"общотеоретични аспекти в чистото учение за правото на ханс келзен в контекста на кантовата рационалистка трактовка за естественото право като форма на метафизиката и съвременния правен позитивизъм"
Изтегляне 0.88 Mb.
|
|
СУ “Св. Климент Охридски” Юридически факултет, Специалност “Право” Курсова работа по Обща теория на правото на тема: “ОБЩОТЕОРЕТИЧНИ АСПЕКТИ В ЧИСТОТО УЧЕНИЕ ЗА ПРАВОТО НА ХАНС КЕЛЗЕН В КОНТЕКСТА НА КАНТОВАТА РАЦИОНАЛИСТКА ТРАКТОВКА ЗА ЕСТЕСТВЕНОТО ПРАВО КАТО ФОРМА НА МЕТАФИЗИКАТА И СЪВРЕМЕННИЯ ПРАВЕН ПОЗИТИВИЗЪМ” Изготвил: Мария Петрова Пашова, І курс, 2 група, Фак. № : 55880 СЪДЪРЖАНИЕ I. Еволюция и взаимовръзка между естественоправните теории и теориите на правния позитивизъм
1.2. Критика и принос на естественоправните теории за науката за правото и за самото право 1.3. Смяна на зрителния ъгъл. Векът на Просвещението. Учението за естественото право като учение за правото на разума 1.4. Code civil и зараждането на позитивистката концепция за правото. Съвременен правен позитивизъм II. Чистото учение за правото на Ханс Келзен – общотеоретични аспекти 2.1. “Чистота” на теорията за правото на Келзен 2.2. Теория и метатеория на правото в съответствие с доктрината на Келзен за правото 2.3. “Правото е ред и следователно всички проблеми на правото, всички юридически проблеми, трябва да бъдат поставяни и решавани като проблеми, отнасящи се до един ред.” – Ханс Келзен 2.4. Онтологична теория на правната наука. Доразвитие на Келзеновата концепция за правните норми 2.5. Юриспруденцията в “Чистото учение за правото” на Ханс Келзен. Теория на източниците 2.6. Тълкуване, валидност на правните норми и структура на правния ред 2.7. Проблемът за празнините в законодателството 2.8. За една юридическа концепция за държавата 2.9. Моделът на Келзен за съдебен контрол за конституционност. Причини за възприемане и основни характеристики
3.2. Теоретични слабости и колебания в доктрината на юридическия позитивизъм 3.3. Отношения между теориите на естественото и позитивното право 3.4. Приемственост в правните възгледи между Ем. Кант и Х. Келзен “Критиката не е наука. Критиката се занимава със смисъла, а науката го произвежда.” Ролан Барт I. Еволюция и взаимовръзка между естественоправните теории и теориите на правния позитивизъм 1.1. Естественоправни теории, посочващи диалектичните единство и противоположност в обединяващата фундаментална идея за основанието на правото Непрестанното движение на знанието от началната точка на историята, минавайки през теорията, развива и усъвършенства човешката рефлекторност, като я извисява на едно метатеоретично равнище, което е безспорно сакралната територия на (мета)науката. Това “самоосъзнало се новообразуване” (1) се крепи на фундаментални понятия, които не могат да намерят своите същност и обяснение в нищо друго, освен, обръщайки се към самите себе си. Именно за да се освободят от породената несигурност, някои изследователи задоволяват интелектуалната си потребност от теоретизиране (в смисъл на начин на разбиране) на света, като методологически отреждат място на категории като мислене, съмнение, истина, морал или по-точно онази страна на морала, наречена справедливост, право - в неговата най-дълбинна духовна битийност, в сферата на предразбирането. Други обаче заемат противоположната позиция, като изхождат от представата за действителността от сетивния опит, изграден върху универсалните конструктивни особености на разсъдъка, което не съвпада с Декартовите “вродени идеи”, и така постигат познание под егидата на разума. Към тази втора група изследователи принадлежи австрийският правист и учен Ханс Келзен, както и създателят на “интелигибелния” човек – Ем. Кант. Макар видимо двамата мислители да поддържат в научните си дирения на пръв поглед несъвпадащи методологии и изходни позиции (2), нещата, които ги свързват, не бива да учудват дори неподготвеното съзнание, защото те свидетелстват за културологичната приемственост в науката. За да се избегне обаче смесването на двата дискурса на настоящето изложение – философски и правен, ще обърнем внимание на смисъла и значението на споменатия категориален апарат изключително в правен контекст; дори преди изясняването на необходимостта от разглеждането на поставените в заглавието въпроси. Несъмнено истината (3) или поне последователното и търсене е крайната цел на всяко научно изследване. Правната материя също не прави изключение - още повече, че за характеризиране на правото липсва достатъчно надежден критерий, подобно на случая с истината и справедливостта. Ако би имало такъв критерий, това би означавало, строго погледнато, мисълта за правото, респ. за истината или справедливостта, да “излезе”от самата себе си, за да съпостави рефлективно мисълта за предмета и самия предмет. В разбирането на това именно се коренят проблемите за метода, на който се крепи изследователският процес и се изгражда система, свидетелстваща за научност на познанието. Но да се върнем на самото търсене – то като подчертано интелектуален процес, има мисленето за задължителен елемент. В конкретния случай става дума за юридическото мислене като процес (4). В качеството си на вид практическо мислене, то насочва към решаването на социални проблеми, еволюирали като правни, подчертаващо генетичните и структурни връзки между “феномена на наподобяването” и “феномена на позитивирането” (5). С други думи казано, касае се за процес на пораждане, реконструиране и нарастване на смисъла на проявленията на правото. Терминът “юридическо мислене” имплицира идеята за пълнота на значението на логическо, семантично и херменевтично ниво, което практически означава триединство от последователен процес на разсъждаване, памет (по смисъла на Мих. Бахтин) и разбиране (6). На тази именно основа се крепи теоретичната формула на Х. Харт за езика като най-общовалидна основа на правото, до която Келзеновият нормативизъм, изцяло съсредоточен върху правната норма като единствена обяснителна схема в правното познание, не достига. По пътя на предложената логика неизбежно се стига до метода, чрез който се постига движението на научното познание, предпоставено от съмнението и критиката, занимаваща се с произведения от науката смисъл. Защото истинността на науката е единственото уверение, че има истина. По отношение тъкмо на метода се демонстрира най-голямото сходство между юридическия и философския позитивизъм (Хюм, Ог. Конт), неопозитивизма (“Виенския кръжок”) и аналитичната философия (Харт, Е. Булигин, Н. Бобио) – те са предимно познавателни методи, отхвърлящи всяка идея, възприета a priori, и критикуващи метаюридическия характер на естественоправните доктрини, процедурните етически теории или социологически ориентираните теории. Нещо повече, техните създатели и последователи възприемат нормативния метод, предполагащ, от една страна, разглеждане на правната норма като основна обяснителна схема на правния ред, и приемащ нормативните зависимости между нормите като единствено възможни валидиращи зависимости (Келзен за първи път изказва и аргументира тезата, че правният ред далеч не е механичен сбор от действащи норми) – от друга, за основен и достатъчен. Но, както ще стане ясно от изложението по-долу, чистото учение за правото на Келзен търси своите методологически основи и извън позитивизма (7). Уточнявайки основния категориален апарат на специфичния правен дискурс (терминът е оспорван от някои изследователи, отричащи съществуването на чисто правна терминология), не можем да пропуснем отношението : право – морал, респ. справедливост, което е категорично пренебрегнато от Келзен и неговата теория като съдържателен идеал на правото и заменено от мира като формален идеал на правото (8). На изключването на морала като основание за валидност на правото, както и на пропускането на всички социологически и психологически елементи като принадлежащи му той базира “чистотата” на своето учение. Развитие и своеобразна кулминация този общотеоретичен въпрос се постига в оригиналната теория на Хайек, според която правото не заема междинно място между правния позитивизъм и повечето естественоправни теории, а се различава от всяка от тях повече, отколкото те помежду си (9). Обобщението, което тези общи бележки целят да постигнат, е, че подобно на споменатите понятия, и понятието на самото право подлежи по-скоро на отрицателно стеснително дефиниране и тълкуване, т.е. посочване на това какво то със сигурност не е. След направените необходими уточнения, нужно е да се отбележи, че настоящата разработка няма претенциите на авторитетно научно изследване, каквото нито формата, нито предназначението и позволяват. Необходимостта от разглеждането на Келзеновото учение за правото под осветлението на правния позитивизъм като направление в правото и философията се обяснява с факта, че последният, заедно с естественоправните, социологическите, икономическите и логическите теории, формира основанието на съвременния дебат в правната наука. От друга страна самото чисто учение за правото, въпреки безспорната си логическа завършеност и обоснованост по законите на формалната логика, поставя пред правната наука нелеки теоретични въпроси, като този за основанието и валидността на “основната норма” (Grundnorm), в характера на която самият Келзен е принуден да признае априорни ценностни елементи. Предложените в изложението информация и анализ, поставят своеобразна рамка на разискванията, като субсумират в поставения в заглавието проблем три по-ограничени по обхват проблеми, които обаче биха могли да прераснат в предмети на самостоятелни изследвания. Като първо ниво курсовата работа включва обща характеристика на еволюцията от естественоправната доктрина до съвременната теория на правния позитивизъм, като се обръща специално внимание на учението за правото на разума на Кант, методологическите му похвати и метафизичната му етика в широк смисъл, включваща теорията му за правото; на второ ниво се анализират и критикуват някои от основните аспекти на чистото учение за правото на Келзен; на трето ниво се предлага трактовка на връзката между естественото и позитивното (действащото) право, както и мястото на Келзеновото учение в този контекст, като се обръща внимание на пренебрегваното от някои изследователи положение за само привидната коренна противопоставеност между естествено и позитивно право. Предпочетеният в изложението метод е структурно-логическият, като всяка част има централна организираща идея. 1.1. Еволюция и взаимовръзка между естественоправните теории и теориите на правния позитивизъм Естественоправни теории, посочващи диалектичните единство и противоположност в обединяващата фундаментална идея за основанието на правото. Още в самото начало държим да отбележим, че съпоставката между естественоправната и позитивистката доктрини, включаем методологически и съдържателно гравитиращите около тях самостоятелни теории и познавателни методи, не цели категоричното и еднозначно приемане, респ. отхвърляне, на едната от тях. Напротив, задачата е да се разрешат доловените противоречия в едно по-висше единство, което е единственият път към сигурно напредване в науката. Този, общ за всички епохи културологичен фон, е безценен и е твърде самонадеяно да се мисли, че усилията на един човек – дори и такъв, за който клишето човек-епоха не е пресилено, могат да го преодолеят и усъвършенстват. Безспорно, навлизането в пространството на науката е строго индивидуален, интимен процес, но породилото се съмнение и критика в индивидуалното съзнание на личността биха се видоизменили до същностните си антиподи, ако изследователската личност не приеме необходимостта от смирение пред собствената си несъвършеност. Другото сигурно нещо, когато говорим за научност, е задължителното въвеждане на метод (без, разбира се той да се фетишизира), който според някои изследователи предпоставя дори спецификата на самия предмет (Кант, Келзен) на изследване. Щрихираното в уводната част разнообразие от методологии определя водещо място на научния метод на естественото право, който, както показват фактите, до близкото минало и задълго има претенции за универсалност. Дори когато става дума само за естествено право в юридически контекст (според някои не особено сполучлива езикова практика), се диференцират десетки теории, различаващи се най-вече по пропозициите си за основанията на правото, но имащи повече общи елементи, като се започне с общия им естественоправен метод. В края на XVI и началото на XVII в., когато произхода на функционално организираната общност, т. е. на държавата, се обяснява с т. нар. “обществен договор” – идея, подкрепяна от почти всички естественоправници, но най-вече от Русо, считан за неин създател, и Дж. Лок, който я доразвива и усъвършенства – се заражда школата на естественото право. Историческите и политически събития в Западна Европа имат решаваща роля за появата на теориите на естественото право в духа на подчертан хуманизъм и вяра в универсалната разумна природа на човека, която е и основанието за задължителността на правото. Такива предпоставящи естественоправната школа фактори са гражданската война в Англия, Революциите в Англия и Франция, Реформацията, Контрареформацията, господстващата управленска идея в подкрепа на абсолютната монархия, подчертано приложена при управлението на крал Джеймс II, детрониран две години преди издаването но програмното съчинение на Лок “Два трактата за управлението” през 1690 г. и пр. От друга страна философията и нейните изконни дирения по отношение на първичното обяснително и обединително начало в природата на човека и неговите общности насочва естественоправната школа към търсенето на именно онзи закон, който позволява организирането на човешките отношения в обществото и държавата според изискванията на едно вечно и неизменно (дори и от Бог, ако по думите на Хуго Гроций Бог не съществува или той не се интересува от човешките дела) право. Право, което стои над и е еднакво за всички случаи. Това именно определя безусловната връзка между правото и някаква трансцендентална и неминуемо спекулативна и оценъчна форма, залегнала така дълбоко в доктрината на класическото естественото право и същевременно превърнала се в генералното основани за преодолелите я критики от страна на юридическия позитивизъм от XIX и XX в. Съсредоточавайки се върху систематичното разработване същността на естественото право, трябва да отбележим, че преди изработването на класическата доктрина, с която ще се занимаем подробно и която е напълно отделена от теологията и политическата наука, стоиците в Древна Елада разработват – предимно като морален критерий, идея за естественото право и справедливостта, чиято задължителност стои над тази на човешките закони. Тази идея по-късно се подхваща и доразвива от Сократ, Платон и Аристотел, които постулират живеенето според Природата и добродетелността за “основни закони на света”. В Рим естественоправната идея се подкрепя от колосални юристи като Цицерон, Улпиан, дори император Юстиниан, които считат това право за вложено във всички хора от naturalis quaedam ratio. Това схващане много напомня, но не съвпада напълно, с доктрината на отдалечената с векове немска историческа школа (по терминологията на създателя и Фр. Савини), която обаче говори за непосредствено дадената на съзнанието и неопитно доказана пропозиция за само-правосъзнанието на народа или народния дух (Volksgeist) като единствен източник на правото и носител на правното убеждение, но отричаща разумното “правене” на правото като недопустимо. Не закъснява и отношението на схоластиката и католическата църква в лицето на Августин Блаженни и Тома от Аквино (концепцията за Божието право “lex naturale”). От решаващо значение за развитието на науката за правото обаче е класическата теория на естественото право, поддържана от Хуго Гроций (1583 – 1645), Т. Хобс (1588 – 1679), Самуел Пуфендорф (1632 – 1694) и Кр. Томазий (1655 – 1728). Посочените изследователи имат не малък принос и в теоретично близкото до правото теоретично развитие на държавата, но настоящето проучване си е поставило съдържателно по-ограничени цели, за да се спира подробно на това. Авторитетният с философските си и правни теории Хуго Гроций, който се счита и за основоположник на научното обяснение на естественото право, налага тезата за разума като източник и основание на правото. То е повеля на разума, който е израз на неписан закон, вложен в душата на всеки. Оттук произтича безпрекословната му задължителност и неизменност, дори от Бог, както беше вече споменато. Естественото право се противопоставя на обективното такова главно по своя примат, източник и предпоставена от Природата задължителност. Силни заради времевата дистанция, която имаме на наша страна, ние не можем да останем безкритични към някои подчертани слабости на теорията на Гроций. Първо, неубедително е поставена тезата за неизменния характер на правната норма, която пропозиция е видимо несъвместима с разнообразието и динамиката на човешките отношения. На второ място, основният за правото обяснителен критерий – този за естествената справедливост и равенството, е представен формално, в безсъдържателна форма. На следващо място, белязано с формализъм е и основанието на правото, което се сравнява с основанието на математическите истини. Принципът на разума не се представя като принцип със съдържание, а просто като “номинална дефиниция” (10). Томас Хобс, като изхожда от предположението, че същността на човешката природа се състои на страха на човека от човека, приема за основен закон и основание на правото (аксиоматично, подобно на Х. Гроций, и по примера на успешните естествени науки) повелята ня мира (последвала състоянието belleum omnius contra omnes), като предписание на естествения разум на човека. Споменатият принцип на мира обаче също има формален характер. Постигането му не дава правен принцип на обществените отношения, т. е. лишен е от правно съдържание. Опитът за рационалистка разработка на правния основен принцип остава неуспешен. Самуел Пуфендорф приема и продължава интелектуалното наследство на Гроций и Хобс, като дообогатява концепциите им с новото съдържание, че природата на всички живи същества е инстинктът за самосъхранение. Тъй като ius naturalle е състояние на imbecillitas (слабост, безпомощност), основният закон на правото гласи, че хората се нуждаят от взаимната си помощ и следователно всеки трябва да се стреми да създаде и запази мирно общество с всички себеподобни. За съжаление и Пуфендорф не преодолява типичния за времето си формализъм, в който по-късно неоснователно е обвинен и Кант, като силно повлиян от трудовете на Пуфендорф. От друга страна обаче тази теория е сполучила да разработи убедително принципа на естествената свобода, на равенството като същност на справедливостта и е достигнала до развиваната в най-ново време идея за достойнството, разбирано като характерна особеност на природата на всички хора. Започналото отделяне на теориите за естественото право от морала и теологията придобива по-ясни очертания при Томазий. Тук трактовката за основен закон на правото се видоизменя до принципа да се извършва онова, което прави живота на хората най-дълъг и най-щастлив, като се избягва всичко, което би имало обратния ефект. Понятието за справедливо (iustum) придобива вида на златното правило на Кантовата етика (11), разработена като повеля на разума. В този си вид се намира естественоправната доктрина на границата с века на Просвещението. 1.2. Критика и принос на естественоправните теории за науката за правото и за самото право. От изложеното дотук, макар и много видни представители на школата на естественото право да са пропуснати, тъй като вниманието е съсредоточена предимно върху класическата школа, може чрез традукция да се заключи за общото между различните етапи в развитието на естественоправната теория от Древността до достиженията на отделилата се от философията, теологията и политиката класическа школа на естественото право. По отношение на източниците на правото естественоправната школа е единодушна, че правото черпи най-дълбокото си основание от човешкия разум, приемайки го за единствен автентичен източник и връзка с една непосредствено дадена на съзнанието трансцендентност (която, макар често да е идентифицирана с Платоновия свят на идеите, не съвпада съдържателно с него). Основният регулиращ принцип при тези теории е ограничаване на свободата на индивида и преминаването му в т. нар. гражданско състояние чрез сключването на обществен договор (договорната теория на Русо и Лок). Това гражданско състояние обаче не се разбира като опозиция на естественото състояние, което в общата теория на държавата означава едва ли не първобитнообщинен строй. Напротив, привържениците на естественоправните теории считат, че обществото се намира в естествено състояние, когато правоотношенията между хората се установяват и осъществяват без намесата на държавата, във връзка с естествения закон. Тук именно най-явно прозира методологичната слабост (в настоящата разработка “метод” се разбера като способ за конструиране на правния ред) и недостатъчната научна обоснованост на тази доктрина. Липсва критерий и следователно възможност за отделяне на задължителния правен ред на обществото от неговия действителен правен ред, което е преодоляно от Кант, като в теорията си за научния метод той отделя разума от природата. Друга слабост на доктрината е, че правният принцип за свобода и равенство, вземащ под внимание достойнството на хората, като иманентна тяхна характеристика, не е определен точно по форма и съдържание. Следователно, претендираният рационализъм всъщност е чист правен формализъм. Критическата аргументация главно от страна на школата на правния позитивизъм (Келзен включително) срещу постулатите на естественото право продължава с отхвърлянето на тезата за ценностния характер на правото. Позитивистите са твърдо убедени, че установените с волеви акт, а не изведени от опита, ценностни съотношения са не само ирационални сами по себе си, но и биха придали на правната наука своята ирационалност, ако се привнесат в нея. Това заключение позитивистите извеждат от лесно проверимата житейска практика на несъвпадение между правомерно и морално. От друга страна критиците на естественото право печелят аргументи, като предвиждат, че правото в качеството си на някакво ценностнонатоварено философско понятие, което не може да бъде проверено в опита (справедливост, разум, Бог и пр.), би било недопустимо за правната наука идеологизиране. С други думи, поддържа се тезата - в противовес на школата на естественото право, че не правните норми основават своята валидност на ценности, а напротив – че нормите закрепват ценности, които безспорно са политически нюансирани и това правната наука никога не бива да забравя. Последната, в качеството си на описваща наука и така генерираща познание за правния ред и неговите компоненти, цели да изследва своя предмет по един юридически начин посредством един юридически метод. Въпреки изложените слабости обаче не може да се отрече огромното влияние, което школата на естественото право има за развитието на научните знания и достижения в почти всички хуманитарни области на познанието, за правната наука и за самото право (по-специално във връзка с отношението между норма, факт и ценност). Борбата за всички права и свободи, залегнали в съвременните конктитуции, се обосновава именно от естественоправния принцип (макар формалистичен и представен като основно изискване на разума) за свободата и личното равенство, изискващо позитивно установяване на правната норма. Това от своя страна дава тласък на активна кодификационна дейност (историческата школа е с пдчертано особено отношение по повод на кодификациите като метод за систематизация на правото). От съвременна гледна тачка предпоставен се оказва и въпросът за учредената и учредителната власт, както и за същността и функциите на т. нар. “законодател” – имагинерна фигура, която според Хаейк няма логечиска обосновка и води до редица грешни изводи у позитивистите (12). Във връзка с международноправния живот школата на естественото право обосновава правото на съществуване, независимост, равенство и суверенитет на държавите. По отношение на последните категории правната наука, а и самото право, търпят огромно развитие, още повече че те не са чисто юридически понатия (пълното отделяне на правото от останалите области на научно познание е невъзможно, пък и не би дало задоволителни научни резултати, както ще бъде обосновано по-долу), но и социологически и са предмет на изследване и на други науки - най-вече на общото учение за държавата – една сравнително млада наука. Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 0.88 Mb. Сподели с приятели:
|