Ономастиката има важно значение за социалния и етимологичния план в езиковата система



Дата14.08.2018
Размер203.49 Kb.
Антропонимът МеглÈна аспекти на

генезиса и семантиката

Ономастиката има важно значение за социалния и етимологичния план в езиковата система1. Антропонимите са културно-комуникационни индикатори2 на личността, а техният произход понякога е съществен фактор в анализа на явления от диахронията. Конкретно за българския език вън от всякакво съмнение стои важността на генезиса особено на славянските имена, чрез който е възможно да бъдат изяснени немалко казуси на историческата фонетика и морфология. Тук разглеждаме генетичните и семантичните аспекти на антропонима Меглèна. Целта на изследването е да представи убедителни аргументи, опровергаващи разпространеното в нашата антропонимия становище за наличие на етимологична връзка между Меглèна и Миглèна.

Изборът на лично име сe схваща като процес със сложно взаимодействие между социална детерминация и индивидуална освободеност, традиция и иновации, обществени и лични нагласи (вж. у Ангелова-Атанасова 2001:129). В най-ново време Т. Калканова назовава тенденциите, които рефлектират върху антропонимното селектиране при номинацията: родствена, традиционна, етимологическа, фонетико-естетическа, екстравагантна, определяйки и проявите на всяка от тях (Калканова 2004:40-44). Според нея “етимологията на личните антропоними се установява изключително трудно, с помощта на комплексните изследователски методи на различните науки (…)”, а антропонимната семантика е във връзка с няколко техни особености - “с доантропонимичното им понятийно значение, което в някои лични имена е ясно откроено; с въздействието на асоциациите и представите, които предизвикват личните антропоними, както и с мнението на родителите за личности, назовани с подобни имена” (стр. 43).

В най-ранното цялостно изследване върху българските собствени имена балканологът Г. Вайганд определя Меглèна за прекъсната форма от Магдалèна (Вайганд 1926:44), а в кратките бележки, предхождащи етимологичното представяне на антропонимите, изтъква и причината за съкращаване на имена3.

Четири десетилетия по-късно родната лексикография вече разполага с един доста обемен труд – Речник на личните и фамилни имена у българите, който антропонимистите и досега използват като базов източник на информация. И тук се застъпва тезата, че Меглèна е съкратен вариант на Магдалèна, а дистрибуцията на името е “на разни места из страната”4 (Илчев 1969:326).

По-сериозно внимание изискват твърденията на Н. Ковачев в специалните му речници, ориентирани към честотно-тълковната и честотно-етимологичната страна на личните имена. Най-напред авторът е на мнение, че Меглèна представлява разновидност на Миглèна и е съкратено от Магдалèна (Ковачев 1987а:131)5. Във втория си труд (Честотно-етимологичен речник на личните имена) той прави същото тълкуване върху произхода на Меглена, но добавя: “с и>e, по меглен “мъглив” (Ковачев 1995:342). Това нововъведено прилагателно меглен ние приемаме за важно. В анализа на Н. Ковачев обаче меглен остава периферийно, механично приведено и загубва иманентната си релевантност, която ще докажем.

Функционирайки като “два основни дяла на ономастиката” (Ковачев 1987б:26), антропонимията и топонимията влизат в тясна релация. Диадата топонимия-антропонимия поставяме в основата на наблюденията ни, където ще проличи двупосочното отношение между местно название и лично име. Макар и съвсем накратко, регистративно, етимологичната зависимост между антропоним и топоним е отбелязана от Н. Иванова и П. Радева, и то специално за името Меглèна (Иванова, Радева 2005:110)6.

В средната част на Македония, между планините Кожух, Ниче и Паяк, се намира областта Мèглен, ниска котловина, която след “пославянчването на Балканския полуостров е била постоянно поле на народностни борби и верско-езикови промени” (Младенов 1936). Писмените източници предават този топоним с различна гласна в корена на думата. Например в трудовете на К. Иречек, отразяващи българската история, се среща Мъглена7, Меглино (стр. 56), Мъглен8 (стр. 129, 217, 218, 229, 235, 251, 257, 499, 521, 605, 606, 608) (Иречек 1978). Изследванията на Г. Вайганд ни посочват, че едно от влашките племена в Македония са меглените, а в ”Етнография на Македония” немският учен определя варианта Меглен като “литературната (гръцката) форма на българското Мъглен (мъглив), на македонски Маглен” (Вайганд 1998:19). В гръцки грамоти от 11 в. обаче областта е изписана ογλάινων, όγλαινα (1019 г.) и ογλάινοις (1020 г.), а в превода на грамотите коренният о-вокал се предава с ъ-гласна. Кратка бележка ни информира и че “Мъглен, Меглен, Мегления е покрайнина, северно от Воден” (Иванов 1931:551-557). Други топоними и хидроними, получени чрез различни суфикси, също са свидетелство за разпространението в българската езикова територия на форми, еднокоренни с Мъглен, Меглен. Такива са жителските имена Мегленци, Мъгленци, Мегленинци (вж. у Заимов 1967, съответно на стр. 29, 207, 273). Когато проучва южнославянските успоредици в развоя на един топонимичен модел, Ив. Дуриданов анализира етимологично и хидронима Меглешница (Мъглешница), река в Южна Македония, течаща през “котловината Меглен (Мъглен)”, като този хидроним е възприет за вторично производно име от топонима Меглен (вж. Дуриданов 1964:50).

Семантиката на Меглен, ”наричана много пъти Моглена – страна на мъглите” (Вайганд 1998:89), поражда необходимостта от диахронно проследяване на появата, трансформациите във фоноструктурата, словообразувателните начини и лексикалния статус на формата в българския език. Старобългарският вербален фонд притежава глагола мьглити - “образувам изпарения, мъгли” (Иванова-Мирчева, Давидов 2001:207). Сред общославянските думи в класическия Кирило-Методиев език е и съществителното мьгла, отнасящо се към деклинационния тип а-основи, като е и конститутивен член на лексикалната група нежива природа, напр. небо, вода, въздухъ, слънце, вэтръ, снэгъ, ледъ, роса, рэка, огнь (за нея вж. у Давидов 1996:46-59). От мьгла чрез формант –ьнъ е получено прилагателното мьгльнъ – “който се отнася до мъгла”9. За този суфикс се смята, че е с голяма фреквенция в старобългарски, образувайки и значително количество прилагателни имена с широк семантичен спектър, обединявани от признака посесивност. Смисловата конкретизация на –ьнъ напр. в мьгльнъ, водьнъ, огньнъ е общата принадлежност, “т.е. да имат значение принадлежащ, свойствен на това или характерен за това, което е назовано с мотивиращата дума” (Граматика 1993:216), а според А. Давидов –ьнъ се причислява и към суфиксите, които “са засилили своята продуктивност, като са се разпространили върху значителен брой съществителни и прилагателни още в праславянски, откъдето преминават във всички славянски езици” (Давидов, цит. съч, стр. 61).

И в монографичните описания, и в тълкуването на някои частни въпроси от диахронията на българския език за старобългарските ерове са се наложили терминологичните дескрипции, че са свръхкратки (редуцирани гласни) претърпели различни промени в историческото развитие на езика, например смесване на ъ и ь в един еров вокал, преходите ъ>о и ь>е, означавани обикновено като изяснявания на еровете, или вокализации. И въпреки това, еровете и в най-ново време са обект на изследователски интерес10.

Главният етимологичен въпрос в тук предлаганата интерпретация за произхода на Меглèна се свежда до вокалната типология на континуанта на коренното ь в мьгльнъ. Най-напред обаче трябва да се отговори дали в някой от диалектите коренното ь в стб. мьгла има като континуация вокал, различен от еровия. От К. Мирчев е обобщено: “Такава вокализация не знае нито един български говор (…)”11 (Мирчев 1936:19), но авторитетният историк на нашия език добавя, че единствен случай на първа вокализация (вокализация на ь в е) в диалектния ареал би се оказало местното наименование Меглен12.

