Обща доктрина развита от европейския съд по правата на човека
Параграф 14 Отношения с националните съдилища
Изтегляне 0.69 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Параграф 15 Европейският съд по правата на човека като Конституционен съд на Европа
Параграф 14 Отношения с националните съдилища Можем да разгледаме отношенията между Европейския съд по правата на човека и националния съдия от две гледни точки. Ще започнем с отношенията с националния съдия от гледната точка на Европейския съд. В края на този параграф ще направим някои допълнителни бележки относно националните съдилища и потенциалната им роля на ‘Конвенционни съдилища’. Първо, ролята на националните съдилища в съдебната практика на Европейския съд. Европейският съд разчита на националните съдебни системи по няколко начина. Както отбелязват Lawson и Schermers, това упование се крепи на практически аргументи. По отношение и на разстоянието и на времето тези национални съдилища се намират много по-близо до твърдяното нарушение на Конвенцията отколкото Европейският съд някога може бъде.105 Ето защо е установена съдебна практика, съгласно която основно националните власти, и най-вече съдилищата, са тези, които решават проблемите по тълкуването на националното законодателство. Това важи с особена сила при тълкуването на националното процесуално право. В решението си по делото Platakou Съдът обобщава:
След гореизложеното няма да прозвучи изненадващо, че Европейският съд последователно отказва да изпълнява функциите на един вид ‘четвърта инстанция’, т.е. на Европейски апелативен съд, който упражнява съдебен контрол върху решенията на националните съдилища. По делото Van de Hurk, например, Съдът заявява, че Член 6 § 1 ЕKПЧ “не може да се разбира като налагащ подробен отговор [от националния съд, MK] по всеки аргумент. Нито пък Европейският съд е призван да проверява дали на аргументите е отговорено адекватно [курсив на автора]”.110 Подобна позиция е разбираема пред вид огромното натоварване на Европейския съд. Но най-вече по дела във връзка с Член 6 Съдът не винаги се придържа стриктно към собствената си доктрина.111 В страсбургската съдебна практика има различни примери, при които Европейският съд установява нарушение на Член 6 ЕKПЧ във връзка със сериозни грешки, допуснати от национални съдии, водещи до нарушение на правото на справедлив процес.112 По делото of Marc Fouquet, (предишната) Комисия постановява, че е налице нарушение на правото на справедлив процес, тъй като националният съд е основал решението си на явно грешни заключения относно позицията на жалбоподателя.113 А по делото Haser Комисията ясно заявява, че ще приеме тълкуване на национален съд, освен ако това тълкуване се окаже произволно или явно основано на погрешни презумпции.114 Вероятно най-явният случай на преразглеждане на дело от страсбургските институции е по делото Daniel Bellet, където Комисията разглежда случай на съдебна грешка, допусната от френския Cour de Cassation.115 А сега обратната гледна точка: какви са отношенията с Европейския съд по правата на човека от гледна точка на националните съдилища? В параграф *** 6 *** на тази Глава вече се спряхме на принципа на субсидиарността, който е явно относим към този контекст. Въз основа на принципа на субсидиарността основното задължение за прилагане на Конвенцията е на националните власти, включително и на националните съдилища. Член 13 ЕKПЧ също подчертава това основно задължение на националните власти. В по-новите политически инструменти във връзка с реформата на Европейския съд (вж. *** Глава 2 § 3.1 ***), отново и отново се набляга на основната роля на националните съдилища. Европейският съд ще успее да се справи с натоварването си единствено ако националните съдилища изпълняват основната си роля по прилагане на правата и свободите по Конвенцията. В този смисъл все по-ясно се забелязва тенденция националните съдилища да се разглеждат като ‘Съдилища на Конвенцията’. Конвенцията, обаче, не налага общо задължение тя да бъде инкорпорирана в националния правопорядък.116 Конвенцията оставя на националните власти свободата да решават по какъв начин ще осигурят правата и свободите по Конвенцията в своите национални правни системи. Националните съдилища не са длъжни и да прилагат Конвенцията ex officio. По делото Ahmet Sadik Съдът заяви: “[д]ори ако гръцките съдилища можеха, или дори ако бяха длъжни по Конвенцията да разглеждат делото по своя инициатива, това не би могло да освободи жалбоподателя от позоваване на Конвенцията пред тези съдилища, или от представяне пред тях на аргументи с тази или сходна цел, като по този начин привлече внимание им към проблема, който той е възнамерявал в последствие да повдигне, ако се наложи, пред институциите отговорни за европейския контрол” 117 Единственият случай, при който има вероятност Европейският съд да възприеме по-строга позиция, е ако вече има установено нарушение по подобно дело. По делото Vermeire, например, страсбургският Съд отбелязва: “Не е ясно какво е могло да възпрепятства Брюкселския апелативен съд и Касационния съд да се съобразят със заключенията в решението по делото Marckx”.118 Параграф 15 Европейският съд по правата на човека като Конституционен съд на Европа? В решението си по делото Loizidou Съдът нарича Конвенцията “конституционен инструмент на Европейския обществен ред /public order/ (ordre public)".119 В няколко речи на бившия Председател на Съда Rolv Ryssdal за Съда се говори по подобен начин като за бъдещ конституционен съд на Европа.120 Много можем да кажем по въпроса доколко Конвенцията може да се разглежда като конституционен инструмент. Подобен задълбочен анализ, обаче, е извън нашата тема. Накратко, по наше мнение изводът е, че Конвенцията не може да претендира, че е всеобхватен ‘основен закон’ на една ‘европейска държава’.121 Европейска държава просто не съществува. Нито пък Конвенцията разделя компетенциите между различните европейски власти /pouvoirs/ (законодателна, изпълнителна и съдебна), или урежда такива проблеми като тяхното устройство или правомощия. Вместо това, това определение ‘конституционен инструмент’ следва да се разглежда като потвърждение на факта, че Конвенцията “установява определени основни правни норми и принципи, които регулират поведението на европейските държави и определят, поне до известна степен, тяхната легитимност".122 Европейският съд е в позиция да издава решения относно конституционните рамки на Високодоговарящите страни. Неговото решение може да има отражение, например, върху върховенството на парламента. Този контрол е и причината, поради която някои жалбоподатели (а вероятно дори някои национални съдии) възприемат Съда като един вид конституционен съд, въпреки че той не се вписва формално в такова описание.123 Материалът е предоставен от Националния институт на правосъдието със съгласието на автора. Той е включен в настоящата база данни в рамките на проект “Усъвършенстване на правораздаването в сферата на защита на правата на човека в България”, изпълнен от Фондация “Български адвокати за правата на човека” в периода м. ноември 2005 г. – м. август 2006 г. Статията е глава от предстоящата докторска дисертация Мартин Кайер “Превързаните очи на Темида – съдебната независимост и безпристрастност в светлината на изискванията на Чл. 6 ЕКПЧ” /”The Blindfold of Lady Justice - Judicial Independence and Impartiality in Light of the Requirements of Article 6 ECHR”/ [Лайденски Университет 2003 г.]. Тя включена в базата данни и на английски език. Мартин Кайер, магистър на хуманитарните науки (Leiden), магистър по право (Oxon). Авторът работи в холандското Министерство на правосъдието като отговаря за представителството на Холандия пред Европейския съд по правата на човека. 1 ЕСПЧ, 21 февруари 1984 г., Öztürk – Germany (Series A-73), § 49. 2 ЕСПЧ, 9 февруари 1995 г., Welch – United Kingdom (Series A-307 A), § 27. 3 ЕСПЧ, 6 май 1985 г., Bönisch – Austria (Series A-92), §§ 31-32. 4 Следната мисъл на един авторитетен холандски изследовател отразява общото мнение: “Het Verdrag van Rome tot bescherming van de rechten van de mens is zo vaag en houdt binnen die vaagheid nog zoveel slagen om de arm, dat wij wel volslagen tot barbarij zullen moeten zijn vervallen, voor iemand er – alle directe werking ten spijt – met succes een beroep op kan doen en zijn we eenmaal barbaren geworden, dan trekken we ons zelfs van het Verdrag niets meer aan” (J.C.M. Leijten, Het fluorideringsarrest, в: ‘t Exempel dwinght, Zwolle: Tjeenk Willink, 1975, стр. 314). 5 В контекста на Член 6 ЕКПЧ вж.: ЕСПЧ, 21 февруари 1975 г., Golder - United Kingdom (Series A-18), § 29. Наскоро потвърдено в ЕСПЧ, 4 април 2000 г., Witold Litwa - Poland (жалба № 26629/95), § 57. 6 По-общо по темата вж. в: R. Bernhardt, “Thoughts on the interpretation of human rights treaties”, в: F. Matscher & H. Petzold (eds.), Protecting Human Rights: The European Dimension – Essays in Honour of G.J. Wiarda, Köln: Carl Heymanns Verlag, 1988 г., стр. 65-71 и F. Matscher, “Methods of interpretation of the Convention”, в: R.St.J. Macdonald, F. Matscher & H. Petzold (eds.), The European System for the Protection of Human Rights, Dordrecht: Nijhoff, 1993 г., стр. 63-81. 7 Вж. например ЕСПЧ, 1 юли 1961 г., Lawless – Ireland (Series A-3), § 28: “Докато в общия контекст на Член 15 на Конвенцията, естествения и обичаен смисъл на думите ‘друго извънредно положение застрашаващо съществуването на нацията’ е достатъчно ясен”. 8 При разглеждане на проблема дали правото на достъп до правосъдие се подразбира от текста на Член 6 ЕКПЧ (по едно английско дело), Съдът се позова на сравнение между двата текста “Най-ясни указания можем да открием във френския текст, изречение първо. В сферата на ‘contestations civiles’ (гражданските искове) всеки има право производството заведено от или срещу него да бъде проведено по определен начин […], но също така и най-вече ‘à ce que sa cause soit entendue’ (делото му да бъде разгледано)” (вж. ЕСПЧ, 21 февруари 1975 г., Golder - United Kingdom (Series A-18), § 32). 9 Вж. наприемр ЕСПЧ, 6 септември 1978 г., Klass – Germany (Series A-28), § 68: “[…] Конвенцията трябва да се чете като цяло”. Или ЕСПЧ, 24 октомври 1979 г., Winterwerp – Netherlands (Series A-33), § 46: “[…] логиката на системата от гаранции установена в Конвенцията поставя ограничения пред обхвата на настоящия контрол [от ЕСПЧ, MK]”. 10 Например, относно въпроса дали правото на равен достъп до държавна служба е защитено от Член 10 ЕКПЧ, Съдът подчерта, че “подписалите Конвенцията държави умишлено не включиха такова право: историята на създаването на Протокол № 4 и Протокол № 7 го доказва недвусмислено.” (вж. ЕСПЧ, 28 август 1986 г., Glasenapp – Germany (Series A-104), § 48). 11 Например, ECПЧ, 23 март 1995 г., Loizidou – Turkey (preliminary objections /предварителни възражения/) (Series A-310), § 72: “[…] обектът и целта на Конвенцията като инструмент за защита на отделните човешки същества налагат нейните разпоредби да бъдат тълкувани и прилагани така, че нейните гаранции да станат практични и ефективни”. 12 Можем да направим паралел с доктрината за effet utile така както тя се използва и от Съда на Европейските общности. Принципът за ефективността при осигуряването общностните права се наблюдава и в сферата на защитата на основните права. По делото Heylens, например, СЕО, черпейки вдъхновение от чл. чл. 6 и 13 ЕКПЧ приема, че: “тъй като свободният достъп до работа е основно право, което Договорът предоставя индивидуално на всеки работник в Общността, съществуването на възможност за правна защита от съдебен характер срещу решения на национален орган, който отказва ползването на това право, е изключително важно за осигуряването на ефективна индивидуална защита на неговото право” (вж. СЕО, Дело C-222/86, UNECTEF – Heylens [1987] ECR 4097, § 14). 13 ЕСПЧ, 9 октомври 1979 г., Airey – Ireland (Series A-32), § 24. 14 ЕСПЧ, 6 септември 1978, Tyrer – United Kingdom (Series A-26), § 31. 15 R. Ryssdal, “Rudolf Bernhardt at the European Court of Human Rights”, в: U. Beyerlin a.o. (eds.), Recht zwishen Umbruch und Bewahrung (Festschrift für Rudolf Bernhardt), Berlin: Springer, 1995 г., стр. 2. Вж. също: F.G. Jacobs, The European Convention on Human Rights, Oxford: Clarendon Press, 1975 г., стр. 17-19. 16 Вж.: S.C. Prebensen, “Evolutive interpretation of the European Convention on Human Rights”, в: СТР. Mahoney, F. Matscher, H. Petzold & L. Wildhaber (eds.), Protecting Human Rights: The European Perspective – Studies in memory of Rolv Ryssdal, Köln: Carl Heymanns Verlag, 2000 г., стр. 1123-1138. 17 ЕСПЧ, 23 март 1995 г., Loizidou – Turkey (preliminary objections /предварителни възражения/) (Series A-310), § 71. 18 Вж. M. de Blois, “The Fundamental Freedom of the European Court”, in: R.A. Lawson & M. de Blois (eds.), The Dynamics of the Protection of Human Rights in Europe – Essays in Honour of Henry G. Schermers, The Hague: Martinus Nijhoff, 1994 г., стр. 57. 19 Вж. R.A. Lawson, “Adieu les travaux! Het afgenomen belang van de travaux préparatoires voor de uitleg van het EVRM”, в: NJCM-Bulletin 1996 г., стр. 61-74. 20 Вж. R.A. Lawson & H.G. Schermers, Leading Cases of the European Court of Human Rights, Nijmegen: Ars Aequi Libri, 1999 г., стр. 426, n. 11. 21 Вж. A.W. Heringa, "The 'Consensus Principle' - The role of 'common law' in the ЕСПЧ case law", in: Maastricht Journal 1996 г., стр. 108-145. 22 Въпреки че Съдът уточни, че фактът, че в края на една постепенна еволюция една страна се е оказала в изолирано положение по отношение на един аспект от законодателството си, не означава непременно, че този аспект нарушава Конвенцията. (вж. ECПЧ, 18 декември 1987 г., F. – Switzerland (Series A-128), § 33). 23 ЕСПЧ, 30 октомври 1991 г., Borgers – Belgium (Series A-214-B), § 24. 24 Например, по дела касаещи хомосексуалността. В някои от ранните решения на предишната Комисия Високодоговарящите страни все още имаха право да наказват хомосексуалността. (вж. EComHR, 17 декември 1955 г., X. - Germany (жалба № 104/55; Yearbook of the ECHR Том. I, стр. 228) и H.G. Schermers, "Acceptance of International Supervision of Human Rights", в: Leiden Journal of International Law 1999 г., стр. 826). Много години по-късно Съдът се отказа от тази позиция пред вид развилите се морални убеждения в много от държавите-членки на Съвета на Европа. “В сравнение с времето, когато законодателството влезе в сила, понастоящем има по-добро разбиране на, а в резултат и по-голяма толерантност към, хомосексуалното поведение в такава степен, че в болшинството държави-членки на Съвета на Европа вече не се счита необходимо или уместно хомосексуални практики от вида, за който става въпрос в момента, да се разглеждат като проблем, който като такъв трябва да бъде обект на прилагане на санкциите на наказателното право; Съдът не може да пренебрегне несъмнените промени, настъпили в това отношение в националното право на държавите-членки (ЕСПЧ, 22 октомври 1981, Dudgeon – United Kingdom (Series A-45), § 60). Или по дела касаещи транссексуалността: “Съдът счита, че промяната в отношението е безспорна, че науката се е развила и се отдава все по-голямо значение на проблема с “транссексуалността”. Но прилагайки принципа на консенсуса Съдът стига до заключението, че към момента той не е убеден, че съществува “достатъчно широк консенсус между държавите-членки на Съвета на Европа” за отказване от предишна съдебна практика. (вж. ECПЧ, 25 март 1992 г., B. – France (Series A-232-C), § 48). 25 Съдът развива и въвежда доктрината за ‘право на преценка’ в: ECПЧ, 12 декември 1976 г., Handyside – United Kingdom (Series A-24), §§ 48-49. Вж. също: E. Brems, “The Margin of Appreciation Doctrine in the Case Law of the European Court of Human Rights”, в: ZaöRV 1996 г., стр. 240-314; J. Callewaert, “Quel avenir pour la marge d’appréciation?”, в: СТР. Mahoney, F. Matscher, H. Petzold & L. Wildhaber (eds.), Protecting Human Rights: The European Perspective – Studies in memory of Rolv Ryssdal, Köln: Carl Heymanns Verlag, 2000 г., стр. 147-166; R.St.J. Macdonald, “The Margin of Appreciation”, в: R.St.J. Macdonald, F. Matscher & H. Petzold (eds.), The European System for the Protection of Human Rights, Dordrecht: Nijhoff, 1993 г., стр. 83-124; Lord Mackay of Clashfern, “The Margin of Appreciation and the need for balance”, в: СТР. Mahoney, F. Matscher, H. Petzold & L. Wildhaber (eds.), Protecting Human Rights: The European Perspective – Studies in memory of Rolv Ryssdal, Köln: Carl Heymanns Verlag, 2000 г., стр. 837-844; J.G.C. Schokkenbroek, “De margin of appreciation doctrine in de jurisprudentie van het Europese Hof”, в: Veertig jaar EVRM (special of the NJCM-Bulletin), Leiden: NJCM-Boekerij, 1990 г., стр. 41-58 и H.C. Yourow, The margin of appreciation in the dynamics of European human rights jurisprudence, The Hague: Kluwer Law International, 1996 г. 26 ЕСПЧ, 12 юли 1988 г., Schenk – Switzerland (Series A-140), § 46. 27 ЕСПЧ, 6 декември 1988 г., Barberà, Messegué and Jabardo – Spain (Series A-146), § 68. 28 ЕСПЧ, 27 октомври 1993 г., Dombo Beheer B.V. – Netherlands (Series A-274), § 32. 29 ЕСПЧ, 7 юли 1989 г., Soering – United Kingdom (Series A-161), § 89. В по-ранната си практика Съдът дава малко по-различна формулировка на критерия за справедлив баланс: “Конвенция[та] предполага справедлив баланс между защитата на общия интерес на обществеността и дължимото спазване на основните права на човека, като придава особено значение на последното [курсив на автора, MK]”, вж. ЕСПЧ, 23 юли 1968, Belgian languages case (merits) (Series A-6), § 5. Вж. също: S. van Drooghenbroeck, La proportionnalité dans le droit de la convention européenne des droits de l'homme, Bruxelles: Bruylant, 2001 г.. 30 ЕСПЧ, 2 октомври 2001 г., Hatton – United Kingdom (жалба № 36022/97), § 97. 31 ECПЧ, 28 май 1985 г., Ashingdane – United Kingdom (Series A-93), § 57. 32 Не само страсбургската система, но и нейния европейски брат-близнак се основава на субсидиарността. Правото на ЕС въвежда сходно понятие в Член 3б от договора за Европейската общност, изменен с Договора за Европейския съюз: “общността предприема действия […] само ако и доколкото целите на предлаганото действие не могат да бъдат достатъчно добре постигнати от държавите-членки, и поради тази причина могат да бъдат по-добре постигнати от Общността заради обхвата и ефекта от предлаганото действие.” Понятието субсидиарност е силно свързано с фундаменталния принцип за национален суверенитет. Правните традиции в независимите държави не могат да се изменят радикално. Принципът на субсидиарността дава възможност за постепенно развитие на правните морални норми в по-голямата европейска единица. 33 Сравни: M. de Salvia, “Contôle européen et principe de subsidiarité: faut-il encore (et toujours) émarger à la marge d’appréciation?”, в: СТР. Mahoney, F. Matscher, H. Petzold & L. Wildhaber (eds.), Protecting Human Rights: The European Perspective – Studies in memory of Rolv Ryssdal, Köln: Carl Heymanns Verlag, 2000 г., стр. 373-386. 34 ЕКомПЧ {комисия}, Fifty-seven inhabitants of Louvain – Belgium (жалба № 1994/63; Yearbook of the ECHR 1964 г., стр. 252). Вж. също: ECПЧ, 18 юни 1971 г., De Wilde, Ooms and Versyp – Belgium (Series A-12), § 50 (правилото за ‘изчерпване на вътрешноправните средства за защита’ “освобождава държавите от отговорност пред международен орган за техните действия преди да са имали възможност да оправят проблема посредством собствените си правни системи”). И по-скорошен пример: ЕСПЧ, 15 ноември 1996 г., Ahmet Sadik – Greece (Reports 1996 г., 1638), § 30. 35 Доклад на Групата по оценка на Европейския съд по правата на човека към Съвета на министрите от 27 септември 2001 г. (EG Court (2001) 1), §§ 44-47. 36 ЕСПЧ, 23 юли 1968 г., Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.69 Mb. Сподели с приятели:
|