Действие на нормативните актове по време (във времето)

Отмяната може да стане с нов акт по същите въпроси, издаден по-късно, без да се посочва изрично, че се отменя предишният акт. Смята се, че по-висока юридическа сила има актът, издаден по-късно, последен по времето, но само ако двата акта са еднакви по-ранг.

Прекратяване действието на акта може да стане и в резултат на коренни промени в характера на обществените отношения (при революции), когато могат да изгубят своето предишно значение цели отрасли, подотрасли или институти на правото.

Нормативните актове прекратяват действието си след изтичане на срока, за който са издадени. Това правило се отнася най-често до срочни нормативни актове и по-специално за международни нормативни договори, които продължават автоматично своето действие за срок от последващите 5 години, ако не са спазени известни условия за тяхното прекратяване. Първото условие е наличието на ясно изразено волеизявление на една от страните за разваляне на договора. Второто условие е то да бъде дадено не-покъсно от 1 година преди изтичане на срока на действие на договора. Третото условие е желанието за прекратяване на договора, т. е. волеизявлението трябва задължително да бъде в писмена форма.

Този проблем не съществува в деспотичните и абсолютните монархии., тъй като при тях действува принцип, формулиран още от римските юристи (Улпиан), че “волята на принцепса е закон” и не може да се ограничава във времето. През Средновековието източник на правото е главно обичая, времето на възникване на който не може да се определи. Принципът на необратимостта на закона не действува също така по време на революции.

Днес правните норми в демократическите държави се прилагат само към фактите, които възникват след влизането на нормата в сила. С други думи, правната норма действува по начало само в бъдъще и се прилага към юридически факти, които възникват след нейното приемане и влизане в сила. Това правило се затвърждава през ХIХ в., когато се създава теорията за придобитите права, формулираща следния принцип: ”който е придобил законно някакво право, не може да бъде лишен от него”. По-късно с оглед защита на обществените интереси в него се внся корекцията, че ако за обществена полза някой губи своето право, той е длъжен да получи справедливо обезщетение.

Нашето конституционно законодателство предвижда три условия, отнасящи се до действието на това правило. Първо, отчуждаването може да се направи само на основа на закона. Второ, то може да се извърши изключително в случаи когато обществените нужди не могат да се задоволят по друг начин. Третото необходимо условие е отчуждаването да стане при предварително и равностойно обезщетение.

Първото и най-важното условие е обратната сила на закона да бъде предвидена изрично от законодателя в самия нормативен акт. Второто условие се отнася до наказателното право, което забранява категорично да се придава на закона обратна сила. Но именно в наказателното право е предвидено задължително и изключение от това правило, впрочем само в случаите, когато новият закон съдържа по-леки санкции или изобщо премахва наказанието. Обяснението е много просто. Законодателят няма за цел да отмъщава на правонарушителя и следователно абсурдно е да се запазва по-тежкото наказание, когато самият той е преценил, че правонарушението представлява вече по-малка обществена опасност или изобщо се декриминализира деянието.

Важно е да се помни също, че в наказателното право действа принцип: прилага се законът, който е най-благоприятен за дееца.

Законът за нормативните актове предвижда също, че обратната сила на вторичния нормативен акт, издаден на основата на друг нормативен акт може да се придаде само ако такава сила има първичният акт, на основание на който е издаден този вторичен акт . Ретроактивната сила може да се придаде и на акта, ако той предвижда някакава допълнителна привилегия за физическите лица или техните организации. Най-после обратната сила може да се придаде на нормативен акт от служебен харакер, когато той не засяга субективните права и задължения на гражданите.

Принципът за необратимостта важи не само за материалните, но и за процесуалните закони.

15.2. Действие на нормативните актове по място (в пространство)
Под действие на нормативните актове по място (в пространство) се разбира най-вече тяхното териториално действие в определени държавни граници., т. е. в пределите на територията на дадена национална държава. Териториалното действие на националното право е свързано с такива юридически понятия като суверенитет и територия. Суверенитетът като неотнимаемо същностно качество на държавата означава състояние на върховенство на държавната власт вътре в страната по отношение на всички други видове власти и състояние на независимост на дадена държава от всички други държави. Само нормативните актове на дадена държава действуват в пределите на нейната територия.

За разлика от географското, геологическото, стопанското, етологическо и др. понятия за територията политико-юридическия й смисъл е друг и не съвпада изцяло с другите подобни понятия. Територията от една страна е съставна част, елемент на всякаква държава. Без територията няма държава. От друга страна, по силата на суверенитета върху нея разпространява своето действие само националното право на дадена страна. Територията в юридическия смисъл включва сухопътното пространство в пределите на политическите граници на държавата, вътрешните води (реки, езера, язовири), териториалните води с морския шелф, подземното пространство на страната, въздушния й стълб, всички кораби на държавата в открито море, нейните военни кораби и в чужди териториални води, територията на посолства в чужбина и др. Върху цялата тази територия се разпространява суверенитетът на дадена държава и действието на нейното национално право.

Действието на нормативните актове извън границите на държавата, по принцип само на взаимни начала, се нарича екстериториално действие на закона.

Отделните нормативни актове могат по едни или други причини да действат (или напротив, да не действуват) и върху част от територията на страната. Поради стопанско-икономически, политически, военни и др. съображения някои специални норми, които регулират данъчни, митнически, банкови, валутни, стопански и др. отношения могат да разпространяват своето действие само върху предварително определени части (зони) на стпраната.

Втората група се състои от чужденците, които постоянно живеят в тази страна, независимо от причини, поради които запазват гражданство на друга държава.

Третата група, най-малобройна по количество, включва апатриди (аполиди), или лица без гражданство.

Правните норми разпространяват своето действие върху всички тези категории (групи) на населението. Изключение от правилото се отнася до лицата с дипломатически имунитет.

По принцип чужденците и апатридите имат еднаква правосубектност с българските граждани. Те се ограничават само в правата, свързани с осъществяване на суверенитета на българската държава (избирателни права, право да заемат определени длъжности, напр. да заемат висши държавни длъжности, да бъдат съдии, следователи, прокурори, военнослужащи, служители в полицията, държавни служители в администрацията и др.). Общото и безусловно правило е ограниченията в правата на субекта от какъвто и да е характер да бъдат изрично предвидени в закона.

Някои нормативни актове и отделни правни норми от специален характер разпространяват своето действие само върху лицата, към които те са непосредствено адресирани (лекари,учители, военнослужещи и др. социални групи) и не засягат другите категории на населението.

Наказателния кодекс постановява, че българските граждани, извършили престъпление в чужбина, отговарят и по българските закони.

Може да се направи също кратко уточняване (допълнение).

а) от момента на приемането (гласуването)му от компетентния орган - да, не

б) от деня на подписването му от президента - да, не

в) от деня на обнародването му - да, не

г) в срок от 3,5,7,15 дни след официалното му обнародване
2. Официалното обнародване на нормативния акт се извършва :

а) чрез радио и телевизия -да, не

б) във независими вестници и списания - да, не

в) във вестника на управляващата партия - да, не

г) в “Държавен вестник” - да, не

д) в Сборника за нормативни актове на НС и МС на Република България -да, не

а) от Председателя на Народното събрание - да, не

б) от Президента на републиката - да, не

в) от вицепрезидента - да, не

г) от Председателя на Министерския съвет - да, не
4. Срокове за промулгация на закона. Законът трябва да се промулгира:

а) в деня на приемането му - да, не

б) на другия ден след приемането му - да, не

в) не по-късно от 3, 7,10, 14, 15, 16 дни след приемането му от Нар. Събрание

г) не по-късно от 3, 7, 10, 14, 15, 16 дни след получаването му от Президента
5. Ако законът е обнародван на 15 януари, той ще влезе в сила:

а) на 15 януари - да, не

б) на 16 януари - да, не

в) на 18 януари - да, не

г) на 19 януари -да, не

д) на 22, 23,25,26, 30,31 януари, 1,2,3 февруари - да, не

а) от всякаква - да, не

б) от административноправна - да, не

в) от правовъзстановителна - да, не

г) от наказателна - да, не

д) от дисциплинарна - да, не

е) от наказателноправна (углавна) - да, не

Контролни въпроси
1. Какви особености съществуват в международното право относно влизането в сила, действието и прекратяването на действие на нормативните договори?

2. Откога започва и кога се прекратява действието на нормативния акт? Да се посочи общото правило.

3. Как се изчислява срокът в публичното право? Да се посочи точно в колко часа и минути започва и изтича срокът.

4. Какви са трите типични случаи на прекратяване на действието на нормативния акт? Да се посочи общото правило.

5. Какво представлява фактическата отмяна на нормативния акт ? Какви правила действуват в случая на неговата фактическа отмяна?

6. Какво се включва в юридическото понятие “територия”?

7. Какви кораби се считат за подвижната територия на дадена държава: а) в открито море ; б) в чужди териториални води?

8. В какви случаи на закона (на нормативния акт) може да се придаде ретроактивна сила?

9. Защо е нужен и какъв е смисълът на принципа на необратимостта на закона?

10. Обвързан ли е законодателят от принципа на необратимостта на закона?

Систематизацията на правната материя в съвременния смисъл на думата започва в хода и след европейските буржоазни революции, на първо място след Великата френска революция. Нейните предшественици и идеологическата основа са Декларация за независимост на САЩ, тяхната Конституция от 1787 г., и особено Декларация за правата на човека и гражданина 1789, както и френските конституции, приети в хода на революцията.

През 1804 г. се създава първият съвременен Codex Civil (Гражданският кодекс), известен още като Кодекс на Наполеон., с който той, по думите на неговите съвременици, се гордеел повече, отколкото всички спечелени от него сражения. През 1810 г. пак във Франция се изработва Наказателен кодекс, а след това кодификационната вълна обхваща и други европейски страни. Така започва епохата на кодификацията в европейските държави, а под тяхното влияние по-късно и в другите страни на света.

Общата цел на всяка систематизация е да подреди и усъдършенствува нормативните актове и содържащи се в тях правни норми, да отстрани установените противоречия в правото,, да попълни откритите празноти в него, ако е необходимо да обнови правната материя, като съдаде нови правни норми, а от чисто практическа гледна точка (с оглед на практически нужди) да улесни ползването от правоприлагащите органи на действуващите правните норми (на действащото законодателство).

Съществуват две основни форми на систематизация, изработени в хода на историческото развитие на правото. Най-вишата форма, до която е стигнала съвременна юридическа техника, е кодификация (някои я наричат вътрешната систематизация на правото). Тя е специфична само за добре развити правни системи, с висока степен на абстракция на правните норми, каквито са системи, основани върху римското право (славянско и романо-германско правно семейство ).

За кодификацията е характерно качественото преработване на действуващото законодателство. Отстраняват се проявилите се и съществуващи противоречия в правото, премахват се остарели норми и се попълват открити празноти в правната система, т. е. се приемат нови, не съществували преди това, норми. В резултат на това се постига вътрешна съгласуваност между тях и се създава обновена логически стройна система на правните предписания. Приема се нов законодателен акт, наречен кодекс, който систематезира правната материя, като правило, по отделни отрасли.

Кодификацията следователно е правотворческа (законодателна) систематезация на нормативния материал, извършена на висше държавно равнище - от парламента (у нас - от Народното събрание).

Кодексът е разновидност на нормативния акт, който обобщава и систематезира правните норми по един или друг критерий., обикновено, по правните отрасли. Изходното начало на кодификацията е предмет на правното регулиране, който се регулира от една или друга сходна (сродна) съвкупност от правните норми. Днешната тенденция е да се създават и комплексни кодекси, които включват в себе си правни норми от различни отрасли (например, транспортен кодекс, стопански кодекс в някои бивши социалистически страни и др. ).

Другта широко разпространена форма на систематизация, която съществува от древността е инкорпорация (от лат. inkorporatio - съединявам, присъединявам, включвам). Тя е вид систематизация на по-ниско от кодификация равнище, който се състои в обединяване в един сборник на различни по своя характер нормативни актове, при това без да се променя тяхното съдържание. Следователно инкорпорацията не е правотворчески процес и може да се осъществява от различни държавни органи, даже от частни лица и организации. С други думи, при нея не се внасят промени в действащото законодателство, не се отстраняват констатираните противоречия, не се попълват открити празноти в правото, се допускат изменения само от редакционно-техническо естество. Най-много може да се позволи изключване на текстове, които вече са отменени официално.

Инкорпорацията съществува в три вида: хронологическа, азбучнаа и систематическа. При хронологическата систематизация нормативните актове се подреждат по време на тяхното приемане (издаване). При азбучен ред подреждането става по първите букви от тяхното наименование. Систематическата инкорпорация се извършва по отрасли, към които принадлежат съответните норамативни актове.

Инкорпорацията бива официална и неофициална. Официалната инкорпорация се извършва от специално оправомощен държавен орган напр. у нас - от Народното събрание и Министерския съвет, които издават всяка година съответните сборници от нормативни актове. Неофициалната инкорпорация се извършва от библиотеки, от частни лица и др. Тя няма официално значение за правоприлагащите органи и служи главно за разнообразни практически нужди на техните сътрудници.

Най-простите форми на инкорпорацията се наричат консолидация и ревизия на законодателство. Консолидацията представлява обикновено обединяването на няколко нормативни актове в единен акт., докато ревизията на законодателството е издаване на списъци на нормативните актове, които са изгубили юридическата си сила или е изброяване на промени, внесени в нормативните актове след тяхното приемане.

Под използване на правото се разбира реализацията на субективното право, записано в диспозицията на правната норма.

Изпълнението на правото е противоположно на използването му и представлява осъществяване на закрепени в нормата юридически задължения. Тези две основни форми на реализация на правото са господствуващи и представляват разновидности на правомерното поведение на правните субекти. Физическите и юридическите лица или използуват предоставените им от правните норми субективни права, или изпълняват съответните юридически задължения.

Третата основна форма на реализация на правото - правоприлагането - се осъществява от държавните органи и е израз на тяхната властническа функция. Тя е особена, самостоятелна и съществено различна от първите две форма. Нейният отличителен и характерен белег се състои в това, че тя се осъществява не от гражданите, а от компетентните държавни органи. Правоприлагането е изключителна компетенция на държавните органи Това е дейност в сферата на публичното право, тъй като решението за правоприлагането е резултат на едностранното волеизявление на държавния орган. Субектът на правоприлагането е длъжен да извърши някакви активни действия, за да изпълни предписаното в нормата поведение. За тази цел на държавните органи се предоставят специални властнически правомощия.

Тъй като при правоприлагането се използва държавната власт, е необходима засилена форма на контрол върху властническата дейност на държавните органи. По тази причина тяхната дейност е строго формализирана, регулира се от специални норми и придобива особена процесуална форма. Правоприлагането е най-формализирания начин на реализация на правото, който нормативно е регламентиран в ГПК, НПК или в административно процесуална право където в детайли е определена неговата процедура.

Важно е да се определят случаите, когато се осъществява правоприлагането.

Най-напред правото се реализира под формата на правоприлагане винаги, когато е налице извършено виновно правонарушение. Виновното правонарушение води задължително до юридическа отговорност, която се реализира чрез правоприлагащата дейност на държавните органи. Тази дейност, както посочихме, придобива форма на юридически процес и се регулира от процесуални норми.

Правоприлагането има място също в случай, когато дадено лице не желае да изпълни юридическите си задължения доброволно и за държавата възниква задължение да защити нечие субективно право. Ако такива пречки за използване на субективното право възникват, заинтересуваните участници в правоотношението могат да прибегнат до помощта на правоохраняващите органи,т. е. да поискат защита ирли възстановяване на нарушеното право. Тогава се налага към правонарушителя да бъде приложена принуда, а тя се осъществява само от съответните компетентни държавни органи. Защитата на накърненото субективно право ще придобие формата на правоприлагане.

Най-после правоприлагането е необходимо когато предвидените в нормата юридически последици във вид на субективно право или юридическо задължение не могат да възникнат без съответното решение на компетентния държавен орган (напр. без заповед за назначаване на пенсия, за предоставяне на социални помощи, за приемане на работа и др.).

Правоприлагането е сложна правна дейност, която придобива формата на юридически процес и преминава няколко последователни стадии.

Първият етап е установяване на фактическите обстоятелства по делото или на съответните юридически факти, които образуват състава на правоприлагането. Необходимо е не само да се констатира наличието на някакъв юридически факт (или факти), но и той да се анализира. При доказаност, че фактът не съществува се взема мотивирано решение за отказ да се прилага правото. Ако доказателствата пък са недостаточни, правоприлагащият орган отлага делото до тяхното набавяне и предоставяне.

Анализът на фактите има за цел да се установи тяхната неопровержима достоверност. Целта е да бъде установена обективната истина, като се използват определени за тази цел процесуални средства. Ако формата на доказателствата е установена нормативно, необходимо е тя да бъде спазена, за да възникнат правни последици. Неспазването на предписаната форма може да създаде сериозни, а понякога и непреодолими пречки за вземането на правилно решение по въпроса.

Вторият етап включва юридическа оценка на основата на съответната правна норма на установените юридически факти. Това е фазата на намирането на правната норма. След като се избере нормата е необходимо да се установи истинското съдържание на нейния текст, няма ли някакви промени в него и изобщо да се провери нейната идентичност изключително по официалните издания. Ако се констатира, че за случая има не само обща, но и специална норма, приоритет има специалната норма. Трябва да се провери също така има ли международна норма, която регулира даден казус и дали тя е включена в националното законодателство при спазване на конституционните изисквания за това (ратификация, обнародване и влизане в сила). Ако международната норма образува част от националното ни законодателство, тя има предимство пред националната, която регулира аналогичните обществени отношения. Изяснява се също въпросът за ретроактивната (обратната) сила на нормата и се проверява нейното действие по време, място и по отношение на лицата.

Третият, завършващ стадий обхваща вземането на решението по дадено дело и издаването на съответен юридически акт, който обикновено е индивидуален и следователно не е източник на правото.