Опит за интегративен подход при някои аспекти от Науката за Сигурността Проф д-р Николай Слатински Тази студия е написана за изданието „Научни трудове”

България е ярък пример как повече от 20 години различните правителства са безпомощни да дадат верен отговор на секюритизиралия се проблем „корупция”. Те идват на власт, обещавайки да „пречупят гръбнака” на корупцията, но в края на тяхното управление и обективните критерии, и субективните усещания сочат, че корупцията не само не е намаляла, но е нараснала. Това ерозира вярата на хората в демокрацията, разкъсва социалната тъкан, поражда още по-силно разслоение в обществото и „отпушва” допълнителни канали за пряко и скрито влияние на олигархични и криминални структури върху управлението на страната.

Преодоляването и премахването на корупцията е идеална, отдалечена във времето и нереалистична цел. В същото време секюритизирането на корупцията изисква концепциите и практиките за нейното ограничаване и поставянето й под контрол да се превърнат в стратегически приоритет на политиката за национална сигурност. Това в голяма степен и с нарастваща неотложност важи за системата за национална сигурност, която отдавна се е превърнала в „сива зона” за перманентна корупция и в „експериментално поле”, където се изобретяват и тестват нови корупционни подходи и лоши практики на управление и контрол. Институциите от системата за национална сигурност, благодарение на постоянно заделяните за тях значителни ресурси, както и заради „пелената” от секретност и непрозрачност на вземаните решения, са генератори на злоупотреби с парите на данъкоплатците и натоварват обществото със скъпи проекти, покупки и разходи, които не произвеждат необходимата сигурност.

И така, какво имаме всъщност за разделението на традиционно и нетрадиционно по отношение на различните застрашаващи критични фактори.

Разделението на предизвикателствата, рисковете, опасностите и заплахите на традиционни и нетрадиционни трябва да бъде направено на базата на цялостен, комплексен и изчерпателен анализ и оценка на всички техни базисни характеристики, потенциали и способности за ескалация.

Като резултат от този анализ и оценка предизвикателствата, рисковете, опасностите и заплахите се разделят на два основни типа, на две основни категории:

♦ Тип 1, “традиционни”: стари, симетрични, ниска интензивност, количествени, засягащи, свързани със сигурността (security) предизвикателства, рискове, опасности, заплахи;

♦ Тип 2, “нетрадиционни”: нови, асиметрични, висока интензивност, качествени, насъщни, същностни за сигурността (секюритизирани, securitized) предизвикателства, рискове, опасности, заплахи.

В този смисъл една заплаха (същото може да се каже и за една опасност, за един риск, за едно предизвикателство) е традиционна, ако тя е стара (която е съществувала преди или се проявява сега по стария, познат начин); ако е симетрична; ако е с ниска интензивност; ако води до количествени промени; и ако създава проблеми, които засягат, свързани са със сигурността (т.е. са security problems).

Аналогично, една заплаха (същото може да се каже и за една опасност, за един риск, за едно предизвикателство) е нетрадиционна, ако тя е нова (която не е съществувала преди или се проявява сега по нов, коренно различен начин); ако е асиметрична; ако е с висока интензивност; ако води до качествени промени; и ако създава проблеми, които са насъщни, същностни за сигурността (т.е. са securitized problems).

И ако се върнем отново към проблема с Бежанската вълна, то я трябва да бъде разглеждана, да бъде адресирана, да бъде отнесена към съвременния политически контекст и само в този контекст ние ще можем да разберем какво в нейното проявление като нетрадиционен застрашаващ критичен фактор е ново, осъществява се като асиметрично, има висока интензивност, води до качествени промени и се превръща в секюритизиран проблем.
VII. Поглед напред: Обществото на предизвикателствата, Challenge society?

Ние постепенно навлизаме във Вълната на риска, Обществото на рисковете, Рисковото общество, Risk society. Трудно е да се каже колко дълъг ще бъде размахът на тази Вълна, докога ще бъдем в това Общество. Затова е в не малка степен съмнително всяко усилие да надзърнем напред в бъдещето и видим какво ни очаква на и зад хоризонта. То би могло да заприлича на гледане на кафе. И все пак си струва да опитаме, следвайки досегашната логика на разсъждения. Ако тя е вярна или поне ако в нея има точни аналитични попадения, защо да не очакваме при използването й като изходна база за прогнозиране и някои правилни изводи за характера на бъдещата вълна и на бъдещото Общество, а именно – Вълната на предизвикателството, Обществото на предизвикателствата, „Предизвикателственото” общество, Challenge society...

Нека припомним, че:

При заплахата ние реагираме, т.е. поведението ни е ре-активно и тогава, когато вече има проблем.

При опасността ние действаме превантивно, т.е. поведението ни е активно и тогава, когато проблемът е малък, за да не му позволим да стане голям проблем.

При риска ние трябва да имаме умения (способности) за ранно сигнализиране, т.е. поведението ни е про-активно и то преди проблемът да се появи, защото ако се появи дори като малък проблем, той много бързо ще стане голям проблем.

При предизвикателството ние трябва все повече да имаме умения (способности) за прогнозиране, т.е. трябва да предвиждаме и то така, че да бъде абсолютно невъзможно, да не съществува и най-малката вероятност проблемът да възникне.

◄ Да си припомним историята със саблезъбия тигър.

При реагирането забелязваме, че листата на дървото потрепват, преценяваме, че това е поради непосредствената заплаха от саблезъбия тигър и предприемаме действия – пускаме тетивата и изпращаме стрелата в тяхна посока.

При превенцията самият факт, че някъде наоколо броди саблезъб тигър се превръща в голяма опасност и затова не чакаме листата на дървото да потреперят, а на мястото, откъдето той може да мине и където може да се скрие, поставяме капан или изкопаваме добре замаскирана яма, та той да пропадне в нея.

При ранното сигнализиране възможността от нахлуване на саблезъб тигър в зоната ни на обитаване се възприема като много сериозен риск, така че ние трябва да анализираме и оценим откъде може да мине тигърът и да му попречим изобщо да навлезе в нашата зона на обитаване, а може и още докато е далеч от нас, извън тази зона, да организираме хайка за унищожаването му.

А какво да кажем за случая, когато ще трябва да се работи не със заплаха, опасност и риск, а с предизвикателство; когато няма да става дума за реагиране, превенция и ранно сигнализиране, а с прогнозиране? Може би нещо от рода на:

При прогнозирането трябва да бъде предотвратена, да не бъде допусната самата възможност от поява на саблезъб тигър дори далеч от нашата зона на обитаване, защото появи ли се някъде този тигър, макар и все още доста далеч, тази му потенциална поява се възприема като предизвикателство, способно да има разрушителни последици в случай, че той тръгне към нашата зона на обитаване, защото тогава вече ще бъде твърде късно – тигърът ще нахлуе стремително в нея, ще достигне изключително бързо до „нашето“ дърво и докато видим потрепващите листа, той ще се нахвърли на нас мигновено, без да успеем да реагираме. Разбира се, би могла да се окаже вярна и другата хипотеза – саблезъбият тигър изобщо да не си помисли да нахлува в нашата зона на обитаване, или дори да навлезе в нея, да не тръгне в нашата посока, че и да тръгне към нас, може да ни задмине или защото не ни е забелязал, или защото точно в момента не е гладен. Всичко опира до уменията (способностите) ни за прогнозиране.

◄ Да се върнем към другата злополучна история – с каубоя .

При реагирането каубоят бе много близо и представляваше непосредствена заплаха, затова трябваше да бъде застрелян.

При превенцията каубоят бе все още сравнително далеч, но поведението му (приближава се) го превръщаше в голяма опасност, затова трябваше да бъде застрелян.

При ранното сигнализиране каубоят бе много далеч на хоризонта, по-скоро някаква чертица, която прилича на каубой, но анализът и оценката на възможните му намерения и способности да причини вреда позволяваха да бъде възприет като много сериозен риск, затова трябваше да бъде застрелян. Друг е въпросът дали после нямаше да се окаже, че това не е бил каубой, а овчар, подпрян на гегата си...

А какво пък да кажем тук за случая, когато ще трябва да се работи не със заплаха, опасност и риск, а с предизвикателство; когато няма да става дума за реагиране, превенция и ранно сигнализиране, а с прогнозиране? Може би нещо от рода на:

При прогнозирането трябва да бъде предотвратена, да не бъде допусната самата възможност от поява на някого дори като чертица на хоризонта, и такава поява нека да е и на чертица, се възприема като предизвикателство, способно да има разрушителни последици, ако чертицата се окаже каубой, защото тогава вече ще бъде твърде късно – този каубой би имал, според предвижданията ни, свръхмодерно оръжие и способност да стреля с него безпогрешно. Така че времето от появата на чертицата на хоризонта до застрелването ни би било нищожно, практически нулево. Разбира се, ако тази чертица се окаже каубой с лоши намерения, със свръхмодерно оръжие и суперточна стрелба. Но преценката за това отново зависи от уменията (способностите) ни за прогнозиране.

◄ Нека сега поразсъждаваме над продължаването на анализа за язовирната стена и възможното бедствие, което би предизвикало нейното спукване.

При реагирането язовирната стена се е напукала и това представлява непосредствена заплаха, ето защо се предприемат спешни мерки за нейното укрепване.

При превенцията в язовирната стена се появява минимална пукнатина, но изводът, който правят експертите е, че това се превръща в голяма опасност, ето защо се вземат спешни мерки пукнатинката да не нараства, да се заздрави и дори да се премахне.

При ранното сигнализиране се отчита, че днес времето от напукването на язовирната стена до спукването й може да бъде изключително кратко и самата възможност да се появи дори най-малката пукнатина се възприема като много сериозен риск, ето защо трябва да се предвиди къде може да се напука тази стена и да се вземат мерки още преди да се е напукала - това означава да се мисли своевременно, от рано-рано, за да не се допусне появяване дори на нищожна пукнатинка в стената. Появи ли се тя, за нула време, за експлозивно кратко време може да прерасне в опасна пукнатина, която практически веднага да спука стената и да причини на населението, живеещо надолу от язовира, огромна човешка трагедия…

Отново възниква въпросът – а какво да кажем за случая, когато ще трябва да се работи не със заплаха, опасност и риск, а с предизвикателство; когато няма да става дума за реагиране, превенция и ранно сигнализиране, а с прогнозиране? Може би нещо от рода на:

При прогнозирането трябва да бъде проектирана и построена такава язовирна стена, при която да бъде предотвратена, да не бъде допусната самата възможност от поява на каквато и да било, дори невидими пукнатинка, като всяка хипотетична, било то мили-мили-микронна пукнатинка се възприема като предизвикателство, способно да има разрушителни последици, ако подобна пукнатинка се появи, защото тя моментално би се разраснала и би могла да доведе до мигновено спукване на стената. Разбира се, презастраховките в проектирането и построяването на стената могат да се окажат прекалени и да доведат до огромен и ненужен преразход на време, средства и работна ръка, предвид всички условия на средата, климата, количеството вода и т.н. Но тук всичко опира все до същото - от уменията (способностите) ни за прогнозиране.

◄ От нашите (пак ще кажа – само на пръв поглед) хипотетични случаи като илюстративни примери остана само най-тясно свързаният с действително събитие казус – за алергичния шок на едно бебе.

При реагирането по телцето на бебето се появяват множество червени пъпчици, показващи непосредствена заплаха от наличието на алергия и затова се предприемат мерки за лекуването на детето.

При превенцията на телцето на бебето се появява червена пъпчица, която се превръща в голяма опасност от алергия и затова се предприемат спешни мерки за лекуването на детето, за да не избухне алергия.

При ранното сигнализиране самата възможност от евентуална поява на алергия се възприема като много сериозен риск и затова именно трябва да се мисли от рано-рано, много преди - ако родителите на бебето са алергични, значи още преди да се е родило бебето, трябва да се вземат максимални мерки ( хранене на майката, пелени, памперси, кремове за мазане и т.н.), за да не се създаде и минимална възможност за появяване и на едно-едничко алергично петънце по кожата, защото появи ли се то, за експлозивно кратко време ще прерасне в алергичен шок!

И отново, и отново трябва да разсъждаваме над въпроса – а какво да кажем за случая, когато ще трябва да се работи не със заплаха, опасност и риск, а с предизвикателство; когато няма да става дума за реагиране, превенция и ранно сигнализиране, а с прогнозиране? Може би нещо от рода на:

При прогнозирането трябва да бъде предотвратена, да не бъде допусната самата възможност от поява на каквато и да склонност, предразположеност на бебето към алергия, защото даже най-слабата, най-хипотетичната подобна склонност, такава предразположеност не може да се възприема по друг начин, освен като предизвикателство, способно да има разрушителни последици, понеже възникне ли склонността, предразположеността, дори тя да е с нищожна на теория вероятност, то в един момент тежкият, животозастрашаващ алергичен шок на бебето е абсолютно гарантиран и може наистина да се стигне до фатален изход.

Това логично навежда на мисълта, че ще се налагат (не само биха могли да се налагат, а може направо да се каже – налагат се и за някои болести вече се правят) предварителни анализи на родителите и евентуално за някои двойки може да се препоръча като твърде и твърде нежелателно създаването от тях на дете, поради застрашеността на живота му от крайно деструктивни, опасни алергии. И за сетен път трябва да кажем следното - разбира се, подобна присъда над двойката млади хора може да се окаже прекалена, да разруши брака им или връзката им завинаги, но, едно голямо НО - преценката за това все така зависи от уменията (способностите) ни за прогнозиране.

Ето оттук можем да продължим медицинската аналогия и терминология, защото това би ни позволило да „напипаме“ някои черти на утрешното Challenge society, Обществото на предизвикателствата, „Предизвикателственото“ общество.

Медицината^XXIV е изключително благодатна за примери в тази насока. Поради ред причини (все пак тя се занимава с най-съкровеното, най-ценното у хората – здравето), медицината върви много напред в сравнение с други науки, развитието е изпреварващо, в нея се инвестират колосални средства и откритията, новите технологии, новите подходи, новите инструменти като че постоянно надникват в утрешния ден, в близкото и защо не – в по-далечното бъдеще. Не напразно, в частност, самото понятие „ранно сигнализиране” идва от медицината (и от електротехниката, налага се да добавим).

Както казахме преди малко, по-рано медицината лекуваше, реагираше на болестите. И ако някое дете се роди с тежка генетична увреденост и от един момент нататък последиците стават видни и значими, то тогава започваше реагирането (условно – Вълната на безопасността, Обществото на заплахите, Threat society, „Заплаховото“ общество), т.е. това, което се предприемаше десетилетия, защо не столетия, а и почти съвсем доскоро – правеха се опити за лекуване, за удължаване на живота, за облекчаване на болките, за намаляване на страданията.

Постепенно медицината започна да се ориентира към превенцията (условно – Вълната на сигурността, Обществото на опасностите, Danger society, „Опасностното“ общество). Можеше да се направят нужните изследвания на новороденото бебе или в най-ранна детска възраст и като се установи тежката генетична увреденост, започваше полагане на усилия да не се даде на болестта да се развие бързо и в най-тежката си форма, да се забавя нейното ескалиране, да се повишат шансовете на човека за порастване и поне някаква социална реализация, да му се помогне да живее колкото се може по-дълго като сравнително здрав и относително по-малко скован от предопределената му болест.

След това медицината се ориентира към ранното сигнализиране (условно – Вълната на риска, Обществото на рисковете, Risk society, Рисковото общество) – още в началната фаза (ранните седмици) на бременността се прави анализ на ембриона (най-често) или на (вече) фетуса^XXV и може да се установи евентуалната му тежка генетична увреденост, да се каже на родителите, че ако детето се роди (при някои болести, които са полово предопределени, т.е. свързани са с пола – ако е от даден пол), то е възможно от определена възраст с вероятност, например 70% или въобще 100% то да развие някаква коварна болест. И родителите преценяват дали да се направи аборт или да се роди това дете (тук навлизаме в дебрите на хуманитарното медицинско право и хуманните, в смисъл биоетични аспекти на медицината).

Работата е там, че нещата могат да протичат и все повече протичат в духа на гореприведената терминология на Рисковото общество – ако ембрионът/фетусът е тежко генетично увреден и детето се роди, то с много висока степен на вероятност предразположеността към коварната (много трудно лечимата или нелечимата) болест ще се развие тъкмо в тази коварна болест и на този процес вече е изключително сложно да се въздейства. А животът на детето и още повече на неговите родители се превръща в страдание, мъчение и ад.

И ето, че можем да си зададем въпросът – а какво в координатната система на медицинската аналогия и терминология е прогнозирането (условно – Вълната на предизвикателството, Обществото на предизвикателствата, Challenge society, „Предизвикателственото“ общество)?

Досега бе уточнено следното:

• А защо тогава не предположим, че в бъдещата Вълна на предизвикателството, в бъдещото Общество на предизвикателствата, което е може би все още далеч (пита се, обаче – колко далеч и дали то вече не е започнало или поне не започва ли то в наши дни?), ние ще се намираме на още по-предна от ранното сигнализиране фаза, която аз в този текст наричам прогнозиране^XXVI, и тогава медицината може би ще се стреми да бъде предотвратена, да не бъде допусната самата възможност от поява, от възникване на зародиш, за който може да има вероятност при раждането му да се развие коварна (много трудно лечима или нелечима) болест; т.е. медицината ще се стреми да бъде предотвратена, да не бъде допусната самата възможност от поява, от възникване на зародиш с тежка генетична увреденост, с обричащ човека, който може да се роди от този зародиш, фатален генен/генетичен дефект.

Ако следваме тази линия на разсъждения, то защо да не си представим в едно далечно (колко далечно, все пак и дали то вече не е започнало или поне не започва ли то в наши дни?) бъдеще, че:

Когато се запознават двама млади и в тях се появява любовна тръпка, която ги тласка един към друг с намерения да се обвържат в семейство или да създадат деца, първото, което те ще трябва да направят ще бъде да сравнят генетичните си карти (т.е. предполага се, че всеки човек ще носи със себе си индивидуална генетична карта, карта на неговите гени, на неговата ДНК или ще има тази информация записана в личната му карта) и така да установят тяхната – на гените им съвместимост!?

И ако тази съвместимост е под даден критичен минимум, то те ще бъдат посъветвани или сами ще знаят, че това се налага като неподлежаща на обжалване присъда:

Да се откажат от по-нататъшни отношения и продължаване на връзката, защото при тяхната под критичния минимум генна съвместимост вероятността в зародиша, плод на тяхната любов, да има тежка генетична увреденост, ще бъде по-висока от допустимата и е изключително вероятно детето, което те ще родят, да развие определена коварна и обричаща го на кратък и-или непълноценен живот болест…
Допълнително „медицинско” пояснение^XXVII.

Тук аз говоря за медицината въобще, като цяло. А примерите са всъщност от областта на медицинската генетика. Веднага ще кажа, че не споделям напълно „генния” фундаментализъм на Ричард Докинс^XXVIII – публицистът-неодарвинист, който понякога сякаш се мисли за прероден Чарлз Дарвин и дори за задминал го по слава (несъмнено обаче го е задминал по броя на публикуваните книги и още повече, по техния тираж). Според Докинс еволюцията е непрекъсната, безкомпромисна и безмилостна борба между гените, а ние сме само „машини за оцеляване – роботизирани транспортни средства, сляпо програмирани да съхраняват егоистичните молекули, известни под названието гени“²⁰. При все това, на чисто интуитивно ниво и като начин, по който аз конструирам своя смисъл, представа и образ за света, наистина смятам, че огромната част от нашите болести (е, добре, бих отстъпил малко – голямата част или поне повечето от тях) се дължат на проблеми и „повреди”, вродени или придобити, наследени или след мутации, във, на и при гените ни.

Генетиката и развиващата се стремително, направо стремглаво медицинска генетика, се базират на несъмнено великите, безспорно епохални открития на Грегор Мендел през 60-те години на 19 в. и още повече - на „откриването” на самия Мендел от трима, независими един от друг учени в самото начало на 20 в.^XXIX За тези си открития, за формулираните от него закони на генетиката, Мендел е смятан от абсолютно всички за Баща на генетиката.

Медицината, сега говорим за медицинската генетика се е развила от времето на Мендел изключително много. Прогнозирането, за което пиша, вече се прави и то със сериозни, понякога решаващи успехи.

Това, за което стана дума – доказването чрез генетичен анализ, че един плод е генетично увреден и в него ще се развие определена болест, започва да се превръща в „нормална”, твърде често приложима практика. Но - в духа на нашите разсъждения - все по-често се отива и (поне) една стъпка по-напред, т.е. по-рано. На базата на генната картина на родителите или на пряко свързани с човека (с бебето, със зародиша, дори с евентуалното бъдещо, още незаченато дете) хора в неговия род, може да прогнозира (или открие) потенциална предразположеност към сериозна, тежка или коварна болест. Световно известен е случаят със знаменитата Анджелина Джоли^XXX, една от най-красивите жени на планетата, която оперативно си премахна и двете гърди, макар че е напълно здрава, поради тежка наследствена обремененост и изключително висок риск за развитие на болестта, защото е доказан носител на увредения ген, от който е починала майка й. Ето ви „спомен от бъдещето”, от предстоящото да настъпи Общество на предизвикателствата – да бъде абсолютно невъзможно, да не съществува и най-малката вероятност, да не се допуска по никакъв начин и на никаква цена да се създават условия за възникване на този коварен рак, защото той може да се развие във времето и да доведе до разрушителни (фатални) последици. Разбира се, съществува възможността ракът да не се развие и така да се окаже, че отстраняването на гърдите е било прекалено силен „отговор” на предизвикателството, но то е винаги така във Вълната на предизвикателството, в Обществото на предизвикателствата, в Challenge society. Всичко опира до наличните ни към дадения момент умения (способности) за прогнозиране.

Макар и с не толкова драстични мерки и решения, не са малко онези просветени хора, които знаейки и съзнавайки риска от някаква своя генетична увреденост, редовно си правят изследвания, за да „хванат“ на възможно най-ранната фаза появата на болестта, т.е. действат на практика на ръба на Обществото на рисковете и Обществото на предизвикателствата, на Risk and Challenge societies, макар и в известна степен намирайки се по-често откъм „рисковата”, а не „предизвикателствената” страна: ако са жени, например, правят си периодично ехография или мамография (ала тя е рентгенов метод и е свързана с облъчване и при млади жени все пак не е оправдано нейното използване, при положение, че има далеч по-безвреден метод), изследвания на туморни маркери и т.н.

Дефектни, увредени гени са причинители не само на рака, а и на още редица относително по-леки или не по-малко тежки заболявания – диабет, астма, множествена склероза и др. Чрез генетичния анализ може да се открие предразположеността към съответната болест или нейното наличие на възможно най-ранна фаза. Нещо повече – на база на генетичния анализ на най-близките роднини (преди всичко родители, баби и дядовци, дори братя и сестри) е възможно да се прави прогнозиране за предразположеността (това означава известна вероятност за поява на тази болест) или за гарантираното заболяване (поне твърде висока вероятност за заболяване) и да се направи аборт (да кажем при полово предопределени, т.е. свързани с определен пол болести, когато, например, при момче е 100% сигурно, че то ще страда от дадената болест), т.е. действие тип „Общество на рисковете” или изобщо да не се допусне зачеването на дете, т.е. действие тип „Общество на предизвикателствата”.

Още нещо особено важно (впрочем, можем тук да си спомним за филма „Гатака”^XXXI).

Бе казано току-що, че повечето от действията в съвременната медицина (по-точно – в медицинската генетика), макар и на ръба на Обществото на рисковете и Обществото на предизвикателствата, на Risk and Challenge societies, са по-често откъм „рисковата”, а не „предизвикателствената” страна. Но инвестирането на колосални средства в най-авангардната медицина и въобще бурното развитие на съвременната медицина, позволяват преминаването (и оставането!) все повече от другата страна на този ръб, откъм „предизвикателствената” страна. А именно:

Напредват със сякаш невъобразима степен технологиите на генното инженерство, създават се лекарства за въздействие върху и промяна на гените. И това може да издигне на качествено нов етап самия арсенал от действия, които аз обозначавам тук като прогнозиране, говорейки за надникването във Вълната на предизвикателството, Обществото на предизвикателствата, „Предизвикателственото” общество, Challenge society – т.е. когато всички усилия ще бъдат насочени към това да бъде абсолютно невъзможно, да не съществува и най-малката вероятност, да не се допуска по никакъв начин и на никаква цена да се създават условия за възникване на застрашаващ деструктивен фактор, т.е. в случая на болест, защото тя може да се развие във времето и да доведе до разрушителни (фатални) последици. Разбира се, съществува възможността застрашаващия, т.е. в случая болестта да не се развие, даже да не настъпи и така да се окаже, че предприетите радикални мерки са били прекалено силно предозирани, да се сторят даже излишни, но то, както на няколко пъти се каза е винаги така във Вълната на предизвикателството, в Обществото на предизвикателствата, в Challenge society, защото всичко зависи неизменно от същото – от уменията (способностите ни за прогнозиране.

Понеже медицината ни предоставя уникална възможност да видим как може да изглежда това неизбежно предстоящо ни Challenge society, ще допълня тези си „медицински” разсъждения с още малко данни за отношението на медицината към вродените генетични дефекти, за да стане още по-ясно, че когато иде реч за това, което аз назовавам тук прогнозиране, то не може да се говори само за бъдещето, а трябва да се вгледаме и в настоящето, в нашата действителност, в съвременната медицина.

Ето един съвсем реален пример за това как като развитие във времето процедира медицината по отношение на бебетата със Синдром на Даун (Down syndrome)^XXXII.

Ранно сигнализиране: Сега какво се прави? На абсолютно всяка майка, която се регистрира и си следи бременността, се прави на ранен етап един абсолютно безопасен тест, на базата на нивáта на някои вещества в кръвта й (скрининг^XXXIII). В зависимост от кръвните изследвания, възрастта й и ехографията на фетуса, се изчислява в проценти шансът плодът да има Синдром на Даун. Ако този е много висок, на майката се предлага допълнителен инвазивен тест (той крие риск от спонтанен аборт), с който се взимат клетки от плода (от околоплодната течност), изследват се и се доказва със сигурност дали плодът има или не Синдром на Даун. Тогава майката има възможност да абортира по медицински показания, което избират около 92% от жените в Европа, но „само” около 70% в САЩ (там явно по религиозни подбуди).

