Османската феодална система и налагането ù по българските земи /хv-хvіі в

Въвеждането на османската феодална система в българските земи е продължителен процес, твърде често белязан с противоречия и временни застои, продиктувани от политическите и военните цели на завоевателя. Със стъпването си на Балканите османските турци се сблъскват с държавнополитически и стопански системи, които по своята организация и перспективи далеч превъзхождат системите на поробителя. Въпреки това и противно на очакванията, надделяват османците, които в много отношения все още не са изживели родово-племенните наслоения, но подчиняват цялата си мощ на един водач и на една цел. В този исторически момент това се оказва печелившата тактика.

Още в ранния период от съществуването на Османската империя, като много важна институция в системата на централното управление, е владетелския съвет /диван/. В него влизат всички длъжностни лица, отговорни за различните ресори на управление. Това са великият везир – пръв помощник и заместник на султана, кадълскерът – отговорен за правните и религиозните проблеми, нишанджията – пазител на държавния печат, дефтердарът – завеждащ финансовото ведомство и т.н. От края на ХVІ в. диванът има съвещателни функции и не може да оспорва едноличните решения на султана.
В класическия период от развитието на османския феодализъм основната военна сила на империята се състои от спахийската конница и еничарската пехота. Чрез правото да ползват за своята издръжка доходите от спахилъците спахиите-конници бързо се превръщат в най-масовата част на османската феодална прослойка. Спахийското опълчение дълго време следва бойния ред завещан от тюркската родова военна традиция. То е разделено на две големи части – румелийско и анадолско. Всяка от тях се подразделя на три крила.
Друга основна военна формация е пехотната платена армия, наречена еничари. Нейният първообраз възниква през ХІV в. чрез създаване на пехотни корпуси от помюсюлманчени роби – християни. От 1395 г. еничарският корпус започва да се рекрутира чрез специален “кръвен данък”, известен като девширме, изразяващ се в събирането на момчета от християнските семейства. В продължение на близо три века този данък обезсилва българската народност, като я лишава от нейния жизнен потенциал. Той се оказва най-широко прилаганото средство за ислямизация на българския и другите християнски народи, попаднали в пределите на Османската империя. Последното сведение за събиране на девширме по българските земи е от 1705 г.
При съприкосновението си с византийската и българската държавна и стопанска система османските турци показват възприемчивост, която на пръв поглед е трудно разбираема, като се имат предвид нормите на шериата. Турските завоеватели и най-вече покорителят на по-голямата част от Балканския полуостров и на Византийската империя Мехмед ІІ не само не унищожава завареното, но като се води единствено от държавнически съображения, запазва цели институции и стопански механизми, които се оказват особено важни за началото на османското владичество в Югоизточна Европа. При Мехмед ІІ и неговите наследници се регламентират сравнително по-прегледно основните принципи на османската феодална стопанска система. По-късно кодексите на султан Селим І и на султан Сюлейман Великолепни доизграждат и доизясняват същността на тази система, оказала се по-жизнена от заварената и унищожена византийско-българска традиция.

Наред с тимарите, зиаметите и хасовете, в периода на завоюването на българските земи от турците са известни и други форми на феодално владеене на земята. Това са т.нар. мюлкове – поземлени владения с пълна собственост върху земята. Притежатели на тази категория земя са обикновено членове на султанското семейство, висши военачалници, висши държавни чиновници, приближени на султана и др.

феодална рента. Хасá чифликът е неразделна част от спахилъка. При отнемането и предаването му на друго лице, се отнема и предава и личното стопанство.