Опитът на един глупак, стигнал до прозрението Мирзакарим Норбеков

Академик, доктор по психология, док­тор по педагогика, доктор по филосо­фия на медицината, професор, дейст­вителен член и член-кореспондент на руски и чуждестранни академии, автор на много патентовани научни изобре­тения и открития.

Но за това по-нататьк...
ЗА АВТОРА

Академик Мирзакарим Санакулович Норбеков често казва на курсистите: „Аз съм обикновен човек като всеки - с нищо не съм по-добър от вас, но се надявам, че не съм и по-лош. И вие може­те да имате всичко, което аз съм постигнал. Важно­то е да поискате!"

А той наистина е постигнал много. Днес Мир­закарим Норбеков е доктор по психология, доктор по педагогика, действителен член и член-кореспон­дент на руски и чуждестранни академии, автор на много патентовани научни изобретения и открития. Впрочем той нарича всички тези звания „тиквени ме­дали", защото не работи за титли.

Академик Мирзакарим Санакулович е истин­ски учен изследовател.

Интересите му са разностранни. Мнозина се учудват как един човек може да съчетава всичко то­ва: художник, композитор, писател, кинорежисьор, артист, спортист, треньор с черен колан по карате трети дан и черен колан по самчондо девети дан. Но най-важното е, че авторът на книгата е специалист по суфиска медицина и практика, една от най-древ­ните в света.

Суфизмът, учение на мъдростта, принадлежи към класическата философска традиция на Изтока. Той е дал на света алгебрата, писмеността и е свързан с три основни религии.

Суфите са дълбоко предани на вярата, но ня­мат свещени градове, храмове, йерархия и атрибу­ти. Храмът на Бога е в сърцето им. Те не отричат никоя религия, но за тях е фарисейство да се раз­съждава за Бога. Всеки може да говори за доброто! Тези хора предпочитат делата пред думите! С постъпки, деяния и със самия си живот те сеят лю­бов и пазят божествената светлина във всичко, кое­то ги заобикаля. Суфите са воини на светлината, па­зители на доброто, любовта, хармонията, красотата и мъдростта.

Външно с нищо не се отличават от останалите хора, живеят като всички: работят, отглеждат деца, грижат се за близките си. Основното им правило е: „Сърцето - с Бога, за ръцете - труд".

Мирзакарим Норбеков е суфи, или странстващ дервиш. Той е избрал пътя на служенето - пътя на съзиданието, съхраняването и препредаването на знанията по веригата учител - ученик, за да може мъдростта, натрупана през вековете, да достигне до готовите да я възприемат хора.

Във всяка сфера от дейността си академик Нор­беков има ученици, които продължават делото му. Това му дава възможност да не тъпче на едно мяс­то, а да напредва и да овладява нови пространства.

Не е лесно да си редом с него. За да работиш рамо до рамо с такъв човек, трябва постоянно да се усъвършенстваш, вътрешно да се обновяваш, за да продължаваш заедно с него напред.

Той е взискателен, твърд, решителен, когато става дума за постигане на набелязаното. Всекиму дава шанс да разкрие и прояви божествената си при­рода. За вас, уважаеми читателю, тази възможност е предоставена чрез настоящата книга.

В древността небето се е смятало за символ на единството и вечността. Когато хората едновре­менно се взират в звездите, дори и да са далече един от друг, в този миг се чувстват заедно. Нека тези страници са малкият символ, който ни обединява по пътя към здравето и успеха. И всеки път, щом посег­нете към книгата, знайте - ние сме заедно!

От литературния редактор

ОТ ПИСАЧА

тоест от мен

Уважаеми читателю!

Държите в ръцете си книга, написана за вас с цел да си възстановите зрението, да пробудите скритите способности в душата си и да се реали­зирате като Личност.

Подгответе се обаче, че още от първите стра­ници текстът ще ви шокира, ще предизвика у вас бу­ря от отрицателни емоции: възмущение, негодува­ние, гняв, обида, агресия срещу автора.

Готов съм да изтърпя всичко. Нещо повече, ще ви кажа, че ако това се случи, ще смятам задачата си за изпълнена.

Предварително знам, че ще си кажете: „Абе та­ка не се пишат книги! Не може допустимото в устна­та реч да намира място в печатно издание! Какви са тези обиди и вулгарни грубости - те не говорят доб­ре за автора!"

Нима не съществуват определени граници, етични и морални норми, които не бива да се прекрачват по никакъв начин и в никакъв случай, и нищо не може да оправдае подобни край­ности!

И сигурно ще ме упрекнете: всичко, написано тук, би могло да се изложи деликатно, да се обясни интелигентно, така че всеки да го разбере, и т.н., и т.н.

Същото бих казал и аз преди двайсет и повече години, когато бях под тоталната зависимост от док­тори, процедури, лекарства, когато бях нереализи­ран в живота човек, без бъдеще и дори си мислех за самоубийство.

Да! Имал съм такива моменти.

Какво очаквате от инвалид първа група, зави­наги „скачен" към апаратурата за изкуствено пре­чистване на кръвта? И бездруго обречен! И само на двайсет години!

Официалната медицина не лекува това забо­ляване. Пациентът на доизживяване само се наблю­дава, поддържат го с налични средства от арсенала и го гледат как бавно умира.

Не е ли страшно?

Твърде много ценя живота, за да правя чупки в кръста и да тракам токове в момент, когато прос­то времето ви свършва, когато бързо трябва да ви помогна да се освободите от тежестите, които са ви закотвили в блатото на болестите и нереализирани­те възможности.

Вие препускате, търчите нанякъде, с нещо се занимавате, не си позволявате дори за минутка да спрете и да се замислите: „Защо ми е всичко това? Къде отивам и какво ще остане след мен?" Но дъл­боко в душата, някъде много дълбоко, току ви прерязва болка, че нещо не е наред...

Време обаче няма! Постоянно трябва да се бър­за. Въпросът е: накъде и защо? Всъщност тъпчем на едно място, въртим се в кръг, а дори не го забеляз­ваме. И всички усилия ни връщат пак в изходната точка.

Тъкмо заради това нарочно ви подлагам крак и ви препъвам - за да прекратите омагьосаното си въртене в кръга от проблеми и несполуки. В това е същината на метода.

Метод за ускорено възстановяване на зрение­то чрез волева емоционална самопринуда.

Повечето хора са емоционално задръстени, по­точно казано, емоционални кастрати. От къщи - на работа, от работа - вкъщи - така минават дните им. Те са като навити кукли. Потискат емоциите си. До­ри да изскочи нещо, то обикновено е агресия.

Моята задача е да измъкна наяве това зло, ко­ето се е вкопчило във вас и ви разяжда отвътре. Жи­веете с този „гноен оток" в душата, а циреят трябва да се отвори оперативно! Да се изчисти гнойното огнище! Тогава ще се открият способностите ви да съзидавате, да мечтаете и да въплътявате замисли­те си, ще ви се отворят всички пътища.

Никак не бих искал след прочитане на книгата да останете равнодушен и все тъй очилат, както сте сега. Умишлената смяна на емоциите в книгата е „хи­рургичният" ми инструмент.

формулата е елементарна: ХАРАКТЕРЪТ И СЪДБАТА СА РАВНИ НА БОЛЕСТТА. Тоест, ако чо­век страда от хемороиди, какъв му е характерът?

Това е доказано на практика през вековете, потвърждава го и личният ми опит.

Следователно, за да подобрите здравето си и изобщо да промените към по-добро живота си, тряб­ва да промените характера си, а това няма как да стане с празни придумваници.

Характерът се претопява вътрешно с непосред­ственото ви участие. Аз играя само ролята на ката­лизатор. Затова бъдете готови за най-неочаквани и нетрадиционни за печатните издания нападки по ваш адрес.

Вътре във вас се крие голям диамант. Трябва само да се намери, да се очертае и да се разполо­жи така, че да блесне с всичките си карати. Тогава ще можете да видите света с други очи, да откриете нови хоризонти в живота си. Аз съм готов да ви по­магам по този път!

Животът не е толкова ужасно и сложно нещо. Той е такъв, какъвто е!

С искрено уважение и от Все сърце:

Мирзакарим Норбеков

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР,

или да си поръчам гилотина за главата си?

Внимание!

Важната информация в книгата е изложена с използ­ване на техника за ускорено обучение! За да си спес­тите възможните обиди по адрес на автора, много ви моля, запознайте се с главата „Основно ястие по ме­тода на ускореното обучение и начин за употребата му".

В ръцете си държите мъничък учебник и цялата му гениалност идва оттам, че е написан за мързеливци. Тоест именно за вас!

Възстановяването на зрението е много лесна и проста работа. От вас се иска капка желание, леко размърдване на мозъчните гънки и съвсем малко труд. Ако това не ви се стори прекалено много, край - пос­тигнали сме целта! А с минималното количество мо­зък, което се изисква - по наши изчисления около 50 грама, - надявам се, разполагате. (Макар че надеж­дата си е надежда, но фактът е съвсем друго!)

В момента се подготвя за печат специална кни­га за специалистите - тухла примерно от 600 стра­ници. В нея всичко грижливо е класифицирано и сис­тематизирано по психофизиологични и причинно-следствени фактори.

Нужна ли ви е? Не смятам.

В дадения момент задачата ни е да възстано­вим зрението ви.

Учебникът е написан за всеки, който се чув­ства Човек с главна буква и със собствени уси­лия и труд се стреми да подобри или възстанови зрението си.

Затова тук основният ми коз ще е искреност­та, а също и краткото, ясно, популярно и достъпно изложение, тоест ще си говорим по домашному, на места с леко залитане от моя страна към каруцарския лексикон!

Тъй че бъдете готови.

Техниката за ускорено обучение допуска „гру­бости" и достъпни обяснения с две думи вместо от петстотин страници! Не се плашете, няма да съм твърде груб. Просто ще ви нарека такъв, какъвто сте наистина, щом толкова години влачите нерешените си проблеми!

При работата си над книгата направих не­обходимото да стане колкото се може по-малка по обем. За да угодя на по-мързеливите, мога да я свия още повече и да изведа описанието на ме­ханизма за възстановяване на зрението буквал­но в три думи!

А за най-талантливите изключителни ленивци, за които и това е много, трите думи ги съкращавам до трите букви и ги моля моментално сами да се зав­рат там и да ми се махат от очите!

Какво става? Как се чувствате?

Обидихте ли се? Така ви се пада!

Първо, защото отдавна трябваше да се заеме­те със здравето си! И второ, бързам да ви зарадвам - хванахте се!

Щом думите ми са ви засегнали, значи се смятате за много талантлив мързеливец. Човек взима присърце точно нещата, които носи в се­бе си.

Ако ви кажа нещо грубо на непознат език, ня­ма да го разберете. Тоест нямате основание да се докачите. Това е положението. Така че занапред не повтаряйте подобни грешки!

...Един император се разболял. Свитата се ужа­сила, свитата се оживила. Неразположението го при­ковало на легло. Лечителите взели да го церят. Ден след ден се опитвали да му помогнат, но състояние­то му не се подобрявало!

Минавали дни, минавали месеци, минавали го­дини, а той лежал парализиран и не мърдал. Толко­ва държави бил покорил, такива народи бил поста­вил на колене! Владеел половината свят, ала бил без­силен пред болестта.

Неочаквано се разярил в своята безпомощност и наредил:

- Да се отсекат главите на всички лечители, които не можаха да ме изправят на крака, и да се наредят по градската стена.

Минало време. Крепостните стени побелели от спечените черепи на мъдри лечители. Тогава импе­раторът повикал великия си везир:

- Везирю! Къде са лечителите ти?

- О, повелителю мой! Няма повече! Нали на­редихте да им отсечем главите?

- Нито един ли не остана?

-Тъй вярно, господарю! В цялата ни страна ня­ма нито един лечител, който да е достоен да се яви пред очите ви.

- Мамка им, така им се пада...

И пак се заточили безрадостни дни. Веднъж обаче императорът отново попитал:

- Везирю, помниш ли какво ми каза? Че не е останал нито един лечител, достоен да се яви пред очите ми. Обясни ми какво премълчаваш.

- Повелителю мой, в държавата ни остана един-единствен лечител. Той живее тук наблизо.

- Умее ли да цери?

- Да, умее. Ходих при него, но той е толкова невъзпитан, прост, такъв грубиян! Щом отвори ус­тата си, от нея се леят само ругатни. А наскоро се похвалил, че знае тайната, как да излекува самия император.

- Защо не си ми казал?

- Как да го доведа, повелителю мой, нали вед­нага ще ме обезглавите заради поведението му.

- Няма да те отделям от главата ти, обещавам. Докарай го тук.

След някое време везирът довел лечителя.

- Казват, че си можел да цериш? Последвало мълчание.

- Защо мълчиш? Отговаряй! - наредил гос­подарят.

- Повелителю мой, забраних му да си отваря устата - обяснил везирът.

- Аз ти позволявам, говори! Наистина ли си способен да ме излекуваш?

- Туй въобще не ти влиза в работата! Можеш да ме питаш дали умея да управлявам държавата, защото си император. Но къде си пъхаш държавни­ческия ум в медицината? Какво ти разбира тиква­та? Ти си велик в своята област, но от медицина раз­бираш колкото всеки обущар!

- Стража! - яростно изревал императорът. -Отрежете му главата... Не, чакайте... Първо го набучете на кол, после го залейте с врял катран, а нак­рая бавно го насечете на дребни късчета!

Никой никога дотогава не си бил позволявал дори само да си помисли за нещо извън дворцовия протокол, камо ли да говори с такъв тон пред самия император!

Стражата сграбчила дръзкия лечител, извила му ръцете зад гърба и го помъкнала към тъмницата, а той извил глава през рамо и се присмял:

- Ей, уважаеми! Аз съм последната ти надеж­да! Можеш да ме убиеш, но не остана никой друг освен мен, който да те изцери. Мога още днес да те вдигна на крака.

Императорът веднага забравил за гнева си:

- Везирю, върни го! Върнали лечителя.

- Започвай да ме цериш. Ти каза, че можеш още днес да ме вдигнеш на крака.

- Но първо трябва да приемеш три мои усло­вия и едва тогава ще пристъпя към лечението.

Императорът преглътнал поредния си гневен изблик, стиснал яростно зъби и изсъскал:

- Казвай!

- Нареди пред вратите на двореца да докарат най-бързоногия жребец в държавата и една торбич­ка злато...

- Защо?

- Ако ме излекуваш, ще ти подаря цяло хергеле, четирийсет коня, всеки с по две торби злато.

- И това ще стане, но после... Ще ми ги пратиш допълнително. Второто ми условие е по време на лече­нието никой от придворните ти да не остане в двореца.

- Това пък защо?

- Защото може да те заболи, може от болка да се развикаш, нека никой не те вижда безпомощен.

- Добре. И трето?

- Третото е слугите ти да не се отзовават на призивите ти дори и при заплаха от смъртно нака­зание, и чак след един час да започнат отново да изпълняват твоите заповеди.

- Не те разбирам, обясни ми.

- Може да ми попречат и да не доведем лече­нието докрай.

Императорът приел условията на лечителя и наредил всички да излязат от двореца. Останали са­мо двамата.

- Започвай!

- Какво да започвам, дърт пръч такъв?! Кой ти е казал, че мога да лекувам? Сам се хвана в капана ми! Имам цял час на разположение. Отдавна чакам подходящия момент да те накажа, кръвопиец прок­лет! Чуй сега трите ми отколешни мечти, трите ми съкровени желания. Първото е да те заплюя в крал­ската мутра! - и лечителят сочно и от душа се изхрачил в лицето на императора.

Господарят пребледнял от гняв и безсилие, ка­то се усетил в какво положение е изпаднал. Взел да върти безпомощно главата си, за да си придаде вид, че поне се противопоставя на подобна нечу­вана наглост!

- Ах ти, изгнил кютук, старо вмирисано псе, ще ми се извърташ, а? На ти още една храчка! Втората ми мечта... Ооо! Откога ми се ще да ти се изпикая върху императорския фасон! - и той пристъпил към изпълнение на второто си съкро­вено желание.

- Стража! Стража! Насам! - ревнал императо­рът, но се задавил от пикнята. Взел пак да върти гла­ва, дано някак избегне струята, надигнал рамене, за да забие зъби в нозете на оскърбителя си.

Стражарите чули зова на повелителя, но не посмели да нарушат заповедта му.

-Ах ти, мършо - рекъл лечителят и яко го сритал.

Императорът усетил ритника и го заболяло. Из­веднъж си спомнил, че до леглото му има стойка с наредени оръжия. Само да докопа кинжала, и ще му среже крака! Обсебен от единствената спасителна мисъл, да се справи с мерзавеца, той се опитал да посегне към оръжията.

- Оп-па, значи си можел да мърдаш? - поглед­нал го презрително лечителят. - Третата ми мечта...

Но когато императорът чул тре-е-етата мечта на самозванеца, изревал като ранен звяр и заскърцал със зъби! С нечовешки усилия се претърколил на ед­на страна, изпълзял от ложето на пода и подпирайки се на лакти, запълзял към стойката с оръжия.

- Ще те заколя - ръмжал през зъби той, - лич­но ще те накълцам на парченца!

Вбесен, надигнал се на нефелните си крака и като се придържал о стената, успял да достигне ме­ча си. С разтреперани от гняв ръце го измъкнал от ножницата, извърнал се, но в двореца вече нямало никого... Едва се добрал до портала на спалнята.

О, как съжалил, че се е хванал в капана на то­зи подлец и че му е дал най-бързоногия си жребец. Осъзнавайки цялата си безпомощност, той все пак със сетни сили стигнал до първия кон, който видял, и се помъчил да го яхне. Но къде ти! Вкопчил зъби в гривата на коня, с немощни ръце го обхванал и се претърколил на седлото.

Пробудил се духът на великия воин, пробудил се духът на великия повелител, пробудил се духът на великия пълководец.

- Къде е тоя бъзльо? - изкрещял императорът на слугите, които се били скупчили наблизо.

Но те не посмели да гъкнат и само кимнали към пътя, по който отпрашил беглецът.

Императорът препуснал по дирите му. С всеки миг чувствал как силата му расте. Профучал през градските порти и продължил нататък, пришпорвайки коня си миля подир миля.

И изведнъж се усетил: „Боже! От двай­сет години не съм яздил! От двайсет години не съм виждал пред себе си конска грива! От двайсет години не съм държал меч в ръка! От двайсет години не съм усещал вятърът да бру­ли лицето ми!"

Не щеш ли, зад гърба си чул отдавна забраве­ни звуци. Към него приближавал тропот на копита, отеквали възторжени викове. Стотици негови вое­началници препускали подире му и размахвайки ме­чове, надавали вик:

- Да живее императорът!

Когато стигнали до него, видели, че господа­рят им се въргаля по гръб в пътния прахоляк, раз­махва във въздуха ръце и крака и едва си поема дъх от неудържим смях:

- Ах, лечителю, твоята мама!... Ах, кучи сине! Заслужи си цял керван злато!

Разбирате ли вече защо и как?

За да пробудя истинската ви природа на побе­дител, да я мобилизирам, аз ви оплювам, но не бих­те могли да се оплачете, че ви препикавам или нещо подобно...

А сега сваляме от небето короната на повели-теля, на съзидателя и с всичка сила си я изхлузваме чак до ушите.

Впрягаме волята и изпъваме рамене. И от този момент гледаме на живота като властелини, като сътворители.

Не ми се сърдете. Искам да променя настрое­нието ви и по-лесно да пробудя у вас агресия, от­колкото да ви разсмея. Целта ми е да ви извадя от обичайното ви равновесие.

Ако случайно си покапете новата риза с маз­но, нали окото ви все към лекето гледа? Няма как, всяко нещо привлича подобието си!

Затова ми е по-лесно да ви засегна. Да ви оби­дя. Ако ви кажа, че сте истински диамант, ще си по­мислите, че изкуствено ви изпомпвам настроение­то, че ви правя кофти комплимент и т.н. и няма да ми повярвате за другите неща, за които държа да ви отворя очите.

Ако обаче ви нарека говно, ще реагирзте на секундата и хич няма да си дадете труда да се усъм­ните, че наистина сте такова. Така че мигновено постигаме с вас нужното ви състояние!

Какво състояние имам предвид? Нека засега си остане малка тайна на личния ви педагог по уско­рено обучение.

ОСНОВНО ЯСТИЕ

по метода т ускореното обучение и начин за употребата му

Кажете, моля ви, за колко време може да се научи чужд език? За една година? Две? Може би повече?

Отговарям ви.

Благодарение на скритите си гениални възмож­ности за месец ще овладеете дори езика на пингви­ните! Въпросът е как по-бързо да разкрием и да за­действаме „секретните" си способности.

Върху това ще се съсредоточим.

Учебникът е специално разработен за ускорено обучение, за да можете лесно и завинаги да усвоите и твърдо да овладеете всички ключови моменти на сис­темата, правилно и ползотворно да я използвате и трайно да запаметите нужната ви информация.

Така че, щом се натъкнете на груби думи, ругат­ни (вече ги срещнахте!), странни или шокиращи из­рази, знайте, че са употребени съвсем съзнателно!

Да-да, нарочно загърбвам благоприличието и ще наричам нещата със собствените им имена!

Ако искате, ето ви първото домашно, което трябва непременно да изпълните, ако сте лишени от чувство за хумор, разбира се.

Помъчете се подробно да си спомните всеки човек, когото сте видели вчера - на улицата, в мет­рото, навсякъде. С какво е бил облечен, цвета на очите му, косите, за какво е говорел и пр.

Уверявам ви, че сто на сто ще се окаже, че па­метта ви е късокрака! Затуй пък ви предлагам сега да направим един експеримент и да анализираме резултатите.

Качете се на автобус или каквото и да било возило с автоматични врати. Изчакайте и щом за­почнат да се затварят, подайте си главата навън, за да ви заклещят врата.

В това положение изчакайте следващата спир­ка - ще забравите ли някога подобно пътуване?

Не! Защото случаят е необикновен, извънреден като слизане! И ще запом­ните всекиго, който се е опитал да ви помогне, всички комплименти по ваш адрес за проявената глупост, как ня­кой ви е лъхал на бъчва, как е изглеж­дала всяка кола, която е минала пок­рай вас - с една дума, ясно и зави­наги ще запомните всяка подробност от необичайното си пътуване.

Техниката за ускорено обуче­ние, което тук ви предлагам, използ­ва точно този механизъм. Не буквално, разбира се, с врат, изпънат между вратите. Не се стряскайте, но ще ви се види нанагорно.

Просто е установено, че при лек стрес възпри­емането на информация и способността ни да за­помняме нараства около хиляда пъти!

Ще рече, че всеки може да бъде превърнат в гениална личност с отлична памет и с остра възприемчивост в течение на някой и друг миг, и то до степен - да няма равен на себе си в целия свят! Така че си подгответе глупавата глава, започвам да я поливам...

Ако престанете да се самозалъгвате и с ръка на сърцето отхвърлите суети и обидчивост, поглед­нете се отстрани, ще се съгласите, че има върху как­во да се поработи, а това е вече първата ви крачка към успеха.

Преди да започнете градеж на нова къща, пър­во събаряте старата барака, разчиствате мястото, из­насяте боклука, и чак тогава очертавате основите.

Но ако вече сте се обидили, скъпи читателю, ще ви кажа едно: с човек, който си търси повод да се обиди или причина да не прави нищо и да не си размърда... кое - помислихте си мозъка, но аз ви го заявявам направо: задника - нямаме какво да си говорим! Така че на онези от вас, вече обидените, казвам: вървете на майната си! И много ви здраве!

И тъй, позволете ми, каквато и книга да се по­лучи, просто да изложа материала си така, както го правя по време на курсовете, които водя.

С всички, които не са избрали ОНЗИ път, а са решили да вървим напред, продължаваме!

Моят Наставник често ми повтаряше: „Не ме закърмяй с отрова, не ми повтаряй чужди мисли." До­като в Европа е прието да се изказваш „иззад раме­нете на великите мъдреци", тоест да ги цитираш, в Изтока това се смята за глупашки навик, защото ци­татът, минал през съзнанието на оратора, е инфор­мация втора употреба. Всяка храна, минала през сто­маха, има тенденцията да променя същността си.

Ако не ви се струва вярно, хапнете парче чу­десна торта, изчакайте резултата от храносмилане­то й и се опитайте да го изядете още веднъж.

Това е цитатът.

Е, как ви се струва? Харесват ли ви вкусът и мирисът му?

Скъпи ми читателю! Духовният полет в четиристишията на Омар Хайям за любовта и вечността, благородните му чувства са истински само когато излизат от собствената му уста.

Ясно ли се изразявам?

Ако още не ви е станало ясно, предлагам ви въпрос с повишена трудност: какво си е мислила Дездемона в последния миг от живота? Имате ли някакви версии?

Естествено сега ще ме засипете с глупости от ро­да на „за живота", „за правителството", „за времето".

Ако Отело не е душил лично вас, всяко ваше мнение по въпроса е измишльотина! Но ако ви е ду­шил, би трябвало да си е свършил работата! Тогава ми е чудно като как четете тази книга?!

Или друг въпрос: за какво си мисли човек, по­летял като паве от десетия етаж?

Когато питам аудиторията, курсистите ми от­говарят: „Животът му минава пред очите", „Обзет е от страх, от ужас" и т.н.

Досега никое мнение не е съвпаднало със соб­ствения ми отговор. Личният опит - падане от тре­тия етаж, ми дава възможност да споделя с вас за какво си мислех тогава. Успях да кажа само една дума, една-единствена, и после много дълго чаках.

Въпреки че при мен за възпитание въобще не може да се говори, все пак езикът ми не се обръща да ви изрека, камо ли да изпиша, тази дума.

Ще ви подскажа само с лек намек!

Римува се с градска гълъбица.

И ето извода ми: човек в момент на свободно падане се интересува от наука, в моя случай - от зоология!

Затова в книгата са изказани убеждения, про­изтичащи единствено от личния ми опит и от пости­женията на моите курсисти пациенти!

Малко странична история

Ще започна с разказ за един от първите ми наставници. От самото начало за награда той щед­ро ми раздаде яки тупаници, а после и знания, бла­годарение на които успях да постигна това-онова в живота.

Казваше се Сеид Мохамед Хасан - лека му пръст! - почина на 112 години.

Роден е в Узбекистан. Още като дете се озо­вал в Англия, където родителите му били пратени на работа като дипломати. Там получил прекрасно об­разование. Направил кариера, но на 46 години по­ради заболяване напуснал дипломатическия корпус във Великобритания.

Увлякъл се сериозно по източната философия и 47 години прекарал в храмовете на Непал и Ин­дия, а 19 от тях живял високо в планините.

На 95 години се върнал в родния си край при гробовете на предците.

Той беше забележителна личност. Човекът за него бе отворена книга. Понякога казваше с въздишка: „Колко лъскава е подвързията на то­зи мъж. Жалко че вътре няма нищо освен дебе­лото му черво."

Бях млад, когато за първи път го срещнах, и оттогава до днес в ушите ми кънти следната негова реплика:

-Хващай обратния път, синко, на добър ти час. Не лекувам трупове. Дошъл си при мен да увиснеш ^с цялото си туловище на стария ми врат, та аз да се мъча в търсенето на начин, как да те избавя от твойте болежки - не, тая няма да я бъде! Като се съжи­виш, тогава отново ела, и ще ти помогна!

Какво можех да направя? Само го изругах и си тръгнах. Ала болестта ме накара отново да се срещна с „безсърдечния" Наставник.

Само подир месец се върнах при него, но сми­сълът на думите му ми се проясни „доста скоро" -едва след десетина години, когато аз самият започ­нах да вниквам в характера на хронично болните и разбрах, че те винаги чакат помощ отвън и се самоблокират като инициативни личности.

Колко трудно ми беше да надмогна собстве­ния си мързел, колко трудно ми беше да изпълня­вам всичките му простички съвети и наставления, но фактът си е факт: с огромната си душа и обич той ме накара да повярвам в силите си и двамата заед­но след година победихме моята инвалидност, а след шест години бях абсолютно здрав.

После взех да му се натискам за ученик и той, не ще и дума, с огромно удоволствие... ме напъди!

Но се мъкнех отново и отново, въпреки че мно­го яко му развалях настроението с присъствието си. Веднъж не издържа и ми задели петнайсетина ми­нути, за да ми обясни, че не може да поеме отговор­ност за мен пред Бога - бил на 106 години, и ако не днес, утре можел да отлети и да ме остави учил-не-доучил да осакатявам хората. След тази кратка реч старецът отново ме натири.

Ако сте решили, че съм го оставил на мира, не сте познали. Аз се впих в него като кърлеж в онова място, защото не повярвах на нито една негова ду­ма. Каква ти умирачка, дядката си беше здрав, силен, направо свежарка. Да не познавах големия му син, който беше на 86 години, нямаше да дам на мъ­чителя си повече от шейсет лазарника.

Скъсах му нервите! Той не издържа на ината ми и реши да смени тактиката. Представи ме на свои авери и тържествено заяви, че смята да ме вземе за ученик, те щели да са му свидетели. Старците се ухилиха и взе­ха да кимат, а радостта ми бе безгранична. Най-сетне!

Междувременно бъдещият ми Наставник из­мъкна някаква дебела книга от Абу Райхан Бируни и ми нареди да я науча. Ако не се справя - трябвало да се закълна като мъж пред белокосите мъдреци, че кракът ми повече няма да стъпи там!

Аз не усетих клопката и лекомислено се съгла­сих, но нима имах друг изход! Още на часа разбрах каква е работата, когато той, сладко-сладко усмих­нат, се ръкува за сбогом с мен и ме зарадва, че ня­мало смисъл да си губим ценното време, защото из­питът щял да е... утре.

- Как утре? - ченето ми увисна до пъпа. Мислех, че ще ми се отпусне минимум година.

Какво може да се научи за един-единствен ден - ня­колко стихчета, но не и грамаден трактат. Пълен аб­сурд! Без да обръща никакво внимание на обзелото ме възмущение, той рязко отсече:

- Ако не си съгласен, веднага ми се махай от очите!

И за да отложа утрешния си изпит с някоя из­мислена, но важна причина като погребението на милата ми баба, починала преди половин век, той ме застави тук, намясто, при него да се подготвя за изпитанието!

Настани ме на ниска масичка под асмата нас­ред двора, а самият се върна при приятелчетата си и взеха да си приказват- все едно нищо не се е случило.

Аз започнах да зубря. Изчетох първата стра­ница, втората, третата, десетата...

Свечери се. Те отдавна бяха вечеряли (на мен нищо не ми предложиха). Един си легна, а двама взе­ха да се наливат с чай и да ме дебнат. Понечих да стана да се поразтъпча, но те веднага ме сепнаха с язвителните си подхвърляния:

- Само толкова ли издържа, това ли ти беше търпението? - и прочее в същия дух.

Добре де, казах си, ще си налягам парцалите, дано пукнете с вашия чай!

Утрото мина, пладне дойде. Взирам се с прем­режени очи в книгата, неволно долавям ухания от кухнята: замириса на топло мляко, а после на пи­лаф. Ох, че съм гладен, чак свят ми се зави...

Старчоците хапнаха и пийнаха без мен, полег­наха да си починат, като ме поглеждаха развеселе­ни. Ни изпит, ни дявол. Свечери се. Очите ми натежа­ват, един вардиянин ме наглежда, останалите хъркат.

Обзе ме упорито желание да издържа до сут­ринта, а после да ида да ги хвана за брадите. Вече ясно си представях как ги скубя един подир друг, после падам, разперил ръце, и заспивам направо под лозницата.

Не знам как изкарах нощта. В гърдите ми кло­кочеше омраза. И всред лъчите на изгряващото слън­це, отдавна забравил книгата, аз вперих бичи пог­лед в мъчителите си, за да избера от кого да започ­на: да удуша ли първо учителя си мъчител или остроумното му приятелче, което непрестанно ми се хи­леше и ехидно ми рекламираше единствения си оце­лял зъб в широката си като ливада усмивка.

Сбутаха ме по рамото и отначало дори не за-цепих, че започваме. А в двора се бяха събрали всич­ки синове и внуци на стопанина. Бяха надошли и съ­седите, за да погледат цирк без пари.

Аз понечих достойно да се изправя, но ведна­га се стоварих като чувал. Проблесна ми налудни­чавата мисъл, че съм без крака. Ужасен, си опипах краката - налични са, но не мърдат. Естествено две денонощия почти не бях ставал.

Надигнах се, паднах на колене, полазих на че­тири крака, пак паднах - публиката тихо се киска­ше. Прехапал устна от болка и обида, аз проклинах изтезателите си и деня, в който бях прекрачил прага на тази къща.

Почти безпаметен, допълзях пред старчоците, повлякъл омразната книга. Те ми помогнаха да ста­на, усмихвайки се, и взеха да ме препитват.

Колко въпроса са ми задали - не помня. Не можех да си спомня нищо от прочетеното. Накрая Наставникът рече:

- Кажи ми барем заглавието на книгата, и ще те взема за ученик.

Напрегнах се - поне малко от малко нещо да си спомня. Нищо!

- Малоумник- рече главният кръвопиец и всич­ки останали като един закимаха.

Вече ми беше дълбоко безразлично ще ме взе­ме ли, или не. Исках само да се махна по-далеч от този позор и мъчение. А учителят се посъветва с аверите си и внезапно рече, че ме взима, защото съм бил рядък образец на тъпа упоритост. Щяло да му е интересно, както на Настрадин Ходжа, да налее зна­ния на такова двукрако магаре.

През всичките години на обучение нито вед­нъж не ме похвали, нито веднъж не ми се скара -само ме биеше. Тоягата му по-често отупваше гърба ми, отколкото кротуваше край нозете му.

Помня, че бях отишъл да му рапортувам. Така се радвах, че от сто души успях да излекувам четирийсет. Учителят ме изслуша и тегли чертата:

-Убиец! Хвалиш ми се, че си изцерил четирийсет, а какво ще стане с другите? Може би си убил последната им надежда да се излекуват!

Взех да му възразявам, че от тия болни вече е вдигнала ръце официалната медицина:

- И на вас понякога ви се случват безнадежд­но болни - по един-двама на сто...

А той без дълги дискусии - луп! - и пак ме тресна по гьрбината. Тогава здравата възненавидях метода му на обучение, но скоро след това разбрах, че е на­пълно оправдан.

През годините на собстве­ната ми практика често са ме сърбели ръцете да хвана то­ягата, а и досега ми се случва...

Ех, само два-три пъти да го цапардосам оня умник, дето ми философства за изключителното си заболяване и не си мръдва пръста да оздравее.

Не им се ще да се понапънат - мързи ги. Дай по-лесното - хапче, инжекция в бута! Но здравето не се купува, нито се пада даром. Или ще си го спе­челиш с пот на челото, или - среден пръст от майка­та природа и от опечалените близки.

Казвам ви го с най-законно основание, защо­то аз самият изминах пътя от хленчо инвалид до ака­демик и не вярвам, че сте неизлечим. Не вярвам!

С вървене ще изминеш пътя!

Благодарение на моя Наставник и упоритите усилия се измъкнах от ноктите на смъртта. А после, когато започнах да работя самостоятелно, посветих години на изследванията. Наблюдавах, сравнявах, анализирах резултатите на десетки хиляди пациен­ти с всевъзможни диагнози, различен болничен стаж, в различни тежки състояния.

Задачата ми беше да открия характерните чер­ти на онези, които бяха победили болестта, какво ги отличава от всички останали.

С други думи, трябваше ми подробен портрет на Човека победител.

Като знам грешките, които прави типичният хронично болен несретник по пътя към излекуване­то си, лесно мога да намеря причините за появата и възможностите за отстраняването им.

Който търси, намира! Открихме 11 законо­мерности, благодарение на които се родиха учебно-оздравителната и другите ни системи.