Опит за интегративен подход при някои аспекти от Науката за Сигурността Проф д-р Николай Слатински Тази студия е написана за изданието „Научни трудове”

Може, например, да се попречи на напълно безопасна за създаване на деца двойка да се оженят, ако:

Подобна хипотетична, а на практика - напълно реална ситуация, наистина е възможна и при реализирането й ще излезе, че нашето усилие да предотвратим едно нещастие може само по себе си да донесе нещастие. Въобще, пораждането от наша страна и при наша намеса на проблеми, с които се занимава биоетиката, при всички случаи означава, че ние се докосваме до сфери, които винаги са се смятали за подконтролни само на Бог, т.е. ние така се набъркваме по един или друг в работата на Бога или поне „пипаме“ там, където е спорно имаме ли право да „пипаме“.

Но пък ще кажа следното – да, предизвикателството се прогнозира, рискът се ранно сигнализира, при опасността се превентира, при заплахата се реагира, обаче тук няма и не е имало, пък и не може да има автоматизъм, задължителност, неотменима принуда. Винаги остава свободната воля на хората да се съобразят ли с това реагиране, с това превентиране, с това ранно сигнализиране, с това прогнозиране или не. Хората, когато става дума за плодовете на тяхната любов, са тези, които ще решават – дали да следват пътя на любовта си с всичките предизвикателства, рискове, опасности и заплахи, или на даден момент да се спрат и да не продължат нататък, защото могат да приклекнат под тежестта на изпитанията.
Но да се върнем сега върху хипотезата ни за индивидуалната (персоналната, личната) генетична карта, която макар и да звучи сега за някои в областта на научната фантастика, започва, както се видя от нашите „медицински” разсъждения, постепенно да се превръща още сега, още днес във факт от нашата действителност. Тя би могла да ни послужи за ключ към разбирането на предстоящото да дойде на смяната на Risk society (Рисковото общество) в по-далечно (или не толкова далечно) бъдеще Challenge society (т.е. „Предизвикателственото“ общество, Обществото на предизвикателствата, Вълната на предизвикателството).

В бъдещото и неизбежно като етап от развитието ни, Challenge society (Обществото на предизвикателствата), т.е. във Вълната на предизвикателството, понятието (категорията) „предизвикателство“ ще измести понятието (категорията) „риск“ като основна в Науката за Сигурността, точно както в днешно време понятието (категорията) „риск“ измества понятието (категорията) „сигурност“ при настъпването на Вълната на риска, идваща на смяна на Вълната на сигурността.

В Обществото на предизвикателствата ключовата дума е прогнозиране. При отговарянето на предизвикателствата системата трябва да се стреми към предотвратяване в зародиш на потенциални разрушителни последици от все още отдалечени във времето възможни алтернативни развития на процесите и изграждане на способности за прогнозиране, за да може да осъществява ефективно цялостно, системно предвиждане, основано на стратегическо проектиране, сценарийно планиране и дългосрочно поведение, на базата на което тя да повишава значително вероятността за даване на позитивен отговор на възможните предизвикателства.

Тъй-като:

Ако отговорът на предизвикателството е погрешен (неадекватен), то ползите (позитивните последици) се минимизират, а щетите (негативните последици) се максимизират, като при това материализиралото се (осъществило се) предизвикателство много бързо може да се превърне в риск, който, от своя страна, много по-бързо може да се материализира (да се осъществи) и да се превърне в опасност, а тя, съответно още по-бързо може да се материализира (да се осъществи) и да се превърне в заплаха, в резултат на което „изпуснатото“ предизвикателство да доведе до разрушителни последици,

То:

В нашите примери, да припомним, гореказаното означаваше:

Накрая на тези разсъждения, обаче, трябва да обърна внимание на нещо, което има, според мен, много дълбоки и, бих казал, драматични измерения и отражения, свързани с хуманни, ценностни, идентичностни, цивилизационни, а по-кратко – с най-човешки предизвикателства когато говорим именно за Обществото на предизвикателствата.

Докъде може да стигне нашият стремеж да се предпазим от всичко, да се защитим от всичко, да предотвратим всичко? Какви са пределите и какъв е смисълът животът ни да минава в непрекъснато полагане на максимални, извънредни, титанични усилия „да направим абсолютно невъзможно, да не съществува и най-малката вероятност, да не се допуска по никакъв начин и на никаква цена да се създават условия за възникване“?

Няма ли непрекъснатото полагане на подобни усилия да измести безценните истини и прелести на нашия живот, самото то да стане, самите тези усилия да станат нашия живот? Какво е животът без предизвикателства, какво е животът, в който не можем да мислим за нищо друго, освен да премахваме, да отстраняваме всяка причина и повод за страх, опасение, притеснение, огорчение? Как ще разберем великата красота на гората, ако не отиваме в нея защото ни е страх от мечки? Как ще разберем великата красота на любовта, ако робуваме на сляпата воля на гените и техните случайни комбинации? Как ще разберем великата сила на родителството, ако го превърнем в разумна селекция на желани, удобни, приятни или просто модерни предварително зададени черти на детето.

Аз съм убеден, че животът е много по-красив и по-пълноценен когато в него има, а не когато няма предизвикателства! Независимо от възможните последици от тях…
VIII. Заключителни думи.

Терористичната агресия срещу Европа трябва да ни направи още повече европейци. Кървавите атаки в Париж не са само удар върху душата и тялото на Франция. Кървавите атаки в Брюксел не са само удар върху душата и тялото на Белгия. Това са удари върху душата и тялото на Европа. Само който не разбира това, може да злорадства по адрес на Европа и да обвинява и проклина с антиевропейска злъч.

Нападнаха Европа за всичко това, което тя е и за всичко, което тя прави.

Вярно е, има неща в Европа, които могат да бъдат по-добри, както и сред това, което Европа прави, има неща, които може да прави по-добре.

Но ние след такива удари трябва да бъдем не по-малко, а повече европейци.

Също така, ние трябва да осъзнаем това, за което съвременната Наука за Сигурността отдавна говори, за което стана дума и в този текст:

Ние сме във Вълната на риска, в Обществото на рисковете, в Рисковото общество. Все повече ще преминаваме от една извънредност и анормалност към друга. Извън-редността е новата редност, във-редност; а-нормалността, не-нормалността е новата нормалност. Ето защо е необходимо не да реагираме когато бедата се случи, не дори и да мислим за превенция, при която не даваме на малката беда да стане голяма, а да действаме с ранно сигнализиране – да не позволяваме въобще на бедата да ни изпревари и да ни свари неподготвени, да не й разрешим да възникне.

В Рисковото общество всеки изпуснат риск се развива твърде бързо във времето и пространството. В Рисковото общество от напукването на стената до спукването й може да има няколко милисекунди. И ние не можем вече да укрепваме пукнатината, не можем да се мъчим да не допускаме малката пукнатинка да стане голяма пукнатина, а трябва да не позволяваме стената да се напука дори микроскопично. Напука ли се дори на милимикрон, тя може за милисекунда да се спука и пороят да ни отвлече.

В Рисковото общество се нуждаем от качествено различно мислене, от качествено различно отношение към бедите – като се научим да не изпадаме в паника и ужас, да не се разпадаме на атоми и подплашени стада, а да се мобилизираме, да се обединяваме, да се сплотяваме, да нарастваме нашата солидарност.

Рисковото общество е общество на мобилизационната, трансформационната сигурност, когато са нужни екстремна мобилизация и сериозни трансформации, за да продължим да бъдем в сигурност.

Рисковото общество налага качествено различен подход към сигурността, то борави с коренно различна терминология – ранно сигнализиране, диагностика на уязвимостите, анализ на критичностите, преприоритизиране на ресурсите и др.

Рисковото общество изисква много по-развита като мрежова организация система за национална сигурност с много повече децентрализация за сметка на централизацията и координация за сметка на командването.

Рисковото общество изисква и инвестиции: в т.нар. рискови противодействия; във first responders – първите реагиращи; в полицията; в специалните служби.

Войната с тероризма не се води само с армия и специални части, а и с полиция и специални служби и тежко и горко на държава, която не инвестира във и занемарява и първите, и вторите, и третите, и четвъртите!

Така ще бъде и това ни чака. И ние като обща и единна Европа сме призвани и призовани да устоим – като минимизираме дефектите, слабостите, недъзите, заблудите и грешките си и като максимизираме силните си страни, ценностите, принципите, нормите, стандартите и верните си ходове.

В тези си усилия не сме обречени. Нищо, че ако човек слуша какво коментира значителна част от обществото ни, с тревога може да си зададе въпроса – а то живо ли е нашето общество или само се прави на такова? Защото едно живо и жизнено общество трябва да реагира много по-мъдро, по-състрадателно, по-смело и по-европейски.

Ние, европейците – и наистина европейците, и не съвсем европейците – живеем в много сложен свят. Преди може да се каже, че различията с останалия свят и особено с неразвития свят бяха основно количествени, т.е. ние бяхме много по-подредени, по-нормални, по-развити, по-богати, по-демократични, по-доволни и по-самодоволни.

Сега обаче разликите станаха от количествени в качествени. Ние не просто и не само сме „по“, ние живеем (заживяваме) в коренно различно общество, което е:

→ глобализирано;

→ мрежово;

→ рисково;

→ постмодерно.

Другите, значителна част от останалия свят и особено в неразвитата му част, продължават да живеят в предишното измерение на съществуването:

Ние, европейците сме отвикнали от Страха, загубили сме сетивата си за живеене в Страх и самата мисъл за него ни плаши, боим се от Страха и още повече от Страха от самия Страх. И тук ни е слабото място, тук е нашата уязвимост. Защото другите живеят със Страха, той е част от съществуването им, те го имат в огромни количества и са готови да го експортират към нас, тъй-като отлично знаят, че той ще проработи и ние ще загубим ума и дума пред лицето на Страха. Те са толкова успешни в производството на Страх, защото живеят в условия, в които човечеството винаги, с изключение на последните петдесетина години, е живяло, живяло е винаги и Страхът е бил другото име на Живота. Човекът е Страхуващо се същество - Homo timens^XXXVIII.

Човешката история е непрекъснато съжителство със Страха. Тя се движи в посоката на елиминиране на Страха. Ние вече навлязохме в обществото на бързото елиминиране на Страха, но край нас е пълно с производители на Страх и те не се интересуват от това – колко много ни се иска да живеем без Страха. Те напипаха това ни слабо място и с жестока перфидност се възползват от него...

Ние, европейците навлязохме в обществото, което не иска да абсолютизира сигурността, защото знае, че заедно с нея има много други ценности – Свободата, Демокрацията, Човешките права, Правото на лично щастие, Правото на качество на живота и др. Ние дадохме на скрап всички Златни клетки на Сигурността или ги претопихме в монети, пендари и колиета, и се стремяхме извън клетката да намерим баланса между Свобода и Сигурност, чието Златно сечение прави човека истински активен и креативен, и необходимо сигурен, и достатъчно свободен.

Но другите, различните, изоставащите от нас живеят в своя до-Свят, те все още са замесени от различно тесто, не разчитат на Свободата, а я мислят за Свободия и затова я ненавиждат. И те напипаха тук друго наше слабо място – че извън клетката може да се живее нормално и съзидателно, само ако няма грабливи птици, хищни котараци, деца, стрелящи с прашки и злосторници, дошли от мрака на садистичните си подсъзнания.

Ето как се появява у нас желанието за връщане в Златните клетки на Сигурността, но клетките ги няма, ние сме ги дали за скрап или сме ги претопили в монети, пендари и колиета. И затова започнахме да се паникьосваме, да искаме да се скрием на сигурно, а да няма къде.

Ние, европейците дадохме воля на постмодерността си, на сърфирането между роли, избори, идентичности и потребности, свикнахме ин-дивидът (т.е. „неделим“) да стане дивид, (т.е. „делим“), дори мулти-дивид, приехме твърде спокойно приближаването на края на големите Наративи, на големите Разкази – Държава, Религия, Идеология, Наука, Сигурност и др., вече не ни се иска да се жертваме и да умираме за Големите Идеи – Отечество, Свобода, Бъдеще и др. Но онези, различните от нас наистина са коренно различни и тук напипаха може би най-слабото ни място. Защото те са готови да умират за други Големи Идеи или има кой да ги прати, като им заповяда, като ги убеди или като ги манипулира – да мрат за тези Големи Идеи. Домодерността и още повече До-обществеността (До-обществото) тук е страшна, понеже е безразсъдна, суицидна, фанатична, брутална, жестока. Докато ние сме вече много фини, деликатни, изтънчени, без щитове и защитни доспехи, без черупки и коруби на душите си, на домовете си, а все повече и на градовете и държавите си.

И накрая, ние, европейците допуснахме при нас, в Европа, да сработи закодираният в демократичните ни принципи хипотетичен капан и сами се хванахме в него. Ние започнахме да мислим, че една ценност или я има, или я няма. Или е в пълна мяра, или изобщо не е ценност. Т.е. толерантността, свободата, либерализмът, демокрацията, човешките права и свързаните с тях техни ценностни посестрими, или са в пълна мяра, или ние ги предаваме и продаваме, загърбваме и обезличаваме.

А всъщност за тези ценности няма две опции, две крайности – нула и безкрайност, нищо или всичко, липса и безкрайно много. Има само „много“, като въпросът е колко „много“ да бъде това „много“ – колко много толерантност, колко много свобода, колко много либерализъм, колко много демокрация, колко много човешки права и т.н., за да бъдем съвременно, истинско, пълноценно, навлязло в 21 век общество, без да станем лесна плячка на варварите, за които толерантността, свободата, либерализмът, демокрацията, човешките права и т.н. са кощунство, мерзост, низост, разврат, вредна норма, щета, каприз, лукс, илюзия и т.н. Ето как различните от нас, изоставащите от нас и тук напипаха у нас още едно слабо място и ни бият жестоко заради абсолютизацията на нашите ценности. Тези ценности могат да се абсолютизират само ако се споделят от всички. Има ли техни врагове, при това твърде много техни врагове, надзъртащи, изпълзяващи от подземията и пукнатините, от блатата и сметищата на омразата, ненавистта, радикализма и екстремизма, на необразоваността и ценностната слепота, то тези ценности ако бъдат абсолютизирани, започват да се превръщат в нашата ахилесова пета, в нашата критична уязвимост, в нашето проклятие.

И за да не стане това, те трябва да бъдат осъзнавани от нас не като абсолютни, а само като относителни ценности. Разбира се, не като повърхностни, имитационни, симулационни и двойно-стандартни, а като подчинени и съобразени с търсенето на отговора – да, много, разбира се, че много, естествено че много, но все пак колко много да бъде това много, колко много да имаме от тях, да отстояваме от тях, да се борим за тях, без да сме ги превърнали от най-хуманното и най-велико лекарство за всяко едно общество, в смъртоносна отрова за него.