Окултна история


Лекция шеста Щутгарт, 1 януари 1911 г



страница6/7
Дата12.01.2017
Размер1.36 Mb.
#12435
ТипЛекция
1   2   3   4   5   6   7

Лекция шеста Щутгарт, 1 януари 1911 г.

Скъпи приятели!

Вчера ви обърнах внимание върху това, как в хода на човешкото развитие се включват най-различни исторически сили. Благодарение на това, а също благодарение на пресичането на едно мощно течение с друго, възникват периоди – в определено културно отношение – на подем, а също така перио­ди на спад; и това става така, че когато старата култура още се оттича, когато старата култура, така да се каже, преминава във външното, бавно и посте­пенно се подготвя това, което трябва да вкара в действие по-късната култура, което трябва, соб­ствено, да оживи, да породи по-късната култура. Оттук, като правило, ние можем да си представим хода на човешкия културен живот схемати­чно така: отначало ние виждаме, как от неопределените дълбини се извършва подем на човешката култура до някаква връхна точка, след това виждаме, как този културен живот се отдръпва и при това по-бавно, отколкото е придошъл. Това, което е донесла дадена културна епоха, дълго живее после, вплита се в различни последващи течения и народни култури и се изгубва, както би се изгубил поток, вливащ се не в морето, а разливащ се по равнината. Но докато се разлива, се подготвя нова култура, която, така да се каже, при залеза на старата култура е била още незабележима, за да започне от своя страна после собствено развитие , свой подем и да способства по такъв или сходен начин за придвижването на човечеството напред.

Ако искаме да си представим културно развитие, характерно в най-значителен смисъл, то ние можем да почувстваме, че та­кова трябва да бъде развитието, в което общочовешкото, действието на “аз” с “аз” присъства по най-забележим начин. Това е имало място в древна Гърция, както показахме. И ето, ако ние го разгледаме, то тук особено мо­же да ни се открие, колко характерно протича културата; защото това, което е ставало в трите предидущи култури, и това, което следва, се модифицира по съвършено различен начин от намиращото се вън от човека. Защото това, което се съдържа в самия човек, с което човек, така да се каже, въздейства върху света, от всичко, което от свръхсетивните сили най-човешки се проявява в него,– това ни е дадено в средния, в четвъртия културен период. Но за Гърция трябва да кажем още и следното.

Тя е предшествана от третия период; той затихнал и докато се отдръпвал, се подготвяла Гърция. И така по време на отлива на вавилонската култура, която е текла от изток на запад, на този малък юже­н полуостров на Европа, наричан от нас Гърция, е било посято семето на това, което трябвало да избликне в човечеството като поток на новия живот. И макар, че трябва да кажем, че този гръцки живот изразил чисто човешкото, това, което човек може да намери изцяло в себе си, изразил го в най-силния смисъл на думата, не трябва да мислим, че такива неща не се нуждаят от подготовка. Също и това, което назоваваме чисто човешко, отначало е трябвало да бъде преподадено на хората от свръхсетивните сили в мистериите, подобно на още по-голямата свобода, която трябва да бъде подготвена за шестата културна епоха, и която носят в себе си и преподават в свръхсетивните светове съ­ответстващите водачи на човешкото развитие. И такa, трябва да кажем: там, където Гърция изглежда за външния наблюдател по такъв начин, че все едно при нея всичко възниква само от чисто човешкото, там Гърция има вече зад гърба си тази епоха, когато тя се е намирала под влияние на ученията на висшите духовни същества. Тези духовни същества са и дали възможността да се издигне до чисто човешката висота. И ето защо това, което наричаме днес гръцка култура, ако го проследим в обрат­но направление, се губи в бездните на доисториче­ските времена, когато като основа на гръцката култура се създавало в храмовите мистерии това, което после, като наследство от древната мъдрост на храмовете, по грандиозен начин било изразено в поетическа форма от Омир и Есхил (67) . Значи, това, което в тези недостижими образи така величествено застава пред нас, ние трябва да разглеждаме така, сякаш тези хора, наистина, преработвали в своята душа нещо такова, което е било напълно тяхно душевно съдържание, непрекъснато действие на “аз” с “аз”, но което отначало е било внесено в тези души в свещените храмови центрове от висшите същества. Затова толкова непостижимо дълбоко и толкова непостижимо велико е това, което живее в произведенията на Омир и Есхил. Само не и Есхил в превод на Виламовиц (68) . Трябва да разберем, че цялото величие на това, което е живяло в Есхил, още не е показано в ни един от съвременните езици и че най-лош път за разбирането на Есхил е този, по който е вървял един от най-новите преводачи.

Предчувствие за същността на гръцката култура ние можем да получим , разглеждайки тази гръцка култура на основата на дълбоките мистерийни светини. И поради това, че тайните на живота в свръхсетивния свят по някакъв човешки начин се предавали от гръцките художници, гръцката пластика е могла да въплъти в мрамор или бронз това, което било първоначално храмова тайна. Също и това, което намираме в гръцката философия, ясно ни показва, че най-доброто, което гръцката философия е могла да даде, е била само пренесената в интелекта, в разбирането от разсъдъка древна мистерийна мъдрост. Нещо в този род символично се изразява, когато ни се говори, че великия Хе­раклит (69) принесъл в дар на храма на Диана Ефеска своя труд за природата. Това значи не нещо друго, а следното: това, което той могъл да каже, изхождайки от собствената си дейност “аз” с “аз”, той изложил така, че бил длъжен да го принесе в жертва на духовните, спиритуални сили на предшестващата епоха, за връзката си с които той знаел. И от такава гледна точка ще разберем дълбокото изречение на Платон, който дал на гърците толкова дълбока философия и въпреки това бил принуден да каже, че цялата философия по негово време е нищо в сравнение с древната мъдрост, която е била получена от предците от царствата на духовните светове. А при Аристотел всичко ни се представя в логическа форма и в този случай можем само да кажем: абстрактното достояние на древната мъдрост са преведените в по­нятия цели живи светове

Без значение на това, че Аристотел стои, така да се каже, в последния вагон на древния поток, в Аристотел още диша нещо от това, което в било достояние на древната мъдрост. В неговите понятия, в неговите идеи, макар и абстрактни, още може да се различи отглас от това съвършено звучене, което се разнасяло от храмовете и истински инспирирало не само гръцката мъдрост, но и гръцкото изкуство, целия гръцки народностен характер. Защото това е особеност на всяка такава възходяща култура, че тя обхваща не само знание, не само изкуство, но и целия човек, така че целият човек се явява израз на това, което като мъдрост, като духовно живее в него. И ако ние си представим, как от неведомите дълбини,– докато вавилонската култура все още само се оттича,– се надига гръцката култура, тогава можем да разберем пълното действие на всичко това, което древните храмове са дали на гръцкия характер в епохата на войната с персите. Понеже виждаме в тези войни с персите, как героите на Гърция, пламен­но въодушевени от всичко това, което те получили от своите бащи, се хвърлят срещу потока, който, така да се каже, като течение от упадъчния Изток се носи към тях. И това, което означава този тогавашен отпор на гърците, когато мъдростта на гръцките храмове, когато учителите от древните гръцки мистерии в ду­шите на героите от войните с персите (70) се борили срещу оттеглящата се култура на Изтока, срещу вавилонската култура в този вид, който и придали късните перси,– това, което означава, да обхване това, скъпи приятели, човешката душа ще може само тогава, когато тази душа си постави въпроса: какво би станало с Южна Европа и заедно с това и с цяла по-късна Европа, ако малкия народ на Гърция не бе отразил тогава натиска на големите физически маси от Изток?

В това, което направили гърците тогава, било заложе­но семето на всичко следващо, което се развивало в европейската култура чак до наши дни. И даже онова, което на Изток се развило от това, което после об­ратно от Запад на Изток,– макар и по такъв начин, който в определено отношение не може да бъде оправдан,– донесъл Александър, даже онова е могло да се раз­вие само след като обреченото на упа­дък – даже по отношение на своята физическа сила – било отхвърлено чрез живеещия в душите на гърците пламенен ентусиазъм по отношение на съкровищата на храмовете. Ако разберем това, то ще видим, как в последствие са действали не само учението на Хераклит за огъня, великите идеи на Анаксагор (71) , все­обхватните идеи на Талес, но и истинските учения на пазителите на храмовата мъдрост в доисторическа Гърция. Ние ще усещаме това като достижение на ду­ховното ръководство, което донесло на Гърция това, което е трябвало да и бъде донесено. Ние ще почувстваме всичко това в душите на гръцките герои, противостояли в различни битки на персите. Така трябва да се учим да чувстваме историята, скъпи приятели, защото това, което обикновено ни се дава като история, е само празна идейна абстракция и то в най-добрия случай. Това, което действа в по-късното от по-ранното, може да се наблюдава само тогава, когато се върнеш към това, което, може би, в течение на хилядолетия се давало на човешките души и което след това в определено време приело реални форми. В какво е била причината на това, че при този подем, древните съкровища на храмовете са могли да дадат нещо толкова велико на гърците? Това се криело в универсалния, във всеобемащия, с нищо друго незасегнат характер на тези съкровища на храмовете. Това е било нещо, което е било дадено като изначално, което е могло да изпълни изцяло човека, което е притежавало, така да се каже, непосредствена направляваща сила.



И тук ние идваме, скъпи приятели, до най-същественото за тези култури, които се намират в състояние на подем към своята връхна точка. В тези култури всичко, което бидейки жив, действа в човека,- красота, добродетел, полезност, целесъобразност, всичко, което човек иска да извърши и реализира в живота,- всичко изглежда като възникващо непосредствено от мъдростта, от ду­ховното. И мъдростта съдържа в себе си добродетел, красота, всичко останало. Когато човек е проникнат, инспириран от мъдростта на храмовете, тогава всичко оста­нало става от само себе си; такова бива чувството във възходящите епохи . А в моменти, когато въпросите, когато усещанията се разделят, когато, например, въпроса за доброто или за прекрасното стават са­мостоятелни спрямо въпроса за боже­ствената пра-основа, тогава започват времена на упадък. Затова, ако се подчертава, че наред с изконно духовното е належащо да се грижим за това или онова, че това или онова е главното, ние можем да бъдем уверени, че живеем във време­на на упадък. Когато няма доверие в духовното, към това, че то може да породи от себе си всичко необходимо за човешкия живот, тогава общите културни потоци, които при подем образуват единство, се разделят на отделни течения. И ние виждаме това, когато към гръцкия живот се намесват ин­тереси, излизащи извън границите на мъдростта, извън пределите на духовното въодушевление; ние виждаме това в държавния живот, ние виждаме това също в тази част от гръцкия живот, която нас особено ни интересува, в духовния живот непосредствено след Ари­стотел. Тогава, наред с въпроса “кое е истинно?”, в който се съдържа въпроса “какво е добро? какво е целесъобразно?”, последният въпрос започва да става самостоятелен. Тогава питат: “какво трябва да бъде нашето знание , за да можем да станем човек, който достига практически цели в живота?”. И ние виждаме, как в епохата на упадък се развива течение, което ние наричаме стоицизъм. У Платон и у Аристоте­л в мъдростта се съдържало заедно и доброто; всеки порив към добро могъл да възникне само от мъд­ростта. Стоиците питат, какво човек трябва да прави, за да стане в живота, в житейската практика човек мъдър, целесъобразно и пра­вилно живеещ. Практическите жизнени цели се прибавят към това, което някога е било универсална въодушевяваща истина. В епику­рейството се намесва още нещо, проявяващо се в това, което хората питат: как следва да се изградя интелектуално, че животът да протече най-удовлетворително, вътрешно хар­монично? На този въпрос Талес, Платон, та чак до Аристотел, биха отговорили: търси истината и тя ще ти даде велико блаженство, семето на всяка любов. Но сега този въпрос го отделят от въпроса за ис­тината и възниква течение на упадък. Тава е то, което наричат стоицизъм и епикурейство,– това са тече­ния на упадъка. За свое следствие това винаги има, че ис­тината става съмнителна за хората, че тя губи всякаква сила. Затова едновременно със сто­ицизма и епикурейството се появява в епохата на упадъ­к и скептицизма, склонността към съмнение в исти­ната. И ако скептицизмът, склонността към съмнение, сто­ицизмът и епикурейството известно време са поработили, то човек, който изцяло се стреми към истината, се чув­ства, така да се каже, откъснат от мировата душа и отблъснат в своята собствена душа. Тогава той се оглежда наоколо и казва: сега не е тази мирова епоха, когато в човечеството, благодарение на непрестанно действащият поток на самите духов­ни сили, се вливат импулси. Тогава човек е отвле­чен от своя собствен вътрешен живот, от своя субект. Това ни посреща в по-нататъшното протичане на гръцкия живот в неоплатонизма, в тази фи­лософия, която няма повече връзка с външния живот, която се вглежда вътре в себе си и в мистичното издигане на отделния човек устремена към истинския. Така имаме възходяща, така имаме и стъпалообразно низходяща култура. И това, което се е изработило по време на подема, се разтича и изчезва бавно и постепенно, докато с приближаването на 1250 година не започва, разбира се, не лесно забележима, но от това не по-малко велика инспира­ция на човечеството, която донякъде охарактеризирах вчера и отлив, който сега ние имаме от XVI век. Понеже от това време, в същност, отново, наред с въпроса за истината, възникват всичките специални въпроси; тогава пак се формира гледна точка, която иска да отдели въпроса за доброто, въпроса за външно-целесъобразното от единния велик въпрос за истината. И в същото време, когато духовно водещите личнос­ти, които се намирали под влияние на импулсите от 1250 година, проследявали всички човешки намерения (Stromungen) в пределите на [търсене на] истината, сега ние виждаме, как в най-значителен смисъл настъпва принципно отделяне на практиче­ските въпроси за живота от въпросите за истината. И пред вратите на епохата на новия упадък, на тази епоха, която означава за духовния живот устремяване надолу, пред вратите на тази епоха стои Кант. В своето предис­ловие към второто издание на “Критика на чистия разу­м” той определено говори, че бил длъжен да постави стремежа към истината в неговите граници, за да освободи място за това, което иска практическата религия. И оттук такова строго разделение на прак­тическия разум и теоретическия разум. В прак­тическия разум постулатите за Бог, свобода, безсмър­тие са сведени изцяло до доброто; в теоретическия разум – разрушаване на всяка възможност за по­знание да попаднеш в какъв да е духовен свят. Така се установяват нещата в световната история. И, разбира се, стремежа на нашето време към истината още дълго ще блуждае по следите на Кант. А когато от страна на нашето действително духовно течения се посочва разширението на способността за познание, повдигането на способността за познание над самото себе си, благодарение на което познание може да се проникне в свръхсетивните светове, тогава би могло още дълго-дълго да чуваме от всички страни: “Да, но Кант казва...”. В такива антитези действително преминава историческото развитие на човека. А в това, което инстинктивно се проявява като предчувствие, се показва, че под това, което е само майя, но което се приема за истина, че под тези потоци майя тече за човешкия инстинкт все пак в голямата си част нещо пра­вилно. Защото необичайно интересно е , че и низходящия ход на човешкото развитие чак до гръко-римската епоха и поддържаното от нас ново възкачване ние виждаме в някои пред­чувствия, които, изхождайки от народните инстинк­ти, се давали на практическия живот.

Как е трябвало да мислят хората, които са чувствали това? Когато те се оглеждали във великите водещи фигури от човешката история в дохристиянската епоха или, по-добре да кажем, в до-гръцката епоха, как е трябвало да гледат те на всички тези, които ние характеризирахме като инструменти на съществата от висшите йерархии? Даже гърците още е трябвало да си кажат: “при нас това е дошло чрез хора, в които са се вливали свръхчовешки божествени сили”. И ние виждаме, че в съзнанието на всички древни епохи живее това: водещите личности чак до фигурите на героите, чак даже до Платон, се считали за синове на боговете; това значи, че зад личностите, които се проявяват в историята, хората виждали божественото, ако обръщали поглед в дълбокото минало, ако обръщали поглед все по-далеко и по-далеко; а това, което се проявява в Платон и във фигурите на героите, те виждали в него спуснали се [на земята] и даже родени от божествени същества. Тогава си представяли , че синовете на боговете се съединили с човешките дъщери, за да доведат духовното до физическия пла­н. Синовете на боговете, бого-човеците, тоест такива, които са били свързани със своето същество с божественото, са виждали хората в тези древни времена. Обратно, в този момент, когато гърците почувствали, че сега могат да говоря за действие на “аз” с “аз”, за това, което е скрито в пределите на човешката личност, те започнали да говорят за своите висши водачи като за седем мъдреци, обозначавайки с това нещото, което от синовете на боговете станало чисто човешко.

Какво е трябвало да стане с това по-нататък в след-гръцкото време в инстинкта на народите? Тогава е трябвало да изобразят това, което човек изработвал тук на фи­зически план и това, как той го възнасял заедно с всички свои плодове в духовния свят. И така, ако по-рано усещали: необходимо е да се види духовното по-рано от физическото, а физическия човек е като негова сянка; ако в гръцката епоха мъдреците виждали живеещите, така да се каже, като “аз” друг “аз”, то в след-гръцката епоха е трябвало да се видят личностите, които живеят на физически план и вече след това да се вживеят в духовното чрез това, което живее във физическото. Това разбиране се развило от някакво инстинктивно знание. Както до-гръцката епоха имала синове на богове, а гърците – мъдреци, така след-гръцките народи имат светци, които се издигат до духовния живот чрез това, което постигат на физически план. Тук в народния инстинкт живее нещо и ние можем да видим тук, как зад майя се намира нещо такова, което исторически все пак движи човечеството напред.

И ако ние разберем това, скъпи приятели, тогава живеещото в тези епохи ще свети в от­делната човешка душа и ще разберем, как груповата карма трябва да се модифицира благодарение на това, че хората в същото време са и инструменти в хода на историческото развитие. И тогава ще можем да разберем, ако Хрониката Акаша показва, че в Новалис, например, ние трябва да виждаме нещо водещо към древния Илия. Това е необикновено интересна последователност на инкарнации. Тук ние виждаме, как в Илия изплува пророческият еле­мент, понеже евреите са имали мисия да подготвят това, което трябвало да дойде по-късно. Те подготвяли това посредством прехода от патриарсите към про­роците, чрез фигурата на Мойсей. В същото време когато в Авраам все още виждаме, че израилтяните чувстват действието на Бога в себе си, в своята кръв, в Илия ние виждаме прехода към духовните светове.

Всичко се подготвя постепенно. В Илия жи­вее индивидуалност, която още в древни вре­мена се изпълва с това, което трябва да дойде в бъде­ще. След това ние виждаме, че тази индивидуалност трябва да служи за инструмент за подготовката за разбирането на Христовия Импулс. Ние виждаме, че индивидуал­ността на Илия отново се ражда в Йоан Кръстител (72) . Той е инструмент на висшето. В него живее индивиду­алността, правеща инструмент Йоан Кръстител; но е била необходима издигнатата индивидуалност на Илия, която после да служи като инструмент.

По-късно ние виждаме, че тази индивидуалност се оказала пригодна за това, във формите, които били възможни едва под влияние на чет­въртия следатлантски културен перио­д, да се влее това, което би трябвало да действа в бъде­ще. Колкото и удивително да ни се струва, тази индивидуалност се появява отново в Рафаело и обединява в живописта това, което във всички времена трябва да действа като християнски им­пулс с чудесните форми на Гърция. И тук можем да разберем, как се отнася индивидуалната кар­ма на тази ентелехия (при Аристотел — нематериално дейно начало, което формира материята и я докарва до съвършенство-бел.на Е.М.) към външната инкарнация. От външното въплъщение се изисква, в Рафае­ло да може да се прояви някаква сила на това време; за тази сила на времето е подходяща индивидуал­ността на Илия-Йоан. Но епохата може да даде такава сила само в крехко физическо тяло, затова Ра­фаело умира така рано.



Друга страна на своето същество тази индиви­дуалност трябва да прояви в такова време, когато отделните течения вече пак са се разделили. Там тя се появява отново като Новалис. Ние виждаме тогава, че в Новалис в своеобразен вид вече действително живее всичко това, което ни се дава сега от духовната наука. Защото такива точни съждения за отношението на астралното към етерното и физиче­ското тела, за бодърстването и съня не са се давали, с изключение на духовната наука, на никого, освен на Новалис, отново появилия се Рафаело. Всичко това са неща, които ни показват, че индивидуалностите са инструменти на бързо течащия поток на развитие на човечеството. И гледайки човешкото развитие, гледайки към тази загадъчна смяна на това, което става в историята, ние можем да предусетим, какво живее в него от дълбоките духовни сили.

По забележителен начин преминава по-ранното в по-късното. На някои от вас аз вече казах (73), че може да се констатира удивителна историческа перспектива в прехода от Микеланджело към Галилей. И един много умен човек,– забележете, аз не говоря, че тук става дума за реин­карнация, тук имаме ход на историята,– една много умна личност обърнала внимание на това, колко все пак е удивително, че при поглед върху чудесната архитектоника на катедралата св. Петър виждаме, как човешкия дух [вече] е внесъл в нея това, което той нарича наука за механиката. О, в тези грандиозни форми на катедралата Свети Петър, скъпи приятели, ние виждаме въплътени идеите на механиката, които може да обхване човешкия разум, при това пренесени в пре­красното, във величественото – идеите на Микеланджело (74) ! Как може да въздейства облика на катедралата Свети Петър, скъпи приятели, това се вижда от най-разнообразните описания и може би, всеки поне малко е преживял това, което е преживял виенския скул­птор Натер (75) . Той пътувал към катедралата Свети Петър с един приятел, те още не виждали катедралата; но изведнъж неговия приятел чува, как Натер извън себе си, скачайки от мястото си , казва: “страх ме е ”, защото в тази минута той видял катедралата. След това той съвсем не си спомнил за това. А нещо подобно може да преживее, в края на краищата, всеки, ако види нещо толкова грандиозно. И ето, един много умен човек, професор Мюлнер, в ректорска реч (76) обърнал внимание върху това, че великия създател на идеите на механиката, Галилей (77) , интелектуално учил човечеството на това, което [вече] вложил в построяването на пространствените форми на катедралата Свети Петър Микеланджело. Така че в идеите на Галилей пред нас интелектуално застава това, което като механика, като човешка механика е изкристализирало в катедралата Свети Петър. Но при това е удивително, че този човек в тази лекция обърнал внимание върху факта, че денят на смъртта на Микеланджело е бил рожден ден за Галилей. Това значи, че интелектуалното, идеите, които Галилей изразил интелектуално като ме­ханика, изплували в личността, родила се в деня на смъртта на този, който ги внесъл в пространството. И така, трябва да се запитаме: кой вградил чрез Микеланджело в катедралата Свети Петър механиката, получена от човечеството чак впоследствие чрез Галилей? Ако, скъпи приятели, чрез тези афористи­чни и разхвърляни мисли, изложени тук по отношение на историческото развитие на чове­чеството, ако чрез тях в съвкупността им във вашите сърца възникне чувство за това, как истинските, реални духовни сили действат в историята по­средством своите инструменти, то тогава вие по правилен начин сте възприели изложеното. И тогава това чув­ство може да бъде назовано истинно, произтичащо от окултно-историческото разглеждане, чув­ство за ставане във времето, движение напред във времето, което може да възникне в нашите сърца. И днес, в един от малките повратни пунктове във времето, ще бъде уместно да медитираме върху това чувство на човешко и боже­ствено постъпателно движение във времето. И ако сърцето на всеки от вас, скъпи приятели, би искало да приеме в усещанията си това чувство на пре­творяване на науката за окултното постъпателно движение във времето, приемайки го заради участието в развитието, в човешкото постъпателно дви­жение напред, в което сме включени, ако душата на всеки от вас би поискала да приеме това като живо чувство, то в това чувство би могло да живее в душите на всички ви пожелание за Новата година.

Това новогодишно пожелание аз бих искал да потопя във вашите души в заключение на този цикъл. Гледайте на това, за което тук се говори, като на нещо, което трябва да послужи за изходен пункт за [развитие на] чувството за време. И в определен смисъл нека бъде символ на това, което в малкия преход от един отрязък от време към друг ние можем да употребим така, че да дадем да действат в душите ни идеите, които обхващат такива периоди.



Каталог: wp-content -> Rudolf%20Steiner -> BG%20DOCS
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 29. 9 до 28. 10. 1917 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Берлин от 20 23. 1914 г превод от руски: петранка георгиева нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис
BG%20DOCS -> Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Увод. Задачата на Духовната наука
BG%20DOCS -> Лекция, изнесена в Цюрих на Октомври 1918 Превод от немски: Димитър Димчев Октомври 1918, Цюрих
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> И з ж и в я в а н и я в свръхсетивния свят т р и т е п ъ т я н а д у ш а т а к ъ м Х р и с т о с 14 лекции
BG%20DOCS -> Стопанство
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах и Берн между 25 януари и 23 март 1924
BG%20DOCS -> Ga-135 рудолф щайнер прераждане и к а р м а и тяхното значение


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница