Обща доктрина развита от европейския съд по правата на човека



страница1/4
Дата09.09.2016
Размер0.69 Mb.
  1   2   3   4



ОБЩА ДОКТРИНА РАЗВИТА ОТ

ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
Мартин Кайер
Параграф 1 Самостоятелни понятия

Редица от използваните в Конвенцията понятия се тълкуват от Съда в самостоятелен смисъл. Дефинициите, развити в правните традиции на различните Високодоговарящи страни, не са от решаващо значение за Съда. Съдът винаги е подчертавал позицията си, че квалификацията по националното право може да бъде относим, но не и решаващ фактор. Можем да определим две причини за тази позиция: нееднородност на правните традиции на различните държави (произлизаща отчасти на различията между континенталните правни системи и системите на общото право) от една страна, и опасенията от потенциално подкопаване на ефективността на предлаганата от Конвенцията защита, от друга. Тази позиция можем да открием, например, по делото Öztürk, където Съдът дава определение на понятието ‘наказателно обвинение’ използвано в Член 6 ЕКПЧ:


“[…] ако договарящите страни можеха квалифицирайки по свое усмотрение едно правонарушение като административно вместо като престъпление да избегнат прилагането на основните клаузи по чл. чл. 6 и 7, то прилагането на тези разпоредби би било подчинено на тяхната суверенна воля. Свобода на действие в такава степен може да доведе до несъвместими с предмета и целта на Конвенцията резултати.” 1
По делото Welch Съдът подчертава и свободата си при преценката на определени понятия във връзка с тълкуването на думата ‘наказание’ употребена в Член 7 ЕКПЧ: “[Съдът, MK] трябва да запази свободата си да вниква отвъд привидното и сам да преценява дали конкретна мярка съставлява по същество наказание.”2 В Член 6 ЕКПЧ се срещат редица самостоятелни понятия: ‘наказателно обвинение, ‘граждански права и задължения, ‘свидетел’3, и т.н.


Параграф 2 Методи на тълкуване

Европейската конвенция за правата на човека съдържа редица неясни понятия.4 При прилагането на тези абстрактни и неясни понятия към определени факти и конкретни жалби се налага даването на много тълкувания от Съда. Общите насоки за тълкуване на договорите са установени в чл. чл. 31 – 33 на Виенската конвенция за правото на договорите. В работата си Съдът ползва тези общи насоки5, но е развил и своя собствена ‘култура’ на тълкуване на употребените в Конвенцията самостоятелни понятия.6

Естествено текстът на Конвенцията е отправната точка за всеки въпрос, подлежащ на тълкуване. Следователно, буквалното тълкуване е най-очевидния метод на тълкуване, при който се разглежда ‘обикновеното’ значение на употребените в различните разпоредби термини.7 Понякога проблем на тълкуване може да се реши при съпоставка на двете версии на Конвенцията, които имат еднаква сила (текстовете на английски и френски език). Този вид анализ се нарича граматически анализ.8 В редки случаи на Съдът му се налага да прилага и т. нар. систематично тълкуване. Съдът опитва да уточни смисълът на конкретна разпоредба като изследва мястото й в Конвенцията и отношението й към други разпоредби.9 В практиката на Съда се наблюдава и един четвърти метод на тълкуване - историческото тълкуване. Съдът тълкува понятията в Конвенцията като изследва историята на създаването на Конвенцията във връзка с подготовката й /travaux préparatoires/, за да установи първоначалното намерение на създателите на Конвенцията.10

Но на практика най-важният метод на тълкуване използван от Съда е телеологичното тълкуване.11 Съдът тълкува Конвенцията в светлината на нейната цел и намерение: да предложи “действителни и ефективни” гаранции за отделните лица.12 Телеологичният метод на тълкуване е особено подходящ, когато се налага по-широко тълкуване на понятията в Конвенцията. Един от най-ясните примери в това отношение е делото AireyIreland относно въпроса дали при определени условия правото на безплатна служебна защита трябва да се приеме в гражданските производства. Правото на защита е гарантирано в Член 6, ал. 3, точка с ЕКПЧ по отношение на наказателните производства. Но в процеса на създаване на Конвенцията умишлено беше изпуснат проблемът с осигуряването на правна помощ по граждански дела. Освен това при ратификацията на Конвенцията Ирландското правителство излезе със следната декларация:


“С настоящото правителството на Ирландия приема и ратифицира гореспоменатата Конвенция и се задължава да изпълнява и прилага всички разпоредби съдържащи се в нея, при условие че Член 6, ал. 3 (с) от Конвенцията не следва да се тълкува като налагащ осигуряването на безплатна правна помощ в степен по-голяма от тази, в която тя се предоставя понастоящем в Ирландия”
Съдът, обаче, в своето решение заявява, че “Конвенцията цели гарантиране не на права, които са теоретични или илюзорни, а на права, които са практични и ефективни”.13 След което Съдът стига до заключението, че правото на достъп до съд не би било ефективно, ако по някои определени дела не се предоставя безплатна служебна защита, независимо от гражданския характер на производството.

Параграф 3 Еволюционният характер на Конвенцията

Още през 1978 Съдът подчерта факта, че не трябва да пренебрегва промените и развитията настъпили след създаването на Конвенцията “[…] Конвенцията е жив инструмент, който […] трябва да се тълкува пред вид условията на днешния ден.”.14 Съдът не може да пренебрегне научния прогрес и значителните промените в моралните разбирания, отношенията и технологическите възможности от 1950 г. насам. Или както беше казал бившият председател Ryssdal: “Демократичното общество и ценностите, на които то се крепи, се движат напред, затова и Конвенцията трябва да се движи напред, ако не иска да загуби контакт със силите, които й придават легитимност.15 Методът на еволюционно тълкуване придобива все по-голямо значение ‘повече от четиридесет години’ след процеса на първоначалното й формулиране.16 Един доста смел пасаж от решението по делото Loizidou гласи:


“Фактът, че Конвенцията е жив инструмент, който трябва да се тълкува пред вид условията на днешния ден, е залегнал солидно в практиката на Съда. […] Подобен подход, по мнението на Съда, не се свежда до материалноправните разпоредби на Конвенцията, но е приложим и към онези разпоредби, които уреждат механизма за привеждане в изпълнение актовете на Съда. Следователно тези разпоредби не могат да се тълкуват единствено в съответствие с намеренията на създателите им така както те са били изразени преди повече от четиридесет години […] във време, в което малка част от настоящите договарящи страни са приели Конвенцията.” 17
Доктрината за ‘живия инструмент’, или социологическия метод18, показва пълната свобода на Съда да тълкува самостоятелно Конвенцията. На второ място, тя показва намаляващата роля на travaux préparatoires при тълкуването на конвенцията.19 Това може да се обясни с постепенно засилващата се позиция на Съда. След като се осигурява приемането на Съда от държавните власти и се установява авторитета му, Съдът може да бъде по-критичен. Положение, което е трябвало да се приеме в първите дни от съществуването на Конвенцията, става неприемливо на по-късен етап. Това развитие е подкрепено от нарастващото значение на правото за правата на човека в Европа като цяло.20

Друга доктрина, тясно свързана с предходната, е т. нар. ‘принцип на консенсус’.21 Съдебната практика на Съда може да еволюира и в резултат на анализ на практиката в държавите. Цялостния напредък на правото и практиката в Европа може да доведе до приемане на заключение от Съда, че неизмененото законодателство на “изоставаща” държава е вече в нарушение на Конвенцията.22 Този принцип се прилага и в полето на Член 6 ЕКПЧ. По делото Borgers съдът се позова на “изострената обществена чувствителност към справедливото правораздаване” за преразглеждане на ценна предишна практика.23 “Принципът на консенсус” е от основно значение за практиката на Съда във връзка с тълкуването на Член 8 ЕКПЧ по отношение на променените представи за морал.24




Paragraph 4 Право на преценка

Доктрината за правото на преценка подчертава субсидиарния характер на страсбургския механизъм. Европейският съд остава известна възможност за преценка на националните власти при посрещане на нуждите на обществата си. Националните власти са тези, които правят първоначалната преценка дали е необходима някаква намеса в право по Конвенцията. Следователно Съдът оставя на договарящите страни право на преценка, както на националите законодатели, така и на органите, включително и съдебни, призвани да тълкуват и прилагат действащите закони. Но Европейският съд не дава на договарящите страни неограничено право на преценка. Националното право на преценка върви ръка за ръка с европейски контрол.25 Обосновката на доктрината за ‘право на преценка’ е съпоставима с тази на доктрината за ‘субсидиарност’ в правото на Европейската общност. И двете доктрини преминават през аналогично развитие. За съществуването на доктрината за ‘правото на преценка’ има няколко причини. На първо място на националните власти трябва да се даде известна свобода на преценка пред вид субсидиарния характер на механизма по Конвенцията. Първо, задачата по осигуряването на правата и свободите по Конвенцията е оставена на всяка договаряща страна. Ролята на европейските институции е да осигурят ‘предпазна мрежа.’ Втората причина е от по-практично естество. Поради прекия си и постоянен контакт с най-важните сили в своите страни държавните власти са по-принцип в по-добра позиция от международния съдия при излагане на становища по фактическите обстоятелства на всяко дело. Затова доктрината е особено важна в сферата на морала и в случай че в различните договарящи държави не съществува съдебна практика по съответния въпрос. На трето място, няма да сгрешим ако кажем, че доктрината за ‘право на преценка’ е инструмент от политиката на Европейския съд за преодоляване на наплива от жалби. Колкото по-голямо право на преценка се остави на националните власти, толкова по-пасивна ще бъде ролята на Европейския съд.

Въпреки че първоначално доктрината се развива в рамките на ‘конструкциите по алинея 2’ на чл. чл. 8 – 11, същността на доктрината (да се остави възможност за преценка на националните власти) се среща в цялата практика на съда, включително и във връзка с Член 6 ЕКПЧ. По делото Schenk Съдът подчертава факта, че допустимостта на доказателствените средства е преди всичко обект на регулация от националното право.26 Също така, по правило, националните съдилища са тези, които преценяват представените доказателствени средства.27

И накрая следва да отбележим, че договарящите страни разполагат с по-голямо право на преценка по гражданските производства:


“[…] изискванията присъщи на понятието ‘справедливо гледане’ не са непременно еднакви в дела относно определяне на граждански права и задължения и в дела относно определяне на основателността на наказателно обвинение […] договарящите страни имат по-голяма свобода при разглеждане на граждански дела относно граждански права и задължения в сравнение с разглеждането на наказателни дела.” 28
Това заключение на Съда относно понятието “справедливо гледане’ може да се приложи и към безпристрастността на съда.


Параграф 5 Пропорционалност

В решението си по делото Soering Съдът потвърждава, че принципът на пропорционалността е един от основополагащите принципи на механизма по Конвенцията:


“[…] присъщ на цялата Конвенция е един стремеж към справедлив баланс между нуждите налагани от общите интереси на обществеността и изискванията за защита на основните права на индивида.” 29

Въз основа на този принцип на пропорционалността, държавите може да се задължат да проучат възможните начини за свеждане до минимум на намесата в правата на човека и да провеждат ‘проучване на последиците за правата на човека’ на национално ниво. В решението по делото Hatton Съдът развива това понятие.30 Жалбоподателите твърдят, че е налице нарушение на Член 8 в следствие на завишеното ниво на шума, причинен от използването на летище Хийтроу през нощта от самолети. Съдът заключва, че е налице нарушение на Член 8 ЕКПЧ:


“ […]

97. Съдът обаче подчертава, че при постигане на необходимия баланс държавата трябва да вземе пред вид целия спектър от материални съображения. Освен това, в особено чувствителната сфера на защитата на околната среда позоваването само на икономическия просперитет на страната не е достатъчно, за да надделее над правата на други лица. Съдът припомня, че в гореспоменатото дело Lopez Ostra с/у Испания независимо от безспорното икономическо значение на цеховете за щавене на кожи за националната икономика, съдът много внимателно проучи “дали националите власти са предприели мерките, необходими за защита на правото на жалбоподателката на неприкосновеност на нейното жилище и личен и семеен живот...” (решение от 9 декември 1994 г., стр. 55, § 55). Съдът счита, че държавите са длъжни да сведат до минимум, доколкото това е възможно, намесата в тези права, като се опитат да намерят алтернативни решения и като се стремят по принцип да постигат целите си по възможно най-необременителния за правата на човека начин. За постигане на горното следва съответният проект да се предхожда от надлежно и пълно проучване и изследване целящо откриване на възможно най-доброто решение, което ще осигури в действителност правилния баланс.”


Въз основа на конкретните факти по делото Съдът не беше убеден, че националните власти фактически са оценили критично приносът на нощните полети за националната икономика или отражението на увеличения брой нощни полети върху жалбоподателите.

Принципът на пропорционалността има значение и за практиката на Съда относно Член 6 ЕКПЧ. Ограниченията на правото на достъп до съд, например, биха били несъвместими с Член 6 ако не преследват легитимна цел и ако не е налице “разумно пропорционално отношение между употребените средства и целта, която е трябвало да се постигне.”31




Параграф 6 Субсидиарност 32

Понятието субсидиарност е залегнало във всеки аспект на ‘страсбургската система’, както вече отбелязахме нееднократно.33 Преди да може да се заведе дело пред Европейския съд трябва да са изчерпани всички върешноправни средства за защита (Член 35 ЕКПЧ), защото държавата-ответник “трябва да има възможност да предостави обезщетение за положението, което е обект на жалбата, със свои собствени средства и в рамките на своята национална правна система.”34 Националните власти носят основната отговорност за осигуряване на правата и свободите по Конвенцията. Този факт се подчертава в няколко документа свързани с политиките по въпроса, като доклада на Групата по оценка.35 Съдът му отдава значение в практиката си. В едно от ранните си решения Съдът заявява, че механизмът за защита установен с Конвенцията е субсидиарен спрямо националните системи гарантиращи правата на човека.36 Доктрината за ‘право на преценка’ (така, както тя беше разгледана в *** параграф 4 ***) е един от най-ярките примери за този субсидиарен характер на механизма по Конвенцията. Основната отговорност на националните власти при ефективното справяне с нарушенията на правата на човека се подчертава и от практиката на Съда относно ‘процесуалното’ задължение според Член 2, 3 и 8 ЕКПЧ, доколкото Съдът задължава държавите да проведат пълно и ефективано проучване.37




Параграф 7 Положителни задължения

В традиционното право за правата на човека държавите се задължават да се въздържат от намеса в определени основни права: държавата не трябва да се намесва в личния живот на лицата, държавата не трябва да се отнася към никое лице по нечовешки начин, държавата не трябва да нарушава вашата свобода на изразяване на мнение и т.н. Това ‘отрицателно’ разбиране за правото за правата на човека послужи и за първоначален крайъгълен камък за отговорността на държавата по Конвенцията. Комисията по изготвяне на проекта за Конвенцията “лесно постигна съгласие, че колективното привеждане в изпълнение на актовете на съда трябва да се разпростира единствено върху права и задължения, които налагат на държавите само задължения ‘да не правят определени неща’ […]”.38 Това схващане за правото за правата на човека постепенно се промени. Разбирането, че правата на човека могат да бъдат защитавани ефективно ако в някои случаи държавата е задължена да предприема мерки (вместо да се въздържа от действие) води до все по-широко признаване на доктрината за положителните задължения по Конвенцията.39 Налице е нарушение на Конвенцията ако съответната държавата е бездействала. В няколко случая Съдът приема, че думата ‘осигуряват’ така както тя е употребена Член 1 ЕКПЧ, включва не само задължение за държавните власти да се въздържат от намеса. В допълнение, Конвенцията може да налага и положителни задължения. Понятието за положителните задължения се въвежда в практиката на Съда през 1979 г. с решението по делото Marckx 1979 относно твърдяно нарушение на Член 8 ЕКПЧ.


“[…] не само задължава държавата да се въздържа от подобна намеса, но в допълнение към този отрицателен ангажимент може да има положителни задължения, присъщи на ефективното ‘зачитане’ на семейния живот40
В онези ранни дни Съдът се страхува от силно отрицателната реакция на Високодоговарящите страни срещу подобно разширяване на понятието за отговорността на държавата по Конвенцията. Съдът прави опит да ‘успокои’ Високодоговарящите страни като въвежда ‘проверка за справедлив баланс’ (вместо т . нар. ‘проверка по алинея 2’) и приема широко право на преценка по отношение на положителните задължения. Но в по-новата съдебна практика се наблюдава известна тенденция към ограничаване на значението на разликата между положителните задължения и намесата, в резултат на което се отдава по-малко значение на доктрината за право на преценка в случай на положителни задължения.41 В общи линии можем да различим четири отделни категории положителни задължения в практиката на Съда:
'Тип A' задължението да се измени закон или административна практика или да се въведе ново законодателство;

'Tип B' задължението да се предостави финансова помощ;

'Tип C' задължението да се проведе ефективно разследване на твърдяно нарушение на право по Конвенцията; и

'Tип D' задължение за намеса във взаимоотношенията между отделни лица, за да се предотвратят ‘частни’ нарушения на права, защитени от Конвенцията. 42 На случаите от тази последна категория ще се спрем по-подробно в *** параграф 8***.


Положителни задължения се откриват по няколко дела. Повечето от тях са във връзка с правото на зачитане на семейния и личния живот, така както то е установено в Член 8 ЕКПЧ. Но постепенно положителните задължения се приемат във връзка с повечето права по Конвенцията, като доктрината за положителните задължения продължава да придобива все по-голямо значение.43 Положителните задължения играят роля и в практиката на Съда във връзка с Член 6 ЕКПЧ. По делото Airey, например, Съдът трябва да се произнесе по проблема дали правото на достъп до съд включва положителното задължение на държавните власти да предоставят безплатна служебна защита по граждански производства при определени обстоятелства. Съдът приема, че:
“[…] изпълнението на задължение по Конвенцията понякога налага известни позитивни действия от страна на държавата; при такива обстоятелства държавата не може просто да остане пасивна и няма място за разграничаване между действие и бездействие […] Задължението за осигуряване на ефективно право на достъп до съд попада в тази категория задължения” 44
По делото Airey Съдът приема, че е налице положително задължение от ‘тип B’, произтичащо от Член 6 ЕКПЧ. Съдът е приемал и положително задължение от по-общ ‘тип А’, което може да има по-съществено значение за тази теза. В параграф 24 на решението по делото Salesi Съдът приема:
“[…] че Член 6 § 1 налага на договарящите страни задължението да организират съдебните си системи по такъв начин, че техните съдилища да могат да отговорят на всяко негово изискване” 45
На този проблем ще се спрем по-подробно в *** параграф 11 ***.


Параграф 8 Хоризонтален ефект
Конвенцията е ‘класически’ договор от международното публично право в смисъл, че е адресирана единствено към държави. Традиционното международно право по правата на човека се занимава с прилагането на основни права във ‘вертикални’ отношения, т.е. между държавните власти и отделните лица (или група от лица, или юридически лица). Затова Съдът постановява, че прилагането на правата на човека към взаимоотношенията между отделните лица “е по принцип материя, която попада в сферата на правото на преценка на договарящите страни”.46 Но постепенно се възприема становището, че понякога ефективната защита на правата по Конвенцията може да се постигне единствено чрез приемане на някакъв вид хоризонтален ефект на Конвенцията. В съвременното общество държавата не е вече единственият силен играч. Частните институции наред с други индивиди също могат да представляват действителна заплаха за зачитането на правата на човека. Затова в някои случаи Съдът е приемал непрекия хоризонтален ефект. Съгласно Член 34 EКПЧ Съдът може да приема жалби, подадени от лица, които твърдят, че са жертва на нарушение “от страна на някоя от Високодоговарящите страни”. Една жалба може да има успех единствено ако на държавните власти може да се припише определен вид поведение. Едва тогава Съдът проверява съвместимостта на този ‘акт на държавата’ с изискванията на Конвенцията. Следователно, отговорността на държавата за нарушения на права по Конвенцията в хоризонтални взаимоотношения може да се тълкува единствено посредством положителното задължение от ‘тип D’ (вж. *** параграф 7 ***): държавата е била длъжна да се намеси във взаимоотношенията между индивидите, за да предотврати ‘частни’ нарушения на права, защитени от Конвенцията. По такива дела Съдът обикновенo се позовава на общото задължение на Високодоговарящите страни, така както то е формулирано в Член 1 ЕКПЧ, да “осигуряват” правата по Конвенцията на всяко лице под тяхна юрисдикция.47 Това, обаче, не означава, че съдът често критикува държавите за нарушения в хоризонтални отношения. Освен това, при дела, които се отнасят по същество до хоризонтални отношения, Съдът обикновено възприема рестриктивна позиция, като допуска голямо право на преценка националите власти.

За сега понятието хоризонтален ефект не играе роля в практиката на Съда във връзка с Член 6 ЕКПЧ. Поради самото си естество правото на справедлив процес касае отношението между индивида и националите (съдебни) власти, а не между две частни лица. Съдът на Европейските общности е разглеждал хоризонталния ефект в контекста на правото не се сочат само-уличаващи факти и обстоятелства. По делото OttoPostbank СЕО постановява, че лицата не могат (в рамките на общностното право!) да разчитат на това право в производства срещу други страни по граждански иск в наказателно производство.48 Европейският съд по правата на човека все още не е решавал подобни дела.

  1   2   3   4


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница