зависи да тръгне срещу течението и да преоткрие дълбокото значение на всички жигосани образи и на всички разжалвани митове. Нека не ни се казва, че този „остатък" не интересува повече модерния човек, понеже принадлежи на „суеверно минало", с което за щастие е скъсано през XIX век, че за поетите, децата и хората от метрото е добре да се пресищат с образи и носталгии, но за бога!, сериозните хора да се оставят да мислят, за да продължат да „творят историята": подобно разделение между „сериозното в живота" и „бляновете" не отговаря на действителността. Съвременният човек може колкото си иска да презира митологиите и теологиите, но това не му пречи все пак да се подхранва с изпаднали в немилост митове и с разжалвани образи. Най-ужасната историческа криза на нашето съвремие – Втората световна война и всичко, свързано с нея и последиците й – доказа красноречиво, че изкореняването на митовете и символите е само привидно. Изпаднали в най-отчаяното „историческо положение" (в окопите при Сталинград, в нацистките и съветските концентрационни лагери), мъже и жени са пеели романси, слушали са приказки (стигали са дори дотам да жертват част от оскъдната си дажба, за да си ги позволят); фантастичните приказки само са им замествали митовете, а романсите са били изпълнени с „носталгични чувства". Цялата тази съществена, непроменима и неотменна част от човека, която се нарича въображение, се къпе в океана на символиката и продължава да живее от митовете и древните теологии.7

Както вече казахме, само от съвременния човек зависи да „събуди" безценното съкровище от образи, които носи в себе си; да събуди образите, за да ги съзерцава в тяхната непорочна чистота и да разбере посланието им. Народната мъдрост многократно е подчертавала значението на въображението за самото здраве на индивида, за равновесието и богатството на вътрешния му живот. Някои съвременни езици продължават да съжаляват този, който е „лишен от въображение", като го смятат за ограничено, посредствено, тъжно, нещастно същество. Психолозите и на първо място К. Г. Юнг доказаха доколко драмите на съвременния свят се дължат на дълбоката както индивидуална, така и колективна неуравновесеност на психиката, предизвикана до голяма степен от растящото обезплодяване на въображението. „Да имаш въображение" означава да се радваш на вътрешно богатство, на непрекъснат и естествен прилив на образи. Но естественост и непринуденост не се покриват с произволно измисляне. „Въображението" е етимологически взаимообвързано с imago, „представяне, възпроизвеждане" и с imitor, „подражавам, възпроизвеждам". В този случай поне етимологията отговаря както на психологическите реалности, така и на духовната истина. Въображението наподобява примерни модели – Образите, възпроизвежда ги, прави ги отново актуални, повтаря ги безкрайно. Да имаш въображение, значи да виждаш света в неговата цялост; защото възможностите и мисията на Образите се състоят в това да показват всичко, което е непокорно на понятието. Така се обяснява злата участ и опустошението на „лишения от въображение" човек: той е откъснат от дълбоката действителност на живота и от собствената си душа.

С припомнянето на тези принципи, ние искахме да подчертаем, че изучаването на символиките не е чисто научен труд, че макар и косвено, то представлява интерес за опознаването на самия човек; накратко, че то има какво да каже там, където се говори за нов хуманизъм или за нова антропология. Несъмнено, подобно изучаване на символиките ще бъде истински полезно, само ако е плод на съвместни усилия. Литературната естетика, психологията, философската антропология би трябвало да държат сметка за постигнатото от историята на религиите, от етнологията и от фолклора. Публикувахме тази книга най-вече заради психолозите и литературните критици. Историкът на религиите е по-подготвен от всеки друг, за да тласне напред изучаването на символите: документите, с които той разполага са по-пълни и взаимосвързани от тези на психолога и литературния критик, тъй като са почерпени от самите извори на символичната мисъл. В историята на религиите се откриват „първообразите"; психолозите и литературните критици боравят само с приблизителни варианти.


Планът на настоящата книга
Първите четири глави на книгата бяха съставени по различно време и предназначени за различни читатели.8

Глави I и II съдържат съвсем малко пояснителни бележки; използваната за написването им документация вече беше събрана било за наши собствени предишни трудове, било в творчеството на други изследователи. В замяна на това глави III и IV изобилстват от бележки и препратки. Събраните в тях материали представляват полезни самостоятелни монографии, независимо от тълкуванието, което им даваме. И последната глава, която служи едновременно за общо заключение, е представена с ограничен брой библиографски справки. Разглежданата в нея тема е прекалено обширна, за да позволява грижливо документирано и същевременно извънредно сбито изложение.

С изключение на въпросната последна глава, различните редящи се едно след друго проучвания не са писани, за да бъдат включени в отделна книга: всяко от тях обаче засягаше според автора един и същи проблем – структурата на религиозната символика. Във всяка глава е представена определена символика или група от символи, макар начинът на разглеждането им да е различен. Символиката на „Центъра", която е разгледана в първата глава и представлява продължение на предишни проучвания, е изложена синтезирано, без оглед на обърканостите на „историята". В първата част на тази глава се повдига именно въпросът за законността на подобно общо представяне на символа и се прави кратък преглед на отношенията между психологията и историята на религиите.

Втората глава анализира символиката на Времето и на „изхода от Времето" в едно и също гнездо на културата: древната Индия. Третата глава засяга символиката на възлите в два допълнителни плана: след като се спира по-подробно на индоевропейците, като използва най-вече проучванията на Жорж Дюмезил, авторът се опитва да сравни тези данни с паралелните символики на други архаични култури. В тази глава най-ясно ще се откроят предимствата и границите както на историческото проучване, така и на морфологическия анализ и по този начин по-добре ще се схване необходимостта да се използват последователно тези два допълнителни метода. Четвъртата глава, посветена на група от свързани символи (Луна-Води-Плодородие и т.н.), представлява описание от морфологичен характер, целящо да изясни различните структури. Накрая, последната глава обобщава направените проучвания от различни гледни точки, с оглед на систематичното изучаване на магическо-религиозната символика.

Най-интересни за психолога ще бъдат първите две и последната глава от настоящата книга. Твърде заетият читател би могъл да не чете всички анализи и справки в III и IV глава. Ние преценихме обаче, че не е уместно да махнем тези бележки. Защото всяко прибързано обобщаване крие истинска опасност за проучванията на символиката. Невежите са склонни да се задоволят с първите попаднали пред очите им документи и да градят върху тях смели „обобщени" тълкувания на символиките. Докато ние държахме да представим поне по два модела на анализ на символите, за да подчертаем колко нюансирани и сложни са всъщност нещата. От друга страна, искахме да предоставим на психолозите, на литературните критици, дори на философите доста изобилни сведения, за да ги използват при нужда за собствени цели. В писанията на някои психолози и литературни критици нерядко се среща повече от недостатъчна, даже откровено невярна историко-религиозна документация, защото книгите, от които те черпят своите материали най-често са творения на лишени от всякакъв критичен дух аматьори или на единични „теоретици".9 Неспециалистите отговарят с основание, че не могат да заместят етнолозите и историците на религиите, че не разполагат нито със средствата, нито с времето да предприемат дълги проучвания, поради което им се налага да се задоволяват с наличните „общи" трудове. За нещастие, в повечето случаи неспециалистите попадат на най-посредствените „общи трудове", а когато имат повече късмет, им се случва да ги прочитат набързо или да ги схващат погрешно.

Ето защо ние устояхме на изкушението да махнем библиографските справки: може би някои неспециалисти ще почувстват нуждата от личен контакт с грамадата от трудове по етнология и история на религиите, вместо да се подхранват от жалките и отживели времето си дългогодишни творения на дилетантите или на „теоретиците", които са се стремили най-вече да илюстрират собствените си общи обяснения. Трудовете по психология и по-специално тези, свързани с въпросите на психоанализата, позволиха на читателя да свикне с многословните изложения на редица индивидуални „случаи". Често цели страници са отделени за пространно описание на мечтите или бленуванията на някои пациенти. В Англия бе издаден том от седемстотин страници, посветен на „митологията на мечтите и сънищата" на един-единствен индивид. Психолозите единодушно приемат като абсолютно необходимо изложението in extenso на всеки отделен „случай" и когато се примирят да го посъкратят, винаги го правят с нежелание: техният идеал би бил да публикуват цялостните си изследвания. С още по-голямо основание е наложително да се постъпва така и при изучаването на символиката: тя трябва да се представя както с най-важните си елементи, така и с нейните нюанси, варианти, колебания.

Очевидно, тълкуването си остава централния и най-мъчен проблем. По принцип винаги може да се постави въпроса за истинността на дадена херменевтика. С многобройни проверки на събраните чрез съпоставянето им сведения, с помощта на неоспорими свидетелства (текстове, ритуали, паметници с изображения) и на полуприкрити загатвания, може да се докаже с доводи и факти това, което този или онзи символ „иска да каже". Но проблемът би могъл да бъде поставен и другояче: дали всички, които използват символите си дават сметка за всевъзможните им теоретически взаимни преплитания? Когато например при изучаването на символиката на космическото Дърво казваме, че то се намира в „Центъра на Света", дали всички индивиди, принадлежащи към общества, които познават подобни космически Дървета осъзнават в еднаква степен цялостната символика на „Центъра"? Но истинността на символа като форма на познание не зависи от степента на разбиране на отделната личност. От разните текстове и образни свидетелства получаваме обилни доказателства, че поне за някои индивиди от дадено древно общество символиката на „Центъра" е била изцяло разбираема; останалата част от обществото се задоволявала само да „участва" в символиката. Трудно е да се уточнят границите на подобно участие: то се мени в зависимост от неопределен брой фактори. Всичко, което може да се каже със сигурност е, че „актуализирането" на даден символ не става механично: то е свързано с напреженията и промените в обществения живот и в крайна сметка с космическите ритми.

Но всички временни изчезвания или лутания, които могат да сполетят дадена символика поради факта, че е „преживяна", не накърняват валидността на нейната херменевтика. Ще посочим пример от друг вид реалности: за да се съди за символиката на „Божествена комедия", трябва ли непременно да се пита какво милионите, пръснати по целия свят читатели разбират при прочита на тази трудна книга или по-скоро какво е чувствал и мислил самият Данте, когато я е писал? Щом става дума за по-свободно поетическо произведение, искам да кажа, такова, което зависи по-непосредствено от „вдъхновението", като например творенията на немския романтизъм, нямаме право дори да се спираме на мнението на авторите за творбите им, щом се налага да тълкуваме съдържащата се в тях символика. Факт е, че в повечето случаи авторът не осъзнава изцяло значението на произведението си. Древните символики се появяват непринудено даже в творбите на авторите „реалисти", които не знаят нищо за подобни символи.

Впрочем, този спор около законните граници на херменевтиката на символиките е безпредметен. Вече установихме, че макар митовете да деградират, а символите да се превръщат в светски знаци, те никога не изчезват, дори в най-позитивистката от всички цивилизации – тази на XIX век. Символите и митовете идват от много далеч: те са съставна част от човешкото същество и е невъзможно да не бъдат открити в което и да е екзистенциално положение на човека в Космоса.

Държим да поблагодарим тук отново на нашия учител и приятел Жорж Дюмезил, професор в „Колеж дьо Франс", който беше така отзивчив да прочете и коригира първата редакция на третата глава, както и да изразим чувствата си на дълбока признателност към скъпия ни приятел д-р Жан Гуйар за любезността му да внесе необходимите корекции в останалата част от ръкописа ни.

Париж, май 1952 г.


Каталог: 01-Bulgarian -> 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Биография на един йогин Парамаханса Йогананда Предговор
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Книга първа платон елевсинските мистерии Младостта на Платон и смъртта на Сократ
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Уолдън или Живот в гората Хенрих Дейвид Торо
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Вестителите на зората барбара Марчиняк
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Живот без принцип хенри Дейвид Торо Избрани произведения
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Sant Bani Ashram Sanbornton, New Hampshire, usa превод Красимир Христов, 2003 Художник на корицата Димитър Трайчев Кратка биография
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Писма на елена рьорих 1929 – 1932 Том 2 Един уникален по съдържанието си труд
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Митът за вечното завръщане Архетипи и повторение
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Книга трета от библиотека „Вечност" представлява подбор от две произведения на големия френски спиритуалист и философ Жан Приор „Аурата на безсмъртното тяло"


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница