Акт на правоприлагането. Реквизити на акта

Правният акт се издава в името на държавата и към него се предявяват определени изисквания. Той е формализиран документ, което означава, че формата му е определена нормативно и съдържа задължителни данни (реквизити), без които правният акт не произвежда никакви правни последици и не може да послужи за предназначената цел.

В уводната му част се съдържа задължително наименованието на акта, на органа, който го е издал, дата на издаването на акта и до кого се отнася (неговия адресат).

В констатиращата му част се посочват фактическите обстоятелства по делото, установени с помощта на доказателства от правоприлагащия орган. В мотивировочната част на акта се дава обосноваване на взетото решение, т. е. приетите от правоприлагащия орган доказателства и правни основания за издаване на акта. За някои юридически актове мотивировочната част е конституционно задължителна. Така чл. 121, ал. 4 от действащата Конституция постановява: ”Актовете на правораздаването се мотивират”.

В резолютивната част на правораздавателния акт се съдържа взетото решение на държавния орган.

Към реквизитите на акта се отнасят също подписът на длъжностното лице, което представлява държавния орган, печат и изходящ номер. В съответния нормативен акт могат да се посочат и други задължителни данни, които трябва да присъствуват в акта на правоприлагането. Юридическият акт, в който липсват изискуемите от закона реквизити, е недействителен и не може да се използва.

Празнотата в правото изправя държавния орган пред практическата трудност да реши по един или друг начин възникналия казус, защото липсва правната норма, която би трябвало да го регулира. Другата трудност на правоприлагането е незадоволителната формулировка на юридическите норми, която също може да смути правоприлагащия орган и да създаде в него мнима представа, че липсва норма предназначена да регулира даден вид обществени отношения.

Всичко това става източник на противоречия и в нормативната система се образуват действителни или мними празноти, наречени от някои “бели петна” в правото. При това правоприлагащият орган не може без правно основание да се откаже от попълването на възникналите празноти и да намери начин за тяхното преодоляване. Той е обвързан от принципа, формулиран още от римските юристи:”съдът не може да откаже в правосъдието”. Тази формула важи днес за всеки държавен орган - той е длъжен да отговори по някакъв начин и да реши въпроса, ако той влиза в неговата компетенция.

Празнотите в правото биват от два вида - истински (действителни) и мними. Те са от принципно разнородно естество и се преодоляват по различен начин. Празнотите са мними, когато в действителност нормата съществува, но по едни или други причини правоприлагащият орган смята, че такава норма отсъства. Възможни са няколко вида най-разпространени мними празноти.

Така празнотата е мнима, не е истинска, когато законодателят (въобще правотворческия орган) не е намерил за необходимо да регулира с правни средства общественото отношение, но правоприлагащият орган счита, че той е ”забравил”, или “изпуснал” да го регламентира. Законодателят просто смята, че дадено отношение би могло да се регурлира с неправни средства на гражданското общество, например, с някои други обществени (примерно морални) норми. В този случай важно е да се определи дали общественото отношение се намира (или не се намира) в сферата на правно регулиране. Какво точно означава това, ще стане дума по-нататък.

Мнима е празнотата, когато правоприлагащият орган смята, при това често с основание, че нормата е явно несправедлива и не би трябвало да се прилага към даден конкретен случай. И тук липсва обективен критерий за истинската празнота, а именно - отсъствие на регулираща норма. Правоприлагащият орган може да е напълно прав в своята оценка с оглед на господстващите критерии за нравствеността в обществото, но е длъжен да постъпи според правилото“”dura lex set lex” (лош закон, но закон”). Правоприлагащият орган няма право да преценява целесъобразността на закона, тъй като това право принадлежи само на законодателя.(1) В противен случай се губи обективният критерий на оценка на нормата,

Мнима е също празнотата, когато в правото се откриват ”излишни” норми с противоречиви диспозиции, т. е. когато за една и съща материя са издадени няколко правни норми, които я регулират по различен начин. В този случай правоприлагащият орган трябва да се съобразява с правилото: “в случай на колизия между нормите, се прилага нормата с по-висока юридическа сила”.

Най-после мнима е празнотата когато нормата е формулирана неясно и нейният смисъл е привидно многозначен. И тук нормата е налице, а противоречието може да се отстрани чрез разширително тълкуване на нормата.

Само когато в действащото законодателство липсва наистина необходимата норма, може да се говори за истинска (не мнима) празнота в правото. Обективният критерий в случая е налице - липсата на нужната норма.

За да има истинска празнота, в правото е необходимо казусът да се намира в сферата на правно регулиране. Това означава по-конкретно, че е уреден целият род на обществените отношения, но е изпуснат да се урегулира някакъв отделен вид на общественото отношение вътре в рода. Така напр. конституционното ни законодателство регулира въпроса със заместника на президента на случай, когато по едни или други причини президентът е възпрепятствуван да изпълнява своите задължения. Неговият заместник според чл. 97, ал. 4 от Конституцията е вицепрезидент, а при невъзможност той да встъпи в длъжност правомощията на президента се изпълняват от председателя на Народното събрание до избирането на президент и вицепрезидент. Теоретически е възможна обаче ситуация, когато и председателят на Народното събрание не може да изпълнява правомощията на президента. Кой ще замества президента в този случай Конституцията мълчи.

Празнотите в правото се отстраняват по специален начин. Най-естественото решение за отстраняване на празнотата е създаване на нова норма, но това не винаги е удачно от практическа гледна точка. Изработването на нова норма е продължителен процес във времето, а интересите на оперативно управление изискват най-често незабавно вземане на решение. Налага се да се търсят други начини на попълване на празнотата. Най-типичният прийом е да се отстрани празнотата чрез използване на аналогия, която е широко разпространена в прецедентното право.

Правната наука и практика познават два вида аналогии: аналогия на закона (analogia legis) и аналогия на правото (analogia juris). Първият вид (аналогия легис) е аналогия на конкретната норма, когато към даден случай, не предвиден в правото, се прилага най-близката норма, обикновено от същия отрасъл, която регулира родствени, сходни обществени отношения. Ако такава норма липсва и аналогия легис не може да се приложи, прибягва се към втория вид аналогия - аналогия юрис, която е аналогия на отделните принципи на правото и даже на цялата правна система. Известно е, че правните принципи могат да се разделят на три основни групи -отраслови, междуотраслови и общи принципи на правото. Първонамчално се търси някакъв близък отраслови принцип, който е валиден само за даден отрасъл на правото, (напр. моногамният принцип в христианското семейно право), ако такъв отсъства прибягва се към решаването на казуса на основа на междуотраслов принцип (например, публичност на процеса в процесуалното право), и накрая, ако липсва и междуотраслов принцип, към казуса могат да се приложат общи принципи на правото (например, принцип на справедливост, на хуманизма, на равенство на правните субекти,на приоритета на международното право пред националното и т. н. ).

По принцип аналогията в правото не е желателна. Тя се използва днес само в изключителни случаи, и то предимно в частното (гражданското, търговското и пр.) право. В публичното право аналогията почти не се прилага, а при наказателните санкции, особено в наказателното право е категорически забранена. Защото в наказателното право се спазва безусловно принципът: няма престъпление и няма наказание, ако не са посочени изрично в закона.

В заключение ще отбележим, че английската правна система е изградена върху родовия корен във вид на ”общо право” (common law), основният източник на което е съдебен прецедент. С други думи, както и всяко прецедентно право, тя се основава всъщност върху аналогията. В Римското право също така при липса на нормата, т. е. в случай на празнота в правото казусът се е разрешавал според обичая, като санкционираният от съдебния орган обичай се е превръщал по такъв начин в обичайно право, т. е. изпълнявал ролята на правна норма.

19. ТЪЛКУВАНЕ НА ПРАВОТО
В правната теория терминът ”тълкуване” се употребява като специално юридическо понятие, което означава изясняване и разясняване (интерпретация) на смисъла на правната норма, който е придал на нея законодателят. Целта на всякакво тълкуване е да се установи неговата автентична воля, или волята на управляващата класа.

По принцип правните норми могат да се тълкуват от всички, но особено важно правно значение има тълкуването на нормата от правоприлагащия орган, както и от специални създадени за тази цел държавни органи.

В понятията изясняване и разясняване (интерпретация) се влага често различен смисъл. Твърди се, че изясняването е мисловен акт, насочен към себе си (към тълкуващия, например правоприложния орган) а разясняването е насочено към другите, интерпретацията винаги е предназначена за някои извън нас. Така в правото трябва да се установи действителният смисъл на нормата, която се прилага.

Нуждата от тълкуването възниква винаги и естествено, защото законодателят, колкото и да е съвършен и изкусен в правотворчеството, никага не може да изрази съвършенно ясно и недвусмислено своята воля и желание не само поради постоянните промени в живота, но и поради езикови неточности, многозначността на термините, противоречивите интереси на участниците в правоотношенията и др. причини.

В нормата се тълкуват всички нейни елементи, които логически са взаимосвързани - хипотизата, диспозицията и санкцията. Последната (санкцията) по-рядко се подлага на тълкуването поради нейната очевидна безспорност. Тук изясняването засяга по-скоро размера, но не и характера, вида на санкцията, тъй като размерът на санкцията се определя от степепента на виновността на субектаы.

На тълкуване може да се подложи само един елемент на нормата, а именно този, който предизвиква спора, напр. диспозиция или хипотеза. Може да се тълкува също цялата норма с всички нейни елементи.

При тълкуването трябва да различаваме две основни понятия - начини и видове тълкуването. Под начини на тълкуването се разбират обикновено способите, или прийомите и средствата, които се използуват за да се разкрие истинският смисъл на нормата, съдържанието на държавната воля, закрепено в нея. Под видове тълкуване се разбира обикновено или субекта на тълкуването (кой тълкува правната норма) или обема на нормата, като се сравнява формулировката на нормата с действителния смисъл, вложен в нея.

19.1. НАЧИНИ НА ТЪЛКУВАНЕ
Начините на тълкуването са способи, прийоми, които се използват от тълкувателя, за да се изясни смисъла на едно или друго правило за поведение, закрепено в правната норма. С оглед на начините, тълкуването може да бъде граматическо, систематическо, историческо и логическо, при това в практиката всички посочени видове или някои от тях се използват обикновено едновременно.

Под граматическо тълкуване (някои го наричат също езиково, филологическо) се разбира прилагането на правилата на граматиката (на морфологията и синтаксиса, на правилата на словоупотреба) при изяснявяне на точния смисъл на думите и, следователно, на волята на законодателя или друг правотворчески орган, създал правната норма. При граматическото тълкуване се използват не само правилата на граматиката, както смятат погрешно някои, но и правилата на етимологията (т. е. науката, която изследва произхода на думите във връзка с родствените думи от същия език или думите от другия език), проверява се всяка дума, използвана в текста на нормата, значението на разделителните знаци, на членуването, смисъла на термина, на връзките между думите, предлозите, съюзите и пр., тъй като тяхното наличие или отсъствие може да промени съществено (а понякога и коренно) смисъла на нормата(1).

При втория начин на тълкуването - систематичния - смисълът на нормата се установява като се взема предвид нейното систематично място в нормативния акт или тя се сравнява с норми в други отрасли на правото и даже в цялата система на законодателството. При този начин на тълкуване се вземат предвид логическите връзки на тълкуемите норми с други норми в структурата на правната система, напр. връзките между обща и особена части на такива нормативни актове като кодекси и пр. Систематичният начин на тълкуването може да се познае лесно чрез специалния юридически израз ”съгласно чл. Х във връзка с чл. У”.(1)

На тълкуването бе подложен и чл. 126 на Закона за съдебната власт, който постановява: ”За съдия, прокурор или следовател може да бъде назначено лице, което има само българско гражданство и отговаря на следните изисквания…” Този текст е пример и на грамотическо, и на систематическо тълкуване. Граматическото има за цел да установи значението на дума ”само”, а систематическото изисква сравнение на текста с чл. 65, ал. 1 от Конституцията. Разпоредбата на ал. 1 е по-ясна и категорична: ”За народен представител може да бъде избиран български гражданин, който няма друго гражданство”. В същото време чл. 132, ал. 1 от Конституцията гласи: ”Съдиите, прокурорите и следователите се ползват с имунитета на народните представители.” Текстът на чл. 132, ал. 1 има бланкетен характер. Той изисква съпоставка с чл. 70 от Конституцията, в който се разкрива съдържанието на имунитета на народния представител.

Обособяването на логическото тълкуване в самостоятелен вид е необходимо обаче с оглед на специалния смисъл, който се влага в неговото съдържание. Исторически теорията на тълкуването се заражда в римското право. Специалните логически прийоми, които позволяват да се разкрие истинския смисъл на закона, се използват още в предкласическото (до края на I век пр. н. е.) и особено в класическото (от I в. н. е. до III век н. е.) римско право. Тези специални прийоми са два: аргумент на по-голямото (по-силното) основание и доказателство от противното.

Аргументът на по-голямото основание (argumentum a fortiori -“още повече”) се използва в случаите, когато от правото на субекта да се извърши нещо по-голямо (нещо повече”) се извежда, че той има право и на нещо по-малко. Така, прочутият римски юрист Улпиан формулира правилото, според което “който може да отчуждава против волята на някого, още повече може да отчуждава и без неговото знание, и в неговото отсъствие”. Това наистина е така, тъй като присъствието на задълженото лице или неговото отсъствие няма никакво значение за окончателното решение, тъй като онзи, който има право да отчуждава против волята на някого, още повече може да отуждава и без неговото знание или в неговото отсъствие.

Доказателството от противното (argumentum a contrario) е вид доказателство, което, ако съществува, изключва въэможност от съществуването на другото. С други думи, това е хипотеза, обратна на предвидената в закона. (1)

Буквалното тълкуване не бива да се смесва с граматическото. Едното е вид, а другото е средство, прийом, начин на тълкуването, при който нормата се подлага на анализ чрез исползването на правилата на граматиката, когато в частност (по-специално) се установява връзка между отделните думи, взема се предвид употребата на знаците, членуването и т. н. Буквалното тълкуване, напротив, се извършва като се използват всякакви начини на тълкуването (граматически, логически, исторически, систематически ), за да се изясни и установи автентичната воля на правотворческия орган. При тълкуването се установява само дали съдържанието на нормата отговаря точно на нейния текст.