Ошо Библия том 2 да, уча ви как да бъдете егоисти

Китайското правителство мигновено реагирало с дипломатическа нота: "Трябва да сте наясно, че с при­ятелските отношения между нашите две страни е приключено. Предайте ни Далай лама." Китайското правителство искало Далай лама да им бъде предаден, защото Панчен лама все още нямал съответния автори­тет. Тибетският народ го приел, но хората не забравя­ли, че техен избраник си остава Далай лама. Панчен лама бил наложен от китайския режим и народът го приел твърде резервирано. Ако Далай лама се върнел в Китай, политиците щели да го принудят да се върне в Тибет и отново да стане духовен водач на своя народ; разбира се, със съответните инструкции от Мао Дзе-дун: "Страната ще остане под наше владичество". Ала Неру отказал да им предаде Далай лама.

Да се чуди човек, дори в страна като Америка... Далай лама беше поканен в Америка от местната будистка общност едва преди четири години. Поканиха го, защото в страната има няколко манастира на будис­ти и дзен-будисти. Американското правителство отка­за да го пусне в пределите на страната, тъй като това би усложнило дипломатическите отношения с Китай. Всъщност, така или иначе, Далай лама не представлява никакъв интерес за американците, защото броят на бу­дистите е незначителен.

Опитвам се да ви кажа, че политиците и клерика­лите винаги са във взаимноизгоден заговор помежду си, те са неизменно заедно, действат ръка за ръка. Държавната власт е в ръцете на политиците, а светите отци са сграбчили здраво религиозните институции. Политиката покровителства послушните духовници, които, на свой ред, й предлагат божието благоволение, единствено с цел експлоатацията на обикновените хо­ра, от чиято кръв пият и политиците, и светите отци.

Ако махнем Бог и политиците, ако се отърсим от политическите игри, тогава няма да има свещеници, няма да има и заговори между политиката и религията. А когато никой не се съобразява с политиката и рели­гията, поне половината от проблемите на обикновения човек ще изчезнат.

Бог предлагал мечти за по-добър живот... След смъртта, разбира се - в рая или в някое от следващите превъплъщения. За какво тогава да се тревожи човек -животът му тук, на земята, е дребна работа, какво зна­чение може да има този живот? Какво означават при­мерно седемдесет години в замяна на милиони свет­линни години във вечността? Земният живот не струва нищо при подобни сравнения.

Има звезди, които са толкова отдалечени от земя­та, че в деня на твоето раждане светлината им не е сти­гала до земята. Докато лъчите им достигнат земята, може да измине цял човешки живот. А светлината пъ­тува с невероятната скорост от триста хиляди километ­ра в секунда. За такава звезда твоето съществуване не означава абсолютно нищо — няма значение дали някога си се раждал или умирал, защото нито един неин лъч не се докосвал до теб. Има милиони звезди, безброй звезди, а ти нямаш никакво значение за всемира. Що се отнася до теб... Има звезди, чиито лъчи не са стигнали до земята, откакто тя съществува. Дори самата планета може да изчезне, докато нечия светлина достигне до земята. За вселената съществуването или несъществуването на една отделна планета няма никакво значе­ние.

И какво в такъв случай могат да означават отдел­ни личност като Александър Велики, Наполеон Бона­парт или Иван Грозни? Те нямат никакво значение, нямат място във Вселената. Седемдесет години... Всяка религия проповядва: "Седемдесет години не са от зна­чение. Ще отминат страданията, които си преживял през това време, и ако си успявал да ги понасяш търпе­ливо, без да се съпротивляваш, в отвъдния живот, след като умреш, ще бъдеш възнаграден за всичките мъки." И това твърдят все хора, които не ти дават въз­можност да промениш каквото и да било на този свят. Те се опитват да не допуснат и най-малката възмож­ност за духовно израстване, тъй като причината за всички страдания, с които се сблъскваме, се коренят в самия човек. Ако човек остане същият, напрежението в него и в света около него неизменно ще нараства. Съ­ществува огромна вероятност до края на века да из­бухне нова световна война и човешкият род да извър­ши самоубийство. Никак не е трудно да се допусне та­къв развой на събитията, след като властващите при­тежават ядрено оръжие и твърде нисък коефициент на интелигентност. Видно е, че човек трябва напълно да е лишен от интелект, ако иска да успее в политиката. Трябва да е фанатик, да може да лъже и да дава безб­рой обещания (дори и когато е наясно с невъзможност­та си да ги изпълни); политикът прибягва до измамата, тъй като грозотата на действителността може да се прикрие единствено под маската на красиви думи.

Днес всяка от великите държави разполага с яд­рено оръжие. То е в количества, които са напълно дос­татъчни за унищожаването на седемстотин планети ка­то нашата, а това не е необходимо - един-единствен ядрен конфликт е абсолютно достатъчен; политиците обаче искат да се подсигурят, затова са им нужни тол­кова много бомби. Лицето на един политик е като мас­ка - казва едно, върши друго. Цялата власт е съсредо­точена изключително в ръцете на такива хора. Всеки откачен може да натисне бутона и да погуби не само човешкия род, но и живота на планетата като цяло.

А може би дълбоко в себе си човек би искал да се отърве от всичко това. Може би не усеща достатъчно смелост, за да извърши самоубийство, затова смъртта не му се вижда толкова страшна, ако покоси и милиони други хора.

Не бива да забравяме, че големите престъпления в никакъв случай не са плод на отделни личности. Престъпленията винаги се плод на тълпата, защото сред тълпата човек започва да си мисли: "Не е моя от­говорността за това, аз просто правя това, което правят останалите." Когато човек прави нещо сам, той го об­мисля добре, понякога го премисля по три пъти. Какво правиш, човече? Дали си на прав път? Дали няма да те мъчи съвестта? А така, в тълпата, човек се изгубва сред другите. Никой няма да разбере, че и ти си участвал в едно или в друго нещо.

За Германия определено може да се каже, че е сред най-цивилизованите страни, страна на народ с висок интелект и култура, народ на поети, художници, учени, философи... Германия има огромен принос за културата на цялото човечество. Затова човек не може да не си зададе въпроса как е възможно родината на Хегел, Фойербах, Кант, Маркс, Фройд и Айнщайн да попадне под влиянието на един луд, какъвто е Адолф Хитлер.

За какво става дума? Хитлер се ползвал с подкре­пата на човек като Мартин Хайдегер, един от водещите философи на своето време. Това е невероятно. Винаги съм ценял високо Хайдегер, за мен той е човек с изк­лючителен интелект. Хайдегер далеч превъзхожда мнозина други философи - Сартр, Марсел, Ясперс и други. Никой не може да му съперничи, а мнозина не могат дори да го разберат. И въпреки това той заявил открито подкрепата си към Хитлер. Събудил се от соб­ственото си умопомрачение едва след като Германия изгубила войната и Хитлер се самоубил. Едва тогава осъзнал: "Досега съм подкрепял един луд."

Затова ви казвам - човек може да сънува наяве с широко отворени очи. Хайдегер сънувал наяве и про­ектирал върху Хитлер своите видения, тъй като Хитлер умеел да завладява тълпите, докато Хайдегер изобщо не притежавал такива способности. Не умеел да произ­несе дори една кратка реч, с която да се обърне дирек­тно към аудиторията. Начинът, по който говорел, те­мите, които обсъждал - всеки път все нещо обърквал и създавал проблеми. Кой би седнал да слуша такъв чо­век?

Хайдегер бил професор по философия в универ­ситета, при това не само в един университет. Преподавал в много университети, по простата причина, че навсякъде студентите преставали да посещават заняти­ята след първите две-три лекции. Но Хайдегер бил над тези неща, нещо повече - това не го интересувало. Представи си, да те изпитва такъв професор - край, свършено е с теб. Когато се застоял две-три години на едно място, университетските власти го молели да си отиде: "Напуснете, никой няма да посещава вече ваши­те лекции." Най-после в един университет го назначи­ли за заместник-ректор, само за да спре с преподава­телската си дейност. Хайдегер не умеел да забавлява тълпите, затова толкова се възхищавал на Хитлер, кой­то омагьосвал хората до степен на хипноза. Философът отъждествявал собствените си видения с образа на Хитлер, смятал, че щом човек може да въздейства така върху другите, значи е способен на велики дела. Хай­дегер няма вина за това, което мислел. Не разбирал, че луд като Хитлер може да осъществи единствено собст­вените си налудничави идеи и да причини огромни страдания на другите. Хора като Хитлер никога не се вслушват в мнението на философите. Въпреки всичко Мартин Хайдегер го подкрепял безрезервно, макар че двамата не биха могли да проведат и един смислен раз­говор. Религията предлага на човека безброй измисли­ци, които му помагат да оцелее. А когато всички из­мислици се сринат, човек вече не намира за какво да живее и това поражда невероятната му вътрешна бол­ка. А тази болка не е като другите, тя не е плод на обикновени терзания. Страданията винаги са свързани с конкретен проблем - липса на пари или дрехи - зи­мата е на прага, човек се измъчва, когато негов близък е болен и не може да му купи лекарства... Страданията винаги са свързани с невъзможността на човека да ре­ши конкретен проблем. Дълбоката вътрешна болка е много по-различна. Животът ти се струва абсолютно лишен от смисъл и съдържание. Всяко вдишване удължава безсмислието на съществуването, човек за­почва да си мисли, че няма за какво да чака утрешния ден. Вчера също си се е питал какъв е смисълът да до­живееш до днес, и днес си задаваш въпроса дали утре нещо ще се промени. Защото днес е вчерашното утре, а все не се е случва нищо... Така е от години, но човек продължава да проектира очакванията си в бъдеще време.

Докато най-после идва онзи момент, в който си дава сметка, че никога нищо няма да се промени. Тога­ва идва болката. Тя е толкова дълбока и силна, че чо­век може да мисли само за едно - как да се измъкне от този затворен кръг, как да сложи край на всичко... От там идват и причините за самоубийствата, които на­последък стават все повече. Може би затова всеки таи като надежда в подсъзнанието си мисълта, че при една трета световна война... "Не е моя вината, че искам да се самоубия, войната погубва всички, ще погуби и мен..."

А всичко може да се промени.

Дори старецът може да се освободи от собстве­ните си илюзии - Бог, ад и рай, очакваното възнаграж­дение за преживените мъки, от илюзията, че все някога ще дойде Божият пратеник и ще изкупи греховете ни.

Отхвърли мисълта, че някой друг е виновен за твоите мъки и страдания, отхвърли надеждата, че някой друг ще ти помогне да откриеш смисъла на живота.

Човек трябва да осъзнае, че е сам - роден е в са­мота и в смъртта си също ще бъде сам. Трябва да при­еме, че е сам и в живота, може да има много хора около него - съпруга, приятелка или приятел - и въпреки всичко си остава сам, насаме със собствената си самота и никога не би могъл да се докосне до друго човешко същество, нито някой друг ще се докосне до неговия свят.

Самотата си остава факт дори и да живееш с ня­кого двайсет, трийсет или петдесет години - това няма значение, човекът до теб си остава чужд. Независимо от всичко ние оставаме чужди един за друг.

Човек трябва да приеме факта, че другият остава непознат, че не се интересува от него и че липсата на интерес е взаимна.

След като не познавам себе си, как бих могъл да опозная теб?

А хората си мислят, че една съпруга няма как да не познава мъжа си, собственият й съпруг очаква това от нея. Човек смята, че може да чете мислите на своите близки като в отворена книга, че другият също може да отгатне неговите мисли, още преди да е отворил уста да каже какво го вълнува и от какво има нужда... Той трябва да я познава, няма как да не го познава и тя -всеки от двамата очаква нещо от другия. Всичко това са глупости.

Всъщност, никой не знае нищо за теб, дори сами­ят ти не познаваш себе си, затова не можеш да очакваш разбиране от страна на другите. Това очакване е про­тив природата на самата действителност.

Ние оставаме непознати един за друг. Срещаме се и се разделяме по силата на случайността, но това не означава, че преставаме да бъдем самотни. Не забравяй това, защото то е едно от основните неща, на които трябва да се опреш. Само оттам ще дойде спасението и възнаграждението за преживените страдания.

На практика човек прави точно обратното -опитва се да забрави самотата. Разчита на своя приятел или приятелка, ходи на кино, на мач, опитва се да се изгуби в тълпата, в дискотеката, да стигне до самозаб­рава с помощта на алкохол или наркотици, само за да не допусне в съзнанието си мисълта за самотата - а точно тази мисъл е в основата на тайната на спасение­то.

Човек трябва да приеме самотата и да осъзнае, че тя е неизбежна. Тя е част от собствената му природа. Това е реалната действителност, това си самият ти. А ти се опитваш да избягаш от себе си. И проблемите и страданията те съпътстват на всяка крачка. В стремежа си да избягаш от един проблем ти си създаваш още де­сет - и така, в геометрична прогресия. След време за­почваш да виждаш около себе си само проблеми, усе­щаш как потъваш в тях. И тогава викаш за помощ: "Защо е всичко това, защото е цялата тази мъка?", ся­каш чакаш да откликне някой, който има готови отго­вори. Да, има такъв човек. И това си ти.

След като аз открих отговорите в себе си, можеш да го направиш и ти. Верният отговор не се дава от Бог или месия, не е написан във Ведите, Библията или Корана. До верния отговор се стига единствено в дълби­ните на личното преживяване.

Цял живот съм сред милиони хора, но нито за миг не забравих, че съм сам и че никой не може да проникне в моята самота. Самотата е неприкосновена. Моята самота си е единствено моя, и тя е моята същ­ност. Затова човек трябва да престане да бяга от самия себе си, да престане да се опитва да удави себе си в опиати, отношения, религиозни вярвания, в дълга към ближния... Малцина от нас правят това. Повечето се опитват да избягат от самите себе си. И тяхното его е удовлетворено, защото изпълняват дълга си към ближ­ния.

Познавам такива хора - все слуги, верни слуги на въпросния дълг, и по време на разговорите си с тях стигам до момент, в който падат на колене пред мен, избухват в плач и казват: "Може би си прав, опитвам се да избягам от себе си. Все си мислех, че изпълнявам дълг към горките хора, които се нуждаят от моята по­мощ, но излиза всъщност, че не съм могъл да реша до­ри собствените си проблеми." Бягството, очевидно, се оказва най-удобният изход. Човек загърбва проблеми­те си и дори не се опитва да ги реши. Как е възможно да бъде такъв егоист и да се занимава само със себе си, след като по света има толкова мъка... Щом някой страда, ти си длъжен да му помогнеш. Така, под забу­лени в красиви думи безсмислици, човек се опитва да загърби личните си проблеми, стига му дори да се отърве само от мисълта за собствения си егоизъм.

Но на кого и как можеш да помогнеш по този на­чин? Ти просто прехвърляш собствените си проблеми върху другите. Съпругът стоварва проблемите си върху главата на жена си, тя пък, на свой ред, се разтоварва за сметка на мъжа си. Двамата изливат яда си върху децата, всеки неизбежно се стреми да се отърве от проблемите си за сметка на другия и дори не вижда, че и другите се опитват да направят същото за негова сметка.

Престанете да прехвърляте проблемите си върху някой друг.

Човек трябва да решава сам собствените си проб­леми, никой друг не може да го направи вместо него.

А проблемите, всъщност, не са чак толкова много - в основата им винаги има един-единствен проблем, който отприщва всички останали.

Проблемът е как да приемем без страх мисъл­та за собствената си самота. И в мига, в който човек приеме самотата си без страх, усеща в себе си едно красиво и дълбоко чувство, истински екстаз.

Това не е проблемът, а решението на всички проблеми. Човек сам го превръща в проблем, ако слу­ша какво му говорят другите и следва техните съвети -един слепец следва не по-малко слепите си водачи и духовни отци. И всички се движат в кръг, всеки смята, че другият отпред знае какво прави, онзи пък, на свой ред, мисли същото за слепеца пред себе си, и така на­татък. Всеки се е хванал за нечия риза или за полите на палтото на човека отпред, и вярва, че знае накъде вър­ви... А всъщност, всички се движат в кръг и никой не стига доникъде. Последователите вървят след своя вожд, вождът върви след тях... Спрете движението в кръг и престанете с тази глупава игра на водачи и последователи. Човек трябва да бъде самият себе си и да не забравя, че се ражда сам и че самотата е негова не­изменна спътница през целия му живот. Трябва да помни и че ще умре в самота. Самотата е в самата същност на човека. Нима животът може да бъде по-различен, ако между раждането и смъртта човек е съвършено сам? Човек е сам през всеки миг от живота си. Затова трябва да приеме с лекота тази мисъл, да вникне колкото може по-дълбоко в нея и да си спомня за са­мотата, колкото може по-често.

Това е храмът на моята религия. Той не е изгра­ден от камък и мраморни плочи, той е основан на ва­шето съзнателно мислене. Влезте в храма и колкото по-дълбоко навлизате в него, толкова повече ще се от­далечавате от проблемите си. И тогава, когато човек се докосне до недрата на собствената си същност, извед­нъж изпитва усещането, че най-после се е върнал у дома.

Тогава ще може да обърне лице към света и да постигне всичко, което иска. Ще може да помага на другите, да им служи и да сподели с тях богатствата, натрупани в душата си. И никога няма да прехвърли върху другите собствените си проблеми. От една стра­на, светите отци ти предлагат желанието да постигнеш отвъдния свят и да мислиш за утрешния ден. От друга страна, политиците ти предлагат блаженството на този свят - нищо чудно човек да успее да стане президент. В Америка всеки може да стане президент, всички имат равни граждански права. Пълни глупости! Няма двама души с равни граждански права и далеч не всеки може да стане президент. Това е възможно само за най-големите мошеници. Със сигурност може да се твърди обаче, че този, който изпълнява дълга си към ближния, в никакъв случай няма да стане президент. Във всяка държава само най-амбициозните стигат до върховете на властта - това е надбягване, при което трябва човек да е наистина много амбициозен, за да за­ложи всичко на победата. Дори не е необходимо да умуваш дали си прав или грешиш, интересува те един­ствено крайната цел и правиш всичко възможно, за да я постигнеш, няма значение дали това, което правиш, е добро или зло. Отчиташ като грешка стореното, ако се провалиш, но ако успееш - всичко, което си направил, очевидно е било за добро. Доброто се отъждествява с успеха, а злото - с поражението. И тъкмо политиците разпространяват този начин на мислене.

Шийла, следващия въпрос.

Бхагван,

Библията на християните започва със след­ната мисъл: "В началото бе Словото". Съгласен ли си с това твърдение?

След като не е имало Сътворение, как може да има начало на сътворението? Сътворението на света е непрестанно, то е творчески процес. Колкото и назад да се връщаме във времето, няма да стигнем до началото; няма да стигнем и до неговия край, независимо колко далеч ще отидем в бъдещето. Творческата енер­гия няма начало, нито край. Затова, преди всичко, трябва да приемем, че сътворението няма начало. И светът не е създаден от Бог, защото просто няма Бог. В Библията пише: "В началото бе Словото". Това е нап­раво смешно. Да приемем, само за да има дискусия, че има начало, тогава нищо не ми преча да кажа: "В нача­лото бе Мълчанието".

Възможно ли е изобщо едно начало да бъде пос­тавено от словото. Нека да помислим по този въпрос. Възможно ли е устната реч да бъде начало на каквото и да било? А какво би могло да съществува преди речта? Единственият възможен отговор е мълчанието. Само мълчанието би могло да съществува до момента, в кой­то словото е нарушило тишината.

А мълчанието има много по-дълбок смисъл, и по един или друг начин аз се опитвам да ви внуша колко дълбоко е неговото значение. Само мълчанието би могло да съществува в началото, то е в средата, между крайните точки, то ще е и краят, защото стои в самата основа на сътворението, в недрата на безграничното творчество, в процеса на съзиданието. В центъра на всичко е мълчанието.
16

БОГ Е НАЙ-ГОПЯМАТА ИЗМИСЛИЦА

14 ноември 1984 г.

Бхагван,

Трябва да разберем един много простичък прин­цип - ако излъжеш веднъж, после трябва да излъжеш още хиляда и един пъти, за да защитиш казаното в първата лъжа. И въпреки всичко тя си остава лъжа. Дори хиляда и една лъжи не могат да се превърнат в истина. Могат да заглушат първата лъжа, но тя си ос­тава там, под купчината лъжи. Всяка лъжа си остава лъжа и трябва да бъде подкрепена с още купища лъжи. Лъжата не може да бъде подкрепена дори с частица истина. Истината не се нуждае от защита. Когато каз­ваш истината, тя си остава истина и е очевидна сама по себе си. Не е необходимо да добавяш нещо, истина­та е достатъчна сама по себе си. Тя е автентична по своята същност.

Лъжата е куха откъм съдържание. Човекът обаче продължава да хвърля прах в очите на другите с ку­пища лъжи. Може би все някога те ще разберат, че е лъгал, но никак не е лесно да се изрови истината изпод купищата лъжи, основани на залегналата в основите първа лъжа. Тази основна лъжа е измислицата за Бога. Тази лъжа е залегнала толкова дълбоко в основата на другите лъжи, че в нейна подкрепа е трябвало да се измислят още хиляди теософски системи. И въпреки всичко лъжата си остава лъжа. Бог не е очевиден сам по себе си. Няма доказателства за неговото "съществу­ване, доводите и аргументите не стигат. Оказва се, че всички аргументи противоречат на логиката. Никак не е трудно да убедиш някого в нещо, ако той и без това вече е убеден в неговото съществуване. Но това не е необходимо - просто няма смисъл да убеждаваш ня­кой, който вярва в Бог и приема безрезервно неговото съществуване. Такъв човек не се нуждае от аргументи и доказателства. До ден днешен никакви доводи и до­казателства в цялата история на човешкия род не са успели да убедят дори един единствен атеист в същес­твуването на Бога. Струва си да се помисли по този въпрос.

Една от лъжите в подкрепа на основната лъжа е митът за дявола, който съблазнил Адам и Ева, и оттам започнало падението на човешкия род. Би било инте­ресно да разгледаме някои от тези лъжи и да прозрем в лукавството на така наречените месии, аватари и раз­ните му там теолози. Преди да разгледаме тази исто­рия, бих искал да ви дам пълната й версия. Обикновено тя не се знае. Предава се само част от нея, тъй като другата й част е твърде неудобна за клерикалите.

Адам и Ева не са първите хора, създадени от Бог. Истината е, че Ева е вторият му опит, преди това има­ло друга, която той създал. И така, първо създал Адам и някаква жена. Ако човек се позамисли, ще види, че тази история е доста поучителна. Бог създал мъжа и жената, но не бива да забравяме, че това е богът на ев­реите. Тя е измислена от евреин, който ще да е бил та­къв до мозъка на костите си - направил само едно лег­ло, при това толкова тясно, че и сам човек не могъл да се събере в него. Мъжът и жената просто не можели да легнат един до друг в тази теснотия. Затова още пър­вата нощ - първата нощ на медения им месец - се пре­върнала в истински кошмар. Първата им караница би­ла кой ще спи в единственото им легло. Като всеки мъж и Адам не могъл да допусне думата му да се строши на две, но поради липсата на прецедент няма­ло как да докаже на жената своето превъзходство. Той бил първият мъж на земята, а тя - първата жена. Же­ната се оказала доста несговорчива, настоявала, че тя трябва да спи в леглото. Цяла нощ се карали - първата крамола за възглавницата... И още на другия ден Бог трябвало да се отърве от жената. Оттогава нататък ис­тинската жена престанала да съществува.

Дори една измислена история е твърде показа­телна за начина на мислене на онзи, който я е създал. Първата и единствено истинска жена трябвало да из­чезне. Едва тогава била създадена Ева, но не като са­мостоятелен индивид - Бог я създал от реброто Ада­мово. Това означава, че сама по себе си тя е зависима, тя е част от нещо друго. За разлика от нея, първата же­на била абсолютно независима. В случая не става дума за това дали тя превъзхожда Адам или той стои по-високо от нея. Втората, създадена от Бог жена, по де­финиция е подвластна и по-нисшестояща от мъжа, след като е създадена от реброто Адамово - нищо по­вече, тя е само частица от нечие друго тяло. Оттук на­татък деградацията на жената е напълно обяснима. Падението на Адам идва много по-късно, докато па­дението на жената е част от самото й създаване и ней­ното робство през вековете е заложено още от първия миг в самата й същност, още в мига, когато Бог е отхвърлил първата създадена от него жена.