Общо учение за държавата



Дата22.01.2019
Размер193.06 Kb.
ОБЩО УЧЕНИЕ ЗА ДЪРЖАВАТА
Проф. Тенчо Колев


К О Н С П Е К Т


  1. Предмет на “Общо учение за държавата”. Място в системата на обществените науки.

  2. Методология на Общо учение за държавата.

  3. Власт и управление в държавното общество.

  4. Възникване и форми за възникването на държавата.

  5. Конституиращи елементи и признаци на държавата.

  6. Територия и териториално деление на населението.

  7. Население и народ в държавната организация на обществото.

  8. Държавна власт.

  9. Суверенитет. Видове.

  10. Юридически признак на държавата. Държава и право.

  11. Социална роля, предназначение и същност на държавата.

  12. Функция на държавата: понятие, класификация, видове.

  13. Правни форми на държавната власт.

  14. Методи на държавната дейност.

  15. Държавен орган: понятие и белези.

  16. Класификация и видове държавни органи.

  17. Държавен апарат: структура, принципи на организация и дейност.

  18. Принцип за разделение на властта в държавния апарат.

  19. Принцип на политическа неутралност на държавните служители

  20. Форма на държавата: понятие, определящи фактори, структура.

  21. Форма на държавно управление: понятие, видове.

  22. Форма на държавно териториално устройство: понятие, видове.

  23. Унитарна държава: признаци, видове.

  24. Федерации: признаци, видове.

  25. Политически режим. Понятие, класификация.

  26. Демократически политически режим. Основни белези.

  27. Авторитарен политически режим. Видове. Тоталитарен режим.Диктатура.



Препоръчителна литература:

Владикин, Общо учение за държавата, С, изд. “Програмни продукти и с-ми”, 92 г.

Цеко Торгов, Учение за държавата, София, изд. “Лик”, 1992 г.

Лъчезар Дачев, Общо учение за държавата,

Даниел Вълчев, Държавна власт и народен суверенитет, СУ, 1996 г.

Янаки Стоилов, Държавна власт – правно-политически разграничения, 1991 г.

Георги Близнашки, Форма на държавата, СУ, 1999 г.

Мишел Тропен, За една юридическа теория на държавата (превод на български от френски)
ПРЕДМЕТ И МЕТОД

Държавата е поделена между много обществени групи. Държавата не е монопол на юридическата наука. Тя се изучава по-скоро от политологията, дори и от общата философия.



Предмета на общото учение за държавата, в контекста на юридическото образование, е изучаване на юридическите признаци на държавата.

ОУД възниква през втората половина на ХІХ век, до тогава в юридическите факултети не е четената такава дисциплина. ОУД разграничава публичната власт като централен компонент в предметното си съдържание – юридическите белези на публичната власт. Тя черпи знания и от историческите науки, защото публичната власт сега не може да бъде разбрана без историческия контекст. Съвременната държава, централен компонент на която е публичната власт, датира от ХVІ век. Дотогава е трудно да говорим за институционализирана публична власт. Държавата, като институция, т.е. държавата в съвременния й вид, се заражда от ХVІ век. Жорд Бюрдо за първи път разглежда функционалната държава. Двете основни теории, които тласкат учението за държавата, са: теорията на насилието, чиято разновидност е идеята за класовата борба, която води до появата на държавата и теорията за възникване на държавата, родоначалник на която е Жан Жак Русо.

Феодалната държава няма институции, цялата държава е в патримонуима на монарха. Лудовидг ХVІ казва: държавата това съм АЗ . След ХVІ век държавата става институционализирана. Тласък дават ученията за разделение на властите на Джон Лок и Шарл Монтескьо. Институциите са резултат от идеята за държавата.

Методите са: исторически и сравнително правен, индуктивен, дедуктивен.


ЕЛЕМЕНТИ НА ДЪРЖАВАТА
Развитие на държавата до нейното институционално разделение.

Още в началото хората живеели на групи. Постепенно, през хилядолетията групите образуват общества, като форми на комуникация между хората. Обществата се сдобиват с власт и властта се превръща в държавна. Държавата се основава или съществува върху съгласието на хората. С други думи, съгласието на членовете на обществото, легитимира държавата (държавната власт). Целият исторически ход от развитието на държавата ни подсказва, че тя е свързана с процес на институционализация на една доброволна власт.



Повява на държавата – държавата се появява там, където възниква потестас (способност за действие), способност, чрез действие да преобразува обществения живот на другите. Всеки човек притежава частица власт. Когато хората живеят заедно, щом се появява обществения живот, някои то тях проявяват или придобиват по-голяма способност да действат от други. Преди всичко, определен кръг хора получават, по един или друг начин, функцията да действат вместо общността, което означава да установяват правила, за да се гарантира оцеляването и душевното спокойствие на групата, което от своя страна предизвиква налагане осигуряването поне на минимален ред. Така се появява политическата власт. В примитивните микрообщества тази власт може да остане разпръсната, като групата се старае да възпрепятства нейното учредяване като автономна инстанция. Институционализирането на властта винаги се сблъсква с противодействие на обществото. Институционализираното управление е еманация на обществото. Развитието на производството, на производствените сили, на технологиите от една страна и противопоставянето на съседни групи от друга, водят до специализирането на властта и нейното въплъщаване в лицето на един водач. В този случай властта, която общо взето е организирана, но остава нестабилна, се легитимира чрез източника на харизматичния тип водач. Едноличната власт се замества от държавната власт, като друг начин на управлението. Тази форма на организация е съпътствана от няколко наблюдения – личната власт се замества с безлична (неперсонализирана), индивидуалната власт се замества с абстрактна, самото фактическо управление се заменя с правото да се управлява, закрепеното към определен водач фактическо управление се заменя със закрепеното към дадена функция право да се управлява. Това е съвременното юридическо интерпретиране на държавата.

В основата на държавата е идеята за организирането на общата власт на държавата над общността. Идеята за постоянна държава внушава спокойствие на членовете на обществото. Идеята за ползотворната власт влага абстрахиране от реалностите и поява на специализирани органи, редовни и институционални процедури, административен и политически персонал, които привеждат в действие властта на държавата.

Държавата се характеризира с три конститутивни елемента – територия, население и публична власт.

Най-важният елемент от така изброените е публичната (принуждаващата) власт. Правото да принуждава е решаващият елемент, върхова привилегия на държавата, неин атрибут. Само държавата има право да определя правилата на поведение и легитимно да налага тяхното спазване. Само държавата може да санкционира неспазването на правилата. Така държавата притежава двойна власт – нормативна и принудителна. Тя притежава властта да създава, прилага правните норми и да наказва тези, които не ги спазват. Казаното за монополното положение на принудата (само държавата може да прилага принуда) не означава, че в обществото не съществуват други видове принуда и то правно призната (изключване на членове, съдружници и др.).



Население – нормативният ред, всъщност е създаден за да управлява една общност от хора. Тук е допирната точка между една ограничена съвкупност от човешки същества (произлизащи от една държава) и властта. Населението е във връзка с държавата, населението се подчинява на държавата и тази нормативна власт е без значение всякакво културно, езиково, етническо или национално многообразие. Населението се разглежда през призмата на политико - правната принадлежност към държавата, именно защото нацията и държавата не съвпадат непременно.

Територията е третото и последно условие за съществуването на държавата. Създаването на държава върви заедно със застояването на едно място и установяването на граници. Появата на съвременната държава, не е случайно, заедно с появата на картографията. Размера на територията е без значение, важно е нейното наличие. Територията може да не е единна (метрополия или колонии), тогава е налице прекъснатост на територията. Тя може да бъде орязана при създаването на нови държави.

Държавата е институционализирана нормативна власт, която се упражнява над населението в рамките на една територия.

За да просъществува държавата, държавната власт трябва да бъде приета от управляваните. Единствено приемането на властта легитимира държавата. Приемането е условие за възникване и за просъществуване на държавата. На теория, това приемане не е наложително, защото държавата може да осъществява принуда. Но всички теоретици на контрактивната теория (теория за договорната държава), считат че приемането е важна предпоставка. Жан Жак Русо установява, че само приетата власт е легитимна. Историците добавят още един аргумент, който се приписва на Талеран (външен министър по времето на Наполеон) – “всичко може да се направи със щитовете, само не и да се седне върху тях”. Т.е. всичко може да се направи, но ако държавната власт не е приета, тя не може да съществува.


СУВЕРЕНИТЕТ
Суверенитетът е юридически и политически признак на държавната власт. Можем да говорими за държавна власт дотолкова, доколкото я свързваме със суверенитета. Ако една държава няма суверенитет, тя не може да осъществява и власт. Според Жан Бое, суверенитетът е власт, която е абстрактна и постоянна, която е една нетърпяща други власти, която е над другите власти, единна, независима от други власти, включително и от правото. Единствено суверенитета е независим от правото, тъй като суверенитета създава право.

Буржоазните революции определят, че суверен е народа, нацията. Дотогава суверен е бил монарха. Най-добре обособява народа като суверен Жан Жак Русо, в Теорията за обществения договор. Националния суверенитет е този, който определя и държавния суверенитет. Нацията има суверенното право да създава държава, оттук националният суверенитет е в основата на функцията, която осъществява държавата, народа определя какви функции трябва да изпълнява държавата. В този смисъл, националният суверенитет се дефинира, като способност на нацията да създаде държава. Възникнала вече, държавата има собствен суверенитет. Държавния суверенитет се дефинира като способност на националната държава, сама и независимо от другите субекти на международното право, да определя външната и вътрешната си политика.

Казаното до тук се отнася за държавите до втората половина на ХХ век. От средата на ХХ век нататък, теорията за суверенитета като абсолютна власт, независимо от ничия друга, се замества с учението за относителният характер на държавния суверенитет. Относителния характер на държавния суверенитет в съвременната епоха има своите основания в необходимостта от балансиране с други принципи и ценности, които легитимират осъществяването на властта. Такива други принципи и ценности са основните права на човека, например. В тази връзка най-често изтъкваното основание, с което се оправдава ограничаването на държавния суверенитет е основанието да бъде гарантирана свободата на отделната личност. Глобализацията, от една страна и икономическата и политическата мощ на държавите като субекти в международните отношения от друга страна, са фактически предпоставки, които нерядко водят до ерозия на държавния суверенитет на по-малките по територия, икономически потенциал и население страни. Тази тенденция доказва превъзходството на политическия суверенитет над юридическия, което се проявява както във вътрешен план, така и в областта на международните отношения. Юридическия суверенитет означава независимост на държавната власт от ничия друга такава, но в политически смисъл на думата това не е така. След края на вт.св.в. пределите на държавния суверенитет се стеснява и чрез въвеждането и възприемането на принципа за примата на международното право над националното. Конституциите на всички демократични страни приемат като еталон признатите на наднационално ниво стандарти, въведени в международното право, а договорите, по които националните държави са страни, стават част от вътрешното право и придобива паритет или приоритет пред вътрешното законодателство.

Европейския интеграционен процес поставя, с особена острота, проблема за държавния суверенитет. Еволюцията на Европейската конструкция преминава през регионална международна организация, през особено международно обединение, за да достигне до уникална политическа система на Европейските страни, по-всяка вероятност и до федерален съюз. Всъщност управлението в ЕС е триединство на общностен, междуправителствен и федерален метод на управление, който осигурява успешното развитие на националните държави и наднационалните образувания, които съставляват европейската интеграционна архитектура. Страните членки делегират част от вътрешно политическите си правомощия на ЕС и неговите институции.

Вярно е, че движението към федерален съюз не означава автоматично загубване, абдикиране и пълен трансфер на суверенитет към ЕС, нещо което е характерно за истинската федерация. ЕС не е държавно образование и по всичко личи, че скоро няма да стане, поради острата съпротива на редица държави-членки (Франция, Холандия и Англия).

Суверенитета е категория, която се изразява в специфична юридическа качествена характеристика на държавата, която се свежда до абсолютната независима власт. Властта е съвкупност от правомощия, която произтича от народа, осъществява се чрез народа и в името на народа (Томас Джеферсън, Американската конституция).




УЧЕНИЕ ЗА РАЗДЕЛЕНИЕ НА ВЛАСТИТЕ
В чл. 8 на Конституцията е залегнал принцип, който гласи, че държавната власт се разделя на законодателна изпълнителна и съдебна.

Функциониращата държава се изгражда на принципа за разделение на властите. Идеята за това разделение датира от ХVІІІ век. В края на ХVІІ, Джон Лок е засегнал този въпрос, но разделя власите само на 2 – законодателна и изпълнителна, поради което не се счита за класик, той говори също и за международната власт. Истински класик на разделение на властите е Монтескьо в “За духа на законите”. Според традиционната доктрина, т.е. теорията възникнала през ХVІІІ в. и разпространена през ХІХ и ХХ век, разделението на властите е принцип на конституционна техника, чието откритие се преписва най-често на Монтескьо. Този принцип се състои от две различни правила, които съчетани трябва да доведат до определени резултати.



Първото правило е правилото за независимостта. Монтескьо казва, че трябва да се създадат власти или органи, независими едни от други, което на практика означава, че индивидите, съставляващи всяка една от тези власти, не бива да бъдат назначавани от другите органи и не бива да бъдат отзовавани по тяхно произволно осмутрение. Към това правило понякога се прибавя и забраната за физически контакти между органите на властите (например, забраната на член на изпълнителната власт да взема думата в народните събрания,), включително и финансова независимост. Финансовата независимост Монтескьо вижда като желание или потребност никой орган да не получава своите кредити от добрата воля на друг орган, дори той въвежда към правилото за независимостта и едно правило за военна сигурност. Всеки орган на властта трябва да разполага със собствена въоръжена охрана, която да го предпазва от насилствени действия на останалите власти.

Второто правило е правилото за специализацията – държавата, като цяло, упражнява 3 функции - законодателна, изпълнителна и юрисдикционна. Според един вариант на доктрината, тези функции са само две, а самата изпълнителна функция се разделя на административна и юрисдикционна (Джон Лок). Така или иначе, всеки орган или всяка група от органи на властта трябва да бъдат специализирани в упражняването на една от посочените три функции, т.е. всяка власт или орган трябва да упражнява само една функция, но да я изпълнява изцяло, но затова пък, не бива да участва с нищо в упражняването на другите функции. По този начин има законодателен орган, изпълнителен орган и съдебен орган, при това всеки от тези органи трябва да е облечен с необходимата сила или власт за упражняването на функциите си и така, този орган се нарича власт.

Очакваният резултат от съчетаването на двете правила, според една формула на Монтескьо е, че властта възпира власт и евентуален опит на една от властите да стане деспотична по отношение на другите и по отношение на обществото като цяло, се натъква незабавно на противодействието на останалите власти. Така са вярвали поколения наред след Монтескьо, че свободата автоматично се запазва. Традиционната доктрина за разделение на властите рязко се разклаща след втората св.в.

Традиционната доктрина разделя държавните системи на два вида - режими, при което разделението на властите е твърдо и режими, при които то е гъвкаво. Т.е. допуска се изключение от правилото за самостоятелност или от правилото за независимостта. Сред конституциите, които са дали строго тълкуване на този принцип (например - Френската конституция от 1958 год.), се привежда една формула на чл. 16 от Декларацията за правата и свободите от 1789 год., а именно, националното събрание заявява, че Конституция без разделение на властите не е Конституция.

Критика по отношение на Монтескьо се съсредоточава в следното:

1. Изтъква се, че принципа за разделението на властите противоречи на принципа за единство и неделимост на суверенитета. Критикуващите Монтескьо си поставят въпроса: как суверенитета, който е единствен и неделим, може да бъде разделен на три, т.е. или това делене е невъзможно, а единството на суверенитета е възможно или то е възможно и тогава суверенитета се унищожава. Така се прави извода, че според първата критика на учението на Монтескьо е невъзможно разделението на властите и единството на суверените да съществуват паралелно.

2. Принципът не може да бъде действен и не може да постигне свобода. Неизбежно е , казват едни, равновесието между властите да е несъвършено и една от тях да вземе превес над останалите, така че свободата изобщо не се запазва и дори при хипотезата “власт възпира власт” неизбежният резултат ще бъде парализа на държавата, което от своя страна води до анархия или до държавен преврати.

3. И най-после учението за разделение на властите се противопоставя на демократичния принцип. Т.е. ако законодателната власт е в ръцете на избраните от народа, всяка разпоредба, позволяваща на друга изпълнителна или юрисдикционна власт да й се противопоставят, по условие е вече недемократично.

Тези критики са основателни, всяка една от тях има зрънце разум. Обединени, тези критики за разделение на властите, ни карат да мислим, че това учение вече е изчерпано от съдържание, в този смисъл на абсолютна независимост на една власт от друга, за абстрактното разделение във функциите.
В наши дни учението за разделение на властите се свежда до това, че съвременната държава е функционална държава. Същността й, като функционална държава означава, че ще имаме толкова вида органи колкото вида функции има държавата.

ФУНКЦИИ НА ДЪРЖАВАТА
Принципалната основа на учението за функциите на държавата се свежда до две тези:

1. От същността на държавата зависят нейните функции – всяко изменение в същността на държавата се отразява и в промяна на нейните функции.

2. Функциите са основни направления на дейност на държавата за достигане на нейните социални политически и юридически цели и задачи.
От тази гледна точка, функциите на държавата можем да разделим на юридически и всички останали (социални, политически). Тази втора група можем да подразделим на вътрешни и външни. Вътрешните функции са свързани с управлението на обществото в рамките на държавната организация, а външните функции са онези направления на дейността, в рамките на които се осъществяват регулираните от международното право междудържавни отношения. В наше време много трудно могат да се разграничат вътрешните от външните функции.

Традиционно вътрешни функции са: опазване на вътрешния ред, защита правата и свободите на гражданите, осигуряване на икономически и политически плурализъм, опазване на околната среда, създаване на условия за развитие на стопанските субекти, културна среда, защита на чуждестранните инвестиции. Това преплитане произтича и от теорията за суверенитета, по силата на която суверенитета вече не съществува, тук вече говорим за ограничаващ се суверените в полза на общността (ЕС), поради това не можем да говорим за чисто вътрешни и чисто външни функции.

Функционалната теория не фокусира вниманието си върху външните и вътрешните функции, колкото очертава две плоскости на функциите на държавата. Чрез утвърждаване на вътрешен правов ред се утвърждава правовия ред и на общността, налице е и обратната рефлексия – ние се подчиняваме на един международен правов вред, какъвто е реда на ЕС.



Традиционно външни функции са: опазване държавния суверенитет, функции по международното сътрудничество и по укрепване на международния мир.

Учението за функциите на държавата е изчерпано като методология за опознаване функциите на съвременната държава. Единственият сегмент, който не се променя това са юридическите функции.

Юридически функции са онези форми на деятелност в изпълнение на задачите, които са регулирани от правото. Има три основни юридически функции – законодателна, изпълнително - разпоредителна и правораздавателна.

Оттук, следва и учението за механизма на осъществяване на държавната власт, т.е. държавен апарат. Това всъщност е държавата в тесен смисъл. На институционално ниво държавата се разкрива като един държавен апарат за осъществяване на държавните функции на държавната власт. Основно звено в този механизъм е държавният орган. Държавният орган е основно звено от механизма, чиято юридическа характеристика се изразява с помощта на понятието компетентност, а компетентността е съвкупност от държавно - властнически правомощия. Всеки държавен орган е съставен от персонален субстрат на две нива – политическо (това са МС, кмет, общински съвет, областна управа) и администрация. Администрацията от своя страна има двоен статут – част от тях имат статут на държавен служител, а друга част като помощен персона е на трудово - правни отношения. Администрацията е гарантирана от всякакви промени в политическата власт. Политическия състав се променя с промяна на политическата власт, докато административната е непроменлива. Чл. 116 от Конституцията е доразвит в ЗДС - държавните служители са изпълнители на волята на държавата.

Двата принципа, на които се основава работата на държавните служители са: принципа на лоялност и на неутралност. Принципа на лоялност – независимо от собствените политически убеждения, те са длъжни да изпълнят политическата воля на държавните органи. Принципа на неутралност означава, че не могат, докато са държавни служители, да членуват в политически партии.

Съществуването на т.нар. контролни функции, не е прието безрезервно от всички наблюдатели. Държавата осъществява такава функция и институционално тя се осъществява от две нива на контрол - външен (Сметна палата) и вътрешен.

Държавния апарат е съвкупност от органи, в рамките на който можем да разграничим няколко вида държавни органи. Всяка функция се изпълнява от съответен орган, но той не е самостоятелна власт. Основните видове държавни органи са:

1. Според функцията, която осъществяват държавните органи са: законодателни, в лицето на парламента; изпълнително – разпоредителни, в лицето на Министерски съвет; министри и ръководители на ведомства, в т. ч. и съдебни органи. Подразделението на тези власти се осъществява по още един критерий – национални и местни.

2. От гледна точка на персоналния състав държавните органи биват: еднолични и колективни.


УЧЕНИЕ ЗА ФОРМАТА НА ДЪРЖАВАТА
Функциите и държавните органи се намират във връзка един с друг, те са организирани по определен начин и от това, как са организирани връзките и взаимодействията между всички органи се разкрива формата на държавата. Формата на държавата е начина на организация и осъществяване на държавната власт.

Формата на държавата се проявява в три направления – форма на държавно устройство, форма на държавно управление и политически режим.
(Формата на държавно устройство и управление в учебника е изложена отделно от политическия режим. Глава 6 и 7 непременно, също гл. 1 и 2. Глава 4 – НЕ.)
1. Формата на ДЪРЖАВНО УСТРОЙСТВО разкрива две характеристики на държавата – начина на организация на властта и административно териториалното й деление. От тази гледна точка държавите се делят на 2 големи групи – федеративни и унитарни. Унитарната държава е единна държава, съставена от едно единствено цялостно образувание. Съгласно чл. 2 от Конституцията на България е унитарна държава. Федерацията възниква от конфедерация. Конфедерацията представлява обединение на две и повече държави, с цел постигане на определени цели (военни, икономически и т. н). След реализирането на непосредствените задачи, които си поставя конфедерацията, тя има два пътя на развитие – да се разпадне на отделни унитарни държави или да остане федерация. Понастоящем, в света няма федерации. Федерацията е съставена от няколко държави, но притежава общо федерално, политическо и държавно устройство, което включва единни за цялата федерация органи. Това съсредоточие на централната власт на федерацията не изключва всяка една държавна единица да има собствена държавна организация и собствен правов ред. Характерно за федерацията е общата външна политика, общата политика насочена към опазване на вътрешния ред и сигурността, общата валутна политика (единна валутна единица), липса на митнически ограничения между отделените държавни образования, статута на отделните граждани в рамките на федерация (те са граждани на отделното образование и на федерацията). Единната унитарна държава – нейните характеристики се изчерпват с административно териториалното деление.
2. Формата на ДЪРЖАВНО УПРАВЛЕНИЕ и политическия режим разкриват, най-вече, начина на осъществяване на държавната власт чрез народа. Формата на държавно управление зависи от връзките и взаимодействията и конституционния статут на следните три държавни органа – президент (или монарх), парламент и изпълнителна власт.

Когато държавната власт и неговите прерогативи преминават по наследство – монархия. Когато държавния глава е избираема длъжност, най-често президент с мандат – република.



Монархиите преминават през много дълъг път на развитие. Още от Римската империя, като се мине през ранния феодализъм, разпокъсани монархии, средновековни монархии и се стигне до абсолютната монархия, която е в навечерието на буржоазните революции. Оттам нататък, говорим за съвременни монархически системи, които форми също търпят развитие. Преминава се през конституционни монархии (Англия по времето на Кромуел), в която обаче монарха е все още много силен. През Конституционна монархия с конституционно закрепени права на монарха, т.е. правото ограничава правомощията на краля, но той запазва много права като възможност – правото на абсолютно вето и правото да се разпуска парламента. Абсолютното вето означава, че ако той не преподпише приет закон, той не влиза в сила, а парламента се разпуска и се насрочват предсрочни избори.

Стъпка в развитието на монархията е парламентарната монархия, в която на монарха се предоставят чисто представителни функции. Съвременните монархии в Европа са парламентарни монархии.

За разлика от монархиите, републиките се срещат в три разновидности: президентски, парламентарни и полупрезидентски режими. При президентската република, президента се избира пряко от електората, той съчетава две групи правомощия: от една страна той е държавен глава, от друга страна той изпълнява правомощията на шеф на администрацията. Съчетани в едно, тези две групи правомощия правят от президента една много силна институция. Няма кабинет, няма Министерски съвет, има администрация, която се дели на политическа и държавни служители. Президента в президентската република не може да внася законопроекти в парламента. Законопроекти внасят само отделните депутати, но президента има достатъчно средства да влияе върху приемането на един законопроект, включително и чрез различните програми, които се изпълняват по предложение на президента от самия него.

При парламентарната република, при класическите й варианти, президента се избира от парламента и той играе чисто номинална роля, без никаква разпоредителна власт. Може да разпуска камарата и да насрочва предсрочни избори. Останалите две власти - законодателна и изпълнителна са съсредоточени в парламентите. Правителството се излъчва от парламента и е изцяло подчинено на него.



Полупрезидентския режим (класически пример са Франция и Русия в последните години). Полупрезиденткса е защото президент се избира непосредствено от народа, той има твърде малко, но същевременно много важни функции, по отношение на изпълнителната власт. Президентът предлага Министерски съвет за гласуване от Националното събрание.

Формата на държавно управление в България е посочена в чл. 1 от Конституцията – България е република с парламентарно управление. Спорд чл. 92 “президентът е държавен глава, той олицетворява единството на нацията” ......... чл. 93. ........”за срок от 5 години”. България е странен хибрид - от една страна е олицетворение на единството на нацията, а от друга страна се избира от нацията. Това означава изискване за повече правомощия, отколкото той реално има. Той има право на отлагателно вето, но с минимизиран ефект, няма право на законодателна инициатива, няма нищо общо с изпълнителната власт, която се конституира като при чиста парламентарна република. Предвидена е фигурата на вицепрезидента, която по същество няма никакви функции.


3. ПОЛИТИЧЕСКИЯТ РЕЖИМ е третия елемент от формата на държава. Той дава познания относно участието на народа в управлението. Съществуват два политически режима: авторитарен (свежда до минимум участието на народа) и демократичен, като за демократичен политически режим, говорим, когато обществото в максимална степен участва в конституирането на държавните органи. От тази гледна точка, за демократичен политически режим се счита този, при който са премахнати всякакви форми на въвеждане на ценз по отношение на гласуване. Косвено и пряко участие в управлението. Косвеното е чрез народното представителство. Всеки един парламент е висш представителен орган. Народа може да участва и непосредствено в управлението, чрез различни форми на референдум. Най-разнообразни форми има за допитване до народа.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница