Обучението по актьорско майсторство и мястото на българския фолклор в него

Разкриването на театралният характер на фолклорната обредност, осмислянето на различните фолклорни явления от този порядък в театроведчески план не са новост. Безспорно между фолклора и театъра съществуват сходства, но все пак те са явления, които са различни по своята същност и предназначение. За това се съгласяваме с позицията изразена от изтъкнатия фолклорист проф. Т.Ив. Живков: „Погрешно би било да се пренасят понятия и категории, свързани с театъра върху фолклорната обредност. В нея бихме могли да търсим само наличие на театрални елементи” ¹. В настоящата част от научния проект „Българска национална идентичност, като производна от комуникационната стратегия на театралното зрелище”, са подбрани, коментирани и използвани само моменти от българския песенен фолклор и фолклорна обредност, в който елементите на театралното зрелище са най-силно изявени. Стремежът ни е българският фолколр, с неговите три основни типа дейности – слово, песен и танц, да се ползва в процес на обучение на студентите по актьорско майсторство, не като илюстрация или мултипликация. Нашата задача е да се разгледат и анализират отделни образци, за да се достигне до това, което те внушават и като външен изказ, и като особено вътрешно състояние, динамика и философия. Това налага да излезем от рамките на чисто етнографските и фолклористки изследвания, обслужващи само тесен кръг специалисти. За това усилията са насочени в изграждането на своеобразен метод за изследване, който е синтез от събиране, проучване, запознаване, подбор и анализ от гледна точка на носителите на фолклорната култура и собствена, професионална гледна точка на преподавател по актьорско майсторство.

От друга страна психологическия и социален дискурс в разсъжденията, засягащи пробуждането на националната идентификация, ни дават възможност да навлезем в нова територия за театралната педагогика у нас. Тук представяме своеобразна матрица при формиране на личността, на базата на която говорим за пробуждане на национална идентификация и изследваме влиянието й върху действащия субект в театралното зрелище. Безспорно личността се формира при моделите на социално общуване, както със социума като цяло, така и с отделни фактори – семейство, училище, етнически и религиозни групи, отделни общности и др. Всички те са едновременно обекти и субекти на социализацията и адаптацията на личността. Тези пряко и косвено въздействащи групи върху личността са и преливащи една в друга. Те въздействат на няколко нива.

- Бихме могли да отделим като първо нивото, в което се намират утвърдените общочовешки ценности, останали непреходни в историческото развитие на човешката цивилизация. Динамично развиващото се съвременно общество ни доказва, че и тук се извършват промени и процеси на отпадане на елементи или появата на нови. Все пак обаче те остават относително постоянни.

- Второто ниво е това на въздействието на нацията, държавата, културата, религията. То има много по-непосредствено значение за индивида. Тук елементите от предното ниво запазват своята валидност, но са пречупени през конкретната социална група.

- Задължително присъства третото ниво, в което основен фактор са семейството и училището, като най-значими и конкретно влияещи на личността.

За това включването в обучителния процес на българския песенен фолклор, като елемент от националната идентификация, би могло най-пряко да повлияе на развитието на личността на актьора. Неразривна част от обучението по актьорско майсторство е интерактивната страна на общуването в група, което стимулира индивидуалната изява на личностните характеристики на субектите. Това е процес на търсене на знания, потребност от учене и познание, от саморазвитие и самовъзпитание. А потребностите са механизъм с регулиращ характер, който задвижва когнитивно-операционните, нравствено-оценъчните и психо-динамичните компоненти в личностните ни осъзнавания. Бихме искали с тази част от научното изследване да допринесем за натрупването и оформянето на нови знания в областта на съвременото обучение на актьора.

Като отправна точка в своите разсъждения сме приели изследванията на западните психолози изградили хуманистичния модел². Според тях личността се определя като саморегулираща се, саморазвиваща се и самоосъзнаваща се. В този модел прави впечатление общата характеристика, която дава психологът У. Бингам на творческия процес. Той го определя като: „процес разположен във времето и характеризиращ се с оригиналност, адаптивност и реализация.”³ Явно, един от първите и най-важни елементи е оригиналността, а тя се обуславя от силата на личността. Друг психолог, който се занимава с творческия акт - А. Маслоу дори счита, че личността може да бъде разглеждана като творчески продукт, имайки предвид самоактуализиращата се личнст. За разлика от него, К. Роджърс смята, че продуктът винаги носи белег на индивида, но той не е нито индивида, нито съставящите го материали, но носи характеристиките и на двете страни. За него критерии за творчество е наличието на нов, оригинален продукт, като резултат от дейността. К. Роджърс определя творческия процес като „появата на взаимодействие между неповторимоста на индивида от една страна, и нещата, явленията, хората или събитията в неговия живот, от друга страна.”⁴

Всички тези позиции доказват още веднъж необходимостта да се подчертае разликата между индивидуалността и личността на актьора, като създател и участник в творческия акт на театралното зрелище . Индивидуалността и личността са части на човешкото “Аз”, но различни части. Според психологията индивидът се развива в онтогенезата, той е преди всичко генотипно образуван, а личността не се ражда, тя се формира. Всеки човек има определена физическа конструкция, тип нервна система, темперамент, афективност и други черти. Но нито биологичните потребности и свойства, нито особеностите на висшата нервна дейност на индивида не стават особености на неговата личност и не я определят. Индивидът е завършен представител на своя вид. Тук е важно да се подчертае отново, че качествата на индивиди не са собствена заслуга, не са резултат от личен опит или усилия, а се унаследяват. Всеки ги получава с раждането си - генетично заложени способности, темперамент, тип нервна система. Именно тези характеристики ни отличават от други индивиди. Фактът, че те не са плод на нашия ум и съзнание, означава, че не можем да приемем твърдението, че притежавайки ги се превръщаме в индивидуалност. Всеки индивид в различна степен развива генетично заложеният му потенциал. Това отново се определя от вътрешната потребност. Средата и обкръжението също дават насока, полагат основите за изграждане на индивидуалността. Преминаването от индивид през индивидуалност до личност е дълъг и сложен процес. От гледна точка на психологията този път се разделя най-общо на три етапа – първо е осъзнаването на „това което съм”, определяне на Аз-а (яснота с индивидуалните качества, които притежава и може да развива). Следва Аз-а да се „изживее” като такъв какъвто е чрез своята индивидуалност, чрез различието си от другите. Едва когато постигне това, той вече може „да бъде” – да бъде себе си в най-висшата си форма, да бъде личност.

Много е важно да отделим специално място на отделянето на Аз-а и вглеждането му в другите и в околния свят. При това процесът е свързан винаги със съпоставяне. Можем да формираме индивидуалност само, когато се срещнем с нещо различно. Разбираме какво сме, след като сме разбрали какво не сме. В този смисъл индивидуалността едновременно ни отличава от другите, но ни дава и предпоставки да сме част от групата. Зигмунт Фройд в своите трудове, разглеждайки етапите в детското развитие говори за развитието на индивида, при което човек започва да вижда подобното с родителя, а след това различното. Според Фройд това е специфичен вид връзка с другия и тази връзка той нарича идентичност, като така я превръща в научен термин. По-късно амриканския социолог С. Хънтингтън⁵ използва теорията за отличителността в социалната психология и утвърждава, че хората се самоопределят въз основа на това, което ги прави различни от другите в даден контекст. Човек възприема себе си посредством характеристики, отличаващи го от другите човешки същества. Тук бихме могли да перефразираме неговия пример и да кажем, че Жена - актриса, сред други жени определя себе си като актриса, но сред мъже актьори се идентифицира като жена.

Според класификация, направена от историци на културата, отнасяща се до първобитното общество, има 3 вида идентичност:

- трудова идентичност, или ритуал. В нашата фолклорна традиция това са всички ритуали и обреди свързани със земеделската дейност на стопаните – Герман, гергьовден и др.

- ритуална реализация на идентичността – с родоначалника. Способства за поява на общоплеменна идентичност; Тук бихме могли да причислим обредите свързани с годежа и венчавката.

- художествената идентичност се появява най-късно, когато племенните игри добиват характера на изкуство и тогава идентификацията е с ролята, която се изпълнява в тях. Ярък пример от нашия фолклор са всички варианти на Кукерските игри и празници с обредно разиграване на роли и взаимоотношения.

В съвременото общество има различни класификации, определяни от различни критерии. Най-обща можем да наречем класификацията, при която имаме „индивидуална идентичност” и „колективна идентичност” (тук са включени не само взаимоотношенията с хората, но и цялата културна среда – музей, сгради и др). Съществува и класификация, според която имаме:

- идентификация спрямо съответна социална роля ;

- идентификация с друг човек, образец за подражание;

- национална идентификация -или идентификация със социалната общност.

Ако се върнем отново на етапите, през които минава индивида в своето развитие към индивидуалност и личност, за актьора тук е нужно да е преминал през етапа на осъзнаване на Аз-а като актьор, да е израстнал като индивидуалност, определяйки се сред своите колеги и чрез тази работа да върви към личностното си развитие. Надграждането, което се търси в тази посока разширява не просто професионалните качества, но развива личноста. В тази разработка разширявам полето на работа, тъй като личностният елемент обединява различни актьорски системи, възникнали в рамките на XX век. Използвам като основа в своята част от научния труд системата на Станиславски. Включвам упражнения на М. Чехов, където личностният елемент не само че не може да бъде пренебрегнат, но и има ключово значение. А полският експериментатор Й. Гротовски със своя активен актьорски тренинг, дава възможности за разкриване на нови пътища към експресивността (ключов момент при участие в театрално зрелище, което пресъздава и търси общи корени с обредите от фолклорното ни наследство.

Като резултат от този разширен поглед, бихме могли да търсим въздействащия образ от театралното зрелище, създаден от действащият актьор. Нашата позиция е, че в материала на образа влиза “индивидът”, а личността (когато я има) може да въздейства върху зрителя, като му натрапва своите идеали, своите представи, може да демонстрира как образа влияе върху човека. Той диалогизира със зрителя по Станиславски (завоалирано - с помощта на подтекста и свръхзадачата), или по Й. Гротовски (чрез експресивността), или чрез демонстрация на „съвършенното превъплъщение”, по М. Чехов.

Това е и методологичната основа, върху която в това научно изследване стъпвам. Стремежът е да надграждам професионални навици на базата на нови търсения в посока на откриване и провокиране на националната идентификация на индивида, за изграждане на личността. На тази база ще търся и онези механизми, които довеждат личността на актьора до разкриване на националната идентичност. Важно е да подчертая, че тази част от обучението може да обхване един по-късен етап от развитието на бъдещите актьори. Тук се предполага, че те вече са се запознали и усвоили основния понятиен инструментариум и спазват принципите на театралната етика.

Д-р В. Кардашевска