Община бяла, област русе



Дата17.08.2018
Размер43 Kb.
#80699
ОБЩИНА БЯЛА, ОБЛАСТ РУСЕ




7100 Бяла, обл.Русе, пл.“Екзарх Йосиф І ” № 1, тел. 0817/ 7 20-20, факс 0817/ 746-34,

e-mail: byala.rs@byala.bg


Мамина погача

Кирил Димов
Една жена, на възрастта на баба ми,

меси питка. Днес е Бъдни вечер!

Замислям се за стойността на хляба ни,

когато от дома си сме далече.


Една жена, на някого е баба,

ще сложи в питката монета.

Ще ям от нея, но на мама хляба,

във вкуса на тази питка ще усетя.


Далече от дома съм и съм малък.

При леля си дойдох, чак във Виена.

От българска погача, с всеки залък,

България ще се завръща в мене.


Приятелство

Стефани Димитрова
Приятелството вечно е,

чисто е, кристално е.

Приятелството нежно цвете е,

разцъфнало в ранна утрин.

Приятелството е ръка подадена

в трудни дни на отчаяние.

Приятелството е тайнствен бряг,

на който можеш да избягаш.

То може да понесе и най-големия студ,

но е крехко като кристал.

Счупиш ли го, трудно се поправя.

Ако имаш приятел - пази го!

Ако нямаш - намери го!
Детството мое

Боряна Боева
Детството мое на книга прилича,

огромна и пъстра,

от ден на ден все по-различна.

Вълшебства във нея сънувани има,

не сънувани даже все още

и сбъднати много, на страници цветни

рисувани с пръсти и с моливи къси,

с боички и даже понякога

с моите чисти сълзички.

Вълшебствата чудни наричам пътечки,

които ме водят от детството светло

почти неусетно,

към моето порастване, което

понякога е толкоз нелеко.

Във нея дълбоко са скрити

на дните ми детски мечтите,

вълшебствата светли и спрели дъха ми

открити от мене,

оставили своите звездни следички.

Сънувам вълшебства, мечтая

и търся, намирам, постигам мечтите,

поемам към нови, така отшумяват си дните.

Така ще пристигна до там до където,

порастнало вижте, ще бъде детето.


Марио Савчев
Бездомният, когото подминаваш всяка сутрин

и чудиш се, как в дрипавата, гладна самота,

намира упорито сила пак да се събуди

и смело да погледне към кървящата зора...


Пияният, когото виждаш нощем да се скита

сред каменните спомени, удавени в мъгла,

и чуваш през прозореца - с презрение проклина

за тебе непознати и невинни имена...


Убиецът, когото поздравяваш пред дома си,

и дружески поемаш с шепи мръсната ръка.

Попита ли защо треперят неговите пръсти,

всмукали във вените си чужда топлина?


И лудият ти син, когото често посещаваш,

живее тъй щастливо в някакъв измислен сън...

Единствено ти, философът, винаги ще страдаш,

задето не разбираш смисъла на този сън.


Величка Зердашка

В своя дом

на Стамен Пенчев

Във своя дом завръщат се поетите -

домът им е във нашите сърца

и някак живи дишат във куплетите,

и някак нежна идва любовта.


Любов към майчиците - цели в черно,

оплакващи съпрузи, синове,

надяващи се в тъмното, навярно,

да стане чудо! Не крещи сърце!!!


Любов към дом, към майка и Родина,

любов към избуялите жита,

че с тежък данък, скръб, и със кръвнина,

се плаща всяка чиста свобода!


Любов към детски смях и волна песен,

за да узнаеш, даже и в смъртта -

след тебе крачи твоят род, разнесъл

идеите ти светли по света.


Във своя дом завръщат се поетите.

Дано за тях да има вечен дом

в душите на децата, а куплетите

да бликат с чиста обич и Поклон!!!



Анита Велева
Отвъд всички болници, чек-листове за отпътуване,

клетви и противоречия,

нея я има като слаб огън,

когато се изправям при разсъмване.

Има я в сигнала върху четката за зъби.

Всеки допир разбужда рецепторите.

Нервите ми се отвиват в прежда.

Натъпквам я в часовника,

около корените на саксията.

Оставям само едно влакно за себе си

като пипало, проводящо делника.

„Аз ръководя съдбата си”,

повтарям си, докато бързам в мъглата

И по гърлото ми полепват бездните на ада.

Моето съчувствие и топлота се връщат,

щом те припозная в птиците,

в пациентите,

в навигатора на старостта.

Като излишна кръвна захар,

която взимах от въздуха на кулминациите.

Знаех, че си идвал през нощта.

Видях те през банката с глюкоза.

Чух ритъма на светлината в обясненията ти.
Мисля, че където и да се ситуира животът ми,

колкото и студени да са изминалите епохи,

ти винаги ще ме откриваш, приятелю.

Защото нея още я има.

Макар саксиите да не раждат.

И от часовника да се стича Червено море по стените ми.

Влез, за да я почувстваш през същата граница на болката.

Влез в синхрона на любовта ми.

Искам да намеря тихо

в което да извърша онази рискова операция

по присаждане криле на камък.

И да ти позволя да стъпиш върху гръбнака ми.

Да ти позволя да влезеш,

колкото можеш в светоусещането ми.

Една старица продава кестени в щайга.

Ти откъсваш етикета.

В склада на спомена мивката не спира да капе.

Халата ми пада. Подарявам ти всички капчици от тялото си.



Конденза на страданието.

Тръненият венец се впива дълбоко в челото ми.


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница