Ошо Библия том 2 да, уча ви как да бъдете егоисти

Атеистът отхвърля всякакви съмнения, при това много по-задълбочено и искрено, отколкото атеиста. Съмнението остава в душата на теиста непосредствено под маската на вярата. За атеиста не е необходимо да се прикрива под някаква маска, той съзнателно е отх­върлил всяко съмнение и то е останало някъде в недрата на подсъзнанието. Човек няма как да се отърве от съмненията, единственият начин е познанието. Но можеш да измамиш другите. За атеиста това е много лесно. Поради тази причина теизмът непрекъснато се свива и за негова сметка се разраства атеизмът. Колко­то по-интелигентен, образован и културен става човек, толкова по-широко се разстила и влиянието на атеиз­ма; идеите на теизма изглеждат все по-вехти и старо­модни. Дори онези, които ходят в църкви, храмове, джамии и синагоги, дълбоко в себе си са съвсем наяс­но, че правят това за пред другите. Така им е по-удобно, защото подобни места представляват своеоб­разни клубове. Не че човек е вярващ - той дори не си дава труд да се преструва на такъв.

Бях професор в два университета. Преди да на­пусна втория, в него имаше сто и петдесет професори. Преподавателската стая неизменно гъмжеше от вся­какви слухове. Работих там повече от девет години -слушах, наблюдавах... Дали някой няма да отвори дума за Бог? От сто и петдесет професори седем бяха в ка­тедрата по философия, петима - по психология, имаше и четирима теолози - очаквах, че все някой от тях ще отвори дума за Бог... Това така и не стана. Говореха за актьори и актриси, обсъждаха разни филми и романи, клюкарстваха за любовните връзки между студентите, и естествено, политиката също заемаше важно място в разговорите им. Да се чуди човек - сто и петдесет ду­ши професори, цели девет години... Така и не дочаках някой да каже дали Бог съществува или не. Никой, ни­то един. А сред професорите имаше и индуисти, и християни, и мохамедани, и джайнисти... Всички ходеха по разни храмове и църкви. Отдаваха дължимото на религията, поне привидно. Но това нямаше нищо общо с истинските им търсения. В онази огромна стая, предвидена за сто и петдесет човека, аз неизменно си седях на стола - не изпитвах никакъв интерес към тех­ните клюки, към политиката и любовните истории, ни­то към заядливите подхвърляния зад гърба на този или онзи. Всичко това просто не ме засягаше. Така и никой не седна на моя стол - той си остана само мой, макар че никой от професорите нямаше постоянно място. Всеки път го заварвах празен, никой не смееше да сед­не на него. Малко по малко другите започваха да отд­ръпват столовете си по-настрани, по-далече от моя стол, след като така или иначе техните неща не ме ин­тересуваха, а и те не изпитваха никакъв интерес към нещата, от които се интересувах аз. Всеки път, когато се отбивах в учителската стая, усещах как настъпва тишина, сякаш се чувстваха като малки деца, хванати насред някоя пакост. Тогава казах: "Продължавайте, не се притеснявайте от мен. Не разбирам защо всички млъкват, когато вляза в стаята. Затова се опитвам да влизам тук колкото може по-рядко, за да не карам хо­рата да се чувстват неудобно, но понякога просто няма как да не се отбия. Имам две лекции, а между тях имам прозорец. Това са четирийсет свободни минути - къде бих могъл да отида през това време? Затова идвам тук. И без това столът ми така или иначе е свободен. Дали седя тук или не, за вас не е от значение. Просто не ми обръщайте внимание, продължавайте с това, което ви занимава в момента, говорете си, не бива да се притес­нявате от мен."

Дори ръководителят на катедрата - възрастен чо­век, седемдесетгодишен, оттеглил се вече от препода­вателска дейност... но от университета го бяха помоли­ли да остане като ръководител на катедра, защото той беше изключителен специалист в своята област. И той говореше за същите неща, от които се интересуваха всички останали. Той също онемяваше всеки път, кога­то ме виждаше да влизам в учителската стая. Попитах го: "Когато виждам седемдесетгодишен човек да губи ума и дума в мое присъствие, това ме кара да се чувст­вам като светец. Може би трябва да поговорим по този въпрос. Разговаряте за какво ли не - добре, нямам ни­що против. Всички говорят за тези неща, продължа­вайте, не се притеснявайте."

Вече е ставало дума и за една трета категория -агностицизъм. От тези три категории в най-слаба по­зиция е теизмът. Той се споделя от хора с ниска кул­тура, без образование и интелектуално развитие; става дума за посредствени личности. Втората категория -атеизмът, включва хора с по-висок интелект и култу­ра, хора, които полагат сериозни усилия да не си дават труд да размишляват върху отговорите на някои въп­роси и дори отхвърлят всякакви възможни въпроси с аргумента, че Бог не съществува.

В спора между един теист и един атеист победата неизбежно се отсъжда на атеиста. Няма начин теистът да победи. Неговите аргументи са изключително слаби. Той с нищо не може да подкрепи твърденията си. Ре­лигията, сама по себе си, предполага простичка аргу­ментация, докато атеизмът разполага с много по-сложи доводи. Атеистът също може да разчита на вя­рата в нещо, а именно - че няма Бог. Тази вяра може да бъде определена като неверие или недоверие, но във всички случаи, тя си остава плод на твърдо убеждение. Атеистът я защитава не по-малко ревностно, отколко­то би я защитил един теист. Всички комунисти са ате­исти и са не по-малки фанатици от вярващите в някак­ва религия. Един комунист е твърдо убеден в собстве­ната си вяра... От тези три категории агностикът може да бъде поставен на най-високо ниво. Агностикът каз­ва: "Нямам основание да кажа "да", нито "не". Затова не мога да кажа нищо по отношение на Бог."

Лудвиг Витгенщайн - последовател на Бертран Ръсел... Бертран Ръсел е един от най-видните агности-ци на своето време, а Лудвиг Вингенщайн е негов уче­ник. Ръсел не щадял похвалите си към Витгенщайн, рядко се случва човек толкова да хвали свой последо­вател или ученик. А Витгенщайн бил само студент на Ръсел в класа му по философия. Ръсел преподавал фи­лософия в Кембридж, където Витгенщайн бил студент. Ръсел имал точно око за същественото и скоро разб­рал, че Витгенщайн е гений. Витгенщайн му показал своите бележки от лекциите. Ръсел му казал: "Публи­кувайте ги". Записките съдържали само отделни мо­менти, които студентът отбелязал по време на занятия, идеи, които му хрумвали, но само един поглед бил достатъчен за Ръсел, за да каже: "Публикувайте ги, те са на много по-високо ниво от моите. Нещо повече, едва ли някога ще имам студент като вас. Гордея се с вас и в известен смисъл се чувствам много по-пълноценен, че имам в класа си студент като вас." Творчеството на Витгенщайн не е голямо, написал е само две-три книги, които се състоят най-вече от мак­сими и сентенции. Една от тях гласи: "Човек не бива да се изказва за нещо, което не знае - нито "за", нито "против" него. Ако не е категоричен относно позиция­та "да" или "не", трябва да се научи да мълчи." По-нататък той пише: "За някои неща просто не може да се говори, затова човек трябва да превъзмогне изкуше­нието да говори за тях".

Дълбоко вярващ е единствено гностикът.

Бхагван,

Защо трябва да отправяме молитви към Бога, ако Бог не съществува?

Молитвата е вторичен продукт на теизма. Човек започва с вярата в някакъв Бог, след което достига до толкова необходимата му лична връзка с Бог. Тъкмо това е молитвата. Първо започваш с възхвала към Бога. За това трябва да имаш съответната мотивация, разби­ра се, молитвата означава преди всичко, че искаш не­що. Твоята молитва в никакъв случай не е въпрос на чиста обич - не, в случая става въпрос за сделка. Всеки път, когато имаш проблеми, ти отправяш молитви към Бог, които мигом забравяш, когато успееш да разре­шиш проблемите си. Отправяш молитви към Бог и ис­каш помощта му само когато не можеш да се справиш с решаването на някакъв проблем, а когато успееш да превъзмогнеш затрудненията си, забравяш както Бог, така и молитвите си.

Суфиите разказват една много известна история...

Един кораб пътувал към родната страна. Внезапно в океана се надигнала буря, ветровете сякаш полуде­ли и корабът всеки миг можел да потъне. Кой не би започнал да се моли в такъв момент? Дори атеистът ще отправи молба към небето, и агностикът ще се мо­ли, ще каже нещо от следния род: "Прости ми думите, които съм казал досега, глупости съм приказвал. Моля те да ми простиш, само ме отведи до брега." Само суфиите си седели на борда, без да правят нищо, без да се молят. Другите се ядосали и започнали да мърмо­рят: "Вие сте хора вярващи, облечени в расо - зеле­ните раса на суфиите. Какви суфии сте вие изобщо? Точно вие първи трябваше да започнете молитвите. Ние, всички останали, дори не сме религиозни, ние сме бизнесмени и за нас молитвата е въпрос на чист бизнес. Ние просто предлагаме оферта на Бог - ние ти даваме едно, ти ни даваш друго, просто ни спаси. Защо само вие мълчите? Защо не се молите?

Човекът отговорил така: "Ти сам го каза - защото аз не съм бизнесмен. Ако Бог иска да ни погуби - доб­ре! Ако Бог иска да ни спаси - пак добре! Не съм под­писвал с него договор. Защо трябва да се моля? За какво? Молитвата предполага някаква договореност, нещо, което може да се случи и което не е желателно за едната или другата страна. А вие искате все пак Бог да се намеси, да прекъсне, да спре или да промени нещо."

Един от суфиите казал: "Бурята не зависи от мен. Единствено от Бог зависи дали да ни спаси или да ни удави. Ако той иска един от неговите суфии да бъде спасен, това е негова работа, не моя. Негова лична работа е дали иска аз да умра. Не съм молил Бог за собственото си раждане - и след като, така или иначе, съм живял на този свят, не мога да го помоля и да ум­ра. Ако раждането не ми е подвластно, нима бих мо­гъл да упражнявам контрол върху смъртта си?" Хората си мислели, че този монах е луд. Казвали си: "Ще се погрижим за теб по-късно, само веднъж да стигнем до брега и ще се погрижим за теб. Ти не си суфии, не вярваш в Бог, ти си просто опасен. Но сега не е мо­ментът да се караме и да спорим за тези неща." На борда на кораба имало хора, които били сред най-известните и заможни хора в страната, и един от тях бил в състояние да предложи милиони в диаманти и скъпоценни камъни. Бил натрупал огромни богатства. Притежавал приказен палат от мрамор и дори царят му завиждал за красотата на двореца и много пъти го молел: "Само кажи някаква цена и ми продай двореца, ще платя всичко, което поискаш." А човекът, като луд, всеки път казвал: "Това е невъзможно. Този дворец е моята гордост." Корабът вече потъвал, когато богатият отправил зов към Бога: "Чуй, Боже, давам ти своя дво­рец, само ме спаси!" Ветровете мигом утихнали, бур­ните води на океана полегнали кротко и корабът бил спасен. Всички стигнали до жадувания бряг.

Богаташът обаче бил поставен в твърде деликатно положение - трябвало да спази обещанието си. Той направо побеснял и докато по-рано се сърдел на су­фиите, сега усетил, че гневът му започва да утихва. Отишъл при тях и им казал: "Вие май бяхте прави, че не казахте нито дума. Нямаше да загубя двореца си, ако бях последвал съвета ви. Ала все пак, аз съм тър­говец, все ще намеря някакъв изход." И човекът наис­тина намерил начин.

На другия ден обявил двореца за продажба на търг. Изпратил съобщение във всички околни царства, до всеки, който би могъл да се интересува от това. Мнозина царе и богаташи дошли на търга, всеки искал да купи двореца. Всички останали смаяни, когато видели, че до една от мраморните колони бил вързан котарак. Излязъл богаташът и казал: "В търга участват дворецът и котаракът, заедно. Котаракът струва един милион динара, а дворецът - един динар; общата су­ма е един милион и един динар."

Хората започнали да си шушукат. "Един милион динара за един котарак? А дворецът струва само един динар, така ли?" Бизнесменът рекъл: "Това не бива да ви притеснява. Ако се интересувате от сделката, тряб­ва да знаете, че котаракът и дворецът се продават за­едно. Няма да приема сделка, която се отнася само за едното или другото. Това е най-ниската цена, която предлагам, в случай, че някой се интересува от сдел­ката." Царят казал: "Добре, съгласен съм да платя, но те моля да ми кажеш каква е тайната връзка между ко­тарака и двореца." Търговецът отговорил: "Няма тай­на, просто имам известни проблеми с една молитва, която отправих на времето към Бог - обещах му, че ще му дам този дворец. Аз съм човек търговец - ако той разбира нещо от бизнес, аз също разбирам от те­зи неща. Котаракът струва един милион динара и аз ще задържа за себе си тези пари. Дворецът е един динар и той е във фонд "Бог".

Навярно мислите, че молитвата е само начин да убедите Бог, че трябва да ви помогне. Само така си мислите. Първо, вие не го познавате. Нямате никаква представа какво ще му хареса и какво не. Не знаете до­ри дали съществува или не, а това е твърде неясно и неизгодно за бизнеса. Но въпреки всичко молитвите си остават факт навсякъде по света.

Обявявам се против отправянето на молитви, за­щото молитвата е чиста форма на търговия. Молит­вата е подкуп, отправен към Бог. Молитвата има за цел да погьделичка неговото его, с други думи: "Боже, ти си велик, ти си състрадателен, ти можеш да направиш всичко, което искаш". Изричаш това, само защото ис­каш нещо от него. А зад думите ти прозира твоята мо­тивация - ако не целиш нещо, изобщо не би се молил Богу, ако не си силно мотивиран да го получиш. Про­тивопоставям се на всякакъв вид молитви. И се обявя­вам изключително в полза на медитацията. Това са единствените две противоположни възможности - мо­литвата, като измерение на фалша и лицемерието от една страна, и медитацията, като единствено правил­ното измерение, от друга. Молитвата предполага, че вярваш в съществуването на някакъв Бог и затова смя­таш, че можеш да му се молиш. При медитация ти не си представяш образа на Бога, дори вяра в Бог не ти е необходима, не е нужно да кажеш нито дума от някак­ва молитва. Точно обратното, насочваш цялото си съ­щество навътре към себе си. Молитвата е насочена на­вън - там някъде, където има Бог... И молитвата е единственият мост между теб и Бог.

При медитацията Бог няма, ти търсиш нещо дъл­боко в собствената си същност. Търсиш нещо, което знаеш, че съществува. Кой всъщност съм аз? Какво е жизнената енергия? Какво е онова нещо дълбоко в мен, което се нарича съзнание? Ако позная какво е съзнание, какво е животът в мен, ако съм познал какъв е животът във вселената, това означава, че съм част от нея.

Ако поемеш глътка вода от океана, тя ще бъде солена, независимо откъде ще отпиеш. Опитай глътка от собствения си вкус - ти си най-близката реалност, вкуси нещо, което е в самия теб; опитай от вкуса на собственото си познание в мир и спокойствие. Молит­вата е само думи. Налага се да говориш, да припяваш в унисон, да рецитираш напевно някаква мантра или не­що друго. В медитацията думите изчезват, ти просто трябва да останеш безмълвен, макар и за кратко миг­новение. И тъкмо това мигновение ти дава желания благослов. Тъкмо в такива кратки мигновения вселена­та излива върху теб своята благодат. Затова се обявя­вам изключително и искрено за медитацията и съм против молитвите. Медитиращият стига до познанието и усеща как реалността пулсира дълбоко в него - този пулс носи сърцебиенето на самото съществувание. И тогава усещаш как цялото ти същество се изпълва с благодарност, за която няма мотивация, признател­ност, която не е насочена конкретно към нещо или ня­кого. Просто е благодарност за това, което си, и за то­ва, че цялото съществуване го има.