Обща теория на правото (Помагало) от проф. Владимир Захаров

В наказателното право действа също така отраслевият принцип на индивидуализация на отговорността. Той е свързан и произтича от принципа на лична отговорност, който означава, че юридическата отговорност е лична отговорност на правонарушителя и не може да се прехвърля на друго лице, напр. на родители, попечители, съпрузи, деца и т. н. Принципът на индивидуализацията означава по-нататък, че наказанието трябва да бъде определено в съответствие с обществена опасност на правонарушението, с конкретните обстоятелства на неговото извършване и индивидуалните особености на личността на дееца. В наказателния процес действа такъв специфичен принцип като недопустимост от разгласяване на данните от предварителното следствие.

В административното право действат такива отраслеви принципи като функционалният принцип на управлението, отраслевият принцип на управлението, териториалният принцип на управлението и т. н.

В гражданското право типичен пример на отраслевите принципи е диспозитивността на субектите, т. е. свобода на гражданскоправните субекти при осъществяване на техните граждански права, а също така принцип на дъбросъвестността при изпълнение на гражданските задължения, принцип на равенство на субектите и т. н

По отношение на конституционното право следва да се отбележи, че неговите норми много от конституционалистите определят поначало като норми - принципи, които се отнасят както до общите начала на цялата правна система (напр. такива принципи като конституционносъобразност, законосъобразност, законност и др.) или до отделните му отрасли.

В семейното право като типичен пример на отраслевия принцип се сочи принципът на моногамия, характерен за правните системи на христианските страни.

(1) Вж. напр. Теория государства и права, 1983, с. 241. Същият подход към въпроса и в други учебници по ОТГП.

Този факт се обяснява най-малко с две основни причини. Първата от тях има познавателен, гносеологически характер, а именно неизученост на правото от системна гледна точка. Правото не се разглежда като самостоятеле вид социална система, автономен и независим в определена степен от държавата. Изучаването на структурата на правото не се допълва с неговия функционален анализ.

Втората, и може би главна причина е явно подценяване на ролята на правото в предишния период, нихилистично, и даже пренебрежително отношение към правото, което е характерен белег на всички авторитарни, и особено тоталитарни политически режими. Правото се разглежда само от инструментална гледна точка, като един от лостовете, от инструментите на държавата (на управниците), като едно от главните средства за осъществяване на политиката на партията и на държавата. От тази страна на въпроса става ясно защо продължително време функциите на правото се разглеждат с оглед функции на държавата(1).
(1) В учебната литература през този период се утвърди гледището, че в социално-политическия план функциите на правото отговарят на функциите на държавата. Вж. учебници по ОТГП, издадени през посочения период. Така авторите на “Теория на социалистическото право” от 1973 г. разделят функциите на правото на два вида : а) специално юридически и б) социални (социално-политически) функции (с. 45). Ако се направи съпоставка между функциите на държавата и правото, се получава следната любопитна картина. Традиционната класификация на функциите на държавата в социалистическата правна теория включва: а) функция за потискане на класовия противник (политическа функция); б) стиопанско-организаторска (или икономическа) функция; в) културно-възпитателна функция; и г) функция на отбрана на страната от външна агресия (отбранителна функция). Същото деление се повтаря и в теорията на функциите на правото: “С оглед на социалното предназначение на социалистическото право, на задачите и целите, които то си поставя в различните области на живота, на него са присъщи следните социални функции: икономическа, политическа, възпитателна и отбранителна. ” (с. 47). На правото е отредена ролята на слугиня на политиката, в съотношението “държава - право” приоритетът принадлежи на държавата.
Въпреки че държавата и правото са корелативни понятия, правото (както и държавата) е относително автономно, самостоятелно и независимо обществено явление. Като такова правото е специфичен социален регулатор на обществените отношения, на живота и поведението на хората и притяжава (изпълнява) свои особени функции. В този смисъл правото е важен и необходим инструмент на държавното и социалното управление въобще.

Функциите на правото са основни насоки, главни направления на въздействие на правото върху гражданското общество, върху всички негови социални системи, вкл. и върху държавно-политическата сфера. Като въздейства и регулира държавно-политическата сфера правото определя основните параметри (рамки), в които се движи политиката на държавата. Когато някои автори твърдят, че държавата сама ограничава себе си (”самоограничение на държавата”), те не казват нищо повече, освен това, че правото ограничава свободната, произволна и неконтролируема дейност на държавните органи и техните длъжностни лица. Правото въздейства не само върху поведението на хората, като определя тяхната роля и положение в обществото, но също така и върху поведението на държавата, персонифицирана в нейните служители.

Във функциите на правото намира израз постоянното и същественото в правото, чрез тях се проявява неговата истинска социална (обществена) природа и предназначение.

В правната теория се отбелязват по-специално две основни функции на правото - регулативна и охранителна (или защитна). Подобно разграничение на правните функции е твърде относително, защото охранителната функция на правото е особена разновидност на неговата регулативна функция, така както и регулативната функция не може да се мисли извън защитната (охранителната) роля на правото. И все пак между тях съществува определена разлика, което оправдава тяхното обособяване.

Действието на правните норми от философска гледна точка е вътрешно противоречиво и двупосочно. От една страна, правото закрепва, консервира обществените отношения. В същото време правните норми осигуряват тяхното по-нататъшно развитие. По такъв начин правото включва, съединява в себе си и консервативен, и динамичен елемент. С оглед на тези особености на правото се различават статична и динамична регулативна функция.

Правото, както отбелязахме, консервира или закрепва с юридически средства съществуващите обществени отношения. Така например по законодателен път се определят и закрепват основите на политическия строй, или държавно-политическото устройство на страната, системата на държавните органи, тяхната компетенция, процесуалните правила на дейността и т. н. Правните норми закрепват също така определен обществено-икономически строй в страната, неговите икономически, стопански и др. основи, формите на собственост и стопанисване, правния статут на гражданите и техните организации, субективните им права и задължения, правоспособност, дееспособност и деликтоспособност - накратко най-различни институти на гражданското, конституционното, търговското и др. отрасли на правото.

В различни по тип обществени системи правото може да насърчава някакъв вид обществени отношения и обратно, да забранява този вид обществена дейност в другата по тип обществена система. Простото сравнение между феодалното и буржоазното, или буржоазното и социалистическото право подтвърждава категорично това твърдение. Така частноправната стопанска дейност получава широко развитие в условията на капиталистическата система и почти изцяло е изкоренена и забранена от правото в социалистическото общество. Известно е, че в икономически план буржоазните революции се противопоставят с всички средства, вкл. и държавноправни, на дребнавата регламентация на стопанските отношения от феодалната полицейска държава.

Следователно чрез правото, чрез действащото законодателство се определят параметри на поведението на правните субекти, техните взаимовръзки и отношения. По такъв начин правото регулира, т. е. въвежда в определени рамки, съществуващите обществени отношения между правните субекти.

Охранителната (тя се нарича също “охранително-гарантийна” или “защитна” ) функция на правото се проявява там, където правото охранява, защитава правните субекти от правонарушенията. Тя намира израз в онези правни отношения, в които един от участниците е извършил виновно противоправно деяние, т. е. допуснал противоправно поведение и трябва да понесе юридическа отговорност за това. Неговите действията се преследват и подлежат на санкция от страна на държавата. Следователно, охраната (или защитата ) на обществените отношения се обезпечава чрез прилагане на санкционните (вредни за правонарушителя) последици, предвидени в правните норми за нарушаване на тяхната диспозиция.

От социологическата гледна точка, правото в такива случаи се използва като средство за социален контрол или което е същото, изпълнява функция на социален контрол върху поведението на хората. Юридическите санкции, които произтичат от правонарушението и се налагат на правонарушителя, могат да бъдат от различен вид: наказателноправни, административноправни, дисциплинарни или (и) гражданскоправни. Класификационното основание тук е отраслевото деление на правото.

Теоретико-практическото значение на класификацията на правните функции се състои в това, че техният характер оказва пряко влияние върху правната система и нейната структура по-специално. На първо място, това въздействие се отразява върху системата на обективното право, т. е. нейното разделение на отрасли, подотрасли и институти.

Регулативната и охранителна (защитна) функции имат свой специфичен юридически механизъм и съответно юридически инструментариум за регулирането на обществените отношения. Регулативната и защитна специфика се проявява преди всичко в различните по своя характер и свойства правни норми, т. е. чрез отличителните особености на правните норми.

От тази гледна точка правните норми, както вече бе изтъкнато по-горе, биват регулативни и охранителни. Регулативните норми на свой ред се разделят на забраняващи, задължаващи и оправомощаващи. Охранителната и регулативната статическа функция се осъществяват чрез забрани и позволения. Динамическата регулативна функция - чрез позитивни задължения. Съответно, на регулативната динамическа функция отговарят задължаващи норми, а на регулативната статическа функция - оправомощаващи и забраняващи. С охранителната функция са свързани забраняващите норми и произтичащата от тях юридическа отговорност със съпътстващата я санкционна правна принуда.

Функциите на правото (регулативно-статическа, регулативно-динамическа и охранително-защитна) в правната теория се разглеждат обикновено във връзка с обективното право и неговата система.

Към другите функции, обособени с оглед на системния подход причисляват обикновено интегративна, аксеологическа, комуникативна, информационна, гносеологическа, социализираща (възпитателна) и др. подобни функции.

Счита се, че интегративната функция обединява всички правни институти в единно системно цяло, което въздейства върху обществото, върху неговите членове, като интегрира всички индивиди, социални групи, слоеве, съсловия, класи на основа на общите принципи на правото в рамките на държавата.

Аксиологическата функция има за цел да внедрява и да утвърждава в обществото определени социални ценности, да ориентира хората към социално-ценно поведение на основа на определенна мирогледна идеология.

Комуникативната функция на правната система някои привърженици на системния подход свързват с получаване, усвояване, преработване, запазване и използване на правната информация. Фактически комуникативната функция е редуцирана до информационната, която има за цел да обезпечи правната информираност на гражданите - да разпространява знания за правото, да повишава роля на юридическата култура и престижа на закона, на правото в обществото. (1)
(1) Вж. Правната система на обществото, Т. 2, с. 18 и сл. С.,Наука и изкуство, 1989.
Всъщност става дума за проблем, който образува един от елементите на правната култура въобще.

Някои автори включват в числото на специфичните функции на правото също така гносеологическа и социализираща (възпитателна). Ако съществуват основателни съмнения да се разглеждат като правни интеграционната, аксиологическата, информационната и комуникативната функции, то още по-голямо недоумение предизвиква включването в специфичните юридически функции на гносеологическата. Познавателната функция е характерна, макар и не специфична, за правната наука, но не и за правото, разгледано от нормативна гледна точка. Само ако прилагаме системен подход към правото и разглеждаме правното явление като цялостна система от психоидеологически (правосъзнание), нормативен (обективно право) и функционален (правоотношения) компоненти, би могло с някакво основание да се говори за подобна функция, по-специално и главно в професионалното и доктриналното правосъзнанието, но не и в обективното право. Що се касае до социализиращата функция, тя не може да бъде отнесена към специфичните правни функции на същото основание, както и другите политико-идеологически и социални функции, за които говрихме в началото на темата.

От структурна гледна точка цялостната правна система се образува от три основни компонента: правно съзнание (правосъзнание), или теоретико-психологически компонент; обективно право, или нормативен компонент; и правни отношения, т. е. онези обществени отношения, които се регулират от правните норми.

Правната система е полисистемен комплекс. Тя се образува от такива структурни елементи, всеки от които може да се разглежда като самостоятелна цялостна система (подсистема). Ще разгледаме тези подсистеми по-подробно.
9.1. Правно съзнание. Поняти и структура
Правното съзнание е една от форми на общественото съзнание, наред с философското, политическото, религиозното, нравственото и др. съзнание. Всички социални системи по вид (разновидност) са целеви, или целесъобразни (телеологически, от лат. ”телео”, или “цел) системи, което означава, че преди да бъде извършено човешкото действие се поставят съзнателно съответните цели, които се мотивират, а после се осъществяват. Телеологическият компонент включва задължително волеви момент. Ако волята не встъпи в сила, действието не се осъществява. Човешкото общество функционира винаги целесъобразно тъкмо поради наличието на общественото съзнание.

Правното съзнание е една от най-важните форми на общественото съзнание, която включва в себе си, както и всяка друга форма на обществено съзнание, два елемента: психологически и теоретически. Правното съзнание е съзнанието на хората за правото като цяло или отделните му страни, техните оценки и представи за правните институции (правните норми и учреждения), и по-специално за правните норми. Оценките на хората от най-простите представи за добро и зло, за лошото, за справедливото, за правда и неправда се влияят от различни фактори. Напр. за основа на нравствената оценка се взема етическото поведение на хората, тяхната етика. Политическата оценка като властова (властническа) се дава от класовопартийни, или групови позиции. За идеологическа оценка служи мирогледа на хората, а при собствено юридическа оценка те се ръководят от представите за субективни права и юридически задължения, отразени и закрепени в законите., в правните норми въобще.

Правното съзнание е сложна система от чувства, емоции, представи, възгледи, идеи и теории, изобщо знания, в които се изразява оценочно отношение към юридическите норми и практиката на юридическите учреждения, които ги прилагат. Общо взето това е оценочно отношение на хората главно към законодателството и практиката на неговата реализация.

В по-обобщен план правното съзнание е сложна компонента от психически и абстрактно-теоретически елементи, които съдържат оценка за правната действителност. То съществува във форма на масова правна психика (някои казват правна психология) и във форма на правна идеология и теория.

Първата форма отразява всекидневния практически опит на човека, изведени от него елементарни представи, които съдържат обаче отделни научни елементи, верни житейски наблюдения. Правната психика съществува на емпирично равнище. Психическият момент (елемент) тук се изразява в изживяване на чувства, емоции във връзка с правото и неговото прилагане. На това равнище се формират първични представи за правото. Правната психология включва в себе си всекидневните житейски представи за правото.

Масовата правна психика дава възможност да се разберат мотивите на човешкото поведение, като по този начин се формира масовото правосъзнание и се подпомага изучаването на социалната психология на масите. Правната психология има голямо значение за поддържането на обществена дисциплина, а също така за съдебната, прокурорската и следствената дейности.

Втората форма на правното съзнаие израства като надстройка върху емпирическата основа, намерила израз в правнопсихическия елемент. Правнотеоретическият компонент на правното съзнание съществува във вид на концепции и теории, като преобладава научното и научно-професионалното знание за правото, което образува и предмета на правните науки. Тази форма на правното съзнание е качествено различна от правната психология, защото тук се познават закономерностите на правото. Това е особено важно за неговото теоретично изучаване.

Ако разгледаме правосъзнанието в социологически план, можем да го разделим на няколко равнища.

Първото равнище включва глобалното обществено правно съзнание, което съществува на макроравнище, има сложна структура и обхваща практически цялото общество.

Второто е груповото правосъзнание, което е специфично за различните социални групи и съсловия.

Третото равнище е индивидуалното правосъзнание.

Що се касае до професионалното правосъзнание, то това е такава представа за правото, която се формира у юристите, получили професионални знания за правото чрез неговото теоретическо (във висшите училища) изучаване и в практическата си дейност. От социологическа гледна точка тук се преплита глобалтото, груповото и индивидуалното правосъзнание, като отделните групи юристи (съдии, прокурори, следователи, адвокати, юрискосулти) притяжават определена специфика на своето правно съзнание.

Обективното право образува институционалния (нормативен) компонент, който е централен елемент в правната система. Той включва цялата съвкупност на правните норми, които действат в дадена страна. Нейното законодателството, т. е. цялата съвкупност от нормативните актове във вид на конституции, кодекси, закони и др., както и съдебни прецеденти в прецедентното право, а също правни обичаи и други източници като предвиждат в абстрактна форма права и задължения, които нямат конкретен адресат, не са персонифицирани. С други думи, обективното право именно в този смисъл е безлично. Всички адресати на правото са длъжни да се съобразяват с общите правила за поведение, записани в нормата.

Субективното право, напротив, е елемент само на конкретното правоотношение. То съдържа точно определени (негови лични, собствени и в този смисъл субективни) права на гражданите или конкретните правомощия на държавните органи, т. е. правата, с които правният субект може да се разпорежда по своя воля и усмотрение.

За разлика от обективното субективното право е лично право на отделния персонифициран субект, което може да се прояви само в конкретни правоотношения. От субекта, от неговата воля зависи, дали той ще го използва или не. По този начин субективното право осигурява една или друга степен на свобода в обществените отношения между хората и определя нейните граници.

В конкретното правоотношение субективното право е мярка и вид на възможно поведение на правния субект, предвидено в правната норма (т. е. в обективното право) и по този начин е гарантирано от държавата. Напротив, поведението, което трябва да се осъществи, за да бъде реализирано субективно право на другия участник в правоотношението, образува юридическо (също субективно) задължение. Юридическото задължение също е вид и мярка, но не на възможното, а на дължимото поведение на субекта. Както и субективното право, то също задължително трябва да е предвидено (записано) в правна норма. И по този начин е гарантирано от държавата.

Субективното право и юридическото задължение са корелативни понятия, т. е. съществуват винаги в единство. Всички обществени отношения могат да се проявят като юридически отношения, т. е. да придобият правната форма. За това нещо е необходимо тяхното признание от страна на законодателя (на правотворческия орган изобщо). Като записват съответните права и задължения в правната норма, правотворческите органи по този начин изразяват волята на държавата.

Правоотношението е разновидност (вид) обществено отношение, урегулирано от правото (т. е. предвидено в правната норма), между две или повече страни, наречени субекти на правоотношението. Различават фактическо и юридическо съдържание в правоотношението. Фактическото съдържание на правоотношението като вид обществено отношение включва непосредствения интерес, или благо, по повод на което се установява общественото отношение между страните в правоотношението. Юридическото му съдържание са субективните права и юридическите задължения, предвидени в съответната норма.

Другият структурен елемент на правоотношението е обектът, който и образува фактическото му съдържание. Това са определени материални и духовни блага, към които е насочен интересът и волята на правния субект. (1)