Обща доктрина развита от европейския съд по правата на човека
Изтегляне 0.69 Mb.
|
| 37 Вж. например: R.A. Lawson, “Foltering en incommunicado detentie in Turkije”, в: NJCM-Bulletin 1997 г., стр. 187. 38 СТР.H. Teitgen, “Introduction to the European Convention on Human Rights”, в: R.St.J. Macdonald, F. Matscher & H. Petzold (eds.), The European System for the Protection of Human Rights, Dordrecht: Nijhoff, 1993 г., стр. 3-14. 39 Понятията положителни и отрицателни задължения за държавите произтичащи от разпоредби на Конвенцията не следва да се бъркат с понятието положителни и отрицателни елементи на дадено право по Конвенцията. Последното понятие се отнася до обхвата и същността на правото по Конвенцията; свободата да се членува в професионални съюзи, например, включва и правото да не се членува в професионални съюзи (вж. ЕСПЧ, 13 август 1981 г., Young, James & Webster – United Kingdom (Series A-44), §§ 51-57). Понятието положителни задължения касае последиците, които възникват за държавата от дадено право по Конвенцията. 40 ЕСПЧ, 13 юни 1979 г., Marckx – Belgium (Series A-31), § 31. 41 Вж. R.A. Lawson, “Positieve verplichtingen onder het EVRM: opkomst en ondergang van de ‘fair balance’-test”, в: NJCM-Bulletin 1995 г., стр. 558-573 и 727-750. 42 Вж. R.A. Lawson & H.G. Schermers, Leading cases of the European Court of Human Rights, Nijmegen: Ars Aequi Libri, 1999, стр. 82, n. 18. 43 По-подробна разработка на тема понятието положителни задължения вж. в: S.H.E.M. Wijte, The Concept of Positive Obligations in the Case-law of the European Court of Human Rights (докторска дисертация в Университета в Утрехт), предстояща публикация. 44 ЕСПЧ, 9 октомври 1979 г., Airey – Ireland (Series A-32), § 25. 45 ЕСПЧ, 26 Февруари 1993, Salesi – Italy (Series A-257-E), § 24. 46 ЕСПЧ, 26 Март 1985, X. & Y. – Netherlands (Series A-91), § 24. 47 Например, по дела във връзка с телесно наказание наложено от частни лица и въпросът дали подобно телесно наказание може да се квалифицира като малтретиране по смисъла на Член 3 ЕКПЧ. Вж. напр. ЕСПЧ, 23 септември 1998 г., A. – United Kingdom (Reports 1998, 2692), § 22: "Съдът счита, че задължението на Високодоговарящите страни по Член 1 от Конвенцията да осигуряват на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите определени в Конвенцията, заедно с Член 3 задължава Държавите да предприемат мерки целящи да осигурят, че лицата под тяхната юрисдикция не се подлагат на изтезания или нечовешко и унизително отношение или наказание, включително и малтретиране упражнено от частни лица [...]". 48 СЕО, Дело C-60/92, Otto – Postbank [1993] ECR 5711-5712. 49 Текстът на Конвенцията не предлага никакво допълнително уточнение по въпроса какво следва да се разбира под ‘общите принципи на правото, признати от цивилизованите народи’. Тук би била полезна една препратка към МНТЮ (Международният трибунал за наказателно преследване на лица отговорни за сериозни нарушения на международното хуманитарно право извършени на територията на бивша Югославия след 1991 г.). Съветът за сигурност на ООН създава МНТЮ през м. най 1993 г. Съветът за сигурност основава резолюцията си (№ 827) на доклад на Генералния секретар на ООН, съдържащ предложения относно организацията на трибунала. В доклада се казва: “По мнението на Генералния секретар прилагането на принципа nullum crimen sine lege налага на международният трибунал да прилага онези правила на международното право, които са безспорна част от обичайното право.” По-надолу в доклада се изрежда списък с относими документи: “Женевската конвенция от 12 август 1949 г. за защита на жертвите на войната /the Geneva Conventions of 12 Август 1949 for the Protection of War Victims/; Хагска конвенция за спазване на правото и обичаите на войната по суша и анексираните към нея Регламенти от 18 Октомври 1907 г. /the Hague Convention (IV) Respecting the Laws and Customs of War on Land and the Regulations annexed thereto/;Конвенция за преследване и наказване на престъплението геноцид от 9 декември 1948 г. /the Convention on the Prevention and Punishment of the Crime of Genocide/ и the Хартата за международния военен трибунал от 8 август 1945 г. /Charter of the International Military Tribunal” [UN doc. S/25704, § 34-35]. Вероятно този (неизчерпателен) списък с общи принципи може да се взема пред вид при тълкуването на Член 7 ЕКПЧ. Горната информация може да се намери в R.A. Lawson & H.G. Schermers, Leading cases of the European Court of Human Rights, Nijmegen: Ars Aequi Libri, 1999 г., стр. 615. 50 ЕСПЧ, 21 февруари 1975 г., Golder - United Kingdom (Series A-18), § 29. В някои случаи Съдът се е обръщал за насоки при тълкуване на Конвенцията към общите принципи на международното право, но без успех. Разглеждайки въпроса дали посочените от международни трибунали временни мерки имат задължителен характер, Съдът решава, че това е спорно положение в международното публично право, и че не съществува единна правна норма. Следователно, Съдът заключва, че не може да се извлече подкрепа от общите принципи на правото. (вж. EСПЧ, 20 март 1991 г., Cruz Varas - Sweden (Series A-201), § 101; потвърдено наскоро в EСПЧ, 13 март 2001 г., Čonka - Belgium (решениепо допустимостта (admissibility decision)) (жалба № 51564/99), § 11). По-общо по въпроса вж. и в ECПЧ, 7 ноември 2002 г., Veeber - Estonia (No. 1) (жалба № 37571/97), § 54. 51 ЕСПЧ, 21 ноември 2001 г., Al-Adsani - United Kingdom (жалба № 35763/97). Делото е също толкова интересно и от една друга гледна точка. По това дело Съдът трябва да реши дали забраната за изтезания може да се квалифицира като норма на ius cogens. В параграф 61 Съдът заявява: “Докато Съдът приема, на тези основания, че забраната за изтезания е придобила статута на безусловна норма в международното право, той отбелязва, че настоящото дело не касае, както в решенията по делата Furundzija и Pinochet, наказателна отговорност на отделно лице за твърдяни актове на насилие, а имунитета на държава по граждански процес за вреди във връзка с актове на изтезание извършени на територията на тази държава. Независимо от особения характер на забраната за изтезания в международното право, Съдът не може да открие в представените му международни инструменти, съдебни източници или други материали здраво основание, на което да заключи, че, като предмет на международното право, една държава престава да ползва имунитет при граждански дела в съдилищата на друга държава при твърдяни актове на изтезание.” Вж. също: M.C. Zwanenburg, “Het EHRM, staatsimmuniteit en ius cogens”, в: NJCM-Bulletin 2002, стр. 760-770. 52 ЕСПЧ, 21 февруари 1975 г., Golder - United Kingdom (Series A-18), § 35. 53 ЕСПЧ, 13 юни 1979, Marckx - Belgium (Series A-31), § 58. 54 СЕО, Дело C-43/75, 8 Април 1976, Defrenne - Sabena [1976] ECR 455. 55 ECПЧ, 7 декември 1976, Kjeldsen, Busk Madsen and Petersen – Denmark (Series A-23), § 53. 56 ECПЧ, 30 януари 1998, United Communist Party of Turkey – Turkey (Reports 1998, 1), § 45. 57 ECПЧ, 12 декември 1976, Handyside – United Kingdom (Series A-24), § 49. 58 ECПЧ, 13 август 1981, Young, James and Webster – United Kingdom (Series A-44), § 63. 59 ECПЧ, 31 юли 2001, Refah Partisi (Prosperity Party) a.o. – Turkey (жалба №41340/98), § 43. 60 ECПЧ, 28 октомври 1994, Murray – United Kingdom (Series A-300-A), § 47. 61 Ibidem, § 58. 62 ЕСПЧ, 20 ноември 1989, Kostovski – Netherlands (Series A-166), § 44. 63 Вж. например ECПЧ, 26 февруари 1993, Salesi – Italy (Series A-257-E), § 24. Вж също – за сходно заключение относно административното правосъдие – особеното мнение на Martens по делото Fischer: "[...] трябва да се внимава да не се придава повече от необходимото значение на местните особености и традиции по отношение организацията на административното правосъдие [...] В това отношение можем да припомним, например, че решението Benthem v. the Netherlands задължи Нидерландия да реорганизира изцяло системата си на административно правосъдие, точно както една поредица от решения задължиха Швеция да направи същото. Другите държави не могат да претендират, че те не следва да са задължени да понесат сходни последици от постепенното разширяване на полето на действие на Член 6 в сферата на административното производство от Съда, независимо колко неочаквана е тази еволюция на съдебната практика" (ECПЧ, 26 април 1995, Fischer - Austria (Series A-312), Dissenting Opinion of Judge Martens /Особено мнение на Съдията/, sub 9). 64 ECПЧ, 13 Юли 1983, Zimmermann & Steiner – Switzerland (Series A-66), § 29. 65 ECПЧ, 10 Юли 1984, Guincho – Portugal (Series A-81), § 40. 66 ECПЧ, 30 Октомври 1998, Podbielsky – Poland (Reports 1998, 3387), § 38. Това строго прилагане на Конвенцията по дела срещу ‘нови’ договарящи страни се наблюдава по няколко дела: ЕСПЧ, 22 май 1998, Vasilescu – Romania (Reports 1998, 1064), ЕСПЧ, 28 октомври 1998, Assenov – Bulgaria (Reports 1998, 3264) и ЕСПЧ, 28 октомври 1999, Brumarescu – Romania (жалба №28342/95). 67 ECПЧ, 16 септември 1996, Süβmann – Germany (Reports 1996, 1158), § 56 и § 60. 68 ECПЧ, 8 февруари 2000, Majaric – Slovenia (жалба №28400/95), § 39. Вж. също R.A. Lawson, “Naar een EVRM op twee snelheden?”, в: NJCM-Bulletin 2000, стр. 901-905. Останалите примери за по-свободно прилагане на Конвенцията са по дела, които не са във връзка с Член 6 ЕKПЧ: ECПЧ, 20 май 1999, Rekvényi – Hungary (жалба №25390/94), §§ 47-48 (вж. също: A.J. Nieuwenhuis, “Politieke vrijheidsrechten voor de politie?”, в: NJCM-Bulletin 1999, стр. 962-974) и ЕСПЧ, 9 ноември 1999, Špacek – Czech Republic (жалба №26449/95), § 48. 69Относно тази доктрина вж. J.G.C. Schokkenbroek, Toetsing aan de vrijheidsrechten van het Europese Verdrag tot bescherming van de Rechten van de Mens en de fundamentele vrijheden (thesis Leiden University), Zwolle: Tjeenk Willink, 1996, стр. 213-216 и Y.S. Klerk, Het ECRM-toezichtsmechanisme: verleden, heden, toekomst, Nijmegen: Ars Aequi Libri, 1995, стр. 215-231. 70 ECПЧ, 13 август 1981, Young, James & Webster - United Kingdom (Series A-44), § 53. 71 ECПЧ, 6 септември 1978, Klass - Germany (Series A-28), § 33. 72 ECПЧ, 24 май 1989, Hauschildt - Denmark (Series A-154), § 45. Но вж. също например: EComHR, 21 юни 1963, X. - Austria (жалба №1418/62; CD 12 (1964), стр. 1); EcomHR /ЕКомПЧ/, 5 юли 1983, De Cubber - Belgium (жалба №9186/80; to be found in A-86), § 65; EcomHR /ЕКомПЧ/, 7 май 1985, Ben Yaacoub - Belgium (жалба №9976/82; в A-127-A), § 106; ЕСПЧ, 21 февруари 1975, Golder - United Kingdom (Series A-18), § 39 и ЕСПЧ, 26 февруари 1993, Padovani - Italy (Series A-257-B), § 24. 73 Други примери, но не в полето на Член 6 ЕKПЧ, са: ЕСПЧ, 22 октомври 1981, Dudgeon - United Kingdom (Series A-45), § 61; ЕСПЧ, 19 декември 1989, Mellacher - Austria (Series A-169), § 41 и ЕСПЧ, 24 април 1990, Kruslin - France (Series A-176-A), §§ 31-35. 74 ЕСПЧ, 19 април 1994, Van de Hurk - Netherlands (Series A-288), § 50. 75 Вж. R.A. Lawson & H.G. Schermers, Leading Cases of the European Court of Human Rights, Nijmegen: Ars Aequi Libri, 1999, стр. 562. 76 ЕСПЧ, 28 юли 1999, Ferrari – Italy (жалба №33440/96), §21. Вж. също: R.A. Lawson, “Systematische schending van artikel 6 EVRM: Italië de wacht aangezegd”, в: NJCM-Bulletin 1999, стр. 975-984. 77 ЕСПЧ, 26 април 1995, Fischer - Austria (Series A-312), Особено мнение на Съдията Martens, § 16. 78 СЕО, Дело C-274/99 P, 6 март 2001, Connolly - European Commission (n.y.r.). Вж. също анотацията от L. Verhey в NJCM-Bulletin 2002, стр. 270-280. 79 M.I. Veldt, Het EVRM en de onpartijdige strafrechter, Deventer: Gouda Quint, 1997, стр. 157. 80 R.A. Lawson & H.G. Schermers, Leading Cases of the European Court of Human Rights, Nijmegen: Ars Aequi Libri, 1999, стр. 637. 81 ЕСПЧ, 27 февруари 1980, Deweer – Belgium (Series A-35), § 49. 82 ЕСПЧ, 25 февруари 1992, Pfeifer & Plankl - Austria (Series A-227), § 37. По наше мнение това съображение на Съда е еднакво приложимо и към непроцесуалните права. Вж. също: C.J. Staal, De vaststelling van de reikwijdte van de rechten van de mens, Nijmegen: Ars Aequi Libri, 1995, стр. 342. 83 Структурата е взета от R. van Alebeek, Artikel 6 EVRM en arbitrage - een heilige koe in de porseleinkast?, Leiden, 1997, непубликувана. 84 ЕСПЧ, 10 февруари 1983, Albert & Le Compte - Belgium (Series A-58), § 35. 85 ЕСПЧ, 10 февруари 1983, Albert & Le Compte - Belgium (Series A-58), § 35. 86 Един от най-ярките примери е делото Vagrancy, по което Съдът заявява: "Правото на свобода е прекалено важно за едно 'демократично общество' по смисъла на Конвенцията, че дадено лице да загуби възможността да ползва защитата по Конвенцията по простата причина, че се оставя да бъде задържано [...] Когато въпросът е такъв, че засяга ordre public в Съвета на Европа, по всяко дело е необходима щателна проверка от органите по Конвенцията на всички мерки, които са в състояние да нарушат гарантираните от нея права и свободи." (ЕСПЧ, 18 юни 1971, De Wilde, Ooms & Versyp - Belgium (Series A-12), § 65). 87 It is for example unclear which elements of Член 6 ЕKПЧ can be waived by individual applicants and which elements should be considered ordre public. Вж. също J.-F. Flauss, "L'application de l'art. 6 (1) de la Convention européenne des droits de l'homme aux procédures arbitrales", in: Gazette du Palais 3 Юли 1986, стр. 408; the author maintains that it will be impossible for an applicant to waive all elements under Член 6 ЕKПЧ but that there is still a lot of uncertainty which elements are "droits strictement procéduraux" and which elements are "regles du fond". 88 ЕСПЧ, 21 февруари 1990, Håkansson & Sturesson - Sweden (Series A-171-A), § 66. 89 ЕСПЧ, 27 февруари 1980, Deweer – Belgium (Series A-35), § 49. 90 Вж. например ЕСПЧ, 10 февруари 1983, Albert & Le Compte – Belgium (Series A-58), § 35: “[…] ако това е в съответствие с волята на съответното лице”. 91 ЕСПЧ, 25 февруари 1992, Pfeifer & Plankl – Austria (Series A-227), § 38. 92 Вж. R.A. Lawson, “Arbitrage en artikel 6 EVRM: vrijheid in gebondenheid”, в: Tijdschrift voor Arbitrage 1996, стр. 159. Вж. също: ЕСПЧ, 12 октомври 1992, T. – Italy (Series A-245-C), §§ 27-28. Трябва, обаче, да се отбележи, че Съдът е установявал, извън сферата на отказа от права, че от непрофесионалистите може да се очаква – в разумни граници – да си осигуряват адекватна правна консултация (вж. например, ЕСПЧ, 28 март 1990, Groppera Radio – Switzerland (Series A-173), § 68 и ЕСПЧ, 29 октомври 1992, Open Door – Ireland (Series A-246), § 60). 93 Например ЕСПЧ, 21 февруари 1990, Håkansson & Sturesson – Sweden (Series A-171-A), §§ 66-67. 94 ЕСПЧ, 23 юни 1981, Le Compte, Van Leuven & De Meyere – Belgium (Series A-43), § 59. Единственият друг – леко двусмислен – пример касае правото на явяване пред съда; вж. ЕСПЧ, 28 август 1991, F.C.B. – Italy (Series A-208-B), § 33 (“[…] не изглежда Г-н F.C.B., било то изрично или поне недвусмислено, да е възнамерявал да се откаже от правото си да се яви пред съда и да се защити”). Но това явно провокира дискусия в Съда; вж. ЕСПЧ, 12 октомври 1992, T. – Italy (Series A-245-C), § 27 и отделното мнение, подкрепящо решението на председателя Ryssdal по делото Pelladoah – Netherlands (Series A-297-B), стр. 37 (“[…] не е необходимо да се определя дали и при какви условия един обвиняем може да се откаже от упражняване на правото си да се яви пред съда”). 95 Вж. R.A. Lawson, “Arbitrage en artikel 6 EVRM: vrijheid in gebondenheid”, в: Tijdschrift voor Arbitrage 1996, стр. 159. Cf. C.J. Staal, De vaststelling van de reikwijdte van de rechten van de mens, Nijmegen: Ars Aequi Libri, 1995, стр. 346. 96 По делото D. – Ireland, например, предишната Комисия реши безусловно, че страна по правен спор може да се откаже от правото си делото й да бъде разглеждано от съдия, който няма лични отношения с другата страна. (вж. EcomHR ЕКомПЧ, 3 декември 1986, D. – Ireland (жалба № 11489/85; D&R 51, стр. 117)). На това дело ще се спрем по-подробно в *** Глава 7 § 2.1 ***. 97 Вж. например D.J. Harris, M. O’Boyle & C. Warbrick, Law of the European Convention on Human Rights, London: Butterworths, 1995, стр. 239; R.A. Lawson, “Arbitrage en artikel 6 EVRM: vrijheid in gebondenheid”, в: Tijdschrift voor Arbitrage 1996, стр. 162; J.-H. Moitry, “Right to a Fair Trial and the European Convention on Human Rights”, в: Journal of International Arbitration 1989, стр. 118-119; J.-C. Soyer & M. de Salvia, “Article 6”, в: L.E. Pettiti, E. Decaux & СТР.H. Imbert (eds.), La Convention européenne des droits de l’homme, Paris: Economica, 1995, стр. 244 и J. Velu & R. Ergec, La Convention européenne des Droits de l’Homme, Brussel: Bruyant, 1990, nr. 542. Сред авторите, които допускат възможността за отказване от право са: СТР. Smits, Artikel 6 EVRM en de civiele procedure (thesis Erasmus University), Zwolle: Tjeenk Willink, 1996, стр. 299 и E.J. Dommering в Nederlandse Jurisprudentie 1994, nr. 117, sub 2. 98 ЕСПЧ, 25 февруари 1992, Pfeifer & Plankl – Austria (Series A-227), § 38. 99 ЕСПЧ, 22 февруари 1996, Bulut – Austria (Reports 1996, 346), § 34. Вж. също особеното мнение на Съдия Morenilla по това дело, според когото отказът от правото на гледане на делото от независим и безпристрастен съд не може да се счита за съвместим с Конвенцията. 100 R.A. Lawson & H.G. Schermers, Leading cases of the European Court of Human Rights, Nijmegen: Ars Aequi Libri, 1999, стр. 638, n. 12. 101EcomHR /ЕКомПЧ/, 8 юли 1978, Ensslin, Baader & Raspe - Germany (жалби № 7572/76, 7586/76 & 7587/76; в D&R 14, стр. 64). 102Вж. например, EcomHR /ЕКомПЧ/, 4 октомври 1966, X. – Austria (жалба № 1706/62; в CD 21 (1967), стр. 34) и EcomHR /ЕКомПЧ/, 16 юли 1970, X. – Norway (жалба № 3444/67; в CD 35 (1971), стр. 37). 103EComHR, 6 април 1995, Mulders – Netherlands (жалба №23231/94; в NJCM-Bulletin 1995, стр. 830-836). 104ЕСПЧ, 28 октомври 1998, Castillo Algar - Spain (Reports 1998, 3103), §§ 23-25. 105 R.A. Lawson & H.G. Schermers, Leading Cases of the European Court of Human Rights, Nijmegen: Ars Aequi Libri, 1999, стр. 337. 106 ЕСПЧ, 11 януари 2001, Platakou – Greece (жалба №38460/97), § 37. Разчитането на националните съдебни власти не би съществувало в такава степен в случай, че Конвенцията пряко препраща обратно към националното право. В Член 5 § 1, например, текстът на Конвенцията гласи, че едно лице може да бъде лишено от свобода единствено “по реда предвиден в закона”. Но дори в такъв случай, обхватът на страсбургската проверка ще бъде твърде малък. Европейският съд ще провери единствено дали тълкуването дадено от националните съдилища не е “произволно” (вж. ЕСПЧ, 24 октомври 1979, Winterwerp – Netherlands (Series A-33), § 45 и § 46; M. Kuijer, “Artikel 5 EVRM en de (procedurele) bescherming van de psychiatrische patiënt”, в: R.A. Lawson & E. Myjer (eds.), 50 Jaar EVRM, Leiden: Stichting NJCM-Boekerij, 2000, стр. 77). 107 Вж. например ЕСПЧ, 12 юли 1988, Schenk – Switzerland (Series A-140), § 46; ЕСПЧ, 6 декември 1988, Barberà, Messegué & Jabardo – Spain (Series A-146), § 68 и ЕСПЧ, 20 ноември 1989, Kostovski – Netherlands (Series A-166), § 39. 108 Вж. ЕСПЧ, 4 декември 1995, Ribitsch – Austria (Series A-336), § 32. 109 ЕСПЧ, 22 септември 1993, Klaas – Germany (Series A-269), § 30. 110 ЕСПЧ, 19 април 1994, Van de Hurk – Netherlands (Series A-288), § 61. На задължението произтичащо от Член 6 ЕKПЧ за националните съдилища да мотивират решенията си ще се спрем по-подробно в параграф *** 5.3 на Глава 4 ***. 111 H.G. Schermers, “Een nalatige deurwaarder”, в: NJCM-Bulletin 2001, стр. 465. 112 Примерите са взети от: H.G. Schermers, “A European Supreme Court”,в: СТР. Mahoney, F. Matscher, H. Petzold & L. Wildhaber (eds.), Protecting Human Rights: The European Perspective – Studies in memory of Rolv Ryssdal, Köln: Carl Heymanns Verlag, 2000, стр. 1282-1284. 113 EComHR, 12 октомври 1994, Marc Fouquet – France (жалба №20398/92), § 38. 114 EComHR, 30 ноември 1994, Haser - Switzerland (жалба №19935/92), § 4. 115 EComHR, 19 януари 1995, Daniel Bellet – France (жалба №23805/94). 116 Само някои страни в рамките на Съвета на Европа имат т. нар. монистични системи, при които международните договори се разглеждат като част от националното законодателство. (Вж. например Член 93 от Конституцията на Нидерландия). Други държави имат дуалистични правни системи, при които националните съдилища могат да прилагат само националното законодателство. Те могат да вземат пред вид международните договори единствено ако те са били инкорпорирани в националния правопорядък. Повечето дуалистични държави са направили изключение заради Европейската конвенция за правата на човека. Дания, Швеция, Норвегия, Исландия и (с някои изключения) Великобритания са ‘издигнали’ Конвенцията до национален закон. 117 ЕСПЧ, 15 ноември 1996, Ahmet Sadik – Greece (Reports 1996, 1638). § 33. Сравни позицията на Съда на Европейските общности по делото Van Schijndel. СЕО отбелязва, че “Общностното право не налага на националните съдилища по собствена инициатива да повдигат въпрос относно нарушение на разпоредбите на общностното право.” (СЕО, Дело C-430&431/93, Van Schijndel & Van Veen, [1995] ECR I-4738). Важната разлика между правото на ЕС и Конвенцията е, че националите съдилища трябва да прилагат правото на ЕС ex officio ако националното процесуално право им позволява (или ги задължава) да повдигнат по своя инициатива въпрос относно правото на ЕС. 118 ЕСПЧ, 29 ноември 1991, Vermeire – Belgium (Series A-214-C), § 25. 119 ЕСПЧ, 23 март 1995, Loizidou - Turkey (preliminary objections) (Series A-310), § 75;Комисията прави сходен коментар в доклада си по допустимостта на делото в § 21. 120 Rolv Ryssdal, Церемония по случай 40 годишнина от подписването на Европейската конвенция по правата на човека, Trieste, 18 декември 1990, CEDH Cour (90) 308 имайки пред вид изказване на президента Andreotti, в което той нарича Конвенцията "зародишът на Конституцията на новата Европа” и R. Ryssdal, On the Road to a European Constitutional Court (Winston Churchill Lecture), European University Institute in Florence, 21 юни 1991, в: Collected Courses of the Academy of European Law, Dordrecht: Martinus Nijhoff, 1991, стр. 1-20. 121 Също: E.A. Alkema, "The European Convention as a constitution and its Court as a constitutional court", в: СТР. Mahoney, F. Matscher, H. Petzold & L. Wildhaber (eds.), Protecting Human Rights: The European Perspective - Studies in memory of Rolv Ryssdal, Köln: Carl Heymanns Verlag, 2000, стр. 41-63; S. Trechsel, The European Convention on Human Rights as a European Constitution (реч произнесена в Лайденския Университет на 14 май 2001), непубликувана. 122 R.A. Lawson & H.G. Schermers, Leading Cases of the European Court of Human Rights, Nijmegen: Ars Aequi Libri, 1999, стр. 605. 123 Вж. E.A. Alkema, "De Europese Conventie: begin van een Europese Constitutie?", в: A.W. Heringa, J.G.C. Schokkenbroek & J. van der Velde (eds.), 40 Jaar Europees Verdrag voor de Rechten van de Mens, Leiden: NJCM, 1990, стр. 353. Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.69 Mb. Сподели с приятели:
|