Ошо Библия том 2 да, уча ви как да бъдете егоисти



страница1/15
Дата09.01.2018
Размер2.51 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15
Ошо – Библия том 2
ДА, УЧА ВИ КАК ДА БЪДЕТЕ ЕГОИСТИ

9 ноември 1984 г.

Бхагван,

Ти учиш твоите санясини да се погрижат пър­во за себе си, преди да се отдадат на дълга си към ближния. Много религии проповядват тъкмо обратното - човек трябва да се грижи за другите, а не за себе си, и това, което ти казваш, според тях звучи твърде егоистично. Би ли ни казал какво мислиш по този въпрос?

Подобна позиция противоречи не на много рели­гии, по принцип противоречи на всяка от тях. Всички проповядват жертвоготовност и алтруизъм. За мен его­измът е нещо съвсем естествено. Алтруизмът е нало­жен отвън. Егоизмът е съществен елемент от човешка­та природа.

Човек не може да бъде алтруист, преди да е пос­тигнал мига на разтварянето си във универсума - може само да се преструва, че не е себичен. Това означава човек да бъде лицемер, а аз не искам хората около мен да бъдат лицемерни. Може би звучи малко комплици­рано, но с малко обяснения тази идея е лесно разбира­ема.

На първо място, егоизмът е част от собствената ни природа. Човек трябва да приеме това като даде­ност. И след като веднъж е приел вече този факт, тряб­ва да разбере и че това не е случайно, че то е от същес­твено значение - в противен случай изобщо нямаше да го има.

Човек оцелява благодарение на вродения си егои­зъм, благодарение на обстоятелството, че се грижи преди всичко за себе си. Иначе човешкият род щеше да е отдавна изтрит от лицето на земята.

Да си представим дете, което не е егоист по рож­дение. То няма да може да оцелее, обречено е на гибел, защото дори дишането е форма на егоизъм, както и храненето, след като милиони хора гладуват, страдат от какви ли не болести и измират, а то си остава живо и здраво.

Ако егоизмът не е заложен иманентно в природа­та на детето, то просто няма да оцелее. Защо ще трябва да се пази например от змия, която пълзи към него? То просто ще се остави на змията да го ухапе. За човека егоизмът служи като защитно средство, в противен случай рано или късно все ще попадне на змия. Ако лъвът скочи върху теб, гибелта ти е неизбежна. На практика тъкмо това означава липсата на егоизъм. Лъ­вът е гладен, а ти си храна - защо ще се бъркаш в ес­тествения развой на събитията? Не бива да се защита­ваш, не бива да оказваш съпротива, просто трябва да сервираш сам себе си на лъва като ястие в блюдо. Това означава липса на егоизъм.

Всички религии проповядват неща, които са по­вече или по-малко противоестествени. И това е само едната страна на въпроса.

Аз ви уча, че трябва да бъдете верни на собстве­ната си природа. Уча ви как да бъдете естествени, съ­вършено и непресторено естествени.

Да, аз ви уча на егоизъм. Никой не ви го е казвал -преди мен. Никой не е имал смелостта да каже такова нещо. И това е така, защото всеки пророк е дълбоко егоистичен - точно това е парадоксът в цялата тази ис­тория.

Защо джайнисткият монах се самоизмъчва? Той има определена мотивация за това. Иска да постигне мокша и всички наслади като следствие от мокша. Не прави никаква саможертва, това е обикновен пазарлък. Монахът е бизнесмен, а в свещените писания на джайнистите пише: "Ще ти се върне хилядократно". А жи­вотът на земята наистина е кратък, седемдесет години не са много време. Ако пожертваш удоволствията за седемдесетте години на този свят и получиш удоволст­вията на вечността, това означава, че си сключил из­годна сделка. Не виждам в това нищо, което да проти­воречи на егоизма.

Защо, все пак, всички тези религии проповядват идеята за дълг към ближния? Каква е тяхната мотива­ция? И какво целят с това? Какво ще спечелиш ти от това, че живееш в служба на ближния? Може би нико­га не сте си задавали този въпрос. В случая става дума не толкова за дълг...

Обичам да си спомням една история от Древен Китай.

Един човек паднал в кладенец. Било по време на голямо празненство, насъбрали се много хора на едно място, наоколо било много шумно - хората пеели, танцували, радвали се на живота и се забавлявали, така че никой не чул неговия зов за помощ. По онова време в Китай кладенците не били зидани с ограда около отвора, както сега - поне метър и половина над земята, за да не може човек да падне в него. Огради нямало, те били просто като дупка в земята. Човек можел да падне, без да види в тъмното, че пред него има кладенец.

И така, човекът паднал в кладенеца и се развикал: "Помощ, спасете ме!" Покрай кладенеца минал един будистки монах. Монахът не може да се интересува от разни празненства, разбира се - такова нещо е недо­пустимо за монасите, затова и не мога да си предста­вя какво е търсил той там. Самото му присъствие го­вори за може би несъзнателен подтик да разбере как­во става, да види как другите се забавляват: "И всички тези ще отидат в ада, аз съм единственият тук, който ще живее в рая".

Минал покрай кладенеца и чул виковете на нещас­тника. Монахът надникнал и мъжът му казал: "Добре, че поне ти чу виковете ми. Всички са толкова улисани и навън е такъв шум, вече си мислех, че ще умра тук".

Будисткият монах му казал: "Ти ще умреш въпреки че чух виковете ти, и твоята смърт е наказание за грях, който си извършил в предишния си живот. Примири се с това и се остави да умреш! То е за твое добро. В следващия си живот ще излезеш на чисто и няма да се наложи отново да паднеш в някой кладенец". Дру­гият отговорил: "Точно сега не ми е до мъдруване и философии..." Ала монахът вече си бил тръгнал.

После край кладенеца спрял един монах-даоист. Бил жаден, затова надникнал в кладенеца. Човекът на дъното продължавал да вика за помощ. Даоистът му казал: "Не подобава на един мъж да вика за помощ. Човек трябва да посреща всичко в живота си, така как­то дойде. Това го е казал великият Лаодзъ. Затова приеми съдбата си! Радвай се! А ти ревеш като жена. Бъди мъж!"

Човекът в кладенеца казал: "Нямам нищо против да ме наричаш "жена", но първо ми помогни, моля те! Нищо, че не ме смяташ за мъж. Първо ме измъкни на­вън, после ме наричай както си искаш".

Ала даоистът му отговорил: "Ние никога не се бър­каме в хорските работи. Вярваме в отделния човек и неговата свобода. Ти си имал свободата да паднеш в кладенеца, свободен си и да умреш в него. Единстве­ното, което мога да направя за теб, е да ти кажа, че разполагаш и със свободата да умреш, хленчейки, ко­ето е глупаво, или пък да умреш като мъдър човек. Приеми случилото се, изпитай удоволствие от него, изпей една песен и напусни този свят. Бездруго всеки рано или късно умира, така че какъв смисъл има да те спасявам? И аз ще умра, всички ще умрем - може би утре, може би вдругиден, така че защо да си давам труд да те спасявам?" И продължил по пътя си.

Тогава край кладенеца спрял един конфуцианец и злощастния човечец вътре почувствал плаха надежда, защото конфуцианците били известни като хора с по-земни, по-хуманни разбирания. Той казал: "Какво щастие е, че дойде тъкмо ти, един учен-конфуцианец. Аз те познавам, чувал съм да говорят за теб. Моля те, направи нещо за мен, нали конфуцианците казват: "Помагай на ближния си". След отговорите на будиста и даоиста нещастникът си мислел: "Добре ще е да по­говоря на философски теми с човек като него, така ще го убедя да ми помогне". Затова рекъл: "Конфуций казва - помагай на ближния си".

Монахът-конфуцианец отговорил: "Имаш право и аз действително ще ти помогна. Ще обикалям от град на град и ще издействам от правителството да издиг­не ограда около всеки кладенец в страната. Спокойно, не бери грижа за нищо".

Нещастникът се обадил от дъното на кладенеца: "Да, но докато твоята кауза успее и правителството издигне огради, мен вече няма да ме има".

Конфуцианецът казал: "Няма значение какво ще стане с теб или с мен, отделната личност изобщо не е важна - от значение е единствено обществото. С па­дането си в кладенеца ти постави на преден план един много важен въпрос за цялото общество. Оттук нататък ние ще се борим за решаването на този проб­лем. Сега се успокой и престани да крещиш. Ще нап­равим всичко възможно за издигането на огради, за да не падат хората в кладенците. С какво ще помогна на обществото, ако сега те спася? В страната има мили­они кладенци и в тях могат да паднат милиони хора. Затова не бива да бъдеш чак такъв егоист. Издигни се над собствения си егоизъм. Самият аз съм предопре­делен да служа на човечеството. Бездруго ти изпълни дълга си, като падна в кладенеца. Моят дълг е да направя всичко възможно, за да принудя правителството да издигне огради около кладенците". И продължил по пътя си. Ала оставил след себе си послание от съ­ществено значение: "Ти си съвършен егоист. Искаш единствено да бъдеш спасен и ми губиш времето -време, което бих могъл да използвам в името на це­лия човешки род".

Знае ли някой какво означава "човешки род" и дали някъде съществува нещо от рода на "общество"? Всичко това са само думи. Съществува единствено индивидът.

Четвъртият бил свещеник-християнин, мисионер, който носел огромна торба. Отворил веднага торбата, извадил въже и го хвърлил към дъното на кладенеца, преди мъжът да е продумал каквото и да било. Чове­кът бил смаян. Казал: "Струва ми се, че твоята рели­гия е единствено истинната".

Християнинът отговорил: "Разбира се, ние сме под­готвени за всякакви непредвидени случаи. Предвиж­даме, че човек може да падне в кладенец, затова и си носим въже, защото самият аз мога да спася себе си единствено като спася някой друг. Но не забравяй, че никога в мен няма да отмрат думите на конфуцианеца - не изграждай огради около кладенците, как иначе би могъл да помогнеш на хората? Как можем да издър­паме човек, ако не е паднал в кладенеца? Първо чо­векът трябва да падне в него, едва тогава можем да го изтеглим навън. Ние съществуваме, за да служим на ближния си, ала трябва да ни се даде подходяща възможност. Как бихме могли да служим на ближния, ако не ни бъде предложена такава възможност?"

Всички религии, които говорят за дълг към ближния, определено биват обслужвани от интереса хората да бъдат бедни и да се нуждаят от помощ, нуж­даят се от възможността за създаване на сираци, вдо­вици, забравени от всички старци, нуждаят се от про­сяци. Такива хора са необходими, съвършено необхо­дими. Ако ги няма, какъв смисъл би имало съществу­ването на великите слуги на народа? Какво ще стане с всички тези религии и техните учения? А и как иначе може човек да влезе в царството Господне? Такива хо­ра са били използвани като стълба по пътя нагоре.

Нима това може да бъде наречено алтруизъм? Нима подобна мисия е лишена от егоизъм? Той спася­ва човека, но не заради самия човек - той го спасява заради самия себе си. Дълбоко в себе си той е пълен егоист, ала в случая егоизмът му е прикрит зад краси­вите думи алтруизъм и дълг към ближния.

Как възниква необходимостта от дълг към ближ­ния? Защо изобщо е възможна подобна необходимост? Не е ли по-добре да унищожим необходимостта от дълга към ближния? Можем, ала религията ще се про­тивопостави категорично на това. Подобна позиция съсипва религията из основи - с други думи, целия й бизнес - ако няма бедни, гладни, страдащи и болни... А науката би могла да реши тези въпроси. Днес всичко е в наши ръце и това е било възможно още преди много години, ако тези религии не възпираха отделния инди­вид от възможността за индивидуален принос към зна­нието, а това само по себе си унищожава всички въз­можности за служба в полза на ближния.

И всички стари религии се противопоставят на научния прогрес - единственото, което проповядват, е дълг в служба на ближния. Религията се нуждае тъкмо от такива хора.

И това, от което те се нуждаят, съвсем не е алтруистично - тъкмо обратното, то е изключително себично. То е мотивирано от съвсем различна гледна точка. Всяка от тези религии си поставя определена цел.

Затова казвам на моите санясини - службата в името на ближния просто не си струва. Не се зани­мавайте с това. Да, можете да съчувствате на всеки, но не бива да унижавате човека, като му служите. Това си е чисто унижение.

Когато служиш някому, ти се чувстваш страхот­но, сякаш превъзхождаш всички останали... Карате другите да се чувстват като червеи, като същества, ко­ито са под нивото на човешкото съзнание.

Когато служиш някому и се чувстваш велик, ти си толкова високо над всички, защото си жертвал собс­твените си интереси в служба на нещастните. Единст­веното, което постигаш с това, е да ги унижиш.

Ако имаш нещо, което те радва, което ти дава щастие, мир и радостно вълнение - сподели го с дру­гите.

И не забравяй, че в желанието си да споделиш своята радост не бива да има определен мотив. Нямам предвид това, че споделянето на радостта ще ти пре­допредели небесния рай. Не поставям пред вас опреде­лена цел.

Това, което имам предвид е, че самият акт на споделено щастие ще те накара да се почувстваш съвършено пълноценна личност. Актът на споделяне сам по себе си е постигане на максимално себеосъществяване, не е необходимо да се стремиш към друга цел, себеосъществяването няма край - то е цел само по себе си.

Тогава ще се почувстваш длъжник на този, който е готов да сподели с теб преживения опит. Дори няма да разбереш, че самият той ти е длъжник, защото ти не му служиш по никакъв начин. И всички онези зависи­мости, онези грозни зависимости на религиите по цял свят, могат да бъдат игнорирани от хора, които вярват не в службата на ближния, а в необходимостта от спо­деляне на преживения опит. Религиите си служат добре с вашето чувство на зависимост. Дори му дават какви ли не прекрасни наименования... В продължение на хиляди години те добре са усъвършенствали умени­ето да наричат грозното с какви ли не прекрасни име­на. Когато човек дава красиво име на нещо грозно, много е възможно самият той да забрави, че името е просто маска, зад която се крие същността. Сама по себе си обаче същността не се променя.

Сега си спомням... Бях отседнал веднъж в дома на богата вдовица от Калкута. Беше овдовяла на млади години, имаше дете, което бе осиротяло в крехка въз­раст. Тя беше силно заинтригувана от моите идеи. Веднъж по време на закуска забелязах, че на стената е окачен портрет на човек, когото познавам. Попитах я: "Това не е ли портретът на Свами Дивянанда Сарасвати?"

Тя каза: "Да".

Аз отговорих: "Странно, не е възможно да се ин­тересуваш от моите идеи и същевременно от идеите на този човек. Познавам го, той принадлежи към изклю­чително шовинистично настроената индуистка група Ария Самадж, хора фанатици". Те смятат своята рели­гия за единствено истинната, всички останали религии са лъжовни. Според тях Ведите са написани от Бог и датират от... неизвестно дали отпреди десет, двайсет или може би сто хиляди години. Не, това е просто не­възможно. Те приписват на себе си автоматично това, което е създадено от самия живот. Възможно ли е Бог да създаде живота, без да му даде предварителни на­пътствия? Това като че ли изглежда логично, Ведите сами по себе си са напълно достатъчни и не са необхо­дими никакви други книги.

Ведите са четири — толкова детински, толкова наивни и пълни с какви ли не глупости, че човек не­волно си мисли - Бог трябва да е бил съвсем откачен, за да напише подобни книги."

И така, срещнах се с човека от портрета и мигно­вено го превърнах в свой враг завинаги още с първите думи, които му казах: "Това, че Бог е създал всичко, са пълни глупости. А ако наистина съществуванието е де­ло на ръката Божия, то този Бог има спешна нужда от психиатрично лечение".

Според Ведите Бог създал жената. Той е Бащата, разбира се - Той създал жената, Той е Бащата и единс­твено Той е могъл да се вманиачи на тема собственото си творение. Започнал да преследва жената, която пък се уплашила, че ще бъде насилена от собствения си баща и се опитала да се скрие от Него. Така според Ве­дите възникнал животът на земята. Жената се превър­нала в крава, но не е лесно да измамиш Бог - Той пък на свой ред се превърнал в бик. Така били създадени всички животни на земята - жената продължавала да приема различни форми и образи и Бог приемал своите преображения в съответствие с нейните. Така възник­нал целият живот на планетата - в резултат на това, че Бог преследвал жената в милиони различни форми. Ала самата идея за Бащата, който бил създал... Той е насилник, при това не какъв да е - Той си остава веч­ният насилник, който не престава да преследва своята жертва. Нима такава книга вие определяте като напи­сана от Бога?

Затова и попитах онази жена: "Ако моите идеи действително ви интересуват, как е възможно изобщо да проявявате интерес към идеите на този маниак?" Тя ми каза: "Той не представлява никакъв интерес за мен. Вие сте прав, всъщност от този човек се интересуваше по-скоро съпругът ми. Той закачи портрета на стената и аз продължавам да го държа там единствено от ува­жение към паметта на моя съпруг. Ала така и не съм се вглеждала в портрета досега. Въпреки всичко трябва да ви кажа, че това което направи синът ми с него, ми достави огромно удоволствие"

Тогава я попитах: "Какво направи синът ви с този портрет?"

Тя каза: "Той идваше понякога в стаята и остава­ше при нас". А понякога жената събирала в дома си по петстотин души гости и синът й обичал да изказва мнението си пред толкова много хора.

Един ден... Тогава детето трябва да е било не по­вече от пет-шест годишно. Майката седяла на предния ред, детето също - почетните места им се полагали ка­то на домакини, до тях седял бащата. Някъде по среда­та на беседата, водена от Свами Дивянанда, детето се обърнало към майка си и казало високо: "Пишка ми се". При това в присъствието на Свами Дивянанда и на всички хора в залата, които се разсмели. Всъщност, може би на много от тях им се искало да направят съ­щото. Самата лекция май ги подтиквала към това, все­ки изпитвал желание да прескочи до банята. И смехът им страшно разгневил Дивянанда. Така наречените свети хора - хора на религията, понякога са склонни да изпитват невероятен гняв. Той извикал жената при се­бе си и казал: "Това никак не е хубаво, трябва да възпиташ по-добре сина си". Тя казала: "Как да го възпитам.”

Той отговорил: "Можеш да направиш нещо мно­го просто. Кажи му, че всеки път, когато му се пишка, той трябва да ти каже, че му се иска да изпее някаква песен - "мамо, иска ми се да си попея". Просто сменяш думата "пишкам" с думата "пея". Никой няма да разбе­ре какво има предвид той, това е код само между вас двамата".

Майката казала: "Добре".

Шест-седем месеца по-късно той отново прис­тигнал в Калкута, останал в същия дом и един ден се наложило майката да излезе, тъй като неин близък роднина бил на смъртно легло и тя искала да го види и да поседи край него. Жената казала на Свами: "Трябва да изляза, съпругът ми не си е у дома и обикновено се прибира късно, а аз не искам да взема детето със себе си. Човекът си отива, след час или два няма да го има и аз не искам да привнасям още болка към предсмъртни­те му мъки. Ала детето няма да заспи само, никога до­сега не е успявало да заспи самичко. Затова те моля -би ли приел детето в твоето легло?"

Свами отговорил: "Няма никакъв проблем, детето може да спи при мен. Когато се върнеш, можеш да го пренесеш в своето легло".

Така въпросът бил решен. Посред нощ детето се събудило, докоснало Свами и му казало: "Свамиджи, искам да пея".

Свами рекъл: "Нима сега посред нощ е време за песни? Заспивай, глупчо такъв, не ме притеснявай по­вече".

Примряло от страх, детето затворило очички, но продължавало да му се пее. Колко време още би могло да издържи така? Детето отново разтърсило Свами по рамото, ала той продължил да хърка. След малко се събудил и казал: "Какво има пак?"

Момчето казало: "Пак същото. Просто не мога да търпя, не се сдържам повече, трябва да пея".

Свами рекъл: "Но какво ще си помислят съседите - песни посред нощ? А и каква песен искаш да изпе­еш? Уморен съм, цял ден пътувах и говорих на хората, нима трябва сега да търпя и твоята песен? Не можеш ли да почакаш до сутринта? Тогава с удоволствие ще те слушам".

Момчето казало: "Не, не мога". . Свами казал: "Просто трябва да проявиш малко търпение. Всеки може да почака и това не е никакъв проблем. Пеенето не е нещо от първа необходимост".

Момчето било принудено да се вслуша в думите му, защото той крещял на висок глас, пък и то било само вкъщи - нямало ги нито баща му, нито майка му. То знаело, че след като човекът му казва да прояви търпение, просто трябва да се подчини.

Момчето казало: "Добре де, ще се опитам". Зат­ворило очички, след няколко минути Свами захъркал отново. Момчето го събудило и промълвило: "Няма значение дали ще ме спреш или не, смятам да запея още тук, в леглото".

Свами казал: "Виж какво, просто започни да шепнеш в ухото ми, тогава никой няма да те чуе. Изча­дие такова, просто започни да шепнеш в ухото ми!"

Момчето попитало: "Ама ти сериозно ли гово­риш?"

Свами казал: "Да, напълно сериозно. Ти започни да шепнеш, после заспивай и ме остави да поспя. И виж какво, никога повече не пей нощем, остави песни­те за сутринта". И така, момчето започнало за шепне в ухото на светия проповедник, но уви! - вече било твърде късно. Едва тогава Свами си спомнил какво оз­начава въпросното "пеене" и защо момчето не било в състояние да се овладее. Случилото се било резултат на собствения му съвет. Свами привнесъл фалш в ре­алните отношения, придал лъжливо значение и на всичко отгоре напълно забравил за това.

И така, всички религии дават красиви имена на грозни, изключително грозни неща от действителност­та.

Защо трябва да служиш в полза на ближния, след като самата бедност не може да бъде изкоренена? Нито една от религиите не проповядва унищожаване на бед­ността. Всяка религия е в заговор с вложените интере­си, според които унищожаването на бедността е в про­тивовес на религията. Не предлагат мерки за намаля­ване и унищожаване на бедността, а въпреки това про­повядват: "Бъди в служба на бедните, бъди в служба на вдовиците".

Никоя от религиите не казва: "Защо трябва да ка­раме една вдовица да продължава да живее в същото положение?" Толкова е просто... В Индия мъжът може Да се ожени толкова пъти, колкото поиска. Когато съп­ругата умре, тялото й изгаря върху погребалната клада и още в същия миг хората започват да говорят за друга жена и за кого мъжът може да се ожени отново. Толко­ва е грозно, толкова безчовечно, тялото на жената все още е върху кладата... Но за какво да си приказват, до­като чакат да се превърне в пепел? Все за нещо трябва да си говорят, а тази тема е най-актуалната за момента. Човекът има нужда от друга жена, те му предлагат подходяща партия, какво ще бъде най-доброто за него — и това в никакъв случай не е възможността да си ос­тане вдовец.

Никой не би искал да се ожени за вдовица - вдо­виците вече са използвани веднъж. Жената е вещ, вече използвана от другиго - нима някой би искал вещ вто­ра употреба? Мъжът не е използван, той си остава веч­но чист и свеж. Той може да се ожени втори път, може да го направи многократно. В продължение на хиляди години жената в Индия е страдала неимоверно поради схващането, че е длъжна да си остане вдовица. Вдови­ци, милиони вдовици... И всяка вдовица е длъжна да се облича в бяло. Длъжна е да бръсне главата си. Не й е разрешено да носи накити. Съществуват множество начини, които я принуждават да не забравя, че води съществуване, равносилно на полуживот.

Те не могат да се движат в обществото както дру­гите жени и това се отнася най-вече за големите праз­ници, тъй като самото им присъствие е предзнамено­вание за надвиснала опасност. За вдовиците се разпра­вя, че тъкмо те са съсипали своите съпрузи и са стана­ли причина за смъртта им. Тяхното предопределение и съдба включват смъртта на съпруга. Той не би умрял толкова скоро, ако не се бе оженил за нея и единствено тя е отговорна за неговата смърт. Затова до края на жи­вота си тя е длъжна да носи това бреме върху раменете си, затова е неприемлива в очите на другите хора.

Бъди в служба на бедните вдовици... В Индия съществуват множество институции за подпомагане на вдовиците, тъй като дори и да искат да работят като слугини, те не са равностойни на домашната прислуга. Обикновено вършат всичко, могат да работят по цял ден. Но в замяна на това не се ползват дори с капка уважение - работят почти без пари, никой не ги уважа­ва, те са прокълнати завинаги, защото са допуснали да почине техния съпруг, брат или син... Цялата общест­веност е настроена против овдовялата жена. Тя трябва да стои настрана от другите и да съществува като сян­ка. Когато в дома има гости, тя дори не бива да се вестява пред тях. Принудена е да живее като призрак.

  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница