Ошо Библия том 1


Защо някои се опитват да обяснят неприс-тореното щастие и радост на хората около теб с неща от рода на промиване на мозъци, хипноза или наркотици?



страница10/10
Дата18.10.2017
Размер2.2 Mb.
#32611
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

Бхагван,

Защо някои се опитват да обяснят неприс-тореното щастие и радост на хората около теб с неща от рода на промиване на мозъци, хипноза или наркотици?

Причината отново е тази, която вече споменах -просто не могат да повярват, че някой може да бъде толкова щастлив. Не могат да повярват, затова търсят обяснение: "Дали не се дрогират? Или може би са под хипноза? Може би са подучени пред външни хора да танцуват, да пеят, да се прегръщат и да се преструват, че много се обичат." И когато гостите си отидат, отново потъват в собствения си ад. А от време на време, само за да се преструвате пред външни хора, излизате от ада, в който живеете тук.

Точно така правят самите те. Затова проектират същото и върху вас. Мъж и жена се карат, съседът чука на вратата - и ситуацията се променя мигновено. Кавга няма, съпрузите отварят усмихнати. Съседът не може да разбере защо допреди малко са били готови да се избият, а миг по-късно вече се усмихват и всичко е наред. Човекът си знае, че и той постъпва точно като тях в подобни случаи и въпреки това не проумява как става така.

Той лъже съседите, всеки лъже някого за нещо. Целува жена си преди да отиде на работа, но си знае, че го прави от лицемерие и че тази целувка не означава нищо. Просто трябва да я целуне и толкова. Ако не го направи, ще си има неприятности. По-добре да я целуне, да свърши тази работа - колкото по-скоро, толкова по-добре. Бърза да излезе, сякаш кой знае какво има да върши в офиса си. Не че е нещо важно, човекът просто бяга от грозното в дома си - жената, децата, дребнавото заяждане, ревността, вечните кавги и спорове. Бърза не за работа, а за да избяга от къщи.

Работата страхотно му помага. Там поне може да се будалка със секретарката, която като че ли е от съвсем друг свят - не се заяжда, не му се кара. Но чак пък да се ожени за нея... Е, някои го правят. В Америка, доколкото знам, хората се застояват на едно работно място не повече от три години, горе-долу за толкова време си сменят съпруга или съпругата. Всъщност, дори три години понякога се оказват дълъг период. Меденият месец свършва много бързо, и започва лицемерието. Хората се усмихват, смеят се, обличат се елегантно и ходят на гости - и неизменно прикриват раните в душата си.

И когато дойдат тук и видят, че сте щастливи, как да повярват на очите си? Ако останат по-дълго - два, три, четири дни, остават още по-озадачени; за час-два можете да се преструвате, самите те го правят, но как е възможно преструвките да продължават няколко дни? Та това са три хиляди души! Не, не е възможно, сигурно са под хипноза.

Но ако хипнозата може да създаде толкова много щастие, защо и те да не се подложат на хипноза? Чудна работа, щом под хипноза човек е щастлив, какво лошо има в нея? Проста работа - подложи се на хипноза и толкова! Кой ти пречи? Щом искаш да бъдеш щастлив, хипнозата е най-лесният начин.

Виждали ли сте човек под хипноза? Ходи като зомбиран, погледът му е изгубил блясъка си. Дори и да се усмихне, усмивката му е като на Джими Картър -гимнастика за устните. Не знам дали е вярно това, което разправят за него - жена му всяка нощ трябвало да му затваря устата, защото човекът се упражнявал дори насън. Виждали ли сте наскоро някоя негова снимка? Усмивката вече я няма, сякаш човекът не е същият, изглежда десет години по-стар. Къде е изчезнала усмивката? Просто е била лицемерна. Усмивка по американски.

Под хипноза лицето ти може да е засмяно, тъжно или да изразява гняв. Хипнозата е начин, при това съвсем несложен, да се приспи съзнанието на човека. Тогава той остава изцяло подвластен на хипнотизатора. И изпълнява всичко, което му кажат... Хипнотизаторът казва: "Усмихни се", и той се усмихва; "Плачи!", и той започва да плаче. Но при нас кой кого хипнотизира? Кой раздава заповеди да плачете или да се смеете, да правите едно или друго? Тук никой няма представа какво изобщо представлява хипнозата.

Наркотиците също могат да те направят щастлив, но можеш и да се почувстваш много нещастен, тъй като няма гаранция, че от наркотика ще усетиш прилив на щастие. Дрогата е само катализатор на собственото ти състояние - ако си нещастен, от дрогата ще се почувстваш още по-нещастен, възможно е и да стигнеш до кошмари. Ако си в приповдигнато състояние на духа, от дрогата се чувстваш още по-щастлив, лудешки щастлив. Но ако човек е щастлив под въздействието на наркотик, това се разбира мигновено, защото в щастието му се усеща някакво напрежение. Такова състояние е предизвикано насилствено от разни химически вещества. Лицето му е засмяно, но така, сякаш някой е насочил към него пистолет и му е заповядал: "Усмихвай се, иначе ще те застрелям".

Химикалите могат да те накарат да се смееш, но това е смях по принуда, зад насила предизвиканото щастие се чувства напрежение. Такова щастие продължава броени часове, след което отново изпадаш в окаяно състояние - при това още по-дълбоко отпреди, защото насилствено предизвиканото щастие е изтощило целия организъм. И всичкото това щастие - фалшиво и зависимо от химикалите, е отнело и малкото сили, които са ти останали да постигнеш истинско щастие. И след като то се стопи, потъваш в още по-непрогледна тъмнина. Наркотикът не след дълго води до пристрастяване. Много скоро ще са ти нужни по-големи дози, после - още по-големи и все по-големи, и тогава настъпва момент, когато...

През всичките хиляди години ние в Индия сме преживели и опитали всичко. В Индия има монаси, които могат да поемат невероятни количества алкохол или марихуана, без това да окаже каквото и да е въздействие върху тях, не се променят ни най-малко. По всяка вероятност единственото нещо, което може да им въздейства, е ухапване от кобра. А те дори отглеждат кобри. С върха на езика си поемат толкова отрова от кобрата, която може да убие човек мигновено, но на тях това им доставя малко... Това, което ти получаваш от наркотика е, че рано или късно се пристрастяваш дори към отровата на кобрата.

Във всяко княжество на древна Индия отглеждали "отровни" момичета - красиви момичета, наричали ги вишканя. Още от първия ден след раждането им давали отрова, слагали по малко отрова в млякото. Докато пораснат, целият им организъм бил напълно отровен. Ако такова момиче бъде ухапано от змия, ще се отрови не момичето, а змията. Отглеждали отровните момичета, за да направят от тях шпиони или убийци. Ако царят иска да убие друг цар, този на съседното царство например, изпраща при него отровно момиче, което е толкова красиво, че няма как онзи да остане равнодушен. Само една целувка - и край, свършено е с царя; не е нужно дори ухапване, целувката е напълно достатъчна.

Хората, за които говориш, просто не могат да повярват в искреността на вашето простичко, непресто-рено щастие. Те познават само такъв вид щастие, зад което стои някаква причина - спечелили са от лотарията и за известно време се чувстват щастливи; влюбват се в красива жена - някой и друг ден са преизпълнени с щастие. Но никога не са виждали човек, който да е безпричинно щастлив - без лотария, без да е влюбен... А хората тук са просто щастливи и това е.

Да, разбирам защо им е толкова трудно. Но вие трябва да им помогнете да разберат, че за щастието не са нужни причини. Нещастието има нужда от причини и обяснения, а щастието е съвсем естествено, то е в природата ни.

В природата на всеки човек е заложена естествената потребност от радост.

Причини са необходими, когато човек е нещастен и са съвършено ненужни, за да бъде щастлив. Щастието е напълно достатъчно само по себе си. От какво повече би могло да се нуждае едно толкова красиво преживяване? И нима ти е нужно да знаеш защо си щастлив? Стига ти това, че си щастлив - само по себе си щастието е и причина, и следствие.

Но на тези хора им е нужно време, за да разберат това. Не бива да ги вините, че не могат да ви разберат, трябва да проявите съчувствие и обич към тях. Помогнете им да станат съпричастни на вашето щастие, да вкусят от него без наркотици, без хипноза и без да търсят причини да бъдат щастливи.

И не забравяйте - щастието е заразно. Вие сте щастливи - заразете и другите със своето щастие. Когато танцувате, разпалете и у тях желанието да потанцуват. Те също ще се включат в танца, може би дори без да го съзнават и ще се усетят едва когато се видят сред танцуващите. По всяка вероятност и самите те много ще се изненадат.

Когато пеете, направете така, че и те да запеят с вас. Може би ще станат прави и ще стърчат като безжизнени стълбове няколко минути - нека това не ви притеснява. Не са безжизнени, животът е и в тях. Вие потанцувайте около такъв човек, това може да му вдъхне свеж прилив на жизненост и той ще запее и ще затанцува заедно с вас. Те няма да ви разберат, докато не им покажете как да изпитат истинско безпричинно щастие. Няма как да им го обясните с доводите на разума, но можете да ги убедите по пътя на вашето лично преживяване на съществуването. А това е и основната цел на тази комуна.

Три хиляди души са неимоверна сила. Привличайте другите към себе си. Отначало те ще проявяват неохота - нека това не ви притеснява, дръжте се така, сякаш не го забелязвате. Те го правят несъзнателно. Не бива да обръщате внимание на тяхната неохота, дръжте се така, сякаш не съществува. Хората си мислят, че изглеждат по-солидни и достойни за уважение, ако не се усмихват - оставете ги да се заблуждават.

Вие само танцувайте, пейте и се радвайте на живота и скоро те също ще поискат да дойдат сред вас. Така можем да превземем цяла Америка!




10

Детството - школа за обучение в психическо заробване

8 ноември 1984 г.



Бхагван, Има ли разлика между вярата в месия и упо-ванието, което храним към своя духовен Учител?

Вярата е сляпа. За нея няма рационални причини. Тя се основава на психическа необходимост, за нея няма обективни доказателства. Човек иска да вярва в нещо, защото без вяра се чувства празен, като треска от дърво, понесена по течението. Без вяра се чувстваш празен, толкова празен, че дори не смееш да живееш пълноценно. Ако се вгледаш дълбоко в себе си, ще ти се стори, че празнотата ти е като смъртта.

Човек се нуждае психически от някой, който да му вдъхне надежда; от вяра - подобно на опиат, който ти помага да заспиш. Поне за момент да те облекчи и да премахне страховете ти. Знаеш, че твоят месия е до теб, синът Божи е с теб - от какво да те е страх? Или пророкът Божи - какво повече ти трябва, за да има животът ти смисъл? Пророкът е смисълът на живота, той ти дава надежда, той знае... Но всичко това са само проекции на собственото ти мислене... Проекции, благодарение на които пророкът те използва. Процесът е взаимно изгоден.

Месията, тиртанкара, аватара, паигамбара - всеки от тях познава необходимостта на твоята психика и се възползва от нея. Той ти казва: "Не се тревожи за нищо. Трябва само да вярваш в мен." Толкова е просто - а и нищо не рискуваш. Не е нужно да правиш каквото и да е, иска се само да вярваш - толкова малко се иска от теб! А какво печелиш от тази сделка? Всичко, от което си имал нужда - надежда, бъдеще, смисъл в живота... Иначе може всичко да ти омръзне и да започнеш да си мислиш: "Защо изобщо живея на този свят?" Месията ти показва накъде да вървиш, посочва ти целта, кара те да се чувстваш значим, внушава ти, че не си се родил случайно на този свят и чрез теб Бог осъществява някаква своя идея. Месията удовлетворява една необходимост на твоята психика, но не те освобождава от страха, от липсата на цел и смисъл, нито от отчаянието. Той просто ти предлага красиво покривало, с което да прикриеш пустотата в душата си.

Ти също запълваш негова психическа необходимост. Колкото повече такива като теб има до себе си - все негови последователи - толкова по-сигурен е той, че не е изгубил ума си. В противен случай в душата му започва да се прокрадва съмнение: "Какво доказва, че наистина съм син Божи? Маже би само си въобразявам разни неща." И ето че в лицето на последователите доказателството е налице. Броят им непрекъснато нараства, стават все повече и повече и доказателството става все по-убедително - толкова много, милиони хора, невъзможно е да са сбъркали нещо.

Сами виждате, тук има порочен кръг. Той става все по-властен, по-целеустремен и фанатизиран. И все повече хора се събират около него и се хващат в капана, защото самите те имат нужда от власт. Нуждаят се от личността на бащата, от някой, който да ги води. Ако ги оставят сами, няма да знаят накъде да вървят, къде да отидат и какви искат да бъдат.

По същия начин бива възпитавано и детето -така, че у него да възникне подобна психическа необходимост. Всичко трябва да му се казва - направи това, не прави еди какво си. Разбира се, родителите смятат, че го правят за негово добро, но това съвсем не е така. Тъкмо обратното. Всъщност те мислят, че правят всичко за доброто на детето, защото как би могло то да разбере кое е добро и кое - зло? Нужно е те да вземат решения вместо него. Детето е мъничко и е съвсем естествено да възприема баща си или дядо си като хора големи, силни и умни, хора, на които може да вярва. Ето как още от самото начало детето не бива обучавано или възпитавано да израсне като самостоятелна личност. Учат го как да бъде последовател. Възпитават го така, че да остане психически зависим от някой друг. По същия начин са били възпитавани и баща му, и дядо му, и прадядо му. Така и то ще възпита бъдещите си деца. И човешката глупост се предава от поколение на поколение, от бащи на деца и се превръща в нещо, което се предава по наследство.

Затова ти само си седиш и чакаш ли, чакаш Годо... Чакаш някой, който да дойде да запълни една необходимост в твоята психика. Баща, водач, философ, мъдрец - и тогава най-после можеш да си отдъхнеш, няма за какво да се притесняваш. Можеш да махнеш с ръка на целия си интелект, да затвориш очи и да тръгнеш като слепец след своя месия. И като си дадеш сметка, че такива като теб стават все повече и повече, за теб това също е доказателство, че месията няма как да греши. Ако един месия остане сам и ти видиш, че и той изпитва безброй съмнения, целият му авторитет се срива. Ако последователят остане сам... Сигурно ще се изненадате, ако ви кажа, че човек може да полудее само за двайсет и един дни, прекарани в пълна самота. За да полудее човек не се иска кой знае колко - само двайсет и един дни усамотение, откъснат от света на своята вяра, от религията, обществото, от клуба, университета и какво ли не още - сам-самичък, в пълна самота. И малко по-малко започваш да усещаш как се отдръпва земята под краката ти, в теб се зараждат страхове, започваш да трепериш... За двайсет и един дни си готов.

Затова хората се страхуват от самотата. Готови са на какво ли не само и само да не останат сами. Отиват да гледат някой тъп филм, само за да не си стоят сами вкъщи. Играят някакви тъпи игри, гледат какви ли не глупости - футболни мачове, например... Може ли да има нещо по-безсмислено от това? Група глупаци подхвърлят топка през една черта на игрището, после тия отсреща им я хвърлят обратно, а милиони хора ги гледат така, сякаш става чудо. От психологическа гледна точка причината е, че човек иска да забрави за самия себе си и да не се чувства самотен. Щом като милиони хора гледат мача, няма как играта да е тъпа. Дори и президентът гледа мача - как може играта да е тъпа?

Всеки се опитва да помогне на някой друг да не полудее. Само двайсет и един дни в пълна изолация -без вестници, телевизия и радио, напълно откъснат от света - без жена ти или мъжа ти, без децата, без любимия човек... Ще останете смаяни, когато в пълната си самота установите, че цял живот сте запълвали разни дупки в себе си и че сте прикривали раните си с прекрасни цветя. А раните все не зарастват. Когато са покрити, отделят много повече гной и стават канцерогенни.

Вярата е сляпа. Всяка вяра е сляпа. Упованието е нещо съвсем различно от вярата. Доверието или упованието е синоним на "вяра" в речниците, но хората, които са писали тези речници, никога на са вкусвали от упованието, не знаят какво представлява то. За него не е необходим месия, аватар или някой, който да твърди: "Аз съм единственият син, заченат от Бога" или: "Аз съм последният Божи пратеник, други след мен няма да има".

Когато казвам, че съм обикновен човек, аз изтръгвам самия корен на зараждането на вярата във вас. Аз наистина съм човек като всички останали. С нищо не насърчавам вярата ви в мен. Всъщност, правя всичко възможно да не вярвате в мен.

Махавира, например, отговаря на всички джайнистки изисквания за тиртанкара - едно от друго по-болезнени и неимоверно тежки. Но за да бъдеш тиртанкара, трябва да си по-различен, по-специален от другите. Тиртанкара означава "човек, поел към отвъдния свят, към отвъдния бряг". И той, разбира се, е последният тиртанкара. Милиони хора ще тръгнат по неговия път. Може би милиони години идеите му ще въздействат върху милиони хора - затова е готов и да се подчини на всяко условие. Ако трябва да ходи гол -добре, ще ходи гол. Ако от него се иска да се храни веднъж на ден - добре. Няма и да се къпе, ако очакват това от него. Ако му кажат, че не може да си мие зъбите, няма да ги мие. От такива хора сигурно се е разнасяла ужасна воня.

Познавам монаси-джайнисти, с които е много трудно да се разговаря. Знаете, че съм много прям, в такива случаи казвам: "Ти просто вониш. Моля те, седни на пет-шест метра от мен. Не мога да разговарям с теб, ако седнеш по-близо." Дъхът му вони и това е естествено - не си е мил устата, откакто се е родил. От цялото му тяло се разнася ужасна смрад. Но той е готов да се подчини на всяко тъпо условие, защото като възнаграждение получава изключително удовлетворение на собствената си психика. Удовлетворение, което изпълва собственото му его с наслада.

Казвам ви - аз съм обикновен човек също като вас, между мен и вас няма никаква разлика. Изрязвам до корен вярата ви в мен - оттук идва и желанието ми да ме приемете като обикновен човек. Не искам да се вкопчвате сляпо в мен - аз не съм ваш враг. Не искам заради мен да останете осакатени, слепи, зависими, роби. Не искам да поемам такава отговорност. Затова се опитвам да бъде пределно ясен - с нищо не ви поощрявам. Вие смятате, че непрестанно ви притискам, понякога дори ви наскърбявам, когато сте убедени в правотата на нещо значимо за вас, а аз ви казвам, че може би грешите и сривам вашата вяра. За да ви пречистя изцяло от всякакви предразсъдъци, трябва да разчистя много камъни по своя път към вас - камъни, които пречат и на вас да стигнете до мен.

Упованието е съвсем различно от вярата. То се изгражда на два етапа.



Първият е хипотетичното доверие. "Хипотеза" е научен термин. Когато предприемате някакъв експеримент, хипотетично предполагате, че той с положителност ще бъде успешен. Но това е само хипотеза, няма гаранции за успеха. В случая не става дума за вяра, рискове няма. За да извършите въпросния експеримент, приемете, че просто трябва да наблюдавате внимателно, да вникнете в проблематиката и да продължавате да експериментирате с мисълта, че може да успеете, но е възможно и да стигнете до отрицателен резултат. Хипотезата не бива да затваря вратите пред вас. Хипотезата не е отговор, тя е само началото на търсенето. Тя е въпросителен знак.

Зараждането на вярата изключва съмнението, докато хипотезата е свързана с какви ли не съмнения. Не пристъпва към експерименти човек, който не изпитва съмнения. Защо са необходими експериментите по принцип? Заради съмненията - човекът трябва да узнае истината. Съмненията могат да бъдат приглушени чрез вярата или да бъдат премахнати чрез търсене на истината - това са двата единствено възможни начини.

Ако си вярващ, не се нуждаеш от експерименти. Човек, който не би се подложил на никакъв риск и не е достатъчно интелигентен, за да търси истината - т.е. човек с посредствени възможности - неизбежно трябва да вярва в нещо. Само хората с посредствени възможности се нуждаят от такава вяра. Колкото по-голяма е човешката глупост, толкова по-силна е и необходимостта от вяра. Колкото по-посредствен е човек, толкова по-непоклатим е неговият фанатизъм.

Другият начин е да се започне със съмнението, без да го прикриваш в себе си. Но затова е нужна хипотеза. Ако ти кажа, че водата е съставена от въглерод и кислород, може да приемеш това твърдение като истинно или като хипотеза. Ако го приемеш като хипотеза, това ще означава, че не вярваш в мен и че си склонен да направиш определен експеримент, за да разбереш доколко вярно е твърдението ми. И така, за да се стигне до упованието, преди всичко трябва да е налице желанието да се експериментира.

Ролята на Учителя не се определя от усилието да те накара да вярваш. Той трябва да създаде около себе си подходяща атмосфера, подходяща вибрационна среда, която да събуди желание за експериментиране. Такова желание привлича човек към Учителя, а не необходимостта от вяра. И ти трябва да вървиш не след своя Учител, а заедно с него, защото той казва: "Видях нещо. Видях врата, а зад вратата - небесните простори." Учителят трябва да притежава магнетична сила, която да оказва върху хората изключително въздействие. А това не е трудно. Ако съм видял необятността на небето, нещо от откритото небе ще остане в моя поглед. Ако съм видял звездите, нещо от светлината им ще остане и ще се отрази в мен. Не е необходимо да претендирам, че е така.

Всъщност тези, които претендират, не носят в себе си отразеното - оттук идва и необходимост от подобни претенции. Исус наричал себе си Божи син -нима това е било необходимо? Ако наистина си син Божи, това не е ли достатъчно само по себе си, за да се усети различната вибрационна среда около теб? Не е необходимо да твърдиш, че слънцето е изгряло. Когато птиците запеят призори, това не означава ли, че слънцето потропва на вратата и казва: "Хей, събудете се! Утро е вече, аз се върнах!" Друго не е необходимо. Дори цветята знаят, че слънцето е изгряло и разтварят листенца. Нощем спят със затворени чашки, а сутрин се сливат наново със светлината на слънцето. Това е животът! Всичко съществуващо разбира, че слънцето е изгряло и започва да трепти от неговата енергия.

Защо му е трябвало на Исус да претендира неизменно, че е син Божи? Вероятно се е съмнявал в собствените си твърдения, в самия себе си - и това е съвършено разбираемо. Дори не е виждал Бог - всъщност никой никога не го е виждал. Какви основания има да изтрие от съзнанието си съмнението, че е Божи син? И той вика, предявява на висок глас претенциите си, че е Божи син, точно за да разсее съмненията в себе си. За да убеди себе си в истинността на своето твърдение, първо трябва да убеди другите.

Един истински Учител никога не претендира за каквото и да е. Самото му същество, присъствието му само по себе си е напълно достатъчно за пораждането на желание у другите да изследват света. Запомнете -Учителят не се следва, той създава у вас желанието да изследвате, затова трябва да вървите заедно с него.

Може би само след няколко крачки ще разберете дали наистина се виждат необятните небесни простори. Учителят просто поражда у вас желание да тръгнете с него и да изследвате заедно с него света - с открито сърце и без предубеждения. Защото той знае - и не е необходимо да ви кара да вярвате в това, което знае. Необходимостта да караш другите да вярват в нещо се ражда само когато мислиш, че без вяра няма да откриеш истината. А всъщност вярата ще сътвори тази истина в собственото ти въображение. Халюцинациите са проекция на вярата. Затова и Учителят по всевъзможни начини се опитва да внуши, че не бива да бъдеш вярващ - вярата е препятствие пред търсенето на истината. Трябва да си възприемчив - да, това е така, да имаш готовността да търсиш, да приемаш новото и непознатото с буден ум и без догми. Така определям първия етап - етапът на хипотезата.

Вече казах, че моята религия се основава на науката, а всяка наука започва с хипотезите. Не е нужно всяка хипотеза да се окаже правилна. Един изследовател не приема трагично факта, че предположенията му са се оказали неоснователни. Нещо повече, той дори се радва, че е отпаднала поне една от възможните хипотези: "Кръгът на моите търсения се стеснява, значи аз се приближавам до истината."

Едисон правел своите изследвания в областта на електричеството. Сътрудниците му били направо отчаяни - изследванията продължили три години. Много от тях го напуснали, мислейки си: "Този е луд, покрай него и аз ще полудея." Останали само неколцина, но и те се колебаели дали да не си тръгнат, независимо дали е луд или не, защото всяка хипотеза, която се опитвали да докажат, се оказвала погрешна. Но всеки ден Едисон подновявал търсенията си с неизменната ревностна страст и със същия ентусиазъм, който почувствали в него на първия ден. Никаква разлика. Тъкмо този ентусиазъм все още ги задържал при него. Казват, че опитите им се провалили в деветдесет и девет процента от случаите. В крайна сметка всички напуснали, останал само един. Той се питал: "Какво ще правим оттук нататък? От сто опита деветдесет и девет пропаднаха. От три години провал след провал. Чуден човек си ти, всеки ден започваш с все същия ентусиазъм." Едисон отговорил: "Не, сега се чувствам много по-ентусиазиран, отколкото в началото. Ти не разбираш, сега съм много по-близо до истината, защото отпаднаха деветдесет и девет хипотези. Почукахме на деветстотин деветдесет и девет врати от възможни хиляда и установихме, че зад тях няма нищо. Остава ни само една." Говорел метафорично, но това се оказало самата истина. Още същия ден търсенията му се увенчали с успех. Хипотезата означава готовност за експерименти, готовност от страна на ученика, чието мислене трябва да бъде отворено за новото, и който трябва да приеме, че: "Не знаем... Може би ще открием истината, но е възможно и да не успеем; не се знае дали сме поели в правилната посока. При всяко положение обаче, независимо дали ще успеем или не, усилията ни не са напразни. Дори и да не успеем, това означава, че една от възможните посоки се е оказала погрешна, значи ще насочим усилията си в друга. Ако един метод се е оказал неподходящ, ще опитаме друг. Все някъде, някога, в определен момент вратата ще се отвори."

Учителят е длъжен да вдъхва на своите ученици не вяра, а ентусиазъм и ревностно желание да продължават своите търсения въпреки неуспехите. Учителят е вдъхновение - не вяра. Той не подкрепя каквито и да било форми на психически заболявания. Учителят просто ви показва как той е дошъл при вас. Обяснява по какъв начин и с каква методика е постигнал собствената си реализация, а самото му съществуване ви дава усещане за пълнота и удовлетвореност; самият факт на неговата поява променя нещо във въздуха, който дишате. Той ви предлага начина, методиката и истината как е стигнал до определен етап, но никога не би започнал да твърди, че и при вас ще се получи по същия начин.

Учителят споделя: "При мен се получи, не виждам причина да не се получи и при теб. Аз съм обикновен човек, също като теб. Щом един обикновен човек може да реализира своите възможности, защо да не можеш и ти? Възможно е отправната ти точка да е по-различна, нищо чудно да има разлика и в най-подходящата за теб методика. Може би ще трябва да извървиш по-дълъг път или пък върхът, към който си поел, да се окаже по-стръмен, но така или иначе това е възможно! Може да се осъществи."

Вторият етап от пътя към упованието е налице, след като си успял да възприемеш нещо, предадено ти от Учителя посредством неговите вибрации, които са невидими. Усещат ги само най-възприемчивите и най-чувствителните.

Учителят ти дава нещо, което може да се почувства само със сърцето, но това не е крайната цел, то е само началото на пътя. Вече можеш да приемеш думите му като хипотеза. Вторият етап по пътя към упованието е постигнат тогава, когато вкусиш от онова, за което ти е разказвал Учителят, за което ти говори и което самият той представлява като проява на съществуването. Денят, в който вкусиш от всичко това, ще почувстваш в себе си не вяра, а упование. Тогава вече ще знаеш, че си получил знанието от човек, който е познал всичко. В това се е състоя разликата между него и теб. След този момент двамата сте равни. Упованието е пълно само когато изчезне разликата между ученик и Учител и когато ученикът е постигнал знанието на своя Учител. Ученикът е видял светлината, вдъхнал е от аромата на цветето. И тогава настъпва мигът на дълбоката признателност.

Вярващият никога не може да изпита такава признателност към своя месия или аватар - не би могъл, защото какво всъщност е получил в действителност? Само вярата в нещо необосновано и недоказано. Нима можеш да се чувстваш признателен за нещо такова? Можеш да се молиш, да възвеличаваш своя месия, но това е само въпрос на дипломация. Надяваш се, че ако се молиш на своя месия и го величаеш, ще се възползваш от неговата милост, но това е само форма на подкуп. Надяваш се, че той ще прояви състрадание към теб и ще направи чудо. Но чудото така и не идва. Идва моментът на истината и на любовта, но чудеса няма.

Не е възможно човек да чувства признателност към месиите. Тъкмо обратното, ако се вгледаш в душата си, ще откриеш гняв. Може би ще се изненадате, ако ви кажа, че много християни дълбоко в душата си изпитват стаен гняв към Исус. Той им обещал да изкупи греховете им и да ги спаси, но така и не изпълнил обещанието си. Обещавал им: "Скоро ще отидете в царството Божие, скоро ще бъдете заедно с мен в царството Божие". Изминали са две хиляди години оттогава и това "скоро" така и не е дошло. Кога най-после ще дойде това "скоро"?

Дълбоко в себе си християните чувстват стаен гняв към Исус. И този гняв може би е причината за християнския фанатизъм - никой не бива да научи, че християните изпитват гняв към своя месия. Самият той е искал да скрие своето разочарование, че се е чувствал измамен, че са му вдъхнали измамни надежди и в продължение на две хиляди години хората живеят с тази вяра и умират за нея. А религията не е постигнала никакво развитие, доникъде не е стигнала и нищо не е намерила. Такъв натрупан гняв е просто страшен. За да потисне гнева си, човек ходи на църква и се моли на Исус, на Кришна или Мохамед. Но рано или късно всеки вярващ ще почувства в себе си дълбоко разочарование, защото вярата не му показва пътя към истината, не му дава живата вода на живота.

На мястото на Юда всеки християнин би постъпил по същия начин. Съвсем друг е въпросът защо не е бил предаден и от други, вероятно на мнозина им липсва смелост за подобна постъпка. Хората не са се и опитвали да разберат Юда, сякаш самото желание за това е противопоставяне на християнството. Но си струва да се проучи животът на този човек. Юда бил единственият образован и културен човек сред апостолите, бил с по-добро образование и с по-висока култура дори от самия Исус. Не допускам Юда да е вярвал, че Исус бил син Божи.

Той бил сред последователите на Исус, който определено имал харизматично излъчване, което обаче няма нищо общо с истината за произхода му. Харизматично излъчване имал и Адолф Хитлер, който... Може би не знаете, но преди смъртта си Хитлер започнал да вярва, че е превъплъщение на библейския пророк Илия. А през целия си живот избивал евреи! В газовите камери милиони евреи се превърнали в дим. И въпреки всичко Хитлер смятал, че в него е прероден пророк Илия, който е сред най-значителните личности на Стария завет.

Може би ще си кажете, че е бил луд, но все още има хора по света, които смятат, че е бил велик... Получих писмо, изпратено оттук някъде - в Америка; подателят е главен секретар на Американската нацистка партия. Пише ми да не говоря против Хитлер, защото: "Това накърнява нашите религиозни чувства." Останах изумен - религиозни чувства! В писмото се казва: "Може би не знаете, че Адолф Хитлер не е бил обикновен човек. Той е бил превъплъщение на пророк Илия. Затова ви моля да не говорите против него, това наранява чувствата ни, наранява нашите религиозни възприятия." Адолф Хитлер - религиозен водач! Все още има хора, които вярват в това, но какво може да се направи по този въпрос?

И какво е станало с Хитлер накрая? Вече никой не се съмнявал, че Германия ще изгуби войната, но го държали в неведение относно действителното положение на нещата. Измисляли някакви лъжи, защото Хитлер не искал да чуе истината. Нямал готовност да изслуша фактите: "Армията ни е разгромена и ние изгубихме войната." Не, в никакъв случай не бил готов да чуе такива думи. Заповядвал да разстрелят незабавно всеки, който се опитвал да му каже вестта за поражението - "Този лъже, това е невъзможно!" Избил собствените си генерали, защото се опитвали да го посъветват: "Трябва да отстъпим. Настъплението означава да избием собствените си войски." За такива думи той застрелвал генерала на място. Повтарял: "Вие трябва да победите. Ние сме предопределени да победим, това е съдбата на арийската раса, нордическата раса - да властва над света. Не можете да направите нищо срещу това."

Постепенно хората разбрали, че е по-добре да го оставят да си живее в своя измислен свят, в някакво подземно скривалище. Всичко било изгубено, руските, американските и британските войски влизали в Берлин, а той все още си мислел, че германските войски са в Лондон и Москва. Когато чул шума от падащи бомби, не повярвал на ушите си. Попитал какво е това и хората около него му казали: "Какво можехме да направим? Ако кажем истината, вие ще ни застреляте на място. Истината е, че сме победени, че врагът е тук и Берлин падна."

И тогава му хрумнала мисълта, че е превъплъщение на пророк Илия, може би като форма на покаяние за това, че избил толкова много евреи... Странно нещо е човешкият ум! Това е и последната му глупост. Много глупости извършил през живота си, но тази била последната. И въпреки всичко все още има хора по цял свят, включително в Америка, които се организират в партии, посветени на идеите на техния религиозен водач Адолф Хитлер.

Юда бил на страната на Исус, който несъмнено имал харизматично въздействие. Някои хора се раждат водачи, както други се раждат поети или художници. Всеки се ражда с определени качества, независимо дали го осъзнава или не. Колкото по-скоро осъзнае какви са те, толкова по-добре, защото поема в правилната посока по пътя към своето осъществяване. Не би могъл да се чувства пълноценен, докато не открие тази посока.

Затова функцията на Учителя се определя от това да не те превръща в свой образ и подобие. Функцията е да ти помогне да откриеш себе си. Ти не си като мен. Няма нужда от дубликати, от копия под индиго.

А всеки месия, паигамбара и тиртанкара се опитва да превърне човека в свое копие. Месията е оригиналът. Благодарение на вярата си никак не е трудно да се превърнеш в нечие копие.

Юда бил с Исус, но се разкъсвал от съмнения. Неизменно задавал въпроси, пронизани от съмнение. Исус всеки път успявал да ги отблъсне, защото никой друг не се съмнявал в него, всички били вярващи. Били все хора необразовани, готови да вярват, а и доволни, че тъкмо те са станали апостоли. Изключително постижение наистина... Бог има един-единствен син, а те са неговите апостоли, неговите пратеници. Какво повече биха могли да искат? Те просто си вярвали, всякакви съмнения били изключени. Докато Юда непрекъснато се съмнявал. Исус така и не се опитал да разбере този човек, да разбере неговите съмнения. И вместо да му дава вяра, Исус е трябвало да му покаже път, да му предложи изход и да му вдъхне упование.

Моето отношение към Юда е много по-различно от това на повечето хора. Изпитвам жалост към него. Той вероятно е бил един от най-ревностните радетели на истината сред последователите на Исус. Ала Исус така и не му предложил рационална основа за неговите търсения. Единствено той е виновен за душевните терзания на Юда, който усещал колко му е омръзнала цялата тази игра на вяра. На всичко отгоре той бил губещата страна в играта, при това - победен от дълбоко вярващи глупаци.

Подтикван от съмненията си, предал Исус в ръцете на неговите врагове - това било последното средство, нямало друг начин да се разбере дали Исус наистина е Божият син. Нямало никакви доказателства, нито натрупан опит в тази насока. Да предаде Исус в ръцете на противниците му, за да бъде разпънат - това бил единственият начин да се докаже дали наистина Исус е Божи син. Ако възкръсне, всякакви съмнения са изключени.

Исус е виновен за това, че Юда е бил принуден да се реши на толкова крайна мярка. Възкресението така и не се осъществило, но Юда изпаднал в дълбока депресия и се разкайвал горчиво за напусто извършения грях. Бил извършил едно съвсем ненужно предателство. Не е имало необходимост от това - ако се съмнявал в Учителя си, можел е просто да го напусне, защо му е трябвало да го праща на кръста? Разкъсван от угризения на съвестта и душевни терзания, един ден след разпъването Юда се самоубил - сложил си примка около врата и се обесил.

Неговото самоубийство така и останало незабелязано. А то е не по-маловажно от разпятието на Исус, може би е още по-значимо дори, но е обвито в още по-дълбока тайнственост. Защо Юда се е самоубил? Ако е бил противник на Исус, не би трябвало да се разкайва за постъпката си. Трябвало е да ликува след стореното. Но той не е бил противник, нито е искал смъртта на Исус. Той дори не е могъл да си представи, че Учителят ще умре.

Просто Исус не му предложил рационално обяснение и го тласнал към една драстична стъпка - защото разпятието се оказало единственото възможно доказателство за божествения му произход. Ако възкръснел, това би доказало всичко. Тогава всяка негова дума ще бъде истина, няма място за съмнения, нито необходимост да се мисли за тези неща, всички въпроси ще изчезнат. Всъщност, Юда дори не е искал да съдейства за разпъването на Исус, просто е търсел рационални основания за упованието си в Учителя - основания, които Исус не можел да му предложи.

Учителят никога не дава вяра. Той предлага възможност да споделиш атмосферата около него, да си изградиш хипотеза и да започнеш да експериментираш.

И след като у теб възникне такова желание, той ти показва пътя, който познава, защото вече е преминал по него. Едва ли ще попаднете на Учител, откачен като мен, защото аз съм изминал почти всички пътища. Това е лудост, защото всеки път води към целта и един-единствен е напълно достатъчен, не е необходимо да извървите и други пътища.

Достатъчно е да извървите само един път, за да стигнете до истината. Ала аз търсех не само истината, исках да разбера дали до нея стига само един път или водят много пътища, които са не по-малко надеждни.

И така, аз стигах до целта, връщах се обратно и тръгвах в друга посока; отново се връщах и отново тръгвах по друг път; нито един път не остана неизвър-вян. Затова казвам, че това е лудост. Не искам и вие да изминете всички пътища - освен ако самите не почувствате силно желание да го направите, но то ще е само ваше желание и решение. Един-единствен път е напълно достатъчен.

Мигът, в който станеш съпричастен на преживяното от мен, е и мигът на упованието - и тогава то престава да бъде хипотетично и става екзистенциално.

В този миг няма Учител и ученик. Просто има два пламъка, горящи толкова близо един до друг, че могат да бъдат възприети като един.

Ученикът вдъхва от същите благоухания като Учителя. В очите му гори неподправената естестве-ност, която блести в погледа на Учителя. Вибрациите му са същите като на неговия Учител.

И настъпва мигът на признателността - мигът, в който чувствам дълбока благодарност към човека, който не ме е направил религиозен. В противен случай - край, би било свършено с мен.

Този човек не ме направи зависим от себе си, иначе щях да бъда унищожен като човек.

Този човек не ме използва психически по един или друг начин за целите на собственото си его, иначе нямаше изобщо да разбера какво става наоколо.

Аз бях болен, имах нужда от помощ и той можеше да използва с лекота моята уязвимост за целите на собственото си его. Можеше да затвори порочния кръг - ти удовлетворяваш егото на своя Учител, а той удовлетворява твоето.

Един шанкарачаря от Фаридабад ме покани да участвам в религиозна международна конференция, на която присъстваха хора от цял свят. Не знаеше нищо за мен, разбрах това още в мига, когато започнахме разговора си; той също разбра, че съм наясно относно неговото неведение.

Секретарят му прояви особено внимание към мен, беше чел мои беседи. Той бе накарал шанкарачаря да ме поканят. Беше световна конференция на религиозна тематика, толкова много религиозни водачи присъстваха, че нямаше нищо лошо в това да поканят и мен. По всяка вероятност секретарят бе подготвил цялата документация и шанкарачаря не е имал никаква представа нито кой съм, нито какво би могло да се случи.

Когато пристигнах - беше рано сутринта - шанкарачаря поискал да се срещне с мен, защото на заседанието същата вечер щяха да присъстват поне петдесет хиляди души и не бихме могли да се запознаем.

Той оглавяваше цялата конференция. Отидох в храма, който беше и негова резиденция; впрочем, аз също бях настанен там като негов гост.

Шанкарачаря седеше на дървена платформа, издигната на един метър височина над останалите места. До платформата му се издигаше още една, на около половин метър над пода и с половин метър по-ниска от неговата. На нея бе седнал монах с достолепен вид. Всички гости, поканени специално да говорят на конференцията, седяха на пода - индуисти, мохамедани, християни, сикхи, джайнисти, будисти, всички седяха на пода.

Аз също седнах сред тях. Шанкарачаря взе думата първи и каза: "Знаете ли кой е човекът, който седи от дясната ми страна на по-ниската платформа? Беше председател на Върховния съд. След като се пенсионира, той се отказа от всичко и сега е скромен и смирен. Помолих го да седне до мен, но той отказа. Отговори ми - не, вие сте моят гуру, моят Учител. Нима мога да седя до вас?" Ето защо седи пред вас на по-ниската платформа.

Тогава попитах шанкарачаря: "Той ще да е наистина скромен и смирен, доколкото разбирам, тъй като в сравнение с вас седи половин метър по-ниско; какво ще кажете обаче за мен и за всички останали, които седят на пода? След като е седнал половин метър по-високо от нас, вероятно е голям егоист. Защо да не седне сред всички останали? Щом е толкова скромен и смирен, нима е нужна тази междинна платформа? Нищо не му пречи да седне при другите. Но не, той предпочита да седи по-високо - не се лъжете, не бива да мислите, че е чак толкова скромен и смирен. Той просто изчаква - след смъртта ви ще седне на вашето място. Само чака да умрете, за да ви наследи." После се обърнах към монаха и добавих: "Ако имате някакво чувство за достойнство, станете от тази платформа и седнете сред всички останали."

На шанкарачаря казах още: "Обръщението ви е отправено не към конференцията, а към нас, вашите специално поканени гости; вие обаче се поставяте по-високо от нас. Кой всъщност е домакинът тук? И кой -гостът? Дори и вашият монах не е скромен и смирен, настойчиво го помолих да слезе оттам, но той така и не се помръдна; самият вие не сте скромен и смирен. Затова сега се обръщам към вас - слезте и седнете наравно с всички останали. Знам, че няма да го направите. Всичко е фалш и показност. Не можете да седите сред останалите - мохамедани, християни... Шанкарачаря, пък да седне редом до мохамедани, християни, сикхи, джайнисти, будисти, макар че лично вие сте ги поканили тук. Вие сте домакинът и би трябвало да се държите като такъв. А вие дори не смеете да слезете от онази платформа. И не към конференцията адресирате своето послание - ако бяхме на конференция, тогава всичко е наред, можете да си останете на високото. Тази среща бе замислена като кратък приятелски разговор, но вие унищожихте дружелюбния тон. Ако не слезете, аз ще стана от мястото си!"

Дори и тогава онзи глупак не се помръдна. Бях принуден да стана и да седна до него на платформата. Тогава се обърнах към останалите: "Всеки, който иска, може да заповяда. Докато има място, всеки може да дойде, после остава другата платформа. Бъдете скромни и смирени, седнете на другата. Аз не съм нито скромен, нито смирен. Тук ми е добре, смятам да си седя тук."

Какви глупаци... Шанкарачаря не изпитваше никакво уважение към хората. Същото важеше и за онзи монах. Защо трябваше да започне разговора по този начин? Попитах го: "Може би искахте да ни кажете, че един бивш председател на Върховния съд на Индия е ваш ученик и че самият вие стоите много по-високо от него. Искахте да подчертаете колко скромен и смирен е той, като е отказал да седне до вас. Нито у вас, нито у него има смирение и скромност, всеки от двамата удовлетворява определена психическа необходимост у другия и я използва за свои цели."

Той се уплаши, че е поканил - макар и без да знае - един човек, който може да бъде опасен за останалите. Опита се да поправи грешката си, като направи всичко възможно да не бъда допуснат да говоря пред петдесетте хиляди души на конференцията. И знаете ли за какво се бе разпоредил? Трима души с тояги в ръцете стояха неотлъчно зад мен така, че да ги виждат всички. Секретарят, който проявяваше силен интерес към мен, дойде и ми каза: "Странно, тези тримата ми приличат на престъпници, на опасни хора, убийци. Имат заповед да стоят зад вас и да ви спрат, ако започнете да говорите, за да не провалите работата на конференцията. Няма да можете да се изкажете."

Отговорих му: "Не се притеснявайте. Много добре знам какво да правя, вие не се тревожете." Обърнах се към тримата и им казах: "Готови ли сте?" Те се спогледаха. "Хайде, готови, започвам." Шанкарачарят не бе обявил името ми, разбира се, но аз отидох до микрофона и се обърнах към аудиторията: "Виждате зад мен трима души с тояги. Може би ги познавате, те са местни хора от Фаридабад. Те са престъпници и убийци. Шанкарачарят им е заповядал да не ми дават възможност да говоря. Ако започна речта си, ще ме нападнат. Затова ви моля да ми кажете - искате ли да чуете какво ще ви кажа или не? Ако искате, моля ви да вдигнете ръка."

Вдигнаха се петдесет хиляди ръце. Тогава се обърнах към шанкарачаря и му казах: "Вече не се нуждая от вашето разрешение. Вие вече не сте председател на конференцията. Тези петдесет хиляди ръце току-що ви отхвърлиха." На тримата зад мен казах: "Внимавайте! Ако направите нещо, нито вие, нито вашият шанкарачаря няма да слезе жив от тази сцена. Тук има петдесет хиляди души."

Хората викаха: "Тук сме! Ако някой ви докосне, ще подпалим сцената и всички върху нея!" Тогава започнах речта си. Казах всичко, което исках да им кажа, а тримата зад мен се измъкнаха тихомълком.

Такива ще ми говорят за скромност и смирение...

Скромността, смирението и признателността възникват само когато преживееш лично това, което Учителя! ти е предал с думи, дела и мълчание - по всички възможни начини, защото собственото ти лично преживяване е неизразимо.

Добре, Шийла, следващия въпрос.

Бхагван, Казваш, че си обикновен човек. В твоята комуна само обикновени хора ли са се събрали?

Аз съм обикновен човек. Може би моята комуна е изключителна затова, защото никога преди обикновен човек не е основавал комуна. Хора живеели заедно с Исус в неголяма комуна - да, но нали Исус е Божи син. Комуната на Буда била огромна, но той бил единственият пробуден за всички времена - минало, настояще и бъдеще... Никой не може да го надмине. Той имал голяма комуна и бил изключителна личност, необикновен човек. Комуна се събрала и около Махавира - ала той е двайсет и четвъртият тиртанкара, което само по себе си му дава уникален статус.

Аз нямам никакъв статус, аз съм обикновен човек.

Затова казвам, че изключителна и необикновена е моята комуна, защото кога се е чуло и видяло комуна да бъде основана от обикновен човек?

Такова нещо се случва за първи път. А за да тръгнеш редом с обикновен човек се иска невероятна смелост, защото аз не мога да изпълня нито едно от вашите детински желания, не мога да осъществя фан-тасмагориите ви, не ви давам надежда и нищо не ви обещавам.

Самият факт, че сте с мен, е доказателство, че моята комуна е изключителна и необикновена.



Но аз си оставам обикновен човек.

Книгата е сканирана, разпозната и предоставена от Спиралата

Каталог: books -> new
new -> Тантриското преобразяване
new -> Красимира Стоянова
new -> Робърт Монро Пътуване извън тялото
new -> Програма за развитието на силите на мозъка. През 1978 г въз основа на разработените принципи той започва да обучава хора, а към 1980 г неговите лекции вече се ползват с колосален успех в цял свят
new -> Свръхсетивното познание Марияна Везнева
new -> Книга "Физика на вярата" e нещо изключително рядко
new -> Селестинското пророчество Джеймс Редфилд
new -> Съдържание увод първа част
new -> Книга 1 Е. Блаватска пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се
new -> -


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница