Общуване общуване и общителност

Общуването е централен психологически проблем за професиите от типа „човек – човек” (към които се отнасят учителската, лекарската, професиите на мениджъра, политика, търговеца и много други). Но то е неотделимо вплетено във всяка човешка дейност и психологическата наука, която му отделя заслужен интерес отдавна. Това обяснява и голямото разнооблазие от теории и определения за общуването – още към 1969г. американският учен Ф. Денс е изброил 96 определения за общуването. Затова ще се опрем върху такива разбирания, които достатъчно пълно и ясно представят същността на общуването.

• 
  Общуването несъмнено е взаимодействие между хората, насочено към обединяване и съгласуване на техните усилия за достигане на общ резултат;
  
• 
  То е процес на обмяна на необходима и полезна инхормация помежду им – ценна както сама за себе си, така и с оглед регулирането на съмвестните им действия;
  
• 
  Общуването е взаимно влияние между хората;
  
• 
  То е също така процес на съпреживаване и взаимно разбиране, постигане на събитие, чрез което хората откриват и утвърждават своята ценност в съвместното си съществуване.
  

В специално изследване руския психолог Журавлъов доказва, че прекалено общителните мениджъри често се ръководят от външни признаци и от случайни елементи, затрудняват се да разграничат същественото от несъщественото. Свръх-общителността пречи на ръководителя да се съсредоточи върху решаването на главните въпроси, създава му затруднения в концентрацията на вниманието.

Същият автор посочва, че общителността като качество на личността се характеризира с лекотата, с която човек влиза в контакти с другите хора, проявява се в отсъствието на затвореност, изолираност. Общителността може да се опише и оцени количествено по няколко емпирично измерими показатели:

1. 
   Броят на контактите, които осъществява човекът за определен период от време.
   
2. 
   Емоционалният „тон” на тези контакти – той може да бъде положителен, неутрален или отрицателен.
   

Общителността винаги трябва да се придружава с положителен емоционален тон на комуникативните връзки.

Общителността се характеризира с определена дълбочина на контактите, която се проявява в ефекта от взаимодействието. Самоцелно и безполезно бъбрене е признак на контактност, но не и на общителност.

В сложния социално-психологически феномен общуване психолозите разграничават няколко компонента. Това са:

1. Комуникацията е обмяна на всякакъв вид полезна и безполезна информация – мисли и чувства, дълбоки идеи и повърхностни наставления, предаване на настроения, нагласи и мотиви.

2. Интеракцията е обмяна на действия, тяхното обединяване, съгласуване, допълване, уточняване, изменение и т. н., при което дейността на хората става не просто съвместна, но и истински обща. Общуването като интеракция се проявява в замислянето на общи проекти, планирането, регулирането, коригирането, съвместният анализ и оценка на обединените действия на партнъорите.

3. Социалната перцепция (междуличностното възприемане) е необходима съставка на всеки комуникативен акт.

АНАЛИЗ НА ОБЩУВАНЕТО „ЛИЦЕ В ЛИЦЕ”
Пристъпвайки към всеки комуникативен акт, ние – съзнателно или не - се ръководим поне от две регулативи стратегии, от два смислови центъра за управление на поведението:

1. 
   От некомуникативния си замисъл – какво искаме да постигнем с и в комуникацията, което насочва и определя съдържанието на нашето поведение. Редно е този център да е водещ и определящ.
   
2. 
   От съпътстващата, помощна стратегия, регулираща самия комуникативен процес: опознаване на партнъора, на неговите особености, регулирането на собственото комуникативно поведение и привеждането му в съответствие с всички тези обстоятелства.
   

Особено голямо значение за възникването на нагласата има социално-професионалната роля, в която даден човек се изправя пред тези, които го възприемат и преценяват. Социалната прихология е изключително богата на разнообразни и остроумни изследвания, потвърждаващи тази закономерност. Ето някои от тях:

Руският прихолог Алексей Бодальов показва на различни групи изследвани една и съща фотография (на млад мъж на видима възраст 27 -28 години, небрежно облечен, небръснат, с известна напрегнатост в изражението). Преди да се покаже снимката, изследваните от една група се предупреждават, че ще видят портрет на престъпник и след като го разгледат, те трябва да му направят подробно словесно описание; на другата група се съобщава , че на снимката е изобразен млад герой. Получените отговори показват, че повече от 1/3 от изследваните силно са се повлияли от предварителната нагласа и техните „словесни портрети” отразяват по-скоро очаквани, ролево-присъщи качества, отколкото реално притежаваните черти на човека на снимката.

Американските психолози Барон и Бърн са установили, че когато един човек ни е представен като експерт, неговите съобщения и послания се възприемат като по-достоверни, а аргументите му имат по-голяма тежест. Източникът с по-висок социално-ролеви авторитет предизвиква повече доверие и към това, което казва и към това, което прави.

Във всички тези случаи се проявява знаменитият „ефект на Пигмалион”. Очакванията на хората насочват тяхното поведение така, че то да допринесе тяхното очакване да се реализира; от друга страна нагласите, очакванията и мненията на хората „филтрират” и избирателно подбират житейската информация така, че тя започва да потвърждава техните очаквания и пророчества.

Голяма част от хората се поддават на влиянието на предварителната си нагласа в общуването с даден човек.

Първото впечатление е сложен психологически феномен и в него освен сетивната информация, мигновено получена чрез сетивата, се включват мисловни и емоционални компоненти – оценки, симпатия – антипатия и т. н.

От цялостния външен вид на човека много важна роля за цялостното впечатление от пръв поглед играе физическата му привлекателност.

Редица експирименти са потвърдили, че хората харесват миловидните и красиви хора повече от некрасивите и им приписват най-различни качества.

Руският психолог А. Бодальов е анкетирал голяма група хора на различна възраст и с различни професии и занимания и ги канел да посочват примери за връзката между чертите на външността и психичните качества. Оказало се, че хората наистина правят подобни връзки. У някои хора тези възгледи могат да започнат да действат като стереотипи. При първата среща с непознат човек хората са склонни да си създават цялостна представа за него въз основа на единични, откъслечни и непълни данни от всякакъв вид.

Стереотипът е приписване на еднакви особености на всеки човек, принадлежащ към дадена група, без да се отчитат действителните индивидуални различия между членовете на тази общност. Най-често стереотипите са национални или расови, също религиозни, полово-ролеви и т.н. Но в стереотип може да се превърне всеки конкретен, външен признак, което може сериозно да опрости, примитивизира тази важна страна на общуването – възприемането на човек от човека. Към външния вид, който създава впечатлението от пръв поглед, се отнася и облеклото на човека.

И накрая – още един, по-различен аспект на влиянието на първото впечатление. Става дума за ефекта от първопостъпилата и последнопостъпилата информация за някого. Повечето хора очевидно вярват както на първоначалното сетивно впечатление от първата среща с някого, така и на първите сведения и оценки, получени за него.

Деловото общуване е процес, при който страните трябва да стигнат до „да” – до съгласие, или поне да избегнат враждебността и конфронтацията. А бизнесът е „зареден” с конкуренция, с пресичане на интереси и нерядко индуцира противопоставяне вместо сближаване.

Тази проблематика отдавна има своята призната и популярна класика.

От решаващо значение за крайния успех на един разговор е умението да слушаме събеседника си.

Твърдят го всички съвременници изследователи на проблемите на комуникацията и разработват полезни практически системи за усъвършенстване на това умение сред деловите хора. Една от най-интересните е създадена от американският психолог Истуут Атуотър в книгата му „Слушам Ви”.

Атуотър „стартира” своята концепция от няколко добре известни изходни положения: слушането е активен процес, който включва сетивно възприемане и сложни умствени процеси и личностна и волева ангажираност. Пълноценното слушане изисква някои специфични интелектуални процедури, които изискват специално и целенасочено овладяване. Към това тъкмо е насочена практическата система на И. Атуотър, в която централен момент е „рефлексивното слушане”. Овладявайки го, ние се научаваме да слушаме и разбираме всичко, което събеседникът ни говори, а не само това, което ни се иска да чуем – както твърде често се случва.

В определени фази от общуването много полезно може да бъде и нерефлексивното слушане. То се състои в умението внимателно и заинтересовано да мълчим, без да се намесваме в речта на говорещия събеседник със съществени забележки. То представлява мълчалива, но много ценна психологическа подкрепа на партньора, позволяваща му успешно да се изкаже в момент, когато изпитва затруднения.

Прийомите, които се прилагат при нерефлексивното слушане, са различни, но всички те реализират основния му принцип: ненамеса в съдържанието на речта на говорещия, минимална активност, поощряваща речта му.

Рефлексивното слушане има по-особени функции и изисква специално умение. То помага на говорещия да поддържа увереността си, че е успял да предаде на слушателя същността на своето послание.

Да слушаме рефлексивно )активно) означава да успяваме точно да разшифроваме вложения от говорещия смисъл на казаното, да си изясняваме се само неговото реално значение без да го изопачаваме, но и да разкриваме подтекста, истинските намерения на говорещия.

Рефлексивните прийоми – отговори, които И. Атуотър предлага, са: изясняване, перифразиране, отразяване на чувствата и резюмиране. Те обикновено се прилагат в съчетания.

Изясняването е обръщане към говорещия за уточняване на смисъла на казаното.

Перифразирането означава да се формулира същата мисъл, но по друг начин.

Отразяването на чувствата поставя акцента върху чувствата на говорещия, върху нагласите му и върху обратите в емоционалното му състояние.

Резюмирането е извличане на изводи и обобщаване на основните идеи и чувства на говорещия.

Човешкият е най-могъщият инструмент за общуване за общуване и изразяване на мислите и чувствата. В същото време – с най-големи възможности да се прикриват мислите и намеренията.

На австрийският психолог Карл Бюлер принадлежи разграничаването на функциите на речта в триадата експресия, апелиране и репрезентация.

Изразителната функция позволява с помощта на речта да се отрази и предаде на другите вътрешното състояние на говорещия субект. Тя е свързана с аспектите на уникалния личен опит на човека – това, което преживява по неповторим начин отделния човек, може да се изрази единствено със средствата на речта.

Апелиране – свързва речта с аспектите на поведението и е най-близка – поне на пръв поглед – с комуникацията.

Изобразителната функция се проявява в отразяването на положението и разположението на нещата и съобщаването за това положение на някой друг.

Средствата за успешна речева комуникация са: умението да се подбира най-подходящия набор от думи, синтактичната организация на речта, темпът и ритъмът на речта и интонацията.

Понякога, хората изпращат към своите партньори огромно количество сигнали, без да отронят нито дума. Това са сигналите на:

• 
  движенията на тялото – лицеизраз, мимики, пози, жестове.
  
• 
  Пространствена комуникация – поддържаната дистанция, контролираната територия.
  
• 
  Параезика – неезиковите звуци, които значат нещо само в дадената ситуация, още – плачът, смехът и др.
  
• 
  Тактилните жестове – докосване, прегръдка, целувка.
  
• 
  Цивилизационните средства – дрехите, накитите, всичко, допълващо естествения външен вид на човека.
  

Чрез тях можем да изразим безброй важни за междуличностните контакти неща: съгласие и несъгласие, готовност и желание или отказ и нежелание за общуване, уважение, симпатия или антипатия, радост или тъга и т.н.

Тези средства трябва да бъдат в пълен смислов синхрон с речта – да я допълват, уточняват, да подсилват нейните внушения.

Дистанциите, които са установени в социалния опит, варират достатъчно широко, но могат да се очертаят някои „нормативни” граници за различните случаи. Например при интимното общуване – от телесен допир до 20 – 50 см. При общуване между близки приятели и роднини от 50 – 60 до 75 – 120 см. При деловото общуване – от 120 – 200 до към 365 см. И в публичното общуване – например изказване пред съвещание – от 365 до 760 см. и повече.

Позите, телодържането обикновено изразяват по-обобщени послания – цялостно отношение към събеседнике, нагласата към предложенията му, преценката на позицията му.

Още по-многобройни са изразителните жестове. Освен общото ниво на тонус на събеседника и неговата заинтересованост от темата, те показват и темперамента му.

Сред най- често използваните и най-изразителни жестове са тези ръцете: ръкомахване, ръкостискане, леки докосвания на лицето с пръсти, поглаждането на брадичката и т. н.

„Мълчаливият език” е цяло изкуство: важен компонент от комуникативната култура на всеки човек. Комуникативната култура е един от най-полезните професионални инструменти на мениджъра.

Особеностите на личността едва ли могат да бъдат обхванати от едно определение за личността. Още през 1973г. американският психолог Гордън Олпорт в своята класическа книга „Личност: психологическо тълкуване” прави обзор на около 50 различни определения на личността.

Всеки един от създателите на цялостна и авторитетна теория за личността акцентува върху определени страни и аспекти, различни от тези, които подчертава конкурентната теория.

Ето няколко теории, които имат по-пряко отношение към личността на ръководителя и към пътищата за неговото самоусъвършенстване:

Безспорен класик в личностовата проблематика е видният американски психолог Уилям Джеймс. Още през 1890г. в знаменития си труд „Основи на психологията” той представя най-ранната цялостна концепция за личността. Основната идея в нея е следната: „В най-широкия смисъл смисъл личността на човека съставлява общата сума на това, което той може да нарече свое: не само неговите физически и душевни качества, но също така неговите дрехи, неговия дом, неговите жена, деца, прадеди и приятели, неговата репутация и трудове, неговото имение, неговите коне, неговата яхта и неговите капитали”.

Човек не може да осъзнае, да оцени обективно и точно своите качества и своите възможности. Затова той се нуждае от нещо извън себе си, в което да проецира и отрази своята интимна, скрита същност, своите вътрешни, невидими качества.

Зрелият мениджър ще оценява себе си и другите по истинските си (им) качества, възможности и постижения, като отчита и перспективите за развитието на своите сътрудници.

В знаменитата и мащабна теория на виенския учен Зигмунд Фройд се съдържат редица идеи, имащи пряко отношение към личността, като влиянието на тези идеи се чувства и в съвременните теории.

Фройд пръв е характеризирал психиката като бойно поле непримиримите сили на инстикта, разсъдъка и съзнанието на човека. Самата личност в неговата теория е динамична конфигурация от процеси, намиращи се в непрестанен конфликт помежду си. Сложното взаимодействие между инстинктите, мотивите, влеченията има характер на конкуренция – коя от тези сили да бъде водеща в регулацията на човешкото поведение.

В по-късния, зрял вариант на своята теория Фройд разграничава в „анатомията” на личността три структурни компонента: То, Аз и Свръх Аз.

1. Знаменитият „Ид” означава примитивните, инстинктивни и вродени страни на личността, проявяващи се в несъзнателните подбуди. „Ид” е резервоарът на психичната енергея, която се черпи от телесните процеси. Когато тази енергия нараства и надхвърли определен предел, човек започва да изпитва дискомфортно състояние на напрежение. Появява се желанието да се свали напрежението – този стремеж да се поддържа организма на удобното ниско енергично ниво Фройд е нарекъл „принцип на удоволствието”.

2. Втората структура на личността - „Его” – „отговаря” за вземането на решенията, насочва действията, чрез които се удовлетворяват желанията. Аз-ът действа чрез вторичните процеси – това са реалистичното, логическо мислене, самоконтролът, рефлексията – всички съзнателни механизми, които правят човешкото поведение не само целесъобразно и ефективно, но и безопасно, социално приемливо, морално.

3. Третият и последен компонент на развиващата се личност е „Суперего-то”. Третият компонент на развиващата се личност е моралната сила на личността, служи за оценка на правилността или неправилността на всяко нещо от живота, като се излиза от моралните стандарти на обществото.

Психичните образи на телесните процеси, които човек преживява като желания и потребности, се наричат инстинкти. Инстинктите на живота включват всички жизнени сили, живота и осигуряващи възпроизводството на вида – глад, жажда, секс. Сексуалните инстинкти Фройд нарича либидо. Втората група инстинкти – на смъртта са в основата на на всички прояви на агресия, жестокост, убийства и самоубийства, на садизма и мазохизма.

Механизмите на психологическа защита запазват его-то от откритото изразяване и проявяване в поведението на безсъзнателните импулси на „то”. Защитните механизми са несъзнателни. Някои от основните защитни стратегии, подробно изучени от Ана Фройд са:

• 
  изтласкване – проявява се като основен психологичен защитен механизъм, защото най-лесно отдалечава тревогата – като се изтика от съзнанието мисълта или чувството, причиняващи конфлинт или страдание.
  
• 
  Проекцията следва по своята значимост като защитна стратегия изтласкването. Чрез този механизъм човек приписва своите неприемливи мисли, намерения, чувства и постъпки на други хора.
  
• 
  Често прилаган и универсален начин човек да се справи с тревогата и фрустрацията е рационализацията. Това е изопачаване на реалността, преосмисляне на фактите – така че те да станат приемливи и оправдани както в очите на останалите, така и в собствените очи. Проявите и служат да се избягват вътрешните конфликти, тягостни съмнения, да се преодолява когнитивния дисонанс.
  
• 
  Реакцията – това е начин да се защити его-то от забранените импулси или неприемливите желания чрез изграждане в поведението на противоположни подбуди и постъпки, но вече социално одобрявани.
  
• 
  Заместването е способ за избягване на тревогата чрез пренасяне на действието от недостъпен на достъпен обект.
  
• 
  Регресията е защитен механизъм, при който се изменя поведението чрез връщане към по-примитивни форми и модели. И при регресията, и при фиксацията се наблюдава инфантилност в поведението на личностите.
  
• 
  Сублимациятя е особено трансформиране на енергията, при което тя се насочва в социално желани действия.
  

Психологическите защити, към които човек обикновено прибягва несъзнателно, помагат да се отстрани безпокойството, да се преодолее фрустрацията и вътрешния конфликт, да се запази самоуважението. Използвайки такива механизми, човек си създава изкуствен свят от илюзии, в който живее по-спокойно и удобно, но в който постъпките му често са неадекватни, а шансовете му за успех – определено по-малки. Особено в дейностите, в които взаимоотношенията с хората имат решаващо значение.

Човек може успешно да запазва своята самооценка, самолюбие и самоуважение и в трудни психологически ситуации без да прибягва към защитни механизми. Това е едно от основните положиния на хуманистичната теория за личността, създадена от Ейбрахам Маслоу. Основната идея, която психолозите – хуманисти заимстват от екзистенциализма, това е идеята за изграждането, човек никога не е статичен, той винаги се развива, става някакъв. И какъв именно ще стане – това в решаваща степен зависи от неговия личен избор.

В своя завършен вид хуманистичната психология съдържа следните основни положения за човека и неговата личност:

- всеки човек трябва да бъде разглеждан и изучаван като единно, организирано и уникално цяло.

- вътрешната природа на човека в същността си е добра, или поне не е лоша.

- у човека има значетелен творчески потенциал – творчеството е най-универсалната човешка характеристика, неотделимо свойство на човешката природа.

- психолозите – хуманисти съсредоточават вниманието си върху психичното здраве на човека.

Видове мотивация: вътрешна и външна. Тази класификация се свързва с Едуард Деси, психолога, осъществил най-много изследвания, основани върху нея.

Вътрешно мотивиран човек - когато извършва дадена дейност, защото тя сама по себеси му е приятна, интересна и увлекателна.

Външно мотивираният човек изпълнява дейността по причини, несвързани със самата нея. Най-често това са награди и наказания.

Според теорията на Доналд Макклелънд лицата, притежаващи висока мотивация за постижение имат по-големи шансове за успехи в професионалната, учебната, спортната и други дейности. Те се характеризират с повишени очаквания за успех, ценят повече съвършенството, отколкото престижа, проявяват реалистична самооценка и адекватно, реалистично равнище на претенции.

СТИЛ
СЪЩНОСТ НА СТИЛА. СТИЛЪТ КАТО СЕБЕИЗРАЗЯВАНЕ
Стилът, това е особено пречупване и превръщане на знанията, уменията и личностните нагласи на мениджъра в специфични за него поведенчески програми, конкретизирането им в постъпки и предпочитани начини за действие в професията и в живота. Стилът съчетава вътрешните нагласи на личността, манталитета й, начина на възприемане и осмисляне на света, на собствената среда и на другите хора, с повече или по-малко устойчиви поведенчески програми, с предпочитани и овладени начини на действие.

Обикновено стилът се изгражда в процеса на съчетаването на индивидуалните му качества с изискванията на професионалната му дейност и под влияние на конкретните условия, в които тя протича. Рядко се слува човек сам съзнателно да избере отведнъж определен цялостен стил, но е често явление стилът да се променя, коригира и усъвършенства постепенно – под влияние на усвоени теоретични знания или по примера на привлекателни образци на успяващи професионалисти. А вече формиран, стилът се закрепва в поведението на личността като опредаля не само отделните постъпки, но и нейния манталитет.

Човекът като неповторимо, уникално единство от разнообразни черти, от спомени и умения, съставляващи неговият опит, от надежди, желания и намерения, съставляващи неговата жизнена перспектива – всичко това се отразява в неговия стил на всекидневно и управленско поведение.

Човек постъпва в съгласие със своите лични разбирания и убеждения, когато следва особеностите на своя хорактер и темперамент, тогава той изпитва лекота и задоволство не само от постиженията в работата си, но и от постигнатото самоутвърждаване, от усещането за цялостност и единство на поведение и на „Аз-а”. По всичко личи, че човек изпитва най-висока степен на удовлетвореност и личностна значимост, когато достигне сериозен успех, действайки в своя стил.

Утвърденият индивидуален стил включва проверени и затвърдени начини за действие, които са своеобразните професионални инструменти на мениджъра – добре овладени, те му дават и чувство за сигурност. Така стилът се проявява и като особен инструментариум на професионалната дейност.
ТРАДИЦИОННИТЕ СТИЛОВЕ
Според най-традиционната и широкоизвестна класификация стиловете на ръководство се делят на авторитарен, демократичен и либерален. Авторът й е известният германски психолог Курт Левин, който след идването на Хитлер на власт емигрира – както много други германски психолози – в САЩ, където допринася значително за развитието на модерната американска социална и управленска психология.

Авторитарният стил се основава върху прилагането на еднолични решения на ръководителя, като той се ръководи от личния си опит и от собствената си преценка за целесъобразността и ефективността на тези решения. Авторитарният ръководител не изпитва потребност да се допитва до подчинените си, да се съобразява с тяхното мнение. Инициативата на сътрудниците не само не се стимулира – тя се пресича; одобрява се само пълното подчинение; похвалите и порицанията са субективни и се определят еднолично. Контактите са рационални, без емоции, с категоричен и сух тон. Мотивацията на подчинените се поражда единствено от респекта от властта и силата на ръководителя.

Демократичният стил се отличава от авторитарния по широкото делегиране на права и отговорности на всички членове на организацията, отчитане и съобразяване с тяхното мнение при вземане на важни управленски решения, отнасящи се до работата на екипа.

Ръководителят учи сътрудниците си на самоконтрол и взаимен контрол, вместо непрекъснато и досадно да следи отблизо всяка стъпка в работата им. Той по-често съветва и оказва помощ, отколкото отдава заповеди и разпореждания.

Ако либералният стил характеризира дейността на ръководител на високо равнище, това може да застраши ефективността и дори съдбата на цялата организация, затова рядко се случва подобен шеф да се задържи на своя пост, без да внесе корекции в своя стил.

Либералният ръководител не е непременно субективно безотговорен човек в житейския смисъл на тези качества. Той е по-скоро неуверен в себе си човек, като правило – с високо равнище на личностна тревожност, който се стреми да се предпазва от всички рискове, междуличностни конфликти, възможни неуспехи и несполучливи решения и действия. И като резултат – обикновено бездейства.

Ситуационен стил – съвременната практика на мениджъра е свързана с непрекъсната смяна на ситуациите, в които се налага да се действа с различни управленски подходи и методи. Затова напоследък се говори за ситуационен стил, характеризиращ се с гъвкаво и избирателно поведение на ръководителя, съобразено както с особеностите на конкретната ситуация или задачите, стоящи пред него, така и с особеностите на организацията, в която работи. Елементите от трите основни стила могат да се съчетават по различен начин.

Освен традиционните стилове съществуват и нетрадиционни.

Дъглас Макгрегър разграничава два стила на управление, наречени „Х” и „У”, които се основават на две различни философии за човешката природа.

В основата на стила „Х” лежи възгледът, че човек по природа е ленив, безотговорен и неамбициозен, че оставен без контрол и външен натиск, работникът не би предприел никаква трудова или творческа инициатива.

Управленски стил „У” се основава на разбирането, че за човека потребността от труд и от реализация на собствените творчески сили е също така естествена, както всички други потребности, че човек е готов чрез инициатива и активност да заслужи признанието и оценката

на другите, че не бяга от отговорност и при възможност е готов да я поеме.

Японският вариант на стиловете на управление „теория Z”. В основата му е силната привързаност на японеца към фирмата – до степен на идентифициране с нея. Пожизненото наемане е причина в Япония да е правило високо чувство за отговорност, взаимно доверие, ясно регламентирани механизми на издигане в личната кариера, групово вземане на решения и групов контрол върху осъществяването им.

В цялостната професионално-личностна ориентация на различните мениджъри може да се забележат различия, които да станат основание за разграничаване на различни стилове. Ако интересът на ръководителя е състредоточен върху производството – неговите цели, технологии, процеси резултати – стилът може да се означи като номотетичен. За такъв ръководител е важно качеството на взетите решения с оглед на производствените резултати, политиката на организацията с оглед на ефективността на работата – например обем и качество на продукцията.

Ако ръководителят в своята работа поставя акцент върху междуличностните взаимоотношения и потребностите на хората, той притежава идиографичен стил. В основата на този стил лежи убеждението, чу при оптимално регулиране на човешките взаимоотношения и успешно мотивиране на екипа производствените резултати неизбежно ще бъдат добри.

Увреждащият или неприятен стрес Селие нарича дистрес. Той може да бъде избегнат не като избягваме труда и усилията, а като се заемем с такава работа, за която сме пълноценно мотивирани и която ще бъде удоволствие за нас.

Селие описва три стадия на протичане на стреса:

1. 
   реакция на тревога – мобилизират се адапционните възможностти на организма, като се черпят ресурси от повърхностната адапционна енергия.
   
2. 
   стадият на съпротивлението настъпва, когато организмът успее да постигне балансирано и устойчиво изразходване на адапционните си ресурси.
   
3. 
   фазата на изтощението – настъпва когато стресорът продължава да действа. Признаците, характерни за реакцията на тревога се появяват отново и те играят ролята на сигнали-призиви за помощ. Ако помощта не се появи, организмът се изтощава необратимо, настъпва по-бързо стареене, а в по-тежки случаи индивидът може да загине.
   

Във всяка професия, както и в бита и взаимоотношенията се срещат ситуации и събития, които причиняват особено силен стрес.

Някои от най-честите причини за възникването на негативен психичен стрес са:

- Състоянието на неизвестност и непознаване на обстановката, в която човек се намира;

- Очакването на неприятни събития;

- Всяка рязка промяна, която изисква цялостна пренагласа в поведението: най-силно стресира промяната, за която не сме подготвени;

- Всякакви междуличностни конфликти и резки промени във взаимоотношенията; загуба на човек, който е помагал за поддържането на самоуважението и самооценката ни;

- Ситуациите, вкоито човек е сполетян от неуспехи или разочарование при опита си да достигне силно желани цели.

- Прекомерна физическа умора и психическо изтощение, причинени обаче не толкова от обема и лекателен за субекта характер.

- Всякакви състояния на депривация в живота: от пълната изолация и самота, които могат да породят отчаяние и интензивен стрес до незадоволена силна любознателност, скуката, еднообразната и монотонна работа, при които постепенно се акумулира стрес.

1. 
   Стремете се постоянно да печелите и запазвате любовта на близките хора, но все пак не се опитвайте да ставате приятел и с бясно куче.
   
2. 
   Абсолютното съвършенство е невъзможно. Но във всяка избрана дейност даден човек си има свой връх –стремете се към собствения си връх и се радвайте, когато го изкачвате, и когато го постигнете.
   
3. 
   Ценете радостта от истинската простота и естественост във всекидневния живот.
   
4. 
   С каквато и ситуация в живота да сблъскате, отначало си помислете струва ли си изобщо да водите борба.
   
5. 
   Постоянно насочвайте вниманието си върху светлите страни на живота и върху действията, които могат да подобрят вашето положение.
   
6. 
   Дори след съкрушително поражение човек може да се пребори с угнетяващите го мисли за несполуката – най-добре с помощта на спомените за минали успехи.
   
7. 
   Ако ви предстои да свършите неприятна работа, която обаче е крайно необходима за достигането на набелязаната цел, недейте я отлага.
   
8. 
   Имайте предвид, че хората не се раждат равни, макар че те, разбира се, трябва да имат равни възможности.
   
9. 
   Не забравяйте, че няма готови рецепти за успех при всички хора и за всички ситуации.
   

В приложната наука за стреса се създават практически програми, в които са конкретизирани редица интересни идеи, създадени в теоретичната наука.

Едно от най-често препоръчваните средства за понижаване на емоционалния стрес специализираните и целенасочени дихателни упражнения.

Ако хората умеят да прилагат някои предпочитани и добре овладяни антистресови упражнения, ще си спестят неведнаж ситуации и преживявания на стрес. Разнообразните средства, които се прилагат за предотвратяване на стреса позволяват на хората да се чувстват господари на собствената си съдба. Успешната дейност, колкото и напрегната да е тя, оставя в нашия организъм сравнително малко дефекти. Тя предизвиква стрес, но почти никога не води до дистрес.

Душевното здраве не е само липса на сериозно психично заболяване. Според Устава на СЗО „здравето е състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие, а не само отсъствие на болест и физическа недъгавост”. Психичното здраве е особен вид душевно благополучие, равновесие и комфорт, което прави човека максимално работоспособен, удовлетворен и от себе си, и от това, което върши, позволява му успешно и без напрежение да общува с другите хора, поражда у човека не само желание да бъде активен, но и да се развива, да се усъвършенства. Липсата на душевно здраве не означава непременно наличието на психично заболяване. Психиката на човека служи, за да се адаптира към различните различните обстоятелства и условия на средата. Човекът, намиращ се в добро душевно здраве, се адаптира успешно, по най-добрия начин.

Към отклоненията от безупречното психично здраве могат да се отнесат: умората и изтощението; депресията; неврозите; тревожността и страховете(фобии); комплексите и др. Това не са душевни болести, а по-скоро психични проблеми.

Умора и изтощение. – умората, получена в резултат на разумно натоварване и напрежение, дори би трябвало да е приятна, защото е естествено състояние. При изтощението се редуват свръхвъзбуденост и депресия, човек се люшка между тези два полюса. Външно поведението на свръхвъзбудения, изтощен човек е ярко типично – движенията и жестовете му са бързи, резки, отсечени, думите му се леят като порой, появяват се тикове и нелогични мимики, дори спазми и схващания. Свръхвъзбудата и изтощението отстъпват закономерно, място на депресията.

Депресия – депресираният човек е вял, унил, с пестеливи и слабоинтензивни движения; страда от безсъние и обикновено отслабва. Субективно усеща огромна отпадналост, но и в действителност бързо се уморява, трудно се съсредоточава, често изпитва общо главоболие или усеща локални болки. Много типична проява на депресията е нерешителността и колебливостта – достигнала до болестно състояние, тя се нарича абулия или безволие. Депресията обикновено е придружена с дълбока и постоянна тъга, която няма реална причина. Депресираните хора също така често са обхванати от натрапливи идеи, които обикновено са страхове. Мрачните неадаптивни мисли на човека в депресия са проява на психологическа защита „рационализация”. Характерна особеност на депресивните състояния е тяхната цикличност – човек изпада в депресия, след известно време излиза от нея, а по-късно може отново да се озове в депресивна „падина”.

Неврози – с общото наименование неврози се означават един много широк кръг от неблагоприятни състояния и преживявания. Техни признаци са: повишена раздразнителност и избухливост, нетърпеливост, докачливост, тревожнос и страх, нерешителност, главоболие, безсъние, чувство на умора, пренапрегнатост, лошо настроение и др. Някои от тези преживявания се предизвикват от конкретни причини. Но когато те не отминават от само себе си и заедно с породилата ги причина, а се задълбочават и закрепват като постоянна характеристика на душевния живот и поведението, тогава можем да говорим за психогенно функционално заболяване на централната нервна система, водещо до нарушаване на душевното здраве – невроза. Най-традиционното обяснение на възникването на неврозите е, че те се причиняват от продължителни, а понякога и от по-кратки, но пък много силни преживявания, които изиграват ролята на психотравми.

Според З. Фройд в основата на неврозите лежат както подтиснатите афекти и влечения, изтласкани в подсъзнанието, така също и някои преживявания от ранното детство.

Създателят на индивидуалната психология Алфред Адлер счита, че в ранното детство често възникват неефективни поведенчески модели, както и погрешни схеми за анализ и оценка на собственото поведение и поведението на другите.

Карл Густав Юнг представя неврозата като неуспех в опита на личността да хармонизира двете сфери на психиката – съзнанието и безсъзнателното. Юнг разбира неврозата като „страдание на душата, не намерила своя смисъл”.

Автоитетният психолог Карл Роджърс свързва възникването на неврозите с начина, по който въздействията и оценките на другите хора се съотнасят с образа за себе си. Този свой образ човек високо цени и защитава.

Тревожността напомня една позната на всички емоция – страха, но се различава от него поне по два признака:

• 
  страхът е реакция на конкретни, специфични дразнители, докато тревожността е реакция спрямо неопределени общи дразнители и ситуации.
  
• 
  страхът е адекватна, основателна реакция на реална опасност, тревожността е блокираща поведението на човека несигурност, разлято и неадресирано вътрешно притеснение без никаква външна причина.
  

Високото равнище на тревожност като правило води до снижаване ефективността на дейността, докато ниското ниво на тревожност довежда до повишаване на резултатите.

Изготвил:

Емилия Ат. Игнатова,

съботно-неделен съкратен курс

10.12.2006г. на обучение

Фак. № 0606426026

спец. ПУП-НУП

ПУ „П. Хилендарски”

Проверил:

доц. Василев