Основни тенденции във външната политика на модерната българска държава искра Баева



Дата22.07.2017
Размер332.55 Kb.
#26271


ОСНОВНИ ТЕНДЕНