Опит за разбор „Жив е той, жив е!
Изтегляне 172.5 Kb.
|
Свързани:
2013-07-24-16-12-37, dzi-po-bel-avtori, stilistika, za-maturite-ivan-vazov-hristo-botev-iiordan-iiovkov, bylgarska-literatura, dimcho-debelyanov-pripomnyaneto-na-zavryshtaneto, nikolaii-liliev-i-razvitieto-na-bylgarskata-poeziya, celi-na-esteticheskoto-poznanie-pishtov, poeziya-na-bylgarskiya-simvolizym-teodor-trayanov-i-dimcho-debelyanov, simvolizmyt-bylgarskite-izmereniya
| очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена... Големият поет и сърцевед, който само след две строфи ще окрили читателя с устрема на вярата и възторга, тук смело се впуска в глъбините на страданието, страдането на тялото и духа с неговата тъмна безнадеждност и самота. Така той е останал верен на жизнената истина на своята идейно-художествена задача: защото след слизането в преизподнята на погрома победният полет се налага още по-неотразимо. Засега обаче духът все още се мята в стоновете на проклятието, все още се люшка с отпуснатата глава на юнака - люшкане, което творбата внушава дори осезателно чрез строгата равноделност на стиховете и най-вече чрез двустранния ход на предишното описание: „на една страна захвърлил пушка, на друга сабя на две строшена". Чувството за безсилие и самота продължава да се задълбочава и в следващата строфа, третата строфа. „Лежи юнакът" - нейните начални думи - връщат към изходния израз „лежи и пъшка" и го подхващат за нов и по-различен развой, а словоредът и встъпителната поява на глагола „лежи" наблягат върху безсилната скованост на бореца. След тези думи творбата за първи път вижда юнака в широките измерения на пространството: първият поглед е насочен високо към небето, а вторият - ниско към полето. Високо в небето е замряло жарещото сърдито слънце, а ниско, далече, „нейде" в полето пее жетварка. В главоломния обхват на тези противоположни точки, в разтворената бездна между небето и земя юнакът остава „там на балкана" уединен, самотен, неизвестен. Природата и човекът живеят своя ден, а далеч от тях той умира в своята смърт. (Резкостта на контраста и на обхвата в пространството се подчертава и от това, че неговите опорни точки, „на небето" и „в полето" са краестишни рими, а общата емоционална контрастност - от съпоставката между сърдития пек на слънцето и пеенетс на жетварката, което е и песен, и тъжна песен на черни робини.) Започнала с кратко описание на юнака, строфата преминава върху широките картини на околния свят - небето, слънцето, полето, жетварката, след което в четвъртия стих отново се връща на него: и кръвта още по-силно тече. Мисловно-описателният преход е рязък и неговата рязкост по обратен път се усилва от присъединяването на четвъртия стих не с друго, а именно със съединителния съюз „и". Между това, че слънцето грее сърдито, че жетварката пее в полето, и по-силното избликване на кръвта от раната причинна и събитийна връзка няма, но тъкмо тази несвързаност подчертава дълбоко емоционалната и типично лирическа връзка между околната; среда, героя и поетическото виждане. По подобие на първата строфа и тук образът на юнака обхваща в пръстен средищната част - а тя, картината на околния свят, е така безотрадна, така потискаща, че раната на страданието започва да кърви още по-силно. Така и описанието на юнака от първата строфа „потънал в кърви, лежи и пъшка" преминава през все по-сгъстяващите се багри на по-нататъшния развой, за да прозвучи тук върху още едно стъпало по-близо до крайното отчаяние и безсилие: „лежи юнакът... и кръвта още по-силно тече". Ходът на творбата неумолимо върви към своята песимистична кулминация. И тя настъпва и нейният трагизъм разтърсва из основи досегашното описание: вместо сдържания описателен тон лирическият аз заговорва с неудържимо вече вълнение и драматични възклицания, вместо плановото разгъване на мисловни и синтактични единици изказът се накъсва в задъхани недовършени отрязъци, вместо спокойното съвпадение между синтактични и стихови единици изказът се раздвижва в повсеместни преноси (анжамбмани): Жетва с сега... Пейте, робини, тез тъжни песни! Грей и ти, слънце, в таз робска земя! Ще да загине и тоя юнак... Но млъкни сърце! Основните мотиви на досегашния развой - юнакът, смъртта, жетварките, песента, слънцето - се появяват в сгъстена, напрегната близост, обжарени от пламъка на черна, но и бурно непримирима мъка, в която широките противоположности на Ботевата душа са се събрали в типичната ботевска изстъпленост: нека животът си върви над тая поробена земя, нека жетварките жънат робската си жътва, нека безстрастната природа наблюдава мъката и величието на подвига, без да го вижда - нека. Юнакът ще загине. От категоричното утвърждение „жив е той, жив е" в първите думи на баладата до трагично примиреното и непримиреното „ще да загине и тоя юнак" лирическото изживяване неумолимо се движи към най-черната точка на поражението и безнадеждността. Минало през картината на падналия юнак и неговата дълбока рана, продължило през впечатляващите образи на замлъкналото и пречупеното му оръжие, доловило стоновете на проклинащата уста, разгърнало се в широтата на световната самота на героя и в струята на още по-силно бликащата кръв, изживяването се спуска сякаш стъпало по стъпало в бездната на смъртта и забравата. И в думите „ще да загине и тоя юнак" - така страстно отричани и така неминуеми - то достига най-ниското стъпало, за да погледне смъртта очи в очи и... за да се оттласне от нея в победен полет към безсмъртието. В тези думи .е, тъй да се каже, антикулминацията на творбата, в тях е и повратната точка, началото на мощно възземане от проклятието към прославата, от разгрома към победата. Човешки доблестен, нравствено богат, погледът върху земното, човечното, страдащото в подвига изпълнява и по-конкретна художествена задача: художественото внушаване на една идея е толкова по-убедително, колкото по-енергична е съпротивата, която тя преодолява. Достигнало най-мъчителната си точка, изживяването на покрусата бива рязко прекъснато в незавършеното изречение, в цезурната интонационна извивка на израза „и тоя юнак" и още по-рязко пречупено чрез противопоставния съюз „но" в категорично заповедното и кратко изречение „Но млъкни, сърце!". Не за първи, не и за последен път Ботевата балада извършва такъв смел поврат, такова замашно сблъскване на противоположности. Зад резкостта на поврата стои цялото досегашно и цялото, по-нататъшно развитие на баладата, зад него стои, обосновавайки го и вдъхвайки му убедителност, и такава незабележима с просто око „подробност", че подканата „но млъкни" е отправена именно към сърцето на лирическия аз. Нека за миг си представим, че в романа на Толстой се появи изразът „Устата на Ана проклинаше Вронски" или пък че в романа на Д. Димов - изразът „Устата на Ирина проклинаше Борис и света на „Никотиана". Нужно ще ни е голямо усилие на въображението, защото в подобен, епически контекст подобни изрази биха прозвучали непривично, неуместно, донейде и безсмислено. И най-раздвоеният епически герой е личностно и субектно единен, и най-противоречивият епически герой е (с нищожни изключения) подлог на действията си: „Ана проклинаше", „Ирина проклинаше". А ето че не лирическият герой на Ботев като личностна цялост „се люшка", „тъмнее", „проклина", а Изтегляне 172.5 Kb. Сподели с приятели:
|