Ошо Библия том 1


Опиумът, наречен "религия"



страница4/10
Дата18.10.2017
Размер2.2 Mb.
#32611
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

4

Опиумът, наречен "религия"

2 ноември, 1984 г.



Бхагван, Ти Божи пратеник ли си?

О, не, Шийла, в никакъв случай. Такава идея е съвсем погрешна. Не само че не съм Божи пратеник, нещо повече - Божи пратеници никога не е имало, няма и да има.

Опитай се да вникнеш в това, което ти казвам. Самата представа за божиите пратеници е вторична -първо трябва да вярваш в съществуването на Бог като конкретна личност и едва след това трябва да повярваш, че той има свои пратеници на земята.

За мен Бог не съществува. Не съществуват и месии.

Спомням си една случка - историята на един човек, известен сред мохамеданите - Омар Халиф. За мохамеданите "халиф" е това, което е папата за християните, но при тях той е и духовен, и светски глава. Омар бил благ човек с добро сърце. Един ден стражата довела в двореца човек, който твърдял, че е последният божи пратеник - мохамеданите наричат своя месия паигамбара.

Според тях Мохамед е последният паигамбара, въплъщение на последната воля божия. След него вече няма да има нужда от божии пратеници. Тази логика се върти в порочен кръг от съждения. Странно е, че милиони хора се придържат към нея, без да си задават въпроси. В Корана, който според Мохамед е изпратен от Бога... изпратен му лично от небето - той не е негов автор, а получателят. В Корана пише, че Мохамед е последният паигамбара и мохамеданският свят няма нужда от други пророци. Затова мохамеданите са настроени против всеки, който твърди, че е божи пратеник.

Омар заповядал човекът да бъде хвърлен в затвора. "Дайте му седем дни да размисли, тогава ще отида да говоря с него. Ако продължава да твърди, че е божи пратеник, незабавно ще бъде обезглавен. Ако се отрече от думите си, ще го пусна на свобода". Седем дни човекът бил подложен на тежки мъчения - денем и нощем бил окован към стълб, били го, не му давали да спи, държали го гладен и жаден и така го съсипали, че след седмица халифът едва го познал. Гол, прикован към стълба и целия в кръв от камшика, с който го шибали.

Омар рекъл: "Надявам се, че най-после си се вразумил".

Човекът се засмял и казал: "Какво говориш? Точно това е доказателство, че аз съм последният паигамбара - последният пратеник божи. На раздяла Бог ми каза: "Ще бъдеш подложен на мъчения, ще те съсипят от бой!" - и точно така стана".

Омар не повярвал на ушите си. Тогава друг един човек, привързан към стълба и измъчван в продължение на месец, извикал: "Омар! Не му вярвай, той е лъжец! Не съм го изпращал при хората като свой последен пратеник." Месец преди това същият човек бил затворен, защото твърдял, че е самият Бог.

Подобни хора страдат от мания за величие. А това е психическо заболяване. Иска ти се да се поставиш над другите, да си по-горе от всички. Иска ти се да станеш президент, министьр-председател, цар, царица - но това не е хич просто, има толкова хора, които желаят същото. Само един може да бъде президент, а всички останали изгарят от същото желание, искат да бъдат по-горе от останалите, над другите, да покажат, че са по-съвършени и по-възвишени от тях. Такива хора намират начин - при това много лесно. За да се провъзгласиш за месия не е необходимо да печелиш избори, нито някой да те обяви за светец. Можеш да напишеш книга, в която да се обявиш за светец. Излагаш собствените си доводи, каквито и да са те, и твърдиш, че са чиста истини, защото са написани от месия. Ти си месията, защото ти си написал тази книга.

Какви доказателства дава Исус, че е месия, освен собствените си твърдения? Какви доказателства имат християните, че Исус е божи пратеник? Само това, което е написано в Новия завет... А Новият завет не е нищо друго, освен описание на собствените му твърдения. Разбирате ли сега какво имам предвид под оборване на собствените доводи? Те са истинни, защото са казани от месия, а той пък е месия, защото е написал книга с истини.

Исус не е бил толкова лош, че да заслужи разпятието - престъплението му се състои единствено в това, че провъзгласил себе си за месия. А това едва ли е толкова страшно престъпление. Ако някой реши да се провъзгласи за месия, той не причинява никому зло. Оставете го да прави каквото иска. Но евреите не могли да търпят подобно нещо. Затова искам да разгледаме по-задълбочено този въпрос и неговата история.

За разпъването на Исус трябва да търсим вината у Мойсей.

Досега никой не е излизал с подобно твърдение, защото разликата във времето между Мойсей и Исус е три хиляди години. Но аз твърдя, че за разпъването на Исус е виновен Мойсей и твърдя това поради две причини. Първо, Мойсей казва, че ще се появи божи пратеник, който ще реши всичките ни проблеми и ще помогне да превъзмогнем всички наши болки и трудности. Това си е чиста политика.

Дълги години евреите били роби в Египет. Мойсей бил техен водач с изключително притегателна сила и обаяние, един от най-великите водачи в световната история. Успял да убеди своя народ, че може да бъде свободен - и не само това, успял да внуши на хората си, че са Богоизбрани. В известно отношение те били доволни от положението си - не че било кой знае какво. Живеели в пълна бедност, добротата била на изчезване. Никой не ги приемал като човешки същества, отнасяли се към тях по-зле от животни. Съсипвали ги от работа... Труд, от който нямало никаква полза.

Всички сме чували за пирамидите. Пирамиди, издигнати от евреи. До днес учените се удивляват как е възможно толкова големи скални късове да се преместят на много мили разстояние, след като наблизо няма никакви каменни кариери. Как са били премествани гези огромни камъни? Не е имало кранове, не е имало никаква техника. Носели ги на ръце - човешки същества ги носели, евреи. После ги слагали един върху друг, докато се получи огромна пирамида, висока до небето. Осъществяването на такава задача изглежда невъзможно. И през цялото време безмилостно налага-ли робите с камшици.

И така, евреите пренасяли огромните каменни късове. По четирийсет-петдесет човека носели един камък, кога на ръце, кога с коне, а до тях неизменно стояла египетската стража с камшик в ръце. Хиляди хора измирали като мухи, но на тяхно място идвали йови роби. Дори не можем да разберем колко души са измирали, докато се построяла една пирамида. Милио-ни хора са си отишли заради тези нелепи строежи. И смъртта им е съвършено безсмислена. Но проявите на човешкото его... Всеки египетски фараон или фараонка искали да имат собствена гробница - защото това всъщност са гробници - и държали гази гробница непременно да бъде най-голямата, най-Високата и най-пищната. Фараоните и фараонките не могли да бъдат сигурни, че наследниците им ще положат толкова усилия, а и пирамида не се издига за ден или два. Рим може и да е бил издигнат за един ден, но За пирамидите се иска много повече време, затова все-ки гледал сам да се погрижи за собствената си гробни-ца. Още в мига на коронацията започвали да строят Гробницата си, всичко трябвало да е готово за смъртта им. Издигането на една пирамида отнема около трийсет, четирийсет, дори петдесет години. И живота на милиони хора.

По всяка вероятност Мойсей е бил водач с изключително влияние, след като успял да убеди робите: "Можете да се освободите от робството, не сте родени за роби. Дори нещо повече, вие сте от раса от господари, вие сте малцината Богоизбрани." Това е невероятно огромен, качествен скок - от роби евреите трябвало да се почувстват господари. Мойсей извършил истинско чудо! Да убеждаваш другите не е трудно, не е трудно да ги подтикнеш към мечти - красиви блянове, надежди и вяра в утопични светове. Трудно е да превърнеш всичко това в реалност. Не след дълго Мойсей разбрал това. Извел робите от Египет и им вдъхнал надежда, че скоро ще стигнат до Обетованата земя - Израел. "Там ще живеете в блаженство и щастие и всичко ще бъде наред."

Четирийсет дълги години скитали евреите из пустините на Средния изток и все не стигали до Израел. През всичките тези години страданията им били много по-тежки, отколкото по време на робството в Египет. Може би ще се изненадате, като разберете, че на всеки четирима оцелявал един. Докато Мойсей реши да спрат недалеч от Йерусалим, измрели почти всички, които тръгнали с него в началото. Оцелели само една четвърт от хората. Младите остарявали и измирали. Той стигнал обетованата земя с деца, които се раждали и израствали по пътя. Нямало как да помнят Египет, познавали само мъките на скиталчествата в пустинята.

Ако сте се скитали из пустиня, ще разберете какво би могло да означава скитане в продължение на четирийсет години - без храна и вода, преживяване само от просия в редките случаи, когато попаднеш на хора в някое селище, керван или оазис. Хората измирали от глад и жажда. Измирали просто защото година след година се влачели из пясъците на пустинята. Четирийсет години са много време.

И не бива да забравяте, че Мойсей спрял не защото най-после намерил Израел. Спрял, защото и на него пътуването му дошло до гуша, бездруго все някога и някъде трябвало да спре. Вече знаел, че не е трудно да поведеш хората след себе си, лесно е да ги накараш да мечтаят, да им вдъхнеш кураж и надежда, но никак не е лесно да осъществиш обещанията си. Той непрекъснато им вдъхвал надежда - това бил единственият наркотик, благодарение на който продължавали да живеят и да се влачат из пустинята. Казвал им: "Не се тревожете, нашите мъки не са отишли напразно. Стигнахме Обетованата земя."

И до каква земя стигнали? Йерусалим не е нищо друго, освен гола пустиня. А хората си представяли реки от мляко и мед. Представяли си рая - това им обещал Мойсей. Най-после спрели в Йерусалим. Били полумъртви и отказали да се придвижат и крачка по-на-татък... Край, стига толкова. Четирийсет години насилваш някого да върви и непрекъснато му повтаряш: "Още малко, пристигаме. Още малко, само няколко дни път ни остават".

Някои от хората му толкова се отчаяли, че се откъснали от групата. Оттам е дошла приказката за изгубеното племе - то не е изгубено, просто хората си тръгнали, след като се убедили в безсмислието на цялото начинание. Тръгнали си скришом и по чиста случайност успели да се доберат до много по-добро място - областта Кашмир в Индия. Мойсей бил уморен, а и хората му били напълно изтощени.

Непрекъснато им вдъхвал надежда - та нали това е работата на всеки водач, всички водачи правят все това открай време - да дават опиума, наречен надежда, че утре ще бъде по-добре от днес. "Забравете миналото, свършено е с него, не се тревожете и за настоящето, то също си отива. Мислете за утре, нека дойде утрешния ден, тогава всичко ще бъде наред". А утрешният ден все не идвал.

И с Мойсей било същото. Казвал на хората си: "Не се тревожете, най-после стигнахме". Дълбоко в себе си обаче бил убеден, че напълно се е провалил и волно или неволно е подвел горките хора. В старата си родина те наистина живеели в нищета, но не чак в такава, в каквато се оказали благодарение на него след дългите години скитане. Но не можел да си признае това, едно признание би довело до фатален край. Можел само да повтаря: "Стигнахме мястото. Стар съм вече. Но скоро ще дойде месията, Бог ми обеща - ще изпрати месия, който ще изкупи всичките ни грехове и ще ни спаси". И за да прикрие истинските си мисли, дипломатично добавял: "Аз трябва да се върна и да потърся изгубеното племе".

Простичка стратегия да се избяга от действителността, с която се сблъсквали ежедневно. Не се отворили райските порти и гневът се натрупвал в душите на хората. Възможно е дори да са искали да убият Мойсей. Такава опасност би била твърде реална, нали той бил причината за всичките им страдания. Ако не бил той, все някак щели да преживеят в старата роди-на. И бездруго били свикнали да приемат съдбата си,

Познавам много бедни хора, изключително бедни, хора, които нямат нищичко и не винаги успяват да се хранят и веднъж на ден. Случва се понякога само да пият вода и да спят, водата запълва празния стомах и създава усещане за ситост. Но по свой начин те са доволни, приемат съдбата си и не очакват нищо повече. Можете да поведете такива хора след себе си. Много лесно можете да разпалите сред тях пламъка на собст-вените си идеи, просто трябва да им вдъхнете надежда. Но рано или късно те ще ви разобличат, ще ви питат "Къде остана надеждата?"

Точно това се случило, когато Мойсей оставил своя народ, след като го водил в продължение на чети-рийсет години. Извинението му било: "Ще се върна да потърся хората, които изгубих по пътя". Така и не се върнал, умрял някъде в Индия. Ходих на гроба му. Може би не знаете, случайно или не - и Мойсей, и Исус са починали в Индия. Гробовете и на двамата са на едно и също място в Кашмир.

Хората, които успели да преживеят прехода, се присъединили към дълъг керван и стигнали до много по-добро място. Ако Мойсей се бе обърнал към Кашмир, може би щеше да каже на своя народ, че това е раят. Кашмир наистина е рай. Такава невероятна красота. Тези, които се откъснали от собственото си племе, така и не си дали труд да се запитат къде са отишли другите и какво е станало с Мойсей. Стигнали до Кашмир и се заселили там. Кашмир е чисто еврейски край, по-късно евреите били принудени да приемат исляма, станали мохамедани, но еврейският им произход продължава да личи в чертите на лицата им и в начина им на поведение. Толкова е очевидно, че никой не ги смята за индийци. Не са арийци, не са и мохамедани - те си остават евреи. Преди няколко дни убиха Инди-ра Ганди. Тя бе потомка на тези евреи, личи от формата на носа й.

Само Мойсей носи отговорността за идеята за бъдещия месия. Не само Исус, мнозина са претендирали, че са божии пратеници. И всички са страдали. Исус е най-драстичният случай. Твърдял, че тъкмо той е обещаният от Бога пратеник. И в това е неговото прегрешение. Защо евреите са смятали думите му за престъпление? Според мен са били прави.

Не мога да кажа дали са били справедливи, когато са решили да разпънат Исус на кръста, отхвърлям всяка проява на насилие, а в случая става дума тъкмо за това. Биха могли да го изтърпят, да го оставят на мира... Човекът си пътувал на магаренцето от едно място на друго и твърдял, че е божи пратеник; какво толкова, човек може просто да се засмее, дори да се порадва на такъв човек. А и какви са хората, които тръгнали след него? Неколцина, все простовати, без образование, хванали се на неговата въдица и повярвали, че той ще изкупи греховете им, ще им посочи правия път и ще ги отведе при Бог. Били много малко, едва ли наброявали и стотина. Исус не представлявал никаква опасност за юдеите.

Въпреки това разбирам защо евреите не са могли да го понесат. Ако го бяха изтърпели, той щеше да изглежда като една бутафорна личност - хората щяха да се посмеят и да си кажат: "Вижте го само тоя пратеник божи! Седнал на магарето, а след него дванайсет слабоумни вярващи! И той бил месията, обещаният от Бога пратеник!"

Причината за разпъването му на кръста е чисто психологическа. Евреите не искали някой да се бърка в техните надежди. Не бива да забравяме, че те не приемали самата идея за божиите пратеници. След Исус се опитвали и други, но така и не успели.

Евреите никога не биха приели идеята за божии пратеници, защото това означава да изгубят надеждата си, а след толкова много страдания им е останала единствено тя.

Исус бил добър човек, но психически неуравновесен. В противен случай би могъл да помогне на хората да станат по-организирани, по-съсредоточени върху своята цел, по-мислещи, да им помогне да се приспособяват по-лесно към действителността. Ако е имал какво да даде на хората, трябвало е да се научи как да го прави. Не е трябвало да се обявява за месия и да предизвика сам едно ненужно разпъване на кръста.

Като че ли в него имало подсъзнателен стремеж към самоубийство. Съзнавал напълно какво прави, зна-ел и че ще бъде разпънат на кръста. Знаел го предвари-телно. На последната вечеря с апостолите казал: "Утре ще ме заловят. Утре ще бъда разпънат на кръста". Защо тогава е отишъл в Йерусалим? Ако знаеш, че ще те хванат и ще те качат на кръста... Не е трябвало да ходи в Йерусалим. Но нещо го е притегляло нататък, при-тегляло го като магнит и това в крайна сметка го довело до разпятието.

Исус е имал склонност към самоубийство и аз не мога да му простя това. Бил едва трийсет и три годишен - би било по-приемливо, ако беше прехвърлил седемдесетте, тогава човек може дори да приветства идеята за смъртта. Но той бил на трийсет и три, в разцвета на живота си. И проповядвал само три години. Какво можеш да направиш за три години? И колко хора е успял да убеди в собствените си идеи? Колко са тръгнали по неговия път? За три години не е могъл да изгради дори собствената си философска система, една цялостна идеология и методология за човешката трансформация - нищо...

Оставил след себе си някои простички максими, които повече или по-малко могат да бъдат почерпени от мъдростта на вечността. Нищо ново не ни казват, нищо ново няма в тях. Да, той неизменно повтаря: "Древните пророци ви казват - око за око, зъб за зъб, или нещо в този дух, ала аз ви казвам друго - ако те ударят по едната буза, подложи и другата. Казвам ви -обичай врага си като самия себе си". Идеите му изглеждат задълбочени, но в тях няма нищо оригинално.

До трийсетата си година пътешествал из Египет, Индия, Ладак и Хималаите. Ходил съм в Ладак и в манастира, където има библиотека с древни писания и почетна книга с посланията на видни посетители. Тази светиня всъщност е будисткият манастир на Ладак. Исус бил сред гостите на манастира. Описан е съвсем точно - кога е бил там, на каква възраст бил, как изглеждал, какво учение проповядвал - всичко е описано. Тези старинни текстове - поне на две хиляди години -са на разположение на учените, те не са отскоро.

Той е могъл да почерпи мъдростта си от други източници, които за евреите изглеждали съвършено нови. За мен обаче в тях няма нищо ново. Преди него за любовта са говорили и Буда, и Махавира, и Лаодзъ е говорил за нея петстотин години преди Исус. Исус не казва за любовта нищо ново.

Би могъл да каже нещо ново за любовта, ако е имал личен опит. Исус казва: "Обичай врага си така, както обичаш себе си". Не бива да забравяме, че преди всичко човек не обича самия себе си - ти си последният, когото би могъл да обикнеш. Затова най-малкото е странно да кажеш някому: "Обичай врага си така, както обичаш самия себе си", след като никой не изпитва обич към себе си.

Замисляли ли сте се някога по този въпрос? Ти обичаш ли себе си? И изпитваш ли уважение към себе си?

Да не говорим за любов и уважение, можеш ли да харесваш себе си такъв, какъвто си? Като че ли над нас виси някакво проклятие - все да харесваш другиго и да искаш да бъдеш някой друг.

Исус изобщо не се е замислял над това, което казва. Да обичаш врага си е по-лесно, отколкото да обичаш себе си. Не е чак толкова трудно да обичаш врага си, защото това те кара да се чувстваш благороден, по-възвишен и по-различен от другите. Но да обичаш себе си... От това не се чувстваш по-горе от всички останали.

Човек дори не вижда себе си. Не се вглежда в това, което носи в себе си от раждането си. Какъв си ти всъщност? Опитвал ли си се някога да се изправиш пред самия себе си?

И второ, всеки, който е наистина оригинален и е мислил за любовта, знае нещо много важно - човек може да обича само ако умее да мрази.

Не можеш да обичаш, ако не си способен на омраза.

Можеш да обичаш някого, ако мразиш някой друг.

Щом имаш приятели, трябва да имаш и врагове.

Не можеш да унищожиш напълно омразата и да оставиш в себе си само любов - това са двете страни на една и съща монета.

Когато няма омраза, няма и любов. Знам го от собствен опит.

Буда също говори не за омраза, а за любов. Исус казва - обичайте, не хранете в себе си омраза. И Маха-вира казва същото. Аз пък ви казвам - ако не можете да мразите, не можете и да обичате. Другите ви говорят от чисто интелектуална гледна точка.

Не са се замисляли върху енергията, която носят в себе си любовта и омразата. Любовта е омраза с обратен знак. Всъщност става дума за един и същи вид енергия, която протича в противоположни посоки, нищо повече. Омразата не е по-различна от любовта.

И когато омразата се стопи... Отново ви говоря от собствен опит - когато омразата се стопи, изчезва и любовта.

И остава единствено състраданието.

Не можем да определим състраданието като любов - в любовта има много страст, много топлина. Когато любовта и омразата си отидат (може би е по-доб-ре да използвам любов-омразата и да пропускам това "и", тъй като те не са две различни неща)... Когато любов-омразата си отиде, енергията, която остава, е състрадание. Не става дума дори за привързаност. Чувството не е нито любов, нито омраза. Няма приятели, няма врагове. Но това остава неразбрано както за Буда, така и за Махавира и Исус.

Какво е правил той през тези три години? Повтарял като папагал всичко, което събирал в продължение на трийсетте си години, докато пътувал из познатия по онова време свят. Дори не се вслушвал внимателно в собствените си думи. Тези думи са красиви, той бил омагьосан от красотата им и започнал да се смята за онзи пророк, когото евреите чакат.

Евреите никога няма да приемат никого. Дори Мойсей да се върне, няма да погледнат на него като на пророк. От чисто психологическа гледна точка причината е много проста - за да приемат някого за пророк, трябвало да се откажат от надеждата. И тогава не им остава надежда за бъдещето. Няма бъдеще. Край на утопията. Трябвало е да разпънат Исус, за да спасят надеждата. Тя има много по-голямо значение от разпъването на един евреин, който така или иначе все ня-кога ще умре. Но не могли да допуснат той да съкруши надеждите на един народ.

Затова не бива да корим свещениците от великия еврейски храм, които взели решение да разпънат Исус - той убивал тяхната надежда, съсипвал света на мечтите им! А нищо друго не им било останало. По времето на Исус били под римско владичество, отново роби. Бягството от Египет се обезсмисляло. След всички страдания, след всичките четирийсет години на мъка и болка какво постигнали? Израел станал колония на Римската империя. Евреите пак останали роби, отново плащали данъци - този път на римляните, отново били бити - от римляни, и пак се отнасяли към тях като с роби, като с животни - само че римляните, които не ги възприемали като хора.

Оставала им една-едничка надежда: "Ще дойде божият пратеник и ще ни освободи от страданията". И тогава се появява някой, който казва: "Аз съм този пратеник". А те знаели, че той няма да ги спаси, познавали го, знаели всичко за него. Преди да го разпънат на кръста, му казали: "Хайде, спасявай сам себе си! Помоли Бог - Бог, чийто единствен син си ти, нали все така казваш, кажи му: "Помогни ми, отче". Сега е моментът да стане чудо. Няма да има друг. Ще разпъваме единствения божи син?" Но небето мълчи, отговор няма, никой не откликва на молбата ти".

Казвали на Исус: "Твърдиш, че си единственият син божи, но това е само халюцинация. Сън, в който си повярвал, защото неколцина други глупаци са повярвали, повярвали са на твоите думи. И ти сам си започнал да си вярваш".

Кръстът разкрил цялата истина. Казали на Исус: "Небето е пусто, никой не откликва на молитвите ти". Евреите повтаряли: "Ето го месията, който щеше да спасява човечеството! Та той не можа да спаси дори себе си".

Аз не съм месия. И не ви давам надежди.

И искам да подчертая - не забравяйте, че никой не може да изкупи греховете, самата идея за това е погрешна от начало докрай. Вие сами сте създали собствените си окови, как мога аз да ви освободя?

Захвърли оковите си и се освободи! Освободи сам себе си!

Но ти обичаш оковите си, как мога аз да ти дам свобода? Самата молба е абсурдна.

Ти си причината за собствените си страдания и нещастия, а искаш аз да те освободя от тях. И продължаваш да сееш все същите семена, оставиш си такъв, какъвто винаги си бил и подхранваш все едни и същи каузи.

Кой ще те освободи от страданията ти? И защо трябва да го прави?

Не съм си поставил за цел да ви освобождавам от страданията. Не аз съм ви създал такива, каквито сте. Вие сами сте се създали.

Моята цел няма нищо общо с мисията на божия пратеник, който повтаря: "Вярвай в мен и ще се освободиш от страданията". Подтекстът е много прост - не е нужно да променяш нищо в собствената си личност, не ти е необходима трансформация; не е нужно да правиш каквото и да е, трябва само да вярваш в мен. И няма място за никакви съмнения. Подобна стратегия е въпрос единствено на гола вяра.

Не можеш да избегнеш съмненията - там, където има вяра, неизбежно има и съмнение. Ако не се съмняваш в нищо и вярата не ти е необходима. Тъкмо заради

съмнението се нуждаем от вяра - тя го потиска и заглушава.

И условието е това - да не изпитваш съмнения, просто трябва да вярваш в мен и аз ще те отърва от страданията.

Не е възможно да се изпълни подобно условие. Нито можеш да ми искаш обяснение защо не съм те спасил от мъките ти. Самото условие е неизпълнимо. И аз спокойно мога да заявя, че не си изпълнил главното условие - какво бих могъл да сторя аз, след като ти не си изпълнил своето задължение по договора? Нали ти прие да вярваш непоколебимо и безрезервно в мен, дори когато е невъзможно. Никой не е в състояние да направи това. То е несъвместимо с природата на нещата.

Вярата винаги върви ръка за ръка със съмненията. Тя съществува единствено заради тях.

Не вярвам в нищо, защото не изпитвам никакви съмнения. Ако човек не изпитва съмнения, не е необходимо да вярва в каквото и да било. И не в това е причината на заболяването. Просто не е нужно лекарство.

Ти непрекъснато подхранваш вярата си, но на практика само напъхваш съмненията си все по-дълбоко и по-дълбоко някъде в подсъзнанието. А колкото по-дълбоко са потиснати те, толкова по-опасни стават, тъй като постепенно губиш представа за тях.

Някой ден ще си помислиш, че вярваш - че си дълбоко вярващ, че най-после си стигнал до вярата, а всъщност само ще си потиснал съмненията дълбоко в себе си, нейде в тъмата на подсъзнанието и вече не можеш да ги видиш.

Искам да се вгледате с ясен поглед в собствените си съмнения. Вместо да ги потискате чрез системата на някаква вяра, трябва да ги извадите на бял свят и да се вгледате съзнателно в тях. Всички съмнения ще изчезнат само като се вгледате в тях. Не ви е нужна вяра, тя просто ще се разтвори във въздуха.

Не е необходимо да заместваш съмненията с вяра. Ако ги замениш с вяра, ще бъдеш поставен пред странна дилема - ако поизстържеш малко от повърхността на собствената си вяра, отдолу ще лъснат с пълна сила всичките ти съмнения. Вярата е само на повърхността, а под нея има единствено съмнения.

Затова и моята позиция в основни линии е следната - ти единствен носиш отговорността за това, което си. Не прехвърляй никому тази отговорност, защото никога няма да бъдеш свободен.

Нима можеш да се освободиш, ако аз съм причина за твоите нещастия? Никога няма да се освободиш, ако аз не те освободя. Твоята свобода е в моите ръце. А ако не е така, тогава е в нечии други ръце.

Ако мислиш като мен, ще можеш да ме разбереш - колкото тежко и болезнено да е, трябва да осъзнаеш, че единствено ти и само ти си отговорен за всичко, което ти се случва, всичко, което е ставало с теб досега и което още има да става.

Ще стигнеш до собствената си зрелост в мига, когато осъзнаеш тази истина.

Тогава ще изчезнат внезапните изблици на гняв и ще престанеш да търсиш месията. Няма да ти трябва някой Исус, който да те спаси. Не че той би могъл да те спаси, той само се възползва от положението, в което си изпаднал.

Евреите не допуснали той да съкруши надеждите, мечтите и бъдещето им. Много са страдали през вековете, затова повече от всичко трябва надежда. Затова са се хванали здраво за тази идея: "Месията ще дойде, няколко дни на мъка ни останаха само, нищо друго няма значение - важното е, че месията ще дойде и ще ни освободи от страданията. Ти ще бъдеш сред малцината богоизбрани, а всички останали, които не страдат, а изпитват земните радости сега, ще отидат в ада." Каква абсурдна утеха! А Исус е накърнил представата им за утеха и надежда. Обяснимо е защо са се разгневили. А иначе той не представлявал никаква опасност за тях. Просто страдал от мания за величие.

А аз съм обикновен човек.

В този ред на мисли бих искал да споделя някои неща, свързани с въпроси, които многократно са ми били отправяни. Индуистите ме питат: "Бхагван, ти аватар на Бога ли си - негово превъплъщение ли си?" Както евреите вярват в идването на месията, така и ин-дуистите смятат, че има край на техните страдания, на мизерията и бедността, след като Бог дойде на земята като аватар, като Кришна или Рама.

Задават ми този въпрос, а аз им отговарям: "Не, не съм аватар. Само поради собствената си глупост човек... Рама е бил на земята и човешките страдания не са свършили. Кришна също е бил тук и нищо не се е про-менидо. И въпреки това ми задавате този въпрос... Аз ви казвам, че нито Рама, нито Кришна са били аватари".

Всичко е съчетание между тяхната мания за величие и вашите надежди.

Джайнисти са ме питали: "Ти тиртанкара ли си?" Така те изразяват своята надежда, това е тяхната представа за месия. Може и да ви се стори странно, но от това направо ми призлява.

Махавира е двайсет и четвъртият тиртанкара на джайнистите. Самите те казват, че е двайсет и четвъртият. На времето Махавира имал доста конкуренти за този пост - осем негови съвременници, сред които бил и Гаутама Буда, претендирали да бъдат двайсет и четвъртият наместник на Бога. И всеки от тях отправял критични забележки към останалите.

В критиките им нямало здрав разум, основавали се главно на оскърбления. Самият Буда казва, че... Знаете ли, призлява ми от това. Дори Буда, към когото храня дълбоко уважение, дори той твърди, че за разлика от Махавира той е истинският тиртанкара. Махавира бил старец, докато Буда бил още млад. Махавира бил почти напълно признат, когато Буда все още поставял основите на своето учение. Бих оценил по достойнство здравия разум в критичните му забележки към Махавира, ако имаше такъв - за съжаление няма.

Буда се опитва да превърне Махавира в посмешище. Джайнистите смятат, че тиртанкара е всезнаещ и притежава всички божии добродетели; тиртанкара знае всичко, вижда в миналото, настоящето и бъдещето; Бог е навсякъде и ако някъде все пак го няма, мигом може да се яви там; Бог е всемогъщ и притежава безкрайна сила и власт.

Буда би могъл да отпрари критичните си забележки по следния начин: "Да претендира, че притежава подобни качества, е плод на болно его, а тъкмо его-то е това, от което човек, тръгнал по пътя, трябва да се отърси. Наместо това човек подхранва егото си все повече и повече, до степен на пръсване".

Буда превръща Махавира в посмешище. Той казва: "За какво всемогъщество изобщо може да става въпрос?" Само защото на стари години Махавира имал проблеми с храносмилането. Махавира бил на осемдесет и две години, на крака, при това от четирийсет години не спирал да пътува от едно място на друго и се хранел много рядко. Ако се случвало да хапне някой ден, после седмица не се сещал за ядене. Обяснимо е при това положение човек да има проблеми с храносмилането, както станало и с Махавира. На осемдесет и две годишна възрастта храносмилателната му система била напълно съсипана. Човекът починал - дали от язва, от рак или от нещо друго никой не знае, знае се само, че е била някаква болест на стомаха. Стомахът му отказал да функционира. Махавира сам си бил виновен за всичко, никой не може да носи подобна отговорност.

На джайнистките монаси е забранено да пият вода нощем и то в страна като Индия с толкова горещ климат, още повече в Бихар - най-горещата й част... Дори в жежко лято, по залез, не се разрешава да хапнеш или да пийнеш нещо - никаква храна, вода или нещо друго. Разрешено е да се яде само по веднъж на ден, при това на крак. Седенето се счита за проява на излишен лукс и удобство. На един джайнистки монах ще му призлее, ще откачи само ако види стола, на който седя.

Махавира се хранел прав, не използвал нищо освен собствените си ръце - без съдове, без прибори, защото съдовете и приборите са форма на собственост, а той нямал право да притежава нищо. И така, за чаша му служели шепите и можел да се храни единствено от собствените си длани. Това е много неудобно, страшно неудобно - как да се храни човек, след като и двете му ръце са заети? Опитвал съм, нищо не се получава. Не че съм опитвал сериозно, правил съм го само пред огледалото, при това без да държа храна в ръцете си. Ако в двете ти ръце има храна, трябва да я поемаш само с уста, като животно. А и едва ли можеш да се нахраниш като хората, след като можеш да изядеш само това, което се слага в шепите. Колко храна можеш да побереш в ръцете си? И само по този начин може да Се пие и вода. Дрехите също са забранени. Такива били джайнистките предписания към тиртанкара още от древни времена и той бил длъжен да се придържа плътно към тях.

Тиртанкара не може да се храни всеки ден, защото по време на медитацията сутрин си казва: "Днес ще хапна в еди-коя си къща и то при следните условия (и сам измислял някакви условия)." Как ли е успявал да се справи? Не бивало да сподели с никого, че за да хапне в някоя къща, над вратата трябва например да са закачени два банана, в противен случай няма да поеме храна. Всеки може да иска банани, но изобщо да не намери. Понякога минавали десетина дни, през които човекът ходел из града и не успявал да изпълни своето условие. Според джайнистите това е знак, че съществуването не иска той да поема храна този ден.

А човек огладнява. Но преди всичко - защо изобщо е трябвало да излиза сред хората? Ако съществуването се противопоставя на приемането на храна, защо той изпитва глад? И защо трябва да излиза, за да търси храна? Ако срещна някъде такъв човек, ще го попитам: "Защо си навън? Ако съществуването не иска да се храниш, няма да изпитваш глад и тогава няма причина да излизаш сред хората. А ти си гладен, това е сигурно. Тръгнал си из града, но с предварително поставено условие, което съществува единствено в твоите мисли. Но хората не могат да четат мислите ти, за което не можеш да им се сърдиш." Понякога по чиста случайност - условието е налице и тогава можеш да похапнеш.

Такава система на хранене със сигурност съсипва стомаха и храносмилането. Точно това станало и с Ма-хавира. Той имал здрав организъм, затова успял да издържи дълго време. Но колко време може да върви човек срещу природата? В крайна сметка рано или късно организмът не издържа.

И така, вместо да оспорва съжденията на Махавира по същество, Буда се опитва да го превърне в посмешище - казва, че едва ли някой може да претендира за всемогъщество, след като не може да излекува собствения си стомах, а трябва да търси лекарска помощ. Махавира бил всезнаещ - в такъв случай трябва да е бил наясно относно миналото, настоящето и бъдещето. Буда се смеел и казвал: "Виждал съм Махавира да проси пред необитаван дом. Уж знае всичко за миналото, настоящето и бъдещето, а не знае, че онази къща е празна. В ранно утро, още по тъмно, Махавира настъпил едно куче по опашката и се усетил едва когато кучето започнало да лае и да се хвърля към него. Уж знаел всичко за миналото, настоящето и бъдещето, а не разбрал, че стъпва върху опашката на куче, което стояло под носа му!"

Това не са сериозни доводи и те са под достойнството на Гаутама Буда. Но същото може да се каже и за самия Махавира. Към Буда не е имал критични забележки просто защото по онова време Буда все още бил неизвестен. Младеж, който не представлявал интерес за него. Но други, които се прочули преди Махавира, Хора по-възрастни от него и с утвърден авторитет, приемали Махавира по същия начин, по който той гледал на Буда - в някой случаи дори още по-зле. Махали Госал бил един от двайсет и четиримата претенденти за званието тиртанкара. Според традицията, след двайсет и четвъртия родословието се прекъсва и не може да има двайсет и пети тиртанкара. А защо не? Какво лошо има в това да бъдеш двайсет и петият?

Отделих доста време за размисли по този въпрос. Казах на един човек: "Ти твърдиш, че си двайсет и петия по ред, нали?" Човекът твърдо заяви, че е точно така. Казва се Свами Сатябхакта. Той направи това Изявление и веднага след това джайнистите се нахвърлиха срещу него: "Ти дори не си джайнист, как може да си двайсет и петият тиртанкара!"

Той дотича мигом при мен с думите: "Ти ме убеди, че аз съм двайсет и петият!"

Отговорих му: "Не мога да поема такава отговорност. Аз просто предложих аргумент в един спор. Ти сам допусна да бъдеш убеден, а това означава, че предварително си носел в себе си семето на убеждението. Искал си да стане така, но не си имал достатъчно смелост да го изречеш на глас. Аз само доведох докрай нещата. Това си беше твое желание, в противен случай щеше да ми кажеш, че си доволен от положението си и не искаш да бъдеш двайсет и пети тиртанкара. И на други хора съм предлагал помощ, но те я отхвърляха. Затова не смятам, че трябва да нося отговорност".

Той много се ядоса, тъй като джайнистите така и не го допуснаха да се върне в общността. Молеше ги да му простят, но за джайнистите такъв човек... Те го приемаха така, както някога евреите гледали на Исус. Все пак трябва да им се признае, че не го разпънаха на кръста. Само го изхвърлили от общността си и му отнеха всички отличителни знаци на джайнистки монах с думите: "Ако продължаваш да твърдиш това, ще те предадем на съда, защото според нашето учение двайсет и пети няма".

Такъв глупак... Попитах го: "Какво ще направиш сега? Ще кажеш ли, че не Махавира, а ти си двайсет и четвъртият".

Той ми отговори: "Страхотно! Не се бях сетил." Тогава му казах: "Не забравяй, че не поемам никаква отговорност. Този път направо ще те набият. Предишния път само те изгониха, защото смятаха, че си откачил. Но ако сега кажеш, че Махавира не е истинският двайсет и четвърти и че от двайсет и пет века вярата на джайнистите в него е въпрос на недоразуме-ние... Но след като осем човека са претендирали за титлата, всичко е наред, ти също можеш да го напра-виш. Останалите били негови съвременници, затова не е сигурно дали тъкмо той е бил двайсет и четвъртият. Но да знаеш, ти сам си носиш отговорността". Той така и не предяви повече претенции, знаеше, че ако изрази съмнение в истинността на двайсет и четвъртия тиртанкара, ще бъде убит.

Самият Махавира също не постъпва добре с Махали Госал, който бил по-стар и починал преди него. Махавира говорел за него неща, които са толкова гроз-ни, че не разбирам как е могъл да проповядва по-късно ненасилие и любов.

Разправял, че Махали Госал починал в публичен дом. Това била чиста лъжа, Махавира я измислил, за да опетни името на Махали Госал. Разправял, че Госал умрял в публичен дом и преди смъртта си казал на проститутката: "Аз не съм истинският тиртанкара, ис-тинският е Махавира. Но аз се ръководех от собстве-ните си интереси, завиждах му и през целия си живот се стремях към тази титла. Сега обаче, преди да умра, искам да кажа истината. Понеже само ти си тук, казвам на теб, а ти ще я предадеш на другите. През целия си живот съм твърдял, че аз съм истинският тиртанкара, но това е лъжа и винаги съм го знаел. Моля те - това е последната ми воля - направи така, че след смъртта си да бъда завлечен гол на улицата. Не допускай хората да ме носят на раменете си."

В Индия е прието четирима души да отнесат мъртвеца до мястото за кремиране. "Искам тялото ми да бъде влачено по пътя и хората да плюят върху него, за да разбере целия град, че съм бил престъпник."

Всичко това е чиста измислица. Когато говори за живота на Махали Госал, Буда не споменава подобно нещо. Човекът починал и вече не можел да бъде конкурент на Буда. Нищо, абсолютно нищо не казва Буда за Махали Госал. От онова време са останали и други източници, в които също няма и помен от подобна история. Махали Госал починал сред своите ученици - а той имал хиляди ученици и народът го почитал така, както по-късно засвидетелствал дълбокото си уважение и към Махавира преди смъртта му. Но за всичко това е писано в други книги.

Това. което казал Махавира, е измислица - пълна измислица. Какво би могъл да търси един осемдесет и пет годишен старец в публичен дом? Помислете само колко е абсурдно. Коя ли ще да е била онази проститутка, името й така и не се споменава и тя не би могла да потвърди дали това е истина. Имало ли е свидетели на влаченето на тялото? Няма. А по онова време Ваи-шали в Бихар, където починал Госали, бил най-големият град в Индия. Всички в града били последователи на Госали. Дори царят бил негов последовател и е един от четиримата, които носели на раменете си тялото до мястото за кремиране.

В тази история няма нищо вярно, тя е пълна лъжа — при това измислена от Махавира, който проповядва истина, ненасилие и любов!

Затова казвам, че всеки, който се обявява за месия, паигамбара или тиртанкара е в плен на собственото си его; такива хора могат да са много учени, много изискани и дълбоки, но в егото на човека няма как да проникнеш дори и с рентгенова апаратура.

Мохамедани са ми задавали въпроса: "Ти паигамбара ли си?" Така наричат те своя месия... Мохамед бил съвършено неук. Деветдесет и девет процента от Корана, в който са събрани неговите поучения, са пълен боклук. Отворете книгата и ще се убедите сами. Нямам предвид определена страница, казвам ви - където и да попаднете. Просто отворете книгата наслуки, прочетете нещо и ще разберете какво имам предвид.

Ако в Корана има един процент истина, разхвърлян тук-там из страниците, това едва ли се дължи на Мохамед. Става дума за мъдрости от древността, които неуките събират лесно - много по-лесно от образованите хора, които разчитат на много по-надеждни източници, като книги, библиотеки, университети, учения.

Неуките просто слушат какво говорят старите хора и оттук-оттам събират по някоя и друга мъдрост. И написаното е от значение, тъй като е събирано хилядолетия и е издържало на изпитанията на времето, което ло един или друг начин е доказало истинността на тези мъдрости. Така че тук-там има и нещо мъдро. Иначе това е най-обикновена книга.

Мохамедани са ме питали: "Защо не говориш за Корана? Говориш за Библията, за Гита, но не и за Корана." Не можех да им кажа, че книгата е пълен боклук, все гледах да отложа този въпрос. Преди да се отдам на мълчание получих последното издание на Корана от един мохамедански учен, който също ме помоли да говоря върху него. Сега мога да кажа открито, че това са глупости. Затова и не съм говорил за Корана. Защо трябва да си губя времето? Иначе и това е книга на паигамбара, на божи пратеник!

Не ми се играе на его - на месии, аватари, паи-гамбари или тиртанкари. Нямам нищо общо с такива хора.

Аз съм обикновен човек, като всеки друг. Дори и да се различавам по нещо, това не са качествени различия, става дума просто за знаене. Аз познавам себе си. а ти - не.

Що се отнася до съществуването - и аз съм част от тази действителност, дишам същия въздух като теб. И ти си част от същата тази действителност, дишаме един и същ въздух. Просто ти не си се опитал да опознаеш себе си. Когато опознаеш себе си, разликата между нас ще изчезне.

То е като да се изправя пред изгрева, а ти да застанеш до мен със затворени очи. Слънцето изгрява и за теб, както и за мен.

Изгревът е безкрайно красив и пъстроцветен не само за мен, но и за теб. Но какво може да направи слънцето, ако ти стоиш пред него със затворени очи? И това е единствената разлика между нас. Нима е толкова голяма?

Просто трябва някой да те разтърси и да ти каже: "Отвори очи. Съмна се вече, нощта свърши."


Каталог: books -> new
new -> Тантриското преобразяване
new -> Красимира Стоянова
new -> Робърт Монро Пътуване извън тялото
new -> Програма за развитието на силите на мозъка. През 1978 г въз основа на разработените принципи той започва да обучава хора, а към 1980 г неговите лекции вече се ползват с колосален успех в цял свят
new -> Свръхсетивното познание Марияна Везнева
new -> Книга "Физика на вярата" e нещо изключително рядко
new -> Селестинското пророчество Джеймс Редфилд
new -> Съдържание увод първа част
new -> Книга 1 Е. Блаватска пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се
new -> -


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница