Обредите на Любовта

187
което милиони години не би могъл да измисли нито един мъдрец.
Венчана е.
— За кого?
— Може би за теб.
— Но аз не съм се венчал. И защо „може би?“ Вие какво, не знаете ли точно?
— Онова, което тя направи, Владимире, засега няма кой да го оцени. Възможно е да е създала сама велик обред и да е предоставила възможност на всички жени да направят незаконородените си деца законородени. Възможно е нещо на небето да е сътворила.
Сътвореното от нея може би само влъхва би могъл да оцени. По-добре да ти разкажа всичко подред.
Когато ти дойде първия път с Анастасия на нейната полянка и се приготвяше да спиш в нейната землянка, ние трябваше да дойдем на полянката на внучката.
— Защо?
— Тя ни повика. Ние почувствахме това и дойдохме на езерото заедно с моя баща. Анастасия стоеше на брега, в ръцете си държеше сплетен от цветя венец и беше някак тържествена, приготвена като младоженка. Когато се приближихме към нея, баща ми строго я попита:
— Анастасия, какви събития ти позволиха вечерните ни мисли да прекъснеш?
— Дядовци, освен вас, нямам кого другиго да повикам, само вие сте способни да ме разберете.
— Говори — позволи й баща ми.
— Наканих се да се венчая, повиках ви като свидетели на моята венчавка.
— Да се венчаеш? — попитах аз Анастасия. — Да се венчаеш, а къде е младоженецът?
Не трябваше аз да говоря, когато баща ми водеше диалога. Той ме погледна строго. Тя не на мен, а на него, като на по-възрастен,
каза:
— Когато се извършва венчален обред, отначало питат младите как ще бъде устроен животът около тях. Какво пространство ще сътворят.

188
Баща ми знаеше това и за да не нарушава правилата, се съгласи.
Ето тук, изглежда, внучката ни очарова като в прекрасен сън.
Анастасия започна да говори за бъдещите си съседи. Тя умее с мисълта си да строи холограми, знаеш го, Владимире.
— Да, зная.
— Но този път над гладката повърхност на езерото тя необикновено бързо сменяше картините за земното бъдеще.
Необичайно ярки, привлекателни бяха нейните картини… Ту хора вървяха по алеите с цветя, усмихвайки се с достойнство и увереност в себе си. Ту деца към реката тичат по поляната, приличат на малки ангели. Ту изведнъж сякаш от високо виждаме в прекрасното езеро отражението на планетите… Имаше множество картини и чудни епизоди, и пейзажи с необикновена красота.
И изведнъж, сякаш от мъглата, над езерото се появи един човек,
а всичко друго изчезна. Този човек стоеше в центъра на езерото, сам, и гледаше към нас. Скоро вдясно от него се приближи още един мъж,
след това девойка с необикновена красота, втора, трета. След това към тях се приближиха две момчета-близнаци, хванати за ръце. Хората бяха много, всички бяха стройни, високи. Гледаха ни с добра усмивка,
от която приятна топлина се разливаше по телата ни. В този момент чухме гласа на внучката:
— Дядовци, вижте: това са вашите правнуци, които мислят за вас с топла усмивка на уста. Виж, дядо мой Мойсей, от края стои момченце, то прилича на теб и погледът му свети с твоята душа.
Когато изчезнаха всички холограми, а ние продължавахме да сме под необикновено впечатление, Анастасия изведнъж произнесе.
— Как мислите, кой ще може да ме венчае?
И баща ми, не чувствайки капана, както изисква венчалният обред, попита:
— Девойко, кой може да те венчае?
А тя отговаря:
— Венчавам аз сама себе си, пред вас, небето и своята съдба. —
И положи сама на главата си венеца.
— А къде е венценосният ти избраник? — попита баща ми.
— Готви се за сън. Но когато бодърства, също спи. Той нищо не знае за обредите. Него после, след години, трябва да попитате.

189
— Наруши правилата ти, Анастасия — строго каза баща ми. —
Древната наука на влъхвите. В обреда трябва двама да участват, хората може да се венчават само помежду си. Венчалният обред не се е състоял.
— Дядо, повярвай, състоял се е, сега съм венчана пред небето. В
обреда трябва двама да участват. Но нали винаги първо питат единия,
после другия — за желанието им да се венчаят. Попитахте мен — аз ви дадох отговор. Избраникът нека мисли колкото иска години.
Между въпросите може да мине колкото трябва време, никой не е посочил. Минута или десет години. Но дори да даде отрицателен отговор, аз ще остана венчана пред себе си. И няма да наруша вековния завет.
Баща ми искаше да каже още нещо, даже започна да говори, но в небето прогърмя, заглушавайки думите му. И се обърна, и тръгна баща ми, без да избира пътя си. Така правеше, когато беше развълнуван. Аз едва го догонвах и чувах как бързо говореше той, сякаш на себе си:
— Настойчива е тя, хитра, умна, не успяваш да й възразиш веднага.
Небето сякаш вечно я подкрепя.
Тя променя взаимодействието на планетите. Какво пък, жените сега имат възможност сами да се венчават и на законно основание да раждат деца… Трябва да се осмисли извършеното от Анастасия, но преди това трябва всичко да се върне в предишните закони на битието.
Затова те са просъществували векове. За да се върне направеното,
трябва да се възрази аргументирано. Но аз не можах: тя е хитра, умна,
но аз… Аз открих как да възразя и да отменя обреда.
Баща ми изведнъж рязко се обърна и се насочи към езерото.
Когато приближавахме към него, но не бяхме излезли от храстите,
видяхме над езерото едва забележима, необикновена светлина. И
звездите се отразяваха върху водата. И падаха, като при звездопад. А
нашата внучка седеше сама на паднал бор с цветния си венец, гледаше към землянката, в която спеше ти, и тихо пееше.
Моят баща не излезе от храстите, послуша песента й, после каза:
— Тя е венчана. — И удари с тоягата си в земята. — Никой няма власт да отмени нейната венчавка. Няма друго, равно й по сила —
добави тихо баща ми: — Дали от небето или от себе си е венчана нашата внучка — все едно и също е.

190
— А какво пееше Анастасия? Каква песен?
— Ето такава:
„Венчана съм от самата себе си.
И сега съм твоя жена. Ти си моят единствен мъж.
Ще се претворят в живота нашите мечти.
На Земята, Синята планета, ще бъде щастлив нашият син, ще бъде дъщеря ни красива и умна, на хората ще донесат много добро.
Венчана съм с теб от небето.
Завинаги съм твоя жена.
На звезда, далечна и голяма, ще живеят нашите внуци…“
Следва продължение.

191

Изтегляне 1.5 Mb.

Сподели с приятели: