Опит за разбор „Жив е той, жив е!
Изтегляне 172.5 Kb.
|
Свързани:
2013-07-24-16-12-37, dzi-po-bel-avtori, stilistika, za-maturite-ivan-vazov-hristo-botev-iiordan-iiovkov, bylgarska-literatura, dimcho-debelyanov-pripomnyaneto-na-zavryshtaneto, nikolaii-liliev-i-razvitieto-na-bylgarskata-poeziya, celi-na-esteticheskoto-poznanie-pishtov, poeziya-na-bylgarskiya-simvolizym-teodor-trayanov-i-dimcho-debelyanov, simvolizmyt-bylgarskite-izmereniya
| Но съмна вече! И на балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, вълкът му ближе лютата рана и слънцето пак пече ли - пече! Вижда се, че освен израза „но съмна вече", който с рязката си противопоставност и отсеченост връща описанието от омайната нощ в жестокия ден, всички останали съставки на последната строфа са обновено повторение на отрязъци от предходния развой на творбата. „И на балкана" по словесен състав и място в стиха се свързва с „там на балкана" от началото на първата строфа. „Юнакът лежи" е словоредно обърнато повторение на началото на третата строфа „Лежи юнакът, а на небето" Пак от третата строфа идва и изразът „кръвта му те че" - по-сбита и по-безстрастна разновидност на първоначалното „и кръвта още по-силно тече". „Вълкът му ближе лютата рана" повтаря, като измества в същата по-безстрастна и отдалечаваща насока стиха от шестата строфа „и вълк му кротко раната ближе". А последният стих „и слънцето пак пече ли - пече" повтаря с наблягане и обобщителност отново част от третата строфа: „слънцето спряно сърдито пече". Разбира се, във високата съсредоточеност на баладата повечето от повторените мотиви прозвучават и на други места, например: „лежи и пъшка", „грей и ти слънце", „потънал в кърви" - но тъкмо тези очебийни и целенасочени повторения хвърлят най-здравите мостове между последната строфа и останалата част на творбата. И така Ботев не само е затворил кръга на времето и тласнал в неговата трайна повторителност описания единичен ден, но е съсредоточил в последната строфа, строфата на разсъмването, някои от най-представителните черти на тоя ден като цяло. В нея са събрани мотиви от първата, третата и шестата строфа, т.е. от основните точки на „дневната" половина на баладата. Картината на разсъмването следователно затваря в сгъстен, концентриран, странно неподвижен миг и миналия, и настъпващия ден с тяхната естествена и конкретно описана подвижност. Към този дълбоко емоционален и философски конфликт между подвижност и неподвижност на времето се присъединява например обстоятелството, че след думите „но съмна вече" без видим развой идва категорично натъртващият стих „и слънцето пак пече ли - пече". Слънцето пече още с разсъмването, казва строфата; слънцето изобщо не се е скривало, подсказва творбата с цялата своя противоречива съсредоточеност - то е там, в средоточието на небосвода, вечен и нетрепващ свидетел на страданието и подвига... И това творбата внушава не само със своята целокупна логика, но и с ред значително по-очебийни детайли. Някъде в нейното начало, по-точно в третата строфа, стоят думите „а на небето слънцето спряно сърдито пече". В непосредното си обкръжение те означават мъчителната психологическа забавеност в страданията на юнака и ужаса на робския ден, но тъй като нищо в художествената творба не действува само в непосредния си контекст, то и думите за „спряното" слънце добиват от развоя на баладата по-широк смисъл и се присъединяват към внушението за неподвижното, спрялото, неизменното време. Разбира се, работата тук не е до наивния въпрос: грее ли слънцето непрекъснато или не - и самата творба казва, че настъпва вечер, че изгрява месецът, че самодивите летят и пеят, докато осъмнат. Работата е до нещо много по-сериозно - във философската и емоционалната дълбочина на противоречието и силата на Ботев поета - да го сплави в художествена цялост. Значението, че денят се движи и времето се развива в кръга на денонощния цикъл, се сблъсква със значението за неподвижния ден и неподвижното време: значението за вечната повторителност - със значението за застиването на вечността в един миг, в една точка; значението за променливостта в този трагичен и величав ден - със значението, че денят е един и същ, вечен и неизменен. И сблъсъкът е спонтанен, неизречен и неразрешен, защото при цялата си дълбочина не е философски самоцелен, а е носител на основното идейно-емоционално напрежение на баладата. В него се отразява задъханата борба между страданието и просветлението, смъртта и безсмъртието, в него се изразява преходът от единичния борец, миг и ситуация към всечовешкото и всевечното; чрез него най-сетне баладата постига част от своята необикновеност и монументалност в слиянието между човек и природа, човек и човек. Така сложно конфликтна и наситена с философско-емоционално съдържание е основната рамка, в която протича развоят на баладата. Наистина думата „рамка" е най-условното и най-огрубеното, което може да се каже в случая, защото движението на времето е органично сплетено с художествената цялост - противоречивостта в подхода към времето хармонира на драматичната противоречивост на преживяванията, които протичат в него. Жив - и смъртно ранен, силен - и разгромен: такъв беше в основата си драматичният възел, сплетен още с първите стихове на баладата. По-нататък двете противоположни линии продължават да вървят успоредно една с друга - колкото неразделни, толкова и непримирими. В това се крие и тайната на неотразимата нравствена и идейна сила на Ботевата творба - тя не е просто и плоско възвеличаване на подвига, лека и бърза стъпка към идеята за безсмъртието на бореца. Към победното възвеличаване тя върви през мъчителните извивки на поражението, към прославата на певците - през стоновете на проклинащата уста, към идеята за безсмъртието - през смелия досег на жарещата рана и ледения полъх на смъртта. Както става в голямото изкуство, идейно-художествената победа и тук е отвоювана в борба и превъзмогване на съпротива, завършващото внушение и тук се издига върху основата на огъващото се, съпротивяващо се противодействие. След като в първата строфа живот и смърт, сила и безсилие са се сблъскали в такъв непосреден удар, следващите стъпки на творбата продължават по предначертания си драматичен път. Пушката лежи замлъкнала от едната страна на юнака, сабята, строшена надве в упорната борба - от другата му страна. Така мотивът за юначеството и поражението се разгръща в нова област, опрян върху по-преки, по-вещни, а затова и по-мъчителни изразители на скока между двете крайни точки. Още в тези първи думи на втората строфа обаче чувството за разгром и безнадеждност започва осезателно да „натежава", за да се излее явно и откровено в нейните последни два стиха: Изтегляне 172.5 Kb. Сподели с приятели:
|