Обща доктрина развита от европейския съд по правата на човека
Параграф 9 Общите принципи на правото
Изтегляне 0.69 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Параграф 10 Правата на човека в по-широкото разбиране за демокрация
- Параграф 11 Форс мажор по Конвенцията
- Параграф 12 Съдебен преглед “in concreto”
- Параграф 13 Отказване от права по Конвенцията
Параграф 9 Общите принципи на правото Член 7 § 2 EКПЧ изрично споменава понятието общи принципи на правото: “Този член не изключва съденето и наказването на което и да е лице за действие или бездействие, което в момента на извършването му е представлявало престъпление в съответствие с общите принципи на правото, признати от цивилизованите народи.”49 Общите принципи на правото могат да имат значение и извън контекста на Член 7 ЕКПЧ. Съдът е постановявал, че цялата Конвенция следва да се тълкува пред вид правилата установени във Виенската конвенция за правото на договорите от 23 май 1969 г. Член 31 § 3 (c) от този договор гласи, че следва да се вземат пред вид “всички съответни норми на международното право, прилагани в отношенията между страните”. Което включва общоприетите принципи на международното право.50 Значението на общите принципи на правото се подчертава по делото Al-Adsan.51 Жалбоподателят по това британско дело твърди, че му е отказан достъп до съд при решаването на негов иск срещу кувейтското правителство, и че това съставлява нарушение на Член 6 §1 на Конвенцията. Съдът трябва да реши дали е било налице законосъобразно и пропорционално ограничение на правото на достъп до съд. В този конкретен случай жалбоподателят е бил възпрепятстван да заведе иск в британски съд пред вид принципа par in parem non habet imperium, по силата на който една държава не може да попадне под юрисдикцията на друга държава. Съдът приема, че предоставянето на суверенен имунитет на една държава по граждански производства преследва законната цел да се спази международното право с цел подпомагане на добрите приятелски взаимоотношения между държавите посредством зачитане на суверенитета на друга държава. След което Съдът проверява дали ограничението е било пропорционално на преследваната цел. По този въпрос Съдът прави някои интересни наблюдения от по-общ характер, тъй като явно е приел, че мерките, които държавите са предприели в съответствие с общите принципи на правото, по принцип не могат да се разглеждат като непропорционално ограничение на упражняването на правата по Конвенцията: “ [...] 55. [...] Конвенцията, включително Член 6, не следва да се тълкува във вакуум. Съдът трябва не трябва да забравя особения характер на Конвенцията като договор по правата на човека и трябва да вземе пред вид и относимите правила на международното право (вж., mutatis mutandis, решението по делото Loizidou v. Turkey от 18 декември 1996 г., Reports 1996-VI, § 43). Доколкото е възможно Конвенцията следва да се тълкува в съгласие с други правила на международното право, на което тя е част, включително и с онези, свързани с предоставянето на държавен имунитет. 56. Следователно, мерки, предприети от Високодоговаряща страна, които отразяват общопризнати правила на международното публично право [...] не могат по принцип да се разглеждат като налагащи непропорционално ограничение на правото на достъп до съд, така както то е залегнало в Член 6. Както правото на достъп до съд е присъща част на гаранцията за справедлив процес по този Член, така и някои ограничения върху достъпа трябва по същия начин да се разглеждат като присъщи, като например онези ограничения, общоприети от общността на народите като част от доктрината за държавния имунитет. [...] “
Параграф 10 Правата на човека в по-широкото разбиране за демокрация В Преамбюла към Конвенцията са изложени някои от основите, на които е изградена Конвенцията. В Преамбюла Високодоговарящите страни отново потвърждават “своята дълбока вяра в тези основно свободи, които представляват фундамент на справедливостта и мира в целия свят и могат по-ефикасно да бъдат осъществени, от една страна, по пътя на действената политическа демокрация [курсив на автора, MK], а от друга, чрез общо разбиране и спазване на правата на човека, от които тези свободи зависят.” И Съдът нееднократно е подчертавал факта, че по-широкото разбиране за демокрация е крайъгълен камък в тълкуването на Конвенцията: тълкуването на всяко право по Конвенцията трябва да бъде съвместим с “общия дух на Конвенцията, инструмент, чиято цел е да поддържа и поощрява идеалите и ценностите на демократичното общество”.55 На тази централна роля Съдът набляга допълнително в решението си по делото United Communist Party of Turkey /Обединена комунистическа партия на Турция/: “Демокрацията е безспорно основна характеристика на европейския обществен ред. […] Следователно, демокрацията се явява единствения политически модел, който Конвенцията е имала пред вид, и, съответно, единствения съвместим с нея” 56 Което ни отвежда до въпроса как точно Европейският съд по правата на човека определя понятието демокрация. Демокрацията се характеризира най-вече с “плурализъм, толерантност и либералност.”57 По делото Young, James and Webster съдът развива следното: “Въпреки че понякога индивидуалните интереси трябва да се подчинят на тези на групата, демокрацията не означава просто, че винаги трябва да надделява мнението на мнозинството: трябва да бъде постигнато равновесие, което да осигурява справедливо и подходящо отношение към малцинствата и да не допуска никаква злоупотреба с положението на мнозинство”.58 A в решението си по делото Refah Partisi59 Съдът подчертава връзката между демокрацията и върховенството на закона и необходимостта от независима съдебна власт: “ […] 43. Европейската конвенция за правата на човека трябва да се разбира и тълкува като цяло. Правата на човека образуват цялостна система за защита на човешкото достойнство; в тази връзка, демокрацията и върховенството на закона играят съществена роля. Демокрацията задължава да се отреди роля на хората. Единствено институции създадени от и за хората могат да се обличат в правомощията и властта на държавата; писаният закон трябва да се тълкува и прилага от независима съдебна власт. Не може да има демокрация там, където хората на една държава, макар и по силата на взето с мнозинство решение, се отказват от законодателните си и съдебни правомощия в полза на лице, което не е отговорно пред хората, които управлява, независимо дали то е светско или религиозно. […] “
Особено в рамките на Член 6 ЕСПЧ националните власти често се позовават на извънредни обстоятелства, за да оправдаят потенциални нарушения. Държавите поддържат тезата, че са били изправени пред force majeure. Можем да разделим страсбургската съдебна практика на два вида дела: прекомерно работно натоварване и проблеми на прехода. Държавите често са опитвали да убедят Европейския съд, че нарушението на правото на гледане на делото в разумен срок се дължи на прекомерното натоварване на националните съдилища. В борбата с ‘италианската продължителност’ на делата Европейският съд възприе много ясна позиция относно този аргумент: “[…] Член 6 § 1 налага на договарящите страни задължението да организират съдебните си системи по такъв начин, че техните съдилища да могат да отговорят на всяко негово изискване”.63 Съдът не приема временните извънредни мерки, предприети за справяне със забавените дела ако те се прилагат в по-продължителен период. По делото Zimmermann & Steiner националният съд се опитва да предотврати нарушение на изискването за ‘разумен срок’ като най-напред се заема с неотложните дела. Съдът, обаче, заключва, че
По делото Guincho португалското правителство подчертава факта, че тогавашната правна система (в средата на седемдесетте) е трябвало да функционира при извънредни обстоятелства: демокрацията е била току що възстановена, националните съдилища е трябвало да се реорганизират и страната е била в сериозна икономическа рецесия. Съдът постановява, от една страна, че “временното забавяне в работата на съда няма отношение към международните отговорности на съответната държава по Конвенцията, при положение, че държавата предприеме ефективни мерки за отстраняване на проблема с необходимата бързина”. След което, обаче, Съдът възприема строг подход към тълкуването на този критерий и заключва, че португалските мерки са “очевидно неефективни и закъснели”.65 Съдът приема единодушно, че е налице нарушение на Член 6 и присъжда 150 000 ескудо на жалбоподателя. Същият стриктен подход се наблюдава и при разглеждането на дела срещу източноевропейски власти, които се позовават на проблеми на прехода. Такъв пример е делото Podbielsky: “Съдът отбелязва […] че забавеното произнасяне на окончателното решение по иска на жалбоподателя се дължи в голяма степен на законодателните изменения наложени от прехода от централизирана към свободна пазарна система […] В това отношение Съдът напомня , че 6 § 1 налага на договарящите страни задължението да организират съдебните си системи по такъв начин, че техните съдилища да могат да отговорят на всички негови изисквания […] Следователно забавянията в производствата трябва да се припишат най-вече на националните власти.” 66 Съдът отново заключва единодушно, че е налице нарушение на Конвенцията и присъжда на на жалбоподателя 20.000 злоти за неимуществени вреди. Има, обаче, няколко дела, по които Съдът приема по-гъвкав подход. По делото Süβmann Съдът трябва да се произнесе по жалба относно продължителността на производството пред германския Bundesverfassungsgericht. Süβmann завежда конституционна жалба по времето на обединението на Германия. При дадените конкретни обстоятелства Съдът постановява, че “пред вид уникалният политически контекст на обединението на Германия и сериозните социални последици от споровете относно прекратяване на трудови договори, Федералният конституционен съд основателно е преценил, че тези дела трябва да се разгледат приоритетно.” Спокойно можем да направим предположението, че решението на Съда е било повлияно от факта, че жалбата е била пред конституционен съд с особена роля в националния правопорядък: “[…] ролята му на пазител на Конституцията непременно налага на един Конституционен съд да взема понякога пред вид съображения, различни от чисто хронологичния ред на завеждане на делата в регистъра му, като характера на делото и неговото значение в политически и социален смисъл” 67 Останалите дела, по които Съдът е възприемал потенциално по-гъвкав подход не са свързани с особеното положение на конституционния съд. По делото Majaric реакцията на Съда на аргумента за force majeure е следната: “Съдът не разполага с информация доказваща, че трудностите в Словения в съответния период са били такива, че да [курсив на автора, MK] да лишат жалбоподателя от правото му на съдебно решение в ‘разумен срок’ […]” 68 Проблемите на прехода очевидно могат да убедят Съда да стигне до заключението, че не е налице нарушение на Конвенцията. Но засега този подход се явява по-скоро изключение. Крайно незадоволителна е липсата на нужната яснота в позицията на Съда по отношение на force majeure Но по принцип Съдът не приема много лесно едно правителствено становище за force majeure. Параграф 12 Съдебен преглед “in concreto” Съдът и (предишната) Комисия многократно са подчертавали, че прегледът на страсбургските институции по индивидуалните жалби е преглед in concreto. По принцип становището на Съда е, че страсбургските органи не са тези, които трябва да приемат общо формулирани (абстрактни) съдебни решения по състоянието на националното законодателство.69 По делото Young, James & Webster жалбоподателите бяха задължени да станат членове на един от професионалните съюзи по т. нар. 'closed-shop agreement' /споразумения за приемане на работа само на работници, членуващи в професионални съюзи- Бел. пр./. Съдът подчертава, че: "[...] при производства възбудени по индивидуални жалби следва, без да се пренебрегва общия контекст, да се концентрира вниманието, доколкото това е възможно, върху проблемите поставени от конкретното дело [...] Следователно, по настоящото дело /Съдът/ не е призван да прави преглед на системата на наемане само на работници, членуващи в професионални съюзи /the closed shop system/ като такава по отношение на Конвенцията или да изрази становище по всяка последица или форма на принуда, които тя може да породи; Съдът ще се ограничи до разглеждане на последиците от тази система за жалбоподателите" 70 Този in concreto подход е в съответствие с необходимостта жалбоподателят да се легитимира като пострадал. Един индивидуален жалбоподател може да има ius standi пред Съда единствено ако той или тя могат да претендират, че са пострадали: "[правото на индивидуална жалба, MK] не поражда за отделните лица някаква форма actio popularis за тълкуването на Конвенцията, то не позволява на отделните лица да се внасят жалби срещу закон in abstracto, просто защото те смятат, че той противоречи на Конвенцията. По принцип не е достатъчно индивидуалният жалбоподател да претендира, че самото съществуване на даден закон нарушава неговите права по тази Конвенция; необходимо е законът да е бил приложен в негов ущърб." 71 Същият подход се прилага и към жалби във връзка с Член 6 ЕKПЧ. По делото Hauschildt Съдът отбелязва, че неговата задача "не е да прави преглед на относимите закони и практики in abstracto, а да определи дали начинът, по който те са били приложени спрямо или са се отразили на Г-н Hauschildt, е довел до нарушение на Член 6 § 1".72 Но особено по жалби касаещи независимостта на съда (и в по-малка степен обективната безпристрастност) решенията на Съда са от по-абстрактно и структурно естество. Съдът взема решение в отговор на конкретна жалба, но последиците от това решение винаги ще имат отражение върху системата като такава. Холандското дело Van de Hurk е пример за разглеждане in abstracto от Европейския съд.73 Жалбата е относно една холандска разпоредба (Член 74 от Закона от 1954 г. /section 74 of the 1954 Act/), съгласно която Короната има право да отменя съдебните решения на т. нар. Индустриален Апелативен Трибунал /Industrial Appeals Tribunal/ (College van Beroep voor het Bedrijfsleven). На основание на тази разпоредба Министърът има право да отмени частично или изцяло решение на Трибунала в ущърб на индивидуално лице-страна по делото. Нидерландското правителство заявява, че тази възможност е чисто теоретична, и че никога не е била прилагана (включително и в индивидуалния случай на Van de Hurk). Това повдига въпроса дали Van de Hurk може да се разглежда като “жертва” по смисъла на Конвенцията. Съдът може да преценява правомощията на Короната единствено ако ще разглежда in abstracto независимостта на Трибунала. Повечето съдии са на мнение, че е налице нарушение на Член 6 ЕKПЧ. Фактът, че правомощията на Короната не са били използвани никога, не е от решаващо значение: "Няма нищо, което да възпре Короната [...] да се възползва от така дадените й правомощия, ако счете подобно действие за необходимо или препоръчително с оглед на това, което е според нея от общ интерес.”74 Това силно се приближава до разглеждане in abstracto (тъй като оспорваното правомощие на Короната да ‘отменя’ съдебния трибунал не е застрашило независимостта на съда нито по делото на Van der Hurk, нито по всички останали дела пред този конкретен холандски трибунал). При жалбите във връзка с независимостта на съда е подходяща по-абстрактна проверка, тъй като тя води до решение относно системата като такава. Тя може да подчертае и същественото значение, което Съдът отдава на пълната независимост на съдебната система.75 Съществува едно друго изключение в практиката на Съда. В екстремни ситуации Съдът разполага с възможността да реши, че е налице практика несъвместима с Конвенцията. В *** Глава 2 § 3.2 *** се спряхме на делото Ferrari. В борбата си със случаите на италианска ‘продължителност на производствата’ Съдът установява, че в Италия съществува общо положение, което е несъвместимо с Член 6 ЕKПЧ: “Честотата на установяване на нарушения показва, че е налице натрупване на еднакви нарушения, които са достатъчно многобройни, за да се разглеждат само като изолирани случаи […] Следователно това натрупване на нарушения съставлява практика несъвместима с Конвенцията” 76 Съдът, обаче, е склонен да прави такива абстрактни определения единствено при тези изключителни обстоятелства. Обикновено Съдът следва своя подход in concreto. Докато разглеждахме борбата с прекомерното натоварване на Съда, споменахме, че по наше мнение е препоръчително Съдът да формулира приложими стандарти в по-общ смисъл. Съдията Martens заявява още през 1995 г., че съдът не трябва да се колебае толкова при произнасянето на по-абстрактни решения: "В Конвенцията няма разпоредба, която да задължава Съдът да се придържа стриктно към конкретно решаване на делата всяко за себе си. Това самоналожено ограничение може и да е представлявало мъдра политика по времето, когато Съдът е започнал развитието си, но вече не е уместно. Съдебна практика, развита на основата на конкретно решаване на всяко дело за себе си, неизбежно води до неяснота и по отношение на точния смисъл на всяко съдебно решение, и на точното съдържание на доктрината на Съда [...] [Н]ационалните власти са длъжни да търсят насоки в неговата съдебна практика. Следователно той е длъжен да следи дали тази съдебна практика отговаря на съвсем същите стандарти за яснота, точност и предвидимост, по които Съдът обикновено преценява законите на държавите-членки в сферата на основните права и свободи"77 Днес тези аргументи изглеждат още по-убедителни. Ако в едно решение Съдът се съсредоточава прекалено много върху конкретните факти на конкретното дело, то неизбежно ще последват жалби във връзка със сходни положения. Страните ще завеждат много повече сходни жалби в Съда, защото точният обхват на правата по Конвенцията остава неясен. Делото Procola може да послужи за пример в това отношение. По това дело Съдът трябва да се произнесе по съвместимостта на концентрирането на функции от люксембургския Conseil d'Etat с изискванията по Член 6 ЕKПЧ (на делото Procola ще се спрем по-подробно в *** Глава 7 ***). Решението на Съда, обаче, беше толкова неразгадаемо, че предизвика обширна дискусия в литературата на тема точните последици от решението. Което, на свой ред, доведе до завеждането на няколко нови жалби в Съда. В този смисъл Съдът може да се поучи от Съдът на Европейските общности. СЕО проявява по-малко сдържаност при произнасяне на повече или по-малко общи преценки по съвместимостта на даден набор от норми с изискванията на Европейската конвенция за правата на човека. По делото Connolly, например, СЕО the се произнесе с общо определение по съвместимостта с изискването за свобода на изразяването на мнение на разпоредбите на Вътрешния правилник за служителите на ЕС /the Staff Regulations for EU officials/, по силата на които на служителите се нарежда да се въздържат от публично изразяване на мнения, които могат да рефлектират върху тяхното положение.78 Параграф 13 Отказване от права по Конвенцията В Конвенцията няма конкретна разпоредба, която да разглежда конкретно проблема с отказването от права (невъзможността на жалбоподателя да се позове на определено право по Конвенцията в резултат на поведението на жалбоподателя).79 От друга страна, отказването от права не е изрично забранено от Конвенцията, а доктрината за отказване от права е позната в редица национални правни системи в рамките на Съвета на Европа. Както казват Lawson и Schermers, доктрината за отказване от права се докосва до самия смисъл на правата на човека: “Ако правата на човека се разглеждат най-вече като средства за осигуряване на максимална свобода и независимост на индивида, то не може да има принципно възражение срещу никое отказване от права, стига то да е било направено свободно. Ако, от друга страна, приемаме правата на човека по-скоро като основни норми на цивилизованото общество, приемането на отказа на даден индивид от такива права би било по-трудно. Индивидът може да не усеща потребност от упражняване на конкретно право, но ordre public ще наложи съобразяване с въпросната норма.” 80 Европейският съд приема отказване от право по Конвенцията: “В националния правопорядък на договарящите страни се среща често такъв вид отказване от права както по гражданскоправни въпроси, най-вече под формата на арбитражни клаузи в договорите, така и по наказателно правни въпроси под формата, inter alia, на глоби изплащани на потърпевшия, за да се избегне възбуждане на наказателно производство. Отказването от права, което има безспорни преимущества както за заинтересованото лице, така и за правораздаването, по принцип не нарушава Конвенцията” 81 Отказването от права, обаче, е допустимо единствено ако са изпълнени определени условия: "За да бъде ефективно за целите на Конвенцията, едно отказване от процесуални права изисква минимални гаранции, съизмерими с неговото значение".82 Дали са осигурени тези гаранции, е въпрос, който не следва да се оставя на преценката на националните власти, а трябва да се проверява независимо от Европейския съд. Приложимите гаранции могат да се разделят на определени материалноправни условия, които Съдът налага, и определени процесуални условия.83 Можем да обобщим материалноправните условия както следва. Първо, отказването от права трябва да бъде в съответствие с националното право.84 Второ, Съдът е изяснил, че не счита, че е възможно един жалбоподател да се откаже от всички права и свободи по Конвенцията. По делото Albert & Le Compte Съдът заяви: "Характерът на някои от гарантираните от Конвенцията права е такъв, че изключва отказването от правото да се упражняват".85 Но само в няколко редки случая Съдът е определял, че дадено право по Конвенцията е от естество така свързано с ‘обществения порядък’, че отказването от него да е невъзможно.86 Относно повечето права по Конвенцията, обаче, Съдът възприема доста колеблив подход и рядко излиза с общо становище по въпроса дали е възможно отказване от конкретно право по Конвенцията или не.87 И трето, отказването от права не е възможно винаги при всички обстоятелства – дори и ако отказването от права не нарушава принципно ordre public. Това е видно, например, в решението на Съда по делото Håkansson & Sturesson: "[...] нито буквата, нито духът на тази разпоредба забраняват на едно лице да се откаже [...] от правото делото му да бъде разглеждано публично [...] Едно отказване от право, обаче, [...] не трябва да противоречи на никой важен обществен интерес".88 Следват някои бележки по процесуалните условия. Първо, отказването от права трябва да е направено без каквато и да било форма на принуда. По делото Deweer Съдът потвърждава, че “[…] липсата на принуда при всички положения е едно от условията, които трябва да бъдат изпълнени; което е продиктувано от международен инструмент основаващ се на свободата и върховенството на закона”.89 Последващата съдебна практика доразвива този въпрос. Липсата на принуда не е достатъчна сама по себе си, отказването от права трябва да е стане доброволно.90 Фактите по делото Pfeifer & Plankl могат да послужат за пример. Националният съдия се обръща към жалбоподателя (в отсъствието на неговия адвокат) и го пита дали ще се въздържи от повдигане на въпроса за отвод на съдията. Европейският съд не счита за необходимо да се произнася по въпроса дали е бил упражнен натиск върху жалбоподателя. Достатъчно е да се отбележи, че националният съдия се е обърнал към жалбоподателя в отсъствието на адвоката му с въпрос от правно естество, чиито последици един непрофесионалист не би могъл напълно да оцени. Съдът заключва: "Отказването от право изразено там и тогава при такива обстоятелства изглежда съмнително, най-меко казано”.91 Второ, едно отказване от право може да бъде направено доброволно, ако лицето е напълно наясно с (обхвата на) правата, от които се отказва.92 И трето, отказването от права трябва да е направено “по недвусмислен начин”.93 Това последно условие не означава непременно, че отказването от права трябва да бъде направено изрично. Съдът е приемал мълчалив отказ от права. Трябва да отбележим, обаче, че при отказване от правото на публично гледане на делото се санкционират най-вече мълчаливите откази.94 Обсъждана е позицията Съдът да не приема мълчаливи откази във връзка с други елементи на Член 6 ЕKПЧ.95 Което ни отвежда до въпроса дали един жалбоподател може да се откаже от правото си на независим и безпристрастен съдия, или попада ли този елемент на Член 6 ЕKПЧ в сферата на ordre public. Съдът подчертава значението на безпристрастността на съда по делото De Cubber, заявявайки, че “безпристрастността е несъмнено едно от най-важните от тези изисквания [т. е. Изискванията по Член 6 ЕKПЧ]”. Съдът и предишната Комисия, обаче, дълго не възприемат ясна позиция по този въпрос. Има едно решение на предишната Комисия с двусмислени формулировки по конкретна материя.96, но обща позиция няма. И правната доктрина е разделена по въпроса, но повечето членове на Комисията са на мнение, че не може да има отказ от безпристрастността на съда поради основополагащия й характер.97 В по-ранната практика самият Съд сякаш възприема становището, че не може да има отказване от този елемент на Член 6 ЕKПЧ. По делото Pfeifer & Plankl Съдът заявява: “[…] такова право е от съществено значение и неговото упражняване не може да зависи само от страните /по делото/”.98 Няколко години след това, обаче, (през 1996 г.) Съдът възприема доста по-различна позиция по делото Bulut. В хода на наказателното производство срещу Bulut, съдия Schaumburger, който е разпитал двама свидетели в предварителното разследване, участва в последствие като член на съдебния състав по делото. Съгласно австрийския Наказателно-процесуален кодекс от дадено дело се отвежда съдия, който е бил съдия-следовател по същото дело. Председателстващият съдия изпраща уведомително писмо до адвоката на жалбоподателя, с което го уведомява за участието на въпросния съдия. Адвокатът е поканен да информира съда дали иска да предяви отвод на този съдия. Адвокатът на жалбоподателя, обаче, не отговаря. В началото на съдебното заседание председателстващият съдия отново напомня за участието на съдията-следовател. Според протокола страните са се отказали от правото си да повдигнат този въпрос като основание за прогласяване на нищожност. Bulut е признат за виновен. Пред страсбургските институции той твърди, че делото му е било гледано от съдия, който по закон не е имал право да участва в състава. Правителството заявява, че Bulut се е отказал от правото си на безпристрастен съд като не е предявил отвод срещу съдията. Комисията подкрепя позицията на правителството. Относимите фактори са, че председателстващият съдия (а не участвалия в разследването) се е свързал с жалбоподателя, че жалбоподателят по никакъв начин не е бил подлаган на натиск от съдебните власти, и че въпросният съдия не е участвал в съдебното производство преди да се изясни, че жалбоподателят няма възражения срещу неговото участие. Съдът споделя мнението на Комисията и отбелязва в мотивите /obiter dictum/: “Във всеки случай жалбоподателят няма основание да твърди, че е имал законни основания да се съмнява в безпристрастността на съда, който е разглеждал делото му, след като е имал право да предяви отвод срещу член от съдебния състав, но се въздържал да го направи.” 99 След което Съдът отбелязва в този контекст, че националните съдилища са разтълкували националното право в смисъл, че е можело да се направи законен отказ от права, и че не вижда причина да подлага под съмнение решението на австрийските съдилища по въпроса. В заключение, по принцип отказването от правото да се оспорва изглежда възможно по закон. Но самият Съд не иска да приеме логическото последствие от такова заключение. Въпреки твърдите мотиви /obiter dictum/ той разглежда делото по същество: "Независимо дали е имало отказ от право или не, Съдът пак трябва да прецени от гледна точка на Конвенцията, дали участието в процеса на съдия Schaumburger след като той е взел участие в разпита на свидетели в досъдебното производство, не би хвърлило съмнение върху безпристрастността на съда, който гледа делото." Остава въпросът дали решението на Съда по делото Bulut означава, че може да има отказ от правото делото да се гледа от безпристрастен и независим съд. По наше мнение Lawson и Schermers основателно твърдят, че случаят не е задължително такъв: “Или Съдът иска да каже, че Г-н Bulut направил мълчалив отказ, с което е загубил правото си да подаде жалба в Страсбург срещу нарушение на Член 6 в това отношение? Последното тълкуване предполага разграничаване между материалното право на безпристрастен трибунал (Член 6), от което може или не може да има отказ, и процесуалното право да се завежда жалба във връзка с нарушение на Конвенцията (Член 25), което се губи в случай, че жалбоподателят не предприеме необходимите стъпки при националното производство. Последното обяснение звучи приемливо, но повдига два въпроса. Първо: след като Г-н Bulut не е предявил отвод срещу съдията, не следва ли делото му да бъде отхвърлено поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита в това отношение […]? И второ: каква е връзката между отказа от право и мълчаливото съгласие?” 100 По наше мнение Съдът трябва да се произнесе изрично, че съдебната безпристрастност попада в сферата на ordre public. Съдебната безпристрастност е същността на справедливия процес. Тя е наложителна, за да се осигури доверието във всеки начин на мирно уреждане на спорове. Трябва да се прави разлика между предложението за недопускане на отказа от правото на безпристрастен трибунал и въпроса по какъв начин следва да се тълкува едно право по Конвенцията пред вид конкретните обстоятелства на дадено дело. Например, по отношение на арбитража предположението, че една страна не е заинтересована от обективно и непредубедено уреждане на спора, изглежда нелогично. От друга страна, логично е да се тълкуват различно изискванията за съдебна независимост по отношение на съдебен механизъм от такъв класически вид. В параграфа посветен на арбитража ще доразвием този проблем. Както видяхме, проблемът с неизчерпването на вътрешноправните средства за защита е тясно свързан с отказването от права. Страсбургските институции са приели, че предявяването на отвод срещу съдия следва да се разглежда като ‘вътрешноправно средство за защита’. Това становище има два последици. От една страна, даден жалбоподател няма да бъде считан за ‘пострадал’ от нарушение на изискването за съдебна независимост след успешен отвод.101 От друга страна, най-вероятно една жалба ще бъде обявена за недопустима на основание Член 35 от Конвенцията (съгласно който Съдът може да разглежда дела единствено след като са били изчерпани всички вътрешноправни средства за защита) ако отвод не е бил предявяван.102 Смисълът на този подход е вероятно в желанието на страсбургските институции да предотвратят жалби във връзка с отделни съдии, след като съдията се е произнесъл срещу жалбоподателя. В противен случай недоволната страна може да създаде допълнителна съдебна инстанция. Интерес в това отношение представлява делото Mulders, по което Комисията решава, че жалбоподателят е изчерпал вътрешноправните средства за защита, въпреки факта, че жалбоподателят се е отказал от правото си да предяви отвод по националното производство: "Комисията припомня становището на жалбоподателя пред Апелативния съд, че не би се възползвал от правото си да предяви отвод срещу съответните съдии. Но същевременно той изтъква пред Апелативния съд аргументите, които представя и на Комисията, относно твърдяната пристрастност на тези съдии. Апелативният съд , а в последствие и Върховният съд, разглеждат и отхвърлят тези аргументи. При тези обстоятелства Комисията не може да установи, че твърдението на жалбоподателя за пристрастност на Апелативния съд [не на конкретен съдия от Апелативния съд!, MK] е недопустимо по Член 27 ал. 3 [предишен; Член 35 след Протокол № 11, MK] на Конвенцията за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита." 103 Това решение на Комисията е потвърдено от Съда в решението по делото Castillo Algar.104 In casu опасението, че военният съд не е бил безпристрастен, произтича от факта, че двама от членовете на съдебния състав са участвали в състава, който приема обвинителният акт. Пред Съда испанското правителство твърди, че жалбоподателят е бил информиран за имената на съдиите при сформирането на състава. Следователно, жалбоподателят е можел да предяви отвод срещу съответните съдии. Несъмнено жалбоподателят не упражнява правото си на предявяване на отвод, но прави възражения срещу този съд пред Върховния съд и Конституционния съд. Съдът: "При тези обстоятелства, независимо от факта, че нито жалбоподателят, нито неговият защитник са предявили отвод срещу двамата съдии преди началото на процеса, не може да се каже, че съдилищата в държавата-ответник не са разполагали с възможност да изправят твърдяното нарушение на Член 6 aл. 1. Следователно, Съдът отхвърля предварителните възражения на правителството. " Следователно, страсбургските институции не изискват жалбоподателят да се е възползвал от правото си на предявяване на отвод срещу отделни съдии, стига националните съдилища да са имали възможност да разгледат жалбата за пристрастност по същество. Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.69 Mb. Сподели с приятели:
|