Оттук би могло да се направи изводът, че прогнозирането е приложимо като комплекс от действия към този момент само за заболявания, при които има унаследяване. Т.е. те възникват само ако детето получи дефектен ген от единия или от двамата си родители, а не възникват случайно първично при детето. Един такъв пример е Болестта на Хънтингтън (Huntington disease)^XXXIV, което е много тежко генетично заболяване. При това заболяване човекът изглежда и е напълно здрав до един момент, след което още на млада възраст развива заболяването и деградира тотално психически и физически в рамките на няколко години с много специфични неврологични симптоми. То е често срещано в Америка. И понеже се предава доминантно и ако единият родител е с този ген, то съществува 50% шанс за детето му да се разболее. Има много семейства, в които се знае, че притежават този ген и те се изследват за заболяването за заболяването. Днес вече реално се прилага в някои клиники освен ранно сигнализиране (да се открие по време на бременността и да се терминира, т.е. прекъсне бременността) и прогнозиране по следния начин: вместо класическото оплождане, се прави оплождане ин витро^XXXV, правят се няколко ембриончета и още на етап клетка или няколко клетки те се тестват за заболяването, след което само здрав/и ембрион/и се вкарват в майката, за да се развие бременност.

Отново да обърна внимание – това се случва вече реално в някои страни, за да се избегнат определени заболявания. На тази база, например, се селектират (макар и не съвсем законно) при ин витро оплождане бебета с желан пол. В Индия масово си имплантират момченца чрез ин витро. Изборът на пол в някои случаи може да изключи риска от развитие на някое генетично заболяване, когато се знае, че то е полово свързано (примерно хемофилия^XXXVI - боледуват само момченца) и това също се прави.

Само въпрос на време е подобна селекция да може да се прави и за други гени – например, (както бе казано по-горе) склонност към развитие на определен вид рак (има известни няколко гена вече, увеличаващи многократно риска от рак на гърдата); гени, предразполагащи към напълняване, оплешивяване, зависимости и какво ли още не. А още по-напред в бъдещето е възможността, също спомената по-горе, да се комбинират и съшиват гените на родителите, за да се получи оптимална комбинация. Или дори може би някой ден да се избира от безброй комбинации от гени и да се моделира всичко в бъдещето дете от цвета на косата до ръста и пр.

Мисля, че имам правото да твърдя, че макар в някои принципни детайли моите разсъждения за утрешното Challenge society да не изглеждат в достатъчна степен обосновани, те, на практика, с необходимата аргументационна сила подкрепят основната ми теза.

Както вече подчертах, аз не напразно давам за пример медицината - тя наистина е най-напред в човешкия прогрес; пак ще кажа – именно медицината (заедно с електротехниката) е родила и термина ранно сигнализиране, тя вече и даже тя най-вече прави прогнозиране.

И още нещо, като бивш математик (и дори доктор по математика), мога да допусна хипотезата, че с развитието на науката и медицината, случайните комбинации и произволните мутации ще могат да се оценяват по вероятност на осъществяване и така да се предположи (с приемлива степен на вероятност) тяхното възникване, колкото и на първо време, поне към днешна дата, тези случайни комбинации и произволни мутации да изглеждат твърде случайни и твърде произволни, да ни се струват неопределими, непредвидими и непобедими.

С несъвършените си „сетива” за прогнозиране (а те ще си останат поне в някаква степен несъвършени дори в утрешното Challenge society, макар че развитието им ще продължи и ще бъде издигнато до нови висоти), т.е. с не достатъчно ефективните ни умения (способности) за прогнозиране (а те ще си останат поне в някаква степен не достатъчно ефективни, макар че нарастването на тяхната ефективност ще продължи и ще бъде издигната до нови висоти), ние можем да бъдем подведени, да подведем хората, институциите, обществата, държавите, които зависят от нашите „сетива” за прогнозиране, от нашите умения (способности) за прогнозиране...