Ошо Библия том 2 да, уча ви как да бъдете егоисти

Ето защо старите религии обръщат поглед към миналото. А всъщност, вчерашният ден не съществува, никога не го е имало. Миналото е само някаква проек­ция на екрана на човешкия ум, защото човекът не може да съществува без усещането за красота, без мисълта за радостно вълнение и блаженство. Нима може да се жи­вее без светли усещания? Човешкият ум е толкова изпразнен от съдържание, че с лекота запълва пустотата си с копнеж по красотата на отминалите дни. Това се от­нася за всички отколешни държави и религии. То се вижда при джайнизма например - религия, насочена към миналото. Бъдещето ни вдъхва надежди - поне за този свят. И за джайнистите бъдещето е свързано с ня­какви надежди, но не тук, а някъде в следващия живот, в небесата и в рая. На тази земя всичко е свършено. Това обяснява и част от страданията на най-древните велики цивилизации на света - Индия и Китай. На този свят нищо не може да се постигне, надеждата остава единствено за времето след смъртта. И така - минало­то... Дръж се здраво за миналото, то е твоето истинско съкровище. Не откъсвай поглед от миналото и се под­готви за бъдеще в задгробния живот, а не на този свят - тук за теб няма никаква надежда.

Новите религии не разполагат с минало, което да им дава криле за полета на въображението и мечтите. Те разчитат единствено на бъдещето, а това бъдеще ще е възможно в един по-различен свят. Както твърди ре­лигията на комунизма - тук, но не сега, а някога в бъ­дещето, което винаги остава недостижимо като хори­зонта. Ти неизменно се стремиш към него, а той остава все така недостъпен.

През 1917 г. Ленин бил категоричен, че десет го­дини по-късно утопията ще се превърне в реалност. Изминаха повече от седемдесет години, а утопията си остана все така далеч, както и през седемнадесета го­дина. Сега вече никой не говори за утопия. Комунис­тическите лидери на Русия не отварят дума за това, защото знаят какво стана - до този момент са разчита­ли единствено на надеждата като опиум за народа. За­това аз оприличавам надеждите за бъдещето като най-древния опиум, много по-опасен от ЛСД, марихуаната и всеки друг наркотик, който някога науката ще отк­рие. Всичко е възможно, но отвъд рамките на един чо­вешки живот, няма как да се разбере дали ще се сбъдне или не. Хората продължават да умират, а никой не се връща от отвъдното, няма знак, че това, на което се на­дяваме, ще се сбъдне някога. Милиони хора, и нито един от тях... А сред умрелите са такива прекрасни люде като Буда, Исус, Мохамед, Кришна... Не могат ли да си дадат малко труд и да ни изпратят някакъв знак? Починаха велики учени - Айнщайн например - човек с невероятен интелект... Защо не намериха някакъв на­чин да ни дадат знак, да ни кажат: "Горе главата! Ние сме тук и всичко е наред". И една телеграма би свърша работа.

В продължение на милиони години човешкият род не е получил дори един-единствен знак от отвъд­ния бряг. За свещениците липсата на знак от отвъдното е много удобна, защото в противен случай здравата биха загазили. Продължават да те използват, защото ни­кой не знае какво става след смъртта. Каквото и да ти каже свещеникът, който се позовава на други попове и на стари писания, трябва да е истината и ти няма как да не вярваш в нея. Трябва да вярваш, защото иначе ще се чувстваш като изтръгнат от корените си, човек без земя под краката си. Остава ти единствено смъртта. Отиваш си, без да си познал какво е животът, а смърт­та се приближава с всеки изминал миг. Никой не знае със сигурност дали ще настъпи утрешният ден. Смърт­та все някога ще дойде - в един или друг от утрешните дни, ще дойде при мен, при теб или при някой друг... Всеки ден умират милиони хора. Никой не мисли за смъртта преди мига, в който тя идва. Правим си разни планове, все си измисляме нещо, иначе животът би бил много тягостен, скучен и празен. Ако в теб не е раз­цъфтяло нито едно цветенце, значи ти си безплоден. Не усещаш в себе си нищо, което да е от полза за теб и за другите. Затова всички религии разчитат на надеж­дата, а така наречените вярващи просто живеят и се хранят от нея. Надеждата е опиум... само в психологи­чески план.

За хората в моята комуна е съвсем естествено да не изпитват тревога за бъдещето и за това, което ще стане след смъртта, защото те се чувстват добре тук и сега... Кой го е грижа за смъртта! Още сега, в този мо­мент, човек може да намери безкрайно много радост, мир и тишина, нима е нужно е да отделяме време, за да мислим за утрешния ден? Нека утрешният ден сам си бере грижата. Ние сме улисани да живеем тук и сега, затова не съм чувал някой от моите хора да говори ни­то за миналото, нито за бъдещето. Миналото не ги ин­тересува. Ако никога не го е имало, не може да ни нав­реди. Ако ги нямаше всички тези хора около теб, ако всички книги по история са само манипулации и нечия измислица, какво ни засяга това? И какво толкова, ако миналото и вчерашният ден просто не съществуват? Това с нищо не ни ощетява, защото ние не изграждаме живота си върху миналото, не търсим в него упование и не сме обвързани с него. Чудесно ако изобщо го ня­ма. И без това за нас то няма никакво значение. А и защо трябва да се притесняваме за бъдещето? Ако поз­навате изкуството как трябва да се живее... За мен това е религия - истинска, автентична религия, и тя се на­рича изкуството да живееш.

Ако познавате това изкуство... А то съдържа съв­сем простички неща, няма нищо сложно, няма кой знае какви заповеди и изисквания... Става дума за съвсем дребни неща - да изпиеш чая си на малки глътки, вглъбено и с огромно удоволствие, да усещаш вкуса на всяка глътка, сякаш е последната глътка чай в живота ти. Нищо не може да ти гарантира, че някога пак ще държиш в ръката си чаша чай.

Когато трябва да се видиш с някой приятел -върви, радвай се на срещата. Знае ли човек? Може би никога няма да го видиш отново и после ще ти е мъч­но, ако си пропуснал тази среща. Неосъществените в миналото неща ще те преследват, искал си да кажеш нещо, а не си го казал и после съжаляваш за това... Ис­кал си да кажеш на някого: "Обичам те", другият е ча­кал тези думи с години, а ти така и не си ги произне­съл. Един ден любимият човек умира, ти се заливаш в сълзи и ридаеш, и все си повтаряш, че си искал да му кажеш, че го обичаш, но така и не си успял да изречеш тези думи.

Моите хора живеят - живеят толкова пълноцен­но, че просто няма кога да мислят за миналото или за бъдещето. Само глупците се измъчват от мисълта за смъртта. Всъщност, от смъртта се страхуват само хора, които така и не са се научили да живеят. Само тези хо­ра изпитват страх. Усещат, че са изпуснали влака на живота. Като перспектива им остава единствено смъртта. А какво е смъртта? Човек си мисли, че може да хване влака на живота едва след като умре. И точно тук много греши. Глупакът му с глупак, пропуснал е да живее тук, на земята, а смята, че ще може да хване вла­ка на живота след смъртта си. Толкова много греши! Глупакът му с глупак, той си мисли, че ще може да хване влака на живота чак след като умре... Аз самият не смятам, че това е възможно. Но ако живееш пълно­ценно, ако животът ти е изпълнен с радост, няма защо да мислиш и да се тревожиш за бъдещето. Такава ми­съл дори не би ти дошла на ум.

Във всеки един миг от живота си удовлетворе­ността, която изпитваш, радостта от съществуването те изпълват все повече и повече, и в крайна сметка пости­гаш състояние, което никога не си могъл да си предс­тавиш и за което дори не си мечтал.

Изпълнен докрай с усещането за пълноценно из­живян живот, ти ще посрещнеш спокойно и мига на смъртта, ще го посрещнеш с вълнение и радост, защото той ти отваря дверите към нови възможности. Ще усе­тиш невероятно вълнение. За теб този миг е авантюра и ново предизвикателство. А ти няма да изпитваш страх от смъртта, защото какво би могла да вземе всъщност тя от теб? Нима тя може да наруши нещо в теб? Може ли смъртта да сложи край на нещо? Само тези, които никога не са живели пълноценно, вечно треперят от страх и се ужасяват от мига на смъртта. Има една древна история...

Йаяти бил прочут цар на Индия и доживял до сто­годишна възраст. Това му стигало, даже му се струва­ло, че годините му са повече от достатъчно. Имал сто­тици съпруги и стотина синове. Най-после дошъл ми­гът на смъртта.

Тази история е много ценна!

След като видял смъртта, Йаяти възкликнал: "Как­во! Толкова скоро? Имам още толкова неща за до­вършване... Не съм свършил това, нито онова... Рабо­тата ми е свършена само на половина. Има неща, кои­то са едва започнати, а много неща дори не успях да започна. И какво, време е да си вървя, така ли? Тряб­ват ми поне още стотина години. Моля те, имай доб­рината да..."

Смъртта казала: "Няма проблеми. От теб се иска само едно нещо, което е от чисто бюрократично ес­тество - така или иначе, аз трябва да взема някой от този свят. Ако ти не тръгнеш е мен, ще се наложи да взема някой друг, за да попълня формулярите в пап­ката и да си свърша работата. Във всеки случай някой трябва да дойде с мен. Ти имаш сто сина, помоли ня­кой от тях. Дай ми някой от синовете си, готова съм да те заменя с него. Ще ти дам още сто години, само ми дай един от синовете си".

Йаяти се вгледал в своите синове. Някои от тях би­ли вече на седемдесет години, други на шейсет и пет, шейсет и осем, шейсет, петдесет... Най-младият бил двайсетгодишен. Момчето станало на крака. Другите се спогледали, сякаш си казвали: "След като ти, татко, не си приключил с делата си на сто години, как аз бих могъл да смятам своя живот за завършен, като съм едва на седемдесет? И защо е необходимо да умра вместо теб? Остават ми още трийсет години живот..."

Един от синовете му, който бил на петдесет, казал: "Извървял съм едва половината от живота си, и ако ти не си доволен от постигнатото, какво да кажа за себе си?" Братята отново се спогледали. Много пъти преди неизменно заявявали на баща си: "Ако трябва, готов съм да умра за теб". Но когато все пак възникнала та­кава необходимост, нещата започвали да изглеждат по съвсем друг начин.

Най-младият и най-невинният, който нямал ника­къв жизнен опит, се изправил и се обърнал към Смъртта: "Готов съм, можеш да ме вземеш със себе си".

Дори на Смъртта й дожаляло за момчето, след ка­то другите деветдесет и девет братя, които и без друго скоро трябвало да умрат, не искали да се пожертват. А това младо момче...

Смъртта му казала: "Не е справедливо, ти си твър­де млад. Нима не виждаш, че нито един от братята ти не пожела да се жертва за баща си? А и на сто години баща ви все още не иска да умре!"

Момчето се засмяло и казало: "Тъкмо затова съм готов да умра. Ако баща ми на стогодишна възраст моли за отсрочка и ако деветдесет и деветте ми братя - на седемдесет, шейсет и пет, шейсет и петдесетгодишна възраст не са успели да вкусят от живота, какви шансове имам аз? Живея вече двайсет години и съм изживял пълноценно всеки миг от живота си. Постиг­нах това, което исках, и не ми трябва нищо повече. Вкусих докрай от чашата на живота. Може би братята ми са забравили какви са били на млади години. А аз съм изпълнен с бодрост, усещам вкуса на собствената си младост, усещам вкуса на живота. Вземи ме, за нищо няма да ми е мъчно. Не изпитвам тъга, просто страшно се вълнувам, също като пред невероятно приключение. Животът е прекрасен, поне доколкото го познавам. Дай ми възможност да опозная и смъртта. Щом животът е толкова красив, нима смъртта може да бъде по-малко прекрасна? Смъртта е венец на живо­та, тя е негова кулминация, а не просто край. Тя е върховният миг, зенитът на живота. Да не губим вре­ме, толкова се вълнувам - искам да опозная смъртта, да я почувствам и да усетя вкуса й".

Тази история е наситена с дълбок смисъл. И в крайна сметка момчето си отишло. Смъртта била абсо­лютна сигурна, че хора като него никога не умират. Такъв човек не може да умре, смъртта за него е невъз­можна. Той е готов да изживее смъртта - как би могъл да умре човек като него?

Смъртта е достъпна само за страхливците, за хо­рата, които не са вкусили от чашата на живота, защото чашата им е празна. Смъртта не идва при онези, чиято чаша прелива.

Така е, пред теб се откриват широки двери, но те не са смърт. Това са двери към отвъдното, към неиз­вестността, към неизследвани още пространства и не­познати светове.

Изминали сто години и Смъртта отново се върнала при бащата. Йаяти казал: "О, нима стоте години вече изминаха? Та аз съм все още в същото положение, в което бях и преди!"

Смъртта казала: "Може и да си прав, затова ще ти дам още една възможност. Нека това послужи за при­мер на другите. Дай ми още един от синовете си и аз ще се върна отново след още сто години".

Така изминали хиляда години. При последното ид­ване на Смъртта Йаяти казал: "Все още не съм стиг­нал до никъде, но съм готов да тръгна с теб, защото разбрах най-важното от всичко, а именно - че не знам как да живея. Докога мога да отлагам момента на смъртта? И докога да те моля за отсрочка? Изморен съм, много съм изморен, хиляда години хвърлих на вятъра. Не усетих нито миг от тях, има ли смисъл да продължавам да живея? Каквото и да направя, когато и да е, където и да е, всичко, което правя, остава не­довършено. Много неща ще си останат наполовина недовършени, други ще бъдат едва наченати и много неща ще останат само в зародиш. Разбрах това през последните хиляда години. Завиждам на онези мои синове, които имаха смелостта да тръгнат с теб. На­истина им завиждам. Те доказаха, че... Смелост, остър ум... Едва сега разбирам, че заминаването на всеки от тях е било плесница през лицето ми. Сякаш ми казва­ха: "Ти си глупак! Не знаеш как да живееш, но въпреки това отлагаш момента на смъртта. Ще се страхуваш от смъртта до мига, в който не започнеш да живееш истински". Така и не се научих да живея, затова пред­почитам да умра. Нека другите живеят".

Смъртта казала на Йаяти: "Едва сега виждам у теб проблясък на здрав разум. И трябва да знаеш, че не само ти си завиждал на синовете си, които тръгнаха с мен - аз също им завиждах. Такива хора рядко се срещат, те са единствени по рода си - хора, които са живели истински. Сърце не ми дава да унищожавам хора като тях. От живота, който водеха тук, те преми­наха към още по-пълноценен живот. От един живот преминаха в друг - много по-пълноценен и наситен с радост и изобилие".

Затова ви казвам - трябва да живеете колкото може по-пълноценно, живейте така, че да приемете момента на смъртта като врата, като възможност за навлизането в нов, много по-богат и пълноценен жи­вот. Този живот ви очаква, но не всеки може да го дос­тигне - той е отреден само за онези, които знаят как да живеят пълноценно и как да придобият жизнен опит. А точно сега е време да се научим на това. Времето, с ко­ето разполагаме, е единствено днес. Не вчера и не утре, а днес - само днес и единствено днес можем да изжи­веем собствения си живот. Мигът тук и сега е единст­веният миг, в който можем да вкусим от сладостта на живота. Тогава смъртта е безсилна. Да, смъртта все пак идва - някакъв вид смърт... Ти се разделяш с това тяло, но не умираш, а придобиваш други, по-пространни измерения. Освобождаваш се от оковите на тялото, от затвора на собствената си физика, и влизаш в контакт с безграничното, с безкрайността, с вселената. Животът във вселената е божественост.
13

РЕЛИГИЯТА–КОНФЕКЦИЯ ОТ МАГАЗИН ЗА ДРЕХИ ВТОРА УПОТРЕБА

11 ноември 19 84 г.

Бхагван,

Иначе няма как да бъдеш дълбоко вярващ. Трябва да забравиш всичко, което знаеш и което си чел или чувал досега за религията. Няма да разбереш какво представлява истинската религия, докато не изчистиш от съзнанието си всичко прочетено по тези въпроси. Така наречените религии оказват точно противополо­жен ефект и ако прибягваш до тях, никога няма да стигнеш до желания резултат. Цялото човечество е разделено от отделните религии - едни отиват в сина­гогата, други - в катедралата, трети - в православния храм. Но дали може човек да почувства там духа на вя­рата? Всяко дете се ражда в някаква духовна среда с определена религия и бива възпитавано в нейния дух. Така се ражда и едно от най-големите престъпления към човечеството. Няма по-голямо престъпление от замърсяването на детското мислене с идеи, които мо­гат да се превърнат в препятствия по пътя към откри­ването на истинския живот.

Човек трябва да се освободи напълно от всякакви предразсъдъци ако иска да открие решение на някакъв проблем. Ако вече си определил себе си като мохаме­данин, християнин или индуист, никога няма да стиг­неш до верен отговор. Предварителното определяне на принадлежността ти към някаква религия определено възпрепятства откриването на истинската вяра. До сега всяко общество е полагала големи усилия да възпита младото поколение в собствената си вяра. На детето се предлагат готови отговори, още преди да е в състояние да започне да задава въпроси. Сигурно сами виждате колко глупаво е това.

Ти предлагаш отговор на дете, което още не умее да задава въпроси. По този начин не му даваш никаква възможност да формулира въпросите дори за себе си. Мисленето му е ангажирано с наготово предложения от теб отговор. Ако все пак успее да си зададе някакъв въпрос, как би могло да стигне до свой собствен отго­вор? А търсенето на отговора си е негов чисто личен проблем. Отговорите не се дават на заем, нито се пре­дават по наследство. Въпреки това, тази традиция про­дължава от много векове. Тя обслужва интересите на клерикали, политици и родители, които се стремят да те превърнат в нещо по свой образ и подобие, още преди да си разбрал какво всъщност си самият ти.

Всички се страхуват, че след като разбереш за себе си какво представяш самият ти, ще се превърнеш в бунтар и ще станеш опасен за вложените в теб инвестиции. Ти би се превърнал в самостоятелно изградена личност със съзнание за собствените си права, човек, който от­хвърля възможността да живее така, както му е наре­дено.

Всички се страхуват, толкова се страхуват, че де­тето може да започне да задава въпроси и да търси ис­тината, че го тъпчат с какви ли не глупости. А детето е напълно безпомощно. Съвсем естествено е да вярва на майка си и на баща си, както и на свещеника, на когото родителите имат пълно доверие. Все още не е настъпил превратният момент, в който възниква съмнението. А този момент е един от най-ценните в живота на всеки човек - моментът, в който започваш да изпитваш съм­нение, защото без него никога не би могъл да стигнеш до истината. Трябва да култивираш способността си да се съмняваш в готовите истини, за да отсееш плявата от зърното и да си задаваш въпроси, на които никой друг не може да ти отговори. Единствено твоят собст­вен поход по пътя към истината ще те отведе към отго­ворите, които търсиш. На въпросите по отношение на религията не може да ти отговори никой, освен самият ти. Никой не може да обича вместо теб. Никой друг, освен теб, не може да изживее твоя живот. Ти си един­ственият, който може да изживее собствения си живот, и ти си този, който трябва да търси и да намери отго­ворите на фундаменталните въпроси в живота си.

Никога няма да разбереш какво е радост или екс­таз, докато не откриеш себе си. Ако Бог ти се предлага наготово, като конфекция в евтин магазин, той просто не струва нищо и ти не можеш да го оцениш по дос­тойнство. А точно това се получава на практика. Това, което сме свикнали да наричаме религиозни идеи, не са нищо друго, освен суеверия, натрупани от векове, които само привидно изглеждат като истини, единст­вено благодарение на своята старинност.

В автобиографията си Моята борба Адолф Хит­лер излага някои важни по своята същност съждения. Той е бил луд, разбира се, но понякога лудите казват неща, които нормалните се страхуват да изрекат. Едно от най-важните изказвания в книгата му гласи: "Всяка лъжа може да се превърне в истина, ако се повтаря достатъчно често, ако непрекъснато се акцентира вър­ху нея и ако се цитира от всеки и навсякъде". Отиваш на училище и там се говори за Бог и за молитви. У до­ма отново попадаш на Бога и на молитвите. Отиваш в храма - пак Бог и молитви. Толкова много хора... И де­тето е принудено да се изправи пред огромна тълпа, която повтаря все едно и също.

Невъзможно е детето да изпитва някакви съмне­ния в това, което всички повтарят - нима е възможно те да грешат? А и не става дума само за непосредстве­ното му обкръжение - родителите, техните родители... Хиляди години поколения наред са вярвали в тези ис­тини. Не е възможно всички тези хора да грешат. "Аз съм само едно дете, което подлага на съмнение схва­щанията на целия човешки род..." Детето няма сме­лостта да се изправи срещу всички. Започва да потиска в себе си всички съмнения, а всички около него му съ­действат, тъй като: "Съмнението идва от дявола. Съмнението е страшен грях, може би най-страшният от всички. Вярата е добродетел. Вярвай и ще намериш, съмнявай се - и ще пропуснеш всички възможности още от самото начало".

Истината е пълна противоположност на това. Вярвай, и никога нищо не ще откриеш, а дори и да от­криеш нещо, то няма да бъде истината, а само проек­ция на собствената ти вяра. Какво общо може да има истината с това, в което вярваш? Свързва ги единстве­но съмнението, защото само то води по пътя към пре­чистването. То ти помага да отхвърлиш всички глупос­ти от начина си на мислене. Благодарение на съмнени­ето отново се връщаш към непредубедеността на детс­твото, която на времето е била съсипана от родители, свещеници, политици и учители. И ти трябва да преоткриеш отново детето в себе си, трябва да тръгнеш от самото начало. Ето защо усилията ми са насочени към това - да развенчая у вас всички така наречени религи­озни идеи.

Може би ще нараня вашите чувства, защото тези идеи са се сраснали с вас и отдавна сте забравили, че не са ваше собствено откритие и не сте ги преживели лично. Не си ги преживял от собствен опит, не си ус­пял дори да ги обикнеш. Някой друг ти е внушил вяра­та в тях, и независимо кой е направил това, то е равно­силно на престъпление спрямо твоята личност. Каза­ното съвсем не означава, че хората, които са сторили това, са го направили умишлено. Самите те са жертви на същия процес. Това са им внушавали собствените им родители, които пък на свой ред са били поучавани в същия дух от учителите си. Затова не бива да мислите, че трябва да обвинявате някого. Всички са го пра­вили за твое добро, но това съвсем не е гаранция, че на теб ще ти е добре, ако всички ти мислят доброто. Всички се опитват да ти помогнат, без да осъзнават, че има неща, които човек трябва сам да осмисли и сам да стигне до отговорите на множество въпроси. Намесата в тези неща може само да навреди на човека.

Не предлагайте никому своята помощ, ако тя не е желана и човекът може да се справи и без вас. Не при­нуждавайте никого да гледа на нещата през вашите очи. Моля ви, много ви моля, не поставяйте собствени­те си очила пред очите на другите - така или иначе всеки носи различен диоптър. Никой друг човек няма да може да вижда с твоите очила, в най-добрия случай ще вижда предметите като в криво огледало. Не само очилата му пречат - пречи му и това, че ти му налагаш своя начин на виждане. И на всичкото отгоре го пра­виш, за да му помогнеш, правиш го за доброто на чо­века... Двайсет или трийсет години по-късно този чо­век съвсем ще е забравил, че някога си е задавал въп­роси и че не е стигнал сам до техните отговори.

Това ми напомня една изключително творческа личност - Гертруд Щайн. Край смъртното й легло се събрали мнозина от приятелите й. Изведнъж тя отво­рила очи и казала: "Какъв е отговорът?" Приятелите й се стъписали, не знаели какво да мислят - да не би да е полудяла в мига преди смъртта? Дали пък не е загуби­ла разсъдъка си? И какво искала да каже с това "какъв е отговорът"?

Един от тях казал: "Но ти не ни каза какъв е въп­росът, как бихме могли да ти дадем отговор?"

Тя отговорила: "Добре де, тогава вие задайте въпроса" - и затворила завинаги очи.

Намирам дълбок смисъл в тази история. Тя отп­равя своето послание към всеки от нас. Отдавна си забравил, че някога изобщо си задавал въпроси и че от­говорът им ти е бил натрапен отвън. И това се обясня­ва съвсем простичко със средата около теб, която неп­рекъснато ти повтаря все едно и също, все едно и съ­що... И не след дълго и ти започваш да го повтаряш ка­то грамофонна плоча. Дори напълно забравяш, че ня­кога си бил в състояние да си задаваш въпроси. Може би Щайн се е върнала към детството си миг преди смъртта. При много хора е така преди да поемат сетния си дъх. Кръгът се затваря, те стигат до мястото, откъ­дето са тръгнали. Попитала какъв е отговорът, защото през целия й живот са й предлагали единствено готови отговори. Никой не се е интересувал от въпросите, ко­ито я измъчвали. И тя най-после осъзнала това едва миг преди смъртта си, когато някой я попитал: "А ка­къв въпросът?" Уви, вече било твърде късно... Отгово­рите са толкова много, толкова сериозни и все такива, които хвърлят огромна отговорност върху теб, че е просто невъзможно да зададеш исконните си въпроси. Затова и Щайн промълвила: "Добре де, трябва ми въпросът, кажи ми какъв беше въпросът?"