Както е известно, в зависимост от позицията си в структурата на думата старобългарските ерове се диференцират на силни и слаби: в мьгла ерът е в слаба позиция, в мьгльнъ в слаба позиция са краесловният ер и ерът в корена, силен е само ь от суфикса –ьн. Отпадането на слабите ерове започва още в старобългарски и като следствие на процеса от мьгльнъ се получава мьгльн. В корена на мьгла и мьгльнъ ерът е запазен поради структурни причини, налице е изключение от правилото13. Съвсем в съответствие с трансформациите на еровите гласни вокалният компонент в суфикса -ьн преминава в – е и така възниква мьглен. А. М. Селищев предава топонима като Меглен, а не като Мъглен (вж. по-горе), защото с е-произношение го изговарят носителите на говора в тази област, срв. мèгленут, миглèниц (вж. Селищев 1918:27). Говорът на областта Меглен се отнася към воденския говор: “В обсега на воденския говор включвам поради пълно сходство и селищата в Меглен” (Думев 1943:9). За стб. ь В. Думев посочва двояк развой – тенку и тонку, тъмну и темну, Мèглин (суфиксалното и е следствие от редукция).

В случай, че се даде еднозначен и категоричен отговор за появата на коренна гласна е в меглен<мьглен, след като застъпник на ь в мьгла е само вторична ерова гласна, която на места добива и други фонологични изменения (вж. у Стойков 1993:203), съществува риск от известна хипотетичност. Диалектните варианти мàгла, м`ôгла, мъглъ, където е налице замяна ьъ, са приети и за експликатори на старобългарския еров преглас, а най-често в българските говори ь е изместен от ъ в коренната морфема мьгл-“ (Велчева 1972:545)14.

В диалектологията обаче съществува мнение за продължително изясняване на вторичната ерова гласна – 'ъ<ь, като хронологизацията на явлението стига чак до новобългарския период. За фактори, инспириращи това изясняване, се приемат палаталността на предходната съгласна и на следващата сричка. В някои говори при думата мъгла тази палаталност е установена (вж. у Герджиков 1979:102-103). Може би все пак най-правилно е да се говори за смекчен консонант пред рефлекса на стб. ь, след като “още в старобългарската епоха съгласните са се смекчили пред предната ерова гласна, което впоследствие е предизвикало силна промяна на гласежа й (същата като след старите палатали) и я е превърнала в задна гласна (…)” (Тотоманова 2001:10)15. Тази задна гласна е тъждествена с гласната, получена от ъ след понижаването на неговия гласеж.

Прилагателното мьглен представя именно двата типа прояви на палаталността – предходен мек консонант и следходна мека сричка. Приемаме за необходимо да приведем и едно твърдение на К. Мирчев: “(…) рефлексът на 1º и ь е представлявал палатален еров вокал, който силно е омекчавал предходната съгласна (…) и е бил причина да се измести артикулацията на гласната напред и да се достигне до днешното чисто е за ударени 1 ь“(Мирчев 1936:19). Казаното дотук позволява да обобщим, че формата мèглен е с изцяло български характер.

В БЕР мèглен е представено със следните значения: “южен вятър”, “вятър, название на южняка”, но и собствено название на вятър – Меглен, съдържащо се в песните на Братя Миладинови16, където “цялата фонетико-граматична структура и лексиката на македонските песни и текстове (…) са същите, както в българския език” (Георгиев 1961:397).

Вече се каза, че съществителните мъгла и вятър са от една и съща семантична група. Ветровете се определят като “основните елементи на климата” (Ковачев 1987б:194). Южният вятър получава названието си по посоката, от която идва. В нашата ономастика откриваме и други сродни имена на ветрове - напр. Мъгленик, според въздействието върху времето (пак там, стр. 195). Това е още едно доказателство за семантичната близост между номинативите вятър и мъгла, откъдето названието меглен за южния вятър е логично. От гледище на историческата лексикология тук е налице преносимост на значението от прилагателното меглен върху вятъра. Преносимостта поначало се изразява в пренос на название въз основа на вид релация (вж. у Иванова-Мирчева 1979: 53-67).

От Й. Заимов са посочени местните имена Мегленинци и Мегленин валог. Мегленин валог авторът извежда от “личното име Меглèна, известно в Кичевско” (цит. съч., стр. 273). Името Меглèна се открива и в Трескавицкия кодик, езиков паметник с произход от югозападните български територии (Селищев 1933:239).

Текстът пък на една народна песен от Емборе, Кайлярско, е Елено, моме, меглèно, дали си била на Меглен. Формата меглèно трябва да възприемем за среднородов остатък от мьгльныи. В чисто формален план обаче тя е тъждествена със звателния вариант на личното име Меглèна. Стигаме до положението, че прилагателното мьгльнъ, мьгльныи се е подложило на субстантивация – явление, при което думата преминава от един лексикален клас в друг. Субстантивацията е позната още в старобългарския език, чрез нея се илюстрира “връзката и зависимостта между лексикалната семантика и граматиката” (Иванова-Мирчева 2003:233). Субстантиви освен Меглен са и приведените по-горе топоними Мегления, Мегленци, Мъгленци, Мегленинци, хидронимът Меглешница, чиято морфемна структура съдържа номинативни суфикси. Извън тази етимологична парадигма остава родопското селищно название Мугла, за което са изказвани предположения, че води началото си от стб. мьгла, но в мугленския говор рефлексацията на вторичната ерова гласна от ь е а (вж. Стойков 1970:22).

Направеният анализ в историкодиалектоложки и лексикалносемантичен ракурс показва, че антропонимът Меглèна има самостоятелен развой в българския език. Семантично ядро на името е старобългарската дума мьгла, от която след прибавяне на суфикса – ьнъ, дериват става прилагателното мьгльнъ. Именно атрибутивността е опорният конституент в семантичната структура на Меглèна, чието начение е пожелателно – носителите на името да бъдат тайнствени, загадъчни, изненадващи. Българските лични имена основно са пожелателни и защитни.

Относно значението на Меглèна е възможна и още една интерпретация - семиотичната, ако се приеме, че доминиращият цвят в оттенъка на мъглата е белият. Търсейки семиотиката на цвета в поетичния текст, М. Дачев (Дачев 1997) поставя на колоремата бял/бяло акценти, според които в поетиката на символизма бялото е “от най-устойчивите атрибути и на надеждата” (стр. 193). От друга страна: “Знаковата положеност на бялото в полето на културата винаги е отвеждала и към символизирането на щастието и радостта” (стр. 194). На този фон се оформят валентности от причинно-следствени смисли, макар и в определена степен маркирани художествено условно: тайнственост, загадъчност, изненада – надежда, щастие, радост.

Специалистите по антропонимия определят личното име като притежаващо значение, напълно различно от лексикалното значение на нарицателното име. Това значение е наречено антропонимично и “се формира от сложни понятийни, предметни и структурни отношения” (Кондукторова-Вълканова 1982:5). В такъв смисъл антропонимичното съдържание на Меглèна е преплетен набор от конкретики, проявили конвергентен потенциал в сферата на антропонимичната семантика.

Диахронното проследяване на фонетични процеси в корена на стб. съществително мьгла и на прилагателното мьгльнъ аргументират твърдението ни, че мьгла и мьгльнъ, свързани чрез еднокоренната си принадлежност, са деривационният фундамент на антропонима Меглèна. Изразихме мнението си за появата на Меглèна като резултат от морфологично-синтактично словообразуване17, какъвто словообразувателен начин е субстантивацията.Писмено засвидетелстваната дистрибуция на Меглèна в югозападните диалекти – това вече показахме – и по-конкретно в западната и южната група (за групите на югозападните говори вж. Бояджиев 1981:68-69), както и локализираната в старите български земи област Меглен може да приемем за сигурен мотив, потвърждаващ домашния произход на името18. Приведените значения на меглен от БЕР (вж. по-горе), които не се ограничават само в ареала на югозападните говори, а имат фреквентност и в други български диалекти, са поредният знак за единството на българския език19. Прилаганите методи на лингвистичната география в развитието на нашата диалектология доказват спецификата в разпространението на диалектните явления – “езиковата (диалектната граница) не е линия, а преходна зона, чиято ширина може да достига десетки километри, а диалектът представлява монолитно ядро, оградено с преливащи преходни зони” (Радева 2001:49).



Направеният разгърнат анализ легитимира заявената теза в изследването - личните имена Меглèна и Миглèна20 са в отношение на разнокоренна паронимия 21, а не на етимологично родство22, както е изтъквано от антропонимистите. Наложилият се комплексен подход към уточняването на семантичните и генетичните аспекти на антропонима Меглèна още веднъж сигнализира неизбежната понякога употреба на изследователски методи, съчетаващи похвати от различните езикови равнища. Някои от тези равнища на пръв поглед може да се окажат отдалечени, но всъщност да са вътрешно съотносими във функцията си на причина и следствие. И по този начин да бъдат поредният факт - потвърждение на аксиоматичната за езика характеристика, - той е система, а отношенията между елементите й изграждат неговата структура.
Библиография
Ангелова – Атанасова 2001: М. АнгеловаАтанасова. Личните имена у българите (1981-1990). ВТ, 2001

БЕР 1986: Български етимологичен речник, том III, С., 1986

Бояджиев 1981: Т. Бояджиев. Диалектите на българския език. – В. Българският език – език на 13-вековна държава. С.,1981

Бояджиев 1991: Т. Бояджиев. Българските говори в Западна (Беломорска) и Източна (Одринска) Тракия. С., 1991

Бояджиев, Куцаров, Пенчев 1998: Т. Бояджиев, Ив.Куцаров, Й. Пенчев. Съвременен български език. Фонетика, лексикология, словообразуване, морфология, синтаксис. С., 1998

Бояджиев 2002: Т. Бояджиев. Българска лексикология. С., 2002

Вайганд 1926: Г. Вайганд. Българските собствени имена. Произход и значение. С., 1926

Вайганд 1998: Г. Вайганд. Етнография на Македония. Превод от немски Ели Пипилева. С., 1998

Велчева 1972: Б. Велчева. За старобългарския еров преглас. – Български език, 1972, кн. 6

Велчева 2001 : Б. Велчева. Имало ли е в старобългарски редуцирани гласни и стегнати ерове?. –Във: В памет на Петър Динеков. Традиция, приемственост, новаторство. С., 2001

Велчева, Бояджиев 2005: Б. Велчева, А. Бояджиев. Веке/вече. Етимологична бележка. – В: Нэстъ ученикъ над учителемь своимъ. Сборник в чест на проф. дфн Иван Добрев, член-кореспондент на БАН и учител. С., 2005

Георгиев 1961: Вл. Георгиев. Езикът на “Български народни песни” от братя Миладинови. - Български език, 1961, кн. 5-6

Герджиков 1979: Г. Герджиков. Развитието на предната ерова гласна в българските говори. – В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. С., 1979

Граматика 1993: Граматика на старобългарския език. С.,1993

Давидов 1996: А. Давидов. Старобългарска лексикология. ВТ, 1996

Дачев 1997: М. Дачев. Семиотика на цвета в поетичния текст. С., 1997

Добрев 1987: Ив. Добрев. Старинни народни думи. С., 1987

Думев 1943: В. Думев. Воденският говор.Македонски преглед 1943, кн. 3

Дуриданов 1964: Ив. Дуриданов. Южнославянски успоредици в развоя на един топонимичен модел. - Език и литература, 1964, кн. 3

Единството 1978: Единството на българския език в миналото и днес. Отделен отпечатък от списание Български език, 1978, кн. 1

Заимов 1967: Й. Заимов. Заселване на българските славяни на Балканския полуостров. Проучване на жителските имена в българската топонимия. С., 1967

Иванов 1931: Й. Иванов. Български старини в Македония. С., 1931

Иванова, Радева 2005: Н. Иванова, П. Радева. Имената на българите. ВТ, 2005

Иванова-Мирчева 1979: Д. Иванова – Мирчева. Преносно значение на думата и преносимост на значението. - В: Помагало по българска лексикология. Съставил Хр.Първев. С., 1979

Иванова-Мирчева, Давидов 2001: Д. Иванова – Мирчева, А. Давидов. Малък речник на старобългарския език. ВТ, 2001

Иванова – Мирчева 2003: Д. Иванова – Мирчева. Българският книжовен език (IXX до XVIII в.). ВТ, 2003

Илчев 1969: Ст. Илчев. Речник на личните и фамилни имена у българите. С., 1969.

Иречек 1978: К. Иречек. История на българите. С., 1978

Калканова 2004: Т. Калканова. Популярно ли е твоето име? С., 2004

Керемидчиева 2005: Сл. Керемидчиева. Съдбата на едно българско говорно ядро в Солунско. –В: Littera scripta manet. Сборник в чест на 65-годишнината на проф. дфн Василка Радева. С., 2005

Ковачев 1987а: Н. Ковачев. Честотно-тълковен речник на личните имена у българите. С., 1987

Ковачев 1987б: Българска ономастика. С., 1987

Ковачев 1994: Свободен избор на лично име – норми и нормативност при именуването. –В: Състояние и проблеми на българската ономастика.Том 2. ВТ, 1994

Ковачев 1995: Честотно-етимологичен речник на личните имена. ВТ, 1995



Кондукторова–Вълканова 1982: Ан. Кондукторова – Вълканова. Начини за образуване на лични имена от славянски произход в съвременната българска антропонимия (автореферат). ВТ, 1982

Кочев 1987: Ив. Кочев. Старобългарските диалектни явления и понятието солунски говор.Български език, 1987, кн.3

Миладинови 2003: Д. Миладинов, К. Миладинов. Български народни песни. Книга 2. С., 2003



Милетич 1984: Л. Милетич. Единството на българския език в неговите наречия. –В: Помагало по българска диалектология. Съставил Тодор Бояджиев. С., 1984

Мирчев 1936: К. Мирчев. Неврокопският говор. – ГСУ, Историко-филологически факултет, кн. XXXII

Мирчев 1942: К. Мирчев. Гръцко-български речник и разговорник от 1876 г. из Южна Македония. – ГСУ, Историко-филологически факултет, кн. XXXVIII. Отделен отпечатък. С. , 1942

Мирчев 1978: К. Мирчев. Историческа граматика на българския език. С., 1978

Младенов 1936: К. Младенов. Областта Меглен. Историко-етнографски преглед и народностни борби. С., 1936

Радева 2001: В. Радева. Увод в ареалната лингвистика. С., 2001

Селищев 1918: А. М. Селищев. Очерки по македонской диалектологии. Казан, 1918

Селищев 1933: А. М. Селищев. Македонские кодики от XVI-XVII веков. Очерки по исторической этнографии и диалектологии Македонии. С., 1933

Стойков 1970: Ст. Стойков. Говорът на с. Мугла, Девинско. Известия на Института за български език, 1970, кн. XX.

Стойков 1993: Ст. Стойков. Българска диалектология. С., 1993

Тотоманова 2001: А.-М. Тотоманова. Из българската историческа фонетика.(Явления, свързани с изграждането на категорията твърдост-мекост на съгласните в българския език) С., 2001

Харалампиев 2001: Ив. Харалампиев. Историческа граматика на българския език.ВТ, 2001

Янев 2006: Б. Янев. Името като комуникация.(за интеркултурната същност на преномена). – В: Отвъд думите:превращенията на смисъла. Сборник с доклади от Националните конференции за студенти и докторанти, Пловдив, 2004 и 2005. Пв, 2006



1 Социалният план репрезентира езика като обществено явление, а етимологичния свързваме с потеклото и изконната семантика на корените, наричани и ядрени морфеми, срв.:”Едно от най-важните условия за убедителна етимология е установяването на изходна (или “дълбочинна”) семантика на определена коренна морфема” (Велчева, Бояджиев 2005:428).

2 За името като комуникация вж. у Б. Янев (Янев 2006).

3 Основно Г. Вайганд изтъква дължината на името, откъдето произтича и трудността в неговото произношение.

4 Според Ст. Илчев антропонимът Меглèна има своя деминутив Мегленчо (стр.326), видоизменените си варианти – Миглèна, от нея и мъжкородовата форма Миглен (стр.332), Мъглена (стр. 349).

5 Прави впечатление и фактът, че Н. Ковачев схваща Миглена (с успоредно мъжко име Миглен и умалително ж.р. Мигленка) като съкратено от Магдалена, но “свързано с мигльо” (пак там). Между Магдалена (Магдалини, Магдалыни, гр. ) и мигльо (стб.мьгн©ти ) обаче не съществува етимологична връзка.

6 Н. Иванова и П. Радева приемат, че Меглèна възниква на домашна почва, мотивирайки тезата си с исторически засвидетелстваните названия – Меглен (име на вятър), Меглия (географски район) , Меглинска епархия (духовно-административна единица от миналото).

7 “Мъглена, някога опасен вертеп на разбойници, допреди 20 години е била, също както и Дебър (Дибра), съвсем недостъпна и непозната. Тук в 54 села живеят българи, куцовласи и турци, почти всички фанатични мохамедани (…)” (Иречек 1978:55).

8 Привеждаме още един цитат от К. Иречек, който е показателен за старинността на тази област: “Цар Шишман I, основател на новата държава и родоначалник на новата династия, избрал за своя столица изпърво гр. Средец ( София), който още от римско време се смятал за пръв град в страната. Отпосле резиденцията била пренесена от Шишман или приемника му в Мъглен, Южна Македония, а оттам във Воден. Заедно със столицата местила се и резиденцията на западния български патриарх” (пак там, стр. 218).

9 Вж. у вече цитираните автори – Иванова–Мирчева, Давидов, Малък речник на старобългарския език, стр. 208.

10 Като използва въпросителната форма за синтактичен конструкт на своята статия – “Имало ли е в старобългарски редуцирани гласни и стегнати ерове?”, Б. Велчева представя някои тези за вокалната природа на еровете. Според нея а) “дистинктивен признак +/- редуцираност обаче няма, няма и признак +/- стегнатост, б) “ъ и ь са били кратки високи гласни”, в) “редуцирани гласни и стегнати ерове в старобългарски не е имало” и “понижаването на “силните ерове” (т.нар. “изясняване”) е процес, който предхожда “изпадането на слабите ерове” (подробности вж. у Велчева 2001:531-534).

11 Това заключение откриваме в описанието на неврокопския говор, където преходът на предната ерова гласна от коренната сричка в е, или т.нар. първична вокализация на стб. ь, “е съвсем редовно явление” (стр. 15).

Дори и в тракийските говори, характеризиращи се с “рефлекс гласна е във всички позиции”на стб. ь, мъглъ е сред формите изключения (Бояджиев 1991:44).



12 “Ако в основата на българското местно наименование в Югоизточна Македония М е г л е н трябва да поставим корен мьг- (мьгла, мьгленьскъ, мьглити – срв. заглавието на житието на Илариона Мъгленски от XIII в. пренесение моштемъ стго Илариwн© ¬епископ© Мьгленскаго), това ще бъде негли единственият случай, гдето в обсега на българския език е настанала първа вокализация в тоя корен” (стр. 19).

13 За К. Мирчев с еровете “това се е случвало, когато те са се намирали в начални срички”, а отпадането им би довело до “неудобни за изговор натрупвания на съгласни” (Мирчев 1978:124, вж. и Мирчев 1942:24), но в западните говори са регистрирани и форми с изпаднал слаб ер в структурни условия от типа на мьгла – “дно (дьно), мгла (мьгла), ткам, ткаем (тьк2), жнем, жнием (жьн2)” (Харалампиев 2001:51).

14 Коренната морфема мьгл- е и един случаите, където се е развила т.нар. вторична носовост – мънгла, например в архаичния говор на селата Сухо, Висока и Зарово, както и в речта на преселили се в Силистренко българи от югозападните диалектни зони. Появата на вторичната носова съгласна – м или н, Ив. Добрев обяснява с непоследователността в носовите рефлекси на стб. 2 и 1 в един и същ говор (вж. Добрев 1987:29). Изследователите са на мнение, че назализмът е сред “най-атрактивните черти” на заровско-височко-сушкия говор, който, от своя страна, влиза в състава на югоизточнобългарския солунски говор – говор с ”оригинална и неповторима граматична и лексикална система” и със статут на “база данни за историята на българския език” (Керемидчиева 2005:181). Според препоръката на Ив. Кочев “п о н я т и е т о за с о л у н с к и я г о в о р т р я б в а д а б ъ д е т ъ л к у в а н о в д в а с м и с ъ л а: т е с е н, отнасящ се до говора на град Солун и на съседните му села (по В. Облак), и ш и р о к, разбиран в духа на схващането на В. Ягич, като диалект, започващ от Солун и достигащ до Константинопол, на юг от Смолян” (Кочев 1987:171).

15 А.-М. Тотоманова лансира теза за две важни положения от историческата ни фонетика - пред континуанта “на малкия ер съгласната е била мека” и “независимо от начина на протичане на процесите, ясно е, че още в старобългарски пред ь са възникнали нови меки съгласни” (пак там, стр. 11-12).


16 Повей ми, повей, ветре Меглене,

по море силен, по поле ладен;

да ми оладиш бели аргати

по море силен, по гемиджии (Миладинови 2003:375).

17 Неморфологичните начини на словообразуване, единият от които е морфологично-синтактичният, вж. в описанието на Т. Бояджиев (Бояджиев 1998:270-273).

18 “В личноименната ни система разнообразяването и обогатяването на имената е вървяло по пътя на иметворчеството от домашни словообразувателни основи и афикси (елементи) по наши типове и модели (…)”(Ковачев 1994:35).

19 Единството на българския език е многократно доказвано. Още Любомир Милетич, един от стожерите на славянската филология у нас, през 1929 г. говори за “единството на българския език в неговите наречия”(Милетич 1984:20-30). (Библиографската отпратка към едноименната статия правим според нейното публикуване и в “Помагало по българска диалектология”.). По въпроса вж. също и езиковедската студия на екип от Института за български език при БАН – Единството на българския език в миналото и днес (1978).

20 Статистически показатели за честотността на двата антропонима и географския периметър на тяхното разпространение вж. у Н. Ковачев, Честотно-етимологичен речник на личните имена, съответно на стр. 342 за Меглена и стр. 348 за Миглена.

21 Спецификата на явлението вж. у Т. Бояджиев (Бояджиев 2002:123-131).

22 За разновидности на един антропоним са възприети Меглена и Миглена и от Н. Иванова и П. Радева ( цит. съч. 110).

Каталог: lingvclub slovo -> files -> 2010
2010 -> Лингвистичен клуб „Проф. Борис Симеонов
2010 -> Старинна домашна лексика от западнорупски говор, регистрирана в Търлиското евангелие
2010 -> Думи срещу догми” (20-21 май 2010 г., гр. Пловдив)
2010 -> В чешкия език през ХVІІ век
2010 -> Върху материали от “Пъленъ руско – български рэчникъ“ от 1914 г
2010 -> Борислав борисов
2010 -> Лингвистичен клуб „Проф. Борис Симеонов
2010 -> Наблюдения върху функционирането на трипредложни съчетания в съвременния български език


Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница