Няколко години след освобождението от 5-вековното иго сред част от българите се забелязва модната тенденция да се отричат от родния си език.С оправданието, че словото ни е неизразително и бедно, то се заменя с руското.В този факт патриотът Вазов открива заплаха, защото отричането от езика е едно от стъпалата към пренебрежението и предателството на „всичко българско и родно”.Като изразител на мислите, чувствата на съотечествениците си, като техен духовен водач поетът не може да остане равнодушен, да не направи нещо в защита на речта ни.Така се „ражда” стихотворението „Българският език”.
Използвайки одата, Вазов извайва различните образи на родното слово.Показва го В НЕГОВАТА СВЯТОСТ, КАТО СТРАДАЛЕЦ, НО И БОРЕЦ СРЕЩУ ОПИТИТЕ ЗА АСИМИЛИРАНЕ НА НАРОДА НИ, КАТО БОГАТО, ИЗРАЗИТЕЛНО, МУЗИКАЛНО.В ръцете на опитния творец словото ни е ИНСТРУМЕНТ за създаване на разнообразни по род и жанр литературни произведения.
Към българския език патриотът изпитва преклонение и благоговение.Още чрез първата строфа се създава впечатление , че лирическият говорител коленичи сякаш пред словото ни, пред неговата многовековна, но и героична участ.Езикът има огромна роля за създаването на народа ни.Той е бил спойката между различните племена, влизащи в състава на българската държава.Той е бил „огледало” на съдбата ни.Като прадедите ни е водил битки за съхраняване на нашата национална идентичност.Опитите на гърци,
турци да го претопят, да го унищожат се оказват неуспешни, защото езикът ни е жилав, издръжлив.”Свещен” е за лирическия говорител и за всички нас, тъй като това е речта на родителите ни.На този език ние сме изговорили първите си думи.
Втората и третата строфа са построени като риторични въпроси.Болка предизвиква фактът, че родната ни реч е била охулвана, клеветена, отричана в целия си път през вековете.Никой не се е вслушвал в българското слово.Съществителните имена „хубост”, „мощ”, метафорите „гъвкава”, „звънлива”, „руйни” акцентуват върху лексикалното богатство на езика ни, върху изразителната му и опияняваща сила. Когато е нужно, езикът ни може да бъде като меч – да разгромява, унищожава, а друг път да е нежен като милувка.Той е в състояние за показва нюанси на мисли, чувства..
Враговете на народа ни твърдят – българската реч е само за ежедневни разговори, на него не може да се изразяват сложни мисли и да се създава високохудожествена литература.”Чуждите” не дразнят лирическия говорител.Огромна болка и негодувание предизвикват обаче „нашите”, споделящи тази теза. Поетът влиза в ролята на Паисий – като него се възмущава от българите, неискащи да разберат истинската същност на речта ни.Те са като слепи и глухи.Пренебрежението си към отцеругателите, предателите родолюбецът показва и чрез употребата на преизказно наклонение.Така се дистанцира от неоснователните твърдения и изказва иронията си към клеветниците.Думите им квалифицира като „низка клевета”, „ругателство ужасно, модно”.
Ако до този момент езикът е показан най-вече като страдалец, борец и обект на хули, то в последните 3 куплета горещият родолюбец го представя като обект на редица чудодейства, които ще извърши.Подобно вълшебник от фантастичните приказки, поклонникът на словото ни ще вземе срама, с който то е покрито, и ще го превърне в източник на своето вдъхновение.Като премахне”калта”, езикът ни ще блесне – ще се откроят прекрасните му качества и възможности.На този изстрадал, измъчен език говорителят се зарича, обещава да създаде много литературни произведения и по този начин да докаже способността му за творчество.Пишейки, патриотът ще усъвършенства, обогатява, издига словото ни.Обетът е адресиран най-вече към враговете – техните обвинения ще бъдат разгромени със силата на същия този български език.
Произведението илюстрира убедително качествата на родното ни слово.Представяйки го в различни „роли”, поетът доказва неунищожимостта и вечността му, неговата богоизбраност, свещеност.