Обща теория на правото (Помагало) от проф. Владимир Захаров


НАЦИОНАЛНИ ПРАВНИ СИСТЕМИ. ВИДОВЕ



страница5/18
Дата23.07.2016
Размер2.86 Mb.
#1695
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18

11. НАЦИОНАЛНИ ПРАВНИ СИСТЕМИ. ВИДОВЕ
Националните правни системи се разделят на правни семейства, които имат общ произход и някакъв общ родов корен. Така в правните системи на държавите на европейския континент (условно, но не точно, казано в европейското континентално право”) този общ родов корен е римското право.

След създаването си могъщата Римска империя е подложена на непрекъснати набези от страна на варварите, които се намират на родовоплеменния стадий на развитие. Но родовото общество у тях, основано върху кръвнородствения принцип, започва вече да се разрушава. Варварите, стигнали до стадий“военна демокрация”, след който идва вече държавната цивилизация, оказват постоянен натиск върху Римската империя. Северозападната част от страната се напада от германските племена. Славяните нахлуват и постепенно се настаняват в североизточната част на империята.

Процесът на изграждането на държавата при тези народи е ускорен значително от завладяването на големи територии в Римската империя. Дотогава те са били организирани във военни съюзи, и се намираха на преддържавен стадий на развитието. . За да управляват големи територии, които завземат, германските и славянските племена използват заварените форми на държавната организация и римското (славяните във византийската му разновидност) право, като го съчетават със своето обичайно право.

Военните завоевания не са главната причина за възникването на държавата при германците и славяните, те играят обаче ролята на своеобразен катализатор, който ускорява значително този стихиен процес. Правната система в европейските континентални страни се формира от структурните елементи на обичайното и на римското право. Тази съвкупност от елементи е един общ могъщ родов корен за всички континентални държави.

В Германия, Древна Русия, Швеция, Австрия и др. голямо значение за възникването на техните правни системи има обичайното право, което е описано по-късно с римската понятийна терминология и външно изглежда като Римското право, но вътрешното му съдържание е народностно или национално, ако може да се използва този термин за онова време.

Националните правни системи в европейските страни притяжават редица характерни особености. Тук те се формират главно под влияние на римското право. Тяхното право се дели на частно и публично. Най-развитото теоретически, а и като законодателна техника, е частното (гражданско) право. Правните норми в тези страни са абстрактни и са формулирани като безлично, неперсонифицирано общо правило за поведение. Това е безспорно предимство,тъй като дава възможност правото да се раздели по отрасли, да бъде кодифицирано и да се създадат специални кодекси по отрасли (по предмета на правното регулиране).

Кодификацията е вид систематизация на правните норми в единен класификационен акт (закон) в съответствие с определени принципи.

Върху правните системи на европейските страни оказа определено влияние и църковното право (в западноевропейските страни - католическо, а в източните - ортодоксалното, или православното църковно право).

Поради множество национални правни системи се налага те да се групират по определен критерий. Класификационните критерии са различни, но съвременното (преобладаващо) разделяне е по правни семейства. Тук за критерий, както вече бе отбелязано по-горе, се използва наличието (присъствието) на общ родов корен. За всички европейски страни (без Англия) такъв корен е римското право с неговия основен правов източник - закон в широкия смисъл на думата (нормативен акт). Затова всички правни системи в тези страни се отнасят към романо-германско и славянско правно семейство. Под тяхно въздействие се формират правните системи в много страни и на други континенти - в Азия, в Латинска Америка и т. н. Така романо-германското и славянското правно семейство придобива световно значение.

Англия със своите бивши колонии образува второто голямо световно правно семейство. Неговата основна съставка (общият родов корен) е common law (комон лоу), или т. нар. общо право, което се основава върху такъв източник като съдебен прецедент. Това е т. нар. съдебно или ”прецедентно право”, наричано от някои автори “съдебно-нормативна система”.

Следващото крупно правно семейство е това на социалистическото право. В него влизат правните системи на КНДР, Китай, Куба и Виетнам. В значителна степен това право е запазено още и в някои бивши съветски републики.

В отделен тип може да се обособи, поради специфичния си облик, религиозното и религиозно-общинското право, което действа частично в Индия, в мюсюлманските и някои други страни.

В едно семейство се включват често африканските страни и Мадагаскар.


  1. Вж. Рене Давид, Основньiе правовьiе системьi современности, М., 1988

В исторически план може да се говори и за семейството на далекоизточните страни.

Големите семейства и особено първите две се разделят на правни подсемейства. Така вътре в романо-германското и славянското правно семейство се обособяват романското, скандинавското, германското и др. подсемейства, а също така правните системи на Русия, Беларус, Украйна и др. бивши съветски републики, които са много близки и сходни поради историческото си развитие.
11.1. Романо-германско и славянско правно семейство
Романо-германското и славянско правно семейство е най-крупното правно семейство от световен мащаб. Освен цялата континентална Европа (без Великобритания) в него влизат правните системи на Латинска Америка (Южна и Централна) и националните правни системи на много бивши колонии на европейските континентални метрополии (Италия, Франция, Португалия и др.). Романо-германското и славянското правно семейство (напр. правото на Русия) оказаха определено влияние и на правните системи на съвременните Китай и Япония. Това огромно семейство се характеризира с редица специфични белези.

Правните системи в тези страни се формират под силното влияние на Римското право и преди всичко на Юстиниановата кодификация от VI в. Основният източник на правото в това семейство е законът в широкия смисъл, или нормативният акт. Такива правни системи се наричат понякога законодателно-нормативни.(1) Нормите в това семейство имат най-висока степен на абстракция, те нямат казуален характер, технически




  1. Вж. С. С. Алексеев . Общая теория права, Т. I, М., 1981, с. 112 и сл.

това са най-развитите правни системи. Високата степен на абстракция позволява законодателството в тези страни да се кодифицира. Главната особеност е отраслово деление на правото и на тази основа наличието на кодекси (ГК, ГПК, НК, НПК, ТК, ОК и др.).

Отраслите в правната система се определят според предмета и метода на правното регулиране.

Правото е разделено на публично и частно, като най-разработените клонове на правото се отнасят до частното право.

Правото в това семейство се формира исторически не само на основа на римското, но и на обичайното право, макар и преработено в духа на римската правна доктрина, т. е. описано е с категориите (понятията) на римското право.

В правните системи от континентарлен тип, за разлика от английското “kommon law” (общо право”) приоритетно значение се придава на нормите на материалното право.

В националните правни системи на Западна Европа се усеща също силно влияние на каноническото право, докато върху правото в Източна Европа оказа въздействие православното църковно право. Най-силно това влияние се усеща в сферата на семейното и наследственото право. В правото на скандинавските страни значително място заемат нормите, израснали от обичайното право, което е характерно и за други страни в периферията на Римската империя или извън нея.
11.2. Семейство на общото право (Kommon law)
Второто най-крупно световно правно семейство е семейство на английското “общо право” (kommon law). Влиянието му се усеща в бившите английски колонии - САЩ (без щат Луизиана), Канада, Австралия, Нова Зеландия, Индия и др.

Основна съставка и родов корен на това правно семейство е “комон лоу” или т. нар.“общо право”. В него няма деление на частно и публично право. В англо-саксонското правно семейство правото се е разделяло исторически на “общо право” на кралските съдилища и право на справедливостта, или правото на канцлерски съдилища, нормите на което са с по-висока юридическа сила. Днес в Обединеното кралство на Великобритания има също така статутно право (от статут - закон), което не се различава принципно от правото, основаващо се върху нормативни актове.

Общото право, или комон лоу има редица характерни особености. То не действа на цялата територия на Великобритания, а само в географска Англия и Уелс. За разлика от континенталните европейски правни системи може сравнително точно да се посочи времето на негово зараждане - 1066 г., годината на нормандското завоевание на Острова. Нормандците в противовес на англо-саксонските обичаи се стремят да наложат своето право . За тази цел те създават система от кралски съдълища, които налагат общо право за всички поданици в страната независимо от действието на местните обичаи. (Оттук идва и неговото наименование“Общо право”, или Комон лоу.)

Общото право е продукт не на законодателя, а на съдебната практика. Основният източник на правото тук е съдебен прецедент, т. е. произнесено от Върховния съд решение по някакъв конкретен казус, а не нормативен акт, както е на континента.

Съдебните прецеденти изпълняват роля на норма, имат казуален характер и не могат да бъдат кодифицирани, а само инкорпорирани, т. е. систематизацията на правото тук е на равнище на сборници от съдебни прецеденти. Приоритетно значение в комон лоу има процесуалното право.

В английското право, както отбелязахме по-горе, вместо разделяне на частно и публично право, както на континента, основното деление в миналото е правото на кралските и концлерските съдилища (право на справедливостта), причините за което се крият в историята на Великобритания. Така след въвеждане и утвърждаване на общото право съдилищата често са изпадали в ситуация, когато липсват съдебни прецеденти, на основа на които са се вземали съдебни решения. С други думи, появяват се празноти в правото. В тези случаи кралските съдилища се обръщат към върховната институция - краля.

Второто основание (причина) за създаването на специалните канцлерски съдилища е от друго естество. Когато се разглежда едно или друго съдебно дело, една от страните почти винаги е недоволна от решението на съда и се стреми към преразглеждане на делото. Възниква потребност от функционирането на някаква корегираща система. От друга страна, осъдената страна в повечето случаи се моли за помилване., но източникът за милосърдие в Средновековието е пак кралската институция. В крайна сметка липсата на специална апелативно-контролна институция води до създаването на канцлерските съдилища, или съдилища наречени “съдилища на справедливостта”, раздавана от името на краля. По-конкретно, кралят е възлагал делото на лордканцлера, който от своя страна е създал система от специални съдилища, наречени на неговото име канцлерски съдилища.” За да преразгледат делото те използват като юридическо основание за вземането на решенията, каноническото, или римското право.

Така римското право косвено, по околен път е прониквало във Великобритания и оказва определено въздействие върху английското право. Освен това самото каноническо право има за основа Римското право. Римските правни норми в него (в каноническото право) са подкрепени с цитати от Библията или съчинения на отците на цълквата. След съдебната реформа в последната третина на ХIХ в. канцлерските съдилища се сливат с кралските.

Ако за случая има противоречиви норми на “общото право” и на “правото на справедливостта”, казусът се решава по нормите на съда на справедливостта, тъй като те имат по-висока юридическа сила. В заключение може да се отбележи, че в английското право има правни фигури, които липсват в континенталните правни системи, и обратното. Ако има колизия между статутното право и комон лоу, действа нормата на статутното право, която има по-висока юридическа сила в сравнение с нормата на “общото право”.

Може да се добави също, че правната система на САЩ по-рано се е разглеждала като особена разновидност на английската система. През последните години обаче най-крупният авторитет в областта на сравнителното право френският компаративист Рене Давид разглежда вече правната система на САЩ като самостоятелен тип право, различен от английското право. Няма спор обаче, че правната система на САЩ се е формирала под силното влияние на английското право. Така до 1776 г. (провъзгласяване на независимостта на САЩ) там действа комон лоу. След това двата вида правни системи се развиват паралелно, като взаимното влияние не е пряко, а косвено.

При характеристика на правната система на САЩ трябва да се взема предвид също и държавното устройство на САЩ, които са федерация, или съюзна държава. Наред с федералното право съществуват и правните системи на отделните щати, т. е. правната система на САЩ е комплексна. Наред със самостоятелни щатски правни системи действа също федералното право, което представлява съвкупност от законодателни актове, които се основават върху Конституцията. Следователно основният източник на правото тук е нормативен акт.

Щатските съдилища се ръководят в своята дейност от съдебните прецеденти. В отделни щати съществува (има) кодифицирано право във вид на Кодекси.


12. ИЗТОЧНИЦИ (ФОРМИ) НА ПРАВОТО
Източник на правото като термин се употребява в теорията в две значения: в материален и във формален смисъл.

Източниците в материален смисъл се изучават в Обща социология и Философия на правото. В тях се изследват различни икономически, политически, религиозни, нравствени и др. предпоставки, които пораждат необходимост от правното регулиране на обществените отношения.

Общата теория на правото се занимава с източниците на правото във формален смисъл.

Окончателното разделяне на източниците на правото в материален и във формален смисъл се извършва в правната наука през ХIХ в. По време на античността се счита от мнозина, че първичният източник са законите на природата. През Ренесанса представителите на естественоправната школа приемат, че източникът на правото се корени в природата на човека, в неговия разум (ratio). В края на ХVIII и началото на ХIХ в. този възглед на рационалистите е разкритикуван от представителите на историческата школа в правото, която на свой ред бе заместена през ХIХ в. от позитивистите. Според позитивистската школа трябва да се разграничават източници на правото в юридическия и в материален смисъл, защото последните се определят от обществените условия и от други външни причини, които пряко или косвено им въздействат.

Всеки отрасъл на правото включва и се ръководи от основните изтъчници на правото във формален смисъл, но има също и свои частни, собствени източници на правото.

Първият основен източник по значение днес е нормативният юридически акт. В недалечното минало вместо това понятие се е използвала думата “закон”, после добавят към нея словосъчетание “закон в широкия смисъл на думата”, а днес се утвърди окончателно понятието нормативен акт”.

Вторият основен източник е юридическият обичай, който е най-древен източник по своя произход и заема централно място в Древния свят и Средновековието. Днес той се използва само в частното право. Юридическият обичай е разновидност на обичая. Обичаят придобива юридическо значение, когато е признат и утвърден от държавата и е превърнат по такъв начин в закон, в право. В някои страни съществуват и до днес правни системи, които са създадени главно върху обичая и се наричат обичайноправни системи. За европейските страни днес и въобще за страните с развити правни системи юридическият обичай има само историческо значение, докато в младите африкански страни той намира по-широко практическо приложение.

Третият основен източник на правото във формален смисъл е съдебен прецедент или юридически прецедент изобщо, защото се срещат също, макар и по-рядко, административни прецеденти. Съдебните прецеденти се създават в практиката на съдебните органи, на техните висши съдилища. Те имат казуална природа и представляват съдебно решение на висш съдебен орган във връзка с някакъв конкретен случай. Тези решения се обявяват за задължителни за долустоящи съдилища и по такъв начин стават общо правило за поведение, своеобразна “норма” за по-низши съдилища.

Четвъртият източник е нормативният договор, който има значение главно за международното право.

Петият и последен основен източник на правото е доктрината (философска, политическа, етическа, религиозна и юридическа), която за европейските страни и други страни с развита правна система има само историческо значение. Юридическо значение на доктрината е придавала в миналото, както и на обичая, държавата, като е обявявала някаква доктрина за задължителна за всички, т. е. за правото. Днес доктрината се използва само при тълкуването на правото, т. е. може да се вземе предвид от правоприлагащия орган, но това не е задължително за него. Доктрината (религиозна и юридическа) има практическо значение днес само в мюсюлманското право.

Да разгледаме посочените основни източници на правото по-подробно.

Юридически обичай. Формите на правото се развиват в хода на историческия процес. Юридическите обичаи, както отбелязахме по-горе, са господстващ източник на правото в Древния свят и Средновековието. Тяхната естествена предпоставка е наличието на обичая като родово понятие. Всеки обичай е общо правило за поведение, утвърдено исторически във фактическите жизнени отношения между хората, което се превръща в траен навик в резултат на постоянно повтарящи се техни еднотипни действия. Но за да се превърне обичаят в юридически обичай, необходимо е официалното му признание от страна на държавата (държавен орган) за общо задължение. В този случай от него ще произтичат правни последици.

Следователно обичаят сам по себе си не е източник на правото. За да стане такъв, е необходима още утвърдителна санкция от страна на държавата. За повечето съвременни държави, особено с развити правни системи той е архаична форма на правото, но не е изчезнал окончателно, макар че в практиката се прилага много рядко и само в частното право. В някои страни е разрешено още официалното му използване. В исторически план при формирането на държавите и техните правни системи централната власт е провеждала дълга и упорита борба с местните обичаи, които тя се е отказвала да включи в правото. От друга страна признатите от държавата обичаи, илли юридическите обичаи са една от основните съставки на ранните правни системи.



Съдебен прецедент. Прецедентът е решение на висш държавен орган (обикновено съдебен) по конкретно дело (казус), което се приема по-нататък за общо правило при решаване на аналогични дела от долустоящи органи и придобива по този начин характер на нормата. С други думи, изведеният от прецедента принцип започва да играе роля на норма, става задължителен за съдебните органи от по-низките инстанции. Съдебната практика, създала прецедентното право е изиграла важна роля при формирането на някои национални правни системи (например английската).

Доктрина. Думата “доктрина” означава буквално някакво учение (философско, религиозно, юридическо и др. ), на което се придава от държавата всеобщо правно значение. Исторически доктрината е била източник на правото в много страни през различните епохи. Когато й се придаде официалното (т. е. правното) значение, тя се превръща в общозадължителна, т. е. държавата я обявява за закон, за право и всички правоприлагащи органи следва да се съобразяват с този факт.

Религиозната доктрина днес е един от основните източници на правото в някои мюсюлмански държави., предимно в страните, където са на власт фундаменталистски ислямски партии. На практика това означава, че от Корана и Сунна, священите книги на мюсюлманите, се извличат норми, които образуват т. н. “шариатно право”, или просто шариат. Има също така и мюсюлманска правна доктрина в собствения смисъл на думата - иджма. Тя представлява съвкупност от мнения на мюсюлманските юристи, добри познавачи на Корана и Сунна, формулирани в правна форма. Религиозната доктрина е идеологизиран източник на правото.



Нормативен договор. Нормативният договор е вид споразумение от общ характер на две или повече държави (или други субекти на международното право) относно техните взаимни права и задължения в различни обществени сфери (икономическа, политическа, научно-техническа и др.). Нрмативният договор е родово понятие, тъй като обхваща всички споразумения на правните субекти (договор, конвенция, пакт и т. н.). В споразуменията се отразява съгласуваната воля на страните, която се основава върху принципите на суверенитет, равенство и доброволност .

Предимствата на нормативния договор, както и предимствата на нормативния акт във вътрешното право, се основават на неговия динамизъм и точност. Той е динамичен защото може бързо да се сключва и да се променя, и е точен, тъй като в него се формулират изчерпателно и сравнително определено общите правила за поведение, а още по-точно субективните права и юридическите задължения на страните.



Нормативен акт. Нормативният акт е главен, по същество господствуващ източник на правото в правните системи, формирани на основа на римското право ( континенталните европейски страни и др.). Съществуват множество и най-различни видове нормативните актове (конституции, други закони, кодекси, постановления, нормативни укази, наредби, правилници, инструкции и т. н.). Всички те могат да се разделят на глобално равнище на две основни групи. Към първата група спадат всички видове закони, или първични актове, тъй като съдържат първично право. Вторият вид включва подзаконови, или вторични актове,които се създават на основа на закона и за негово изпълнение.

Нормативните актове са известни още в Римското право (едикти, сенатус-консулти, императорски конституции и др.). След буржоазните революции нормативните актове се превръщат в основен източник на правото в романо-германското и слявянското правно семейство, а под тяхното влияние - и в редица други страни. По-късно започва тяхната кодификация. За пръв път във Франция се създават Граждански кодекс (Codex Civil), известен още като Кодекс на Наполеон (1804 г.), а по-късно - през 1811 г. - и Наказателен кодекс. Под тяхното влияние се извършва кодификацията в цяла континентална Европа. Днес законите са най-важната форма на правото, измежду тях върховният нормативен акт е Конституцията.

Въпросите за нормативен акт и негови видове се разглеждат по. подробно по-нататък в раздела “Нормативен правов акт . Видове.”
13. ПРАВНА НОРМА. ПОНЯТИЕ, СТРУКТУРА
Дефиницията на понятието“правна норма” произтича от определението на правото като съвкупност от правни норми, приети от овластените държавни органи по определен в закона ред. Тъй като те са издадени от държавата, правните норми имат задължителен характер за всички и са гарантирани съответно от нея.

В системата от общи правила за поведение нормата е единично общо правило, установено и гарантирано от държавата, която предписва как хората следва да постъпват в дадени ситуации.

За разлика от другите социални норми, които регулират отношенията между членовете на обществото, правната норма има качество общозадължителност. Нейното изпълнение се осигурява, ако определено лице не желае доброволно да се подчини на разпоредбите на нормата, принудителната сила на държавната власт от специални органи на държавата. Като общо правило за поведение тя е предназначена за неопределен брой еднотипни случаи и е свързана с условията, в които те се проявяват. Нормата разпространява своето действие върху всички правни субекти в държавата, към които тя е адресирана. Тя се прилага многократно, безброй пъти и притежвава качеството абстрактност, т. е. не е създадена за определен конкретен случай, а за всички еднакви ситуации, които ще се проявяват при сходни условия. Правото е съвкупност от множество норми, които образуват определена система, имат вътрешна връзка по между си, но се различават в зависимост от случаите, за които са предназначени.

Общото за всички правни норми е еднаквата държавна задължителност за всички . Те се различават по това, че са предназначени да регулират различни видове обществени отношения.

Юридическото съдържание на правната норма като общо правило за поведение дава възможност тя да действува по определен начин, като възлага определени правни задължения или предоставя субективни права на правните субекти. С това овластяване тя гарантира осъществяване на техните субективни права, включително чрез прилагане на държавната принуда. Това съвсем не означава, че във всяка норма се съдържат задължително съответните субективни права и задължения на правния субект.

Правните норми се подлагат на систематизация в зависимост от спецификата на обществените отношения, които те регулират. Така правните норми на Наказателния кодекс са категорично императивни, като предписват безусловно юридическите задължения както за физическите лица, така и за специализираните органи на държавата. Гражданскоправните норми уреждат частноправните отношения и се различават от наказателноправните по това, че предоставят възможност на правния субект сам да решава дали да влиза в правни отношения с други субекти и при какви условия. Ето защо при гражданскоправните отношения говорим за автономност, равнопоставеност на страните.

Правната норма е задължително правило за поведение, а не препоръка, нейното изпълнение е осигурено от държавата. По своя характер тя е абстрактно правило за поведение от общ характер и е предназначена да регулира само определен вид обществени отношения, като се прилага еднакво към всички правни субекти.



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница