Обредите на Любовта

157
Лежал на тревата ведрусът, без да стене. Все пак успял,
отслабнал, да притисне до гърдите си статуетката на милата си. „Ще пребъде доброто.“ — прошепнал на любимата си като насън. — И
заплакал борът. По ствола му потекла много странна смола.
Изведнъж ведрусът отворил очи, погледът му бил ясен. И трудно изговаряйки думите, произнесъл:
— Не тъгувай, боре, всичко това са глупости. Моята мисъл ще пробие всички нещастия. Отново ще се върнат векове на доброто. На всички земни богини моята мисъл ще подскаже: доброто ще пребъде.
Не могли да догонят войниците мечката с момчето. Опитали се да влязат в гората, но тя се отнесла недружелюбно с тях. Конете пръхтели, пътеките изчезвали под краката им. Върнали се войниците,
казали на монаха, че момченцето е убито.
Не минали много години и хората започнали да говорят, че виждат в гората, когато ходят за гъби, момче на около девет или повече години. То ги гледа от храстите, но се страхувало да се приближи. И с него винаги имало стара куца мечка.
А по-късно две момчета се изгубили в гората, и пред тях,
изплашените, излязъл юноша, повикал ги с жестове след себе си и ги извел на края на гората, до пътя, който водел в селището, а самият той отново се скрил в гората. След този случай хората престанали да се страхуват от горския младеж. И когато след една година той излязъл при момичетата, събиращи ягоди на поляната, те не се изплашили и не избягали.
Юношата бил строен, синеок, дрехите му били изплетени от треви. Той стоял на края на поляната и гледал неизвестно защо само една от девойките, която се казвала Прасковя. Той я гледал, без да премества погледа си, всички спрели да берат ягоди и започнали да разглеждат юношата.
Отдавам я за тяхното щастие, за тяхното
вдъхновение.
Въплъщавайте се, срещайте се, живейте през
вековете,
Радомире, Любомила, аз съм ваш приятел, а не
враг“.

158
След това той много бавно, за да не ги изплаши, направил няколко крачки към групата девойки и спрял. Като видял, че девойките не се разбягват и не се плашат от него, той се приближил към младата Прасковя. Застанал срещу нея, пригладил косите си и казал, трудно произнасяйки думите:
— С теб, прекрасна девице, аз бих могъл да сътворя пространството на Любовта за векове.
Прасковя нищо не разбрала от тези думи, но неизвестно защо се изчервила и заговорила с младежа:
— Къде живееш? Всички казват, че живееш сам в гората.
— Засега сам живея на Земята — отговорил юношата.
— Сам? Но някъде живеят родителите ти? Не може човек да е безроден.
— Живеят. Моите майка и баща, и по-големите ми братя, и сестри. И дядо ми Радомир, и Любомила — моята баба.
— И къде живеят? И те ли в гората?
— Те излетяха нагоре към звездите. Ще се върнат на Земята,
когато открия онази, която ми е обречена. Ще сътворя пространство на Любовта и в него ще се родят нашите деца.
— Но как ще търсиш своята любима в гората?
— Няма да я търся, вече я намерих.
— Коя е тя?
— Ти, най-прекрасна от всички. Моля те, ела с мен в моето пространство, аз вече започнах да го създавам. Ще построя дом, само да си намеря инструменти. Без инструменти засега само колиба съм построил. Наблюдавах хората отдалече как го правят.
Девойките си шепнели нещо, присмивали се на момъка, вече съвсем набрали смелост.
Прасковя, без да отговаря на предложението, се отдръпнала от юношата към девойките.
Той постоял сам, след това погледнал небето, разперил ръце,
сякаш се извинявал пред някого, и бавно си тръгнал от поляната.
Девойките замълчали. Прасковя гледала след него и изведнъж уверено и силно казала на юношата:
— И в бъркотията има смисъл. Чакай ме утре тук. Аз ще измъкна от баща си инструменти като зестра.
Юношата бързо се обърнал, изтичал към Прасковя.

159
Видели девойките как той за пръв път се усмихнал. Зачервили се бузите на всички. Усмивката на юношата била необикновена, очите му сияели.
— Колко е прекрасен! Жалко, че не повика мен — шепнела една от девойките.
— И аз съм готова да тръгна с него — изведнъж извикала друга.
А юношата говори само на Прасковя, без да вижда никого:
— Не бива да ги измъкваш. Не е добро деяние.
— Пошегувах се, баща ми всичко ще ми даде сам.
Оттогава хората повече не видели горския момък, и тръгналата с него — неизвестно накъде — Прасковя.
Животът на Земята продължил. Но друг бил животът. Великата ведруска цивилизация, нейните традиции, обреди и култура,
съществували десетки хиляди години, били заменени с хаотично варварско устройство на човешкото общество. В нашата държава негово начало станала княжеска Рус. Робовладелският период започвал и продължил чак до днешния ден.
— А в други места по Земята още по-рано ли била унищожена ведруската цивилизация? Ти казваше, Анастасия, спомням си, че ведруски начин на живот са водили хората, които днес живеят на територията на Германия, Англия, Полша и в Прибалтийските страни.
— Да, казвах. Това е бил един и същи народ, с един език, една култура. Вгледай се внимателно, Владимире, даже външно всички те си приличат. Въпреки че повече от две хилядолетия са смесвали кръвта си с азиатците.
— Но защо, Анастасия, защо така се е получило? Казваш —
велика цивилизация, велика култура, а тази цивилизация — раз-два —
и унищожили с меч, огън и стрели.
— Не са я унищожили, Владимире, тази дума не е подходяща.
Докато поне девет човека, живеещи на планетата, имат стремеж към осъзнаване на Божественото земно битие, ведруската цивилизация е жива. А те не са девет, а стотици хиляди все повече откриват истината в себе си и променят начина си на живот. Скоро те ще станат милиони, но преди това стотици хиляди трябва сами в себе си да открият загадката, да разберат причината за катастрофата.
— А ако не я разберат? Ето, в Интернет, на нашия сайт, много хора вече не една година се опитват да определят каква грешка е

160
допуснало човечеството в образния период от своя живот. Там има рубрика, нарича се „Грешката на образния период“. Но хората и досега не са я определили — тази грешка. Версии има много, а общ отговор
— не. Няма и да има, може би, още хиляда години. А може би хората изобщо няма да могат да определят тази грешка?
— Ще могат. Може би след ден или след пет-девет години. Ще я определят.
— Защо си толкова сигурна?
— Сам прецени, Владимире, съвсем доскоро изобщо не се говореше и нямаше дори опити да се мисли в тази посока. Сега ти сам ми казваш, че много хора се стремят да разгадаят тайната. Мисълта е включена, тя, като кълнчето на зърното — ще си намери пътя към светлината.
— Ще намери някога, може би. Хората основно се намират в кръговрата на ежедневните неща. Твоите деди и ти имате възможност да размишлявате много повече. При това разполагате с информация в голям обем за миналото и имате също и собствено мнение. Защо да не споделите? Да не ни подскажете?
— С други думи, Владимире, ти искаш да подпомогна и да
„включа“ човешката мисъл?
— Защо пък да искам да я разблокираш и отключиш?
Подсказването също може да го направи, нали…
— Когато го възприемат като истина всички хора, които се опитват да разгадаят загадката сами, веднага ще спрат работата на своята мисъл. След това ще чакат други подсказвания. Те ще се посипят незабавно от всички страни. Това се случва и сега. Подсказва се на хората какво е полезно да ядат и пият, как трябва да се обличат,
къде най-добре да си почиват, как да живеят, къде да търсят Бог. И
накрая, какво? Животът става все по-лош. Бог е сътворил цяло мироздание с мисълта си. Той е подарил на човека мисълта. През цялото време някой се опитва да я спре.
— Значи, ти знаеш отговорите, но не искаш да ги кажеш?
— Не зная, а предполагам.
— Например, кажи какви са предположенията ти?
— Може би е бил нужен период на хаос, на грешки, за да може човечеството да ги запомни трайно и занапред да не ги повтаря. В

161
историята се случват подобни неща, когато човечеството стои пред велико откритие. Откритието от Вселенски мащаб.
— Хубаво и обнадеждаващо предположение. Твоят разказ,
Анастасия, за ведруското семейство, за Любомила и Радомир,
завърши много тъжно… И не прилича на вечния ти оптимизъм…
— Владимире, защо реши, че разказът ми е свършил? Животът продължава, значи, нито един разказ за живота не трябва да се смята за завършен.
— Помня, че правнукът Никодим се събра с Прасковя и продължи рода, но все пак ми е жал за конкретните хора, за Радомир,
Любомила и другите. За тях е невъзможно разказът да бъде продължен. Може да се говори за продължение на рода. Ако можеш нещо да разкажеш, разкажи ми още нещо, моля те, Анастасия.
— Добре, ще ти разкажа за събития, които ще се случат в най- близко бъдеще.

162

Изтегляне 1.5 Mb.

Сподели с приятели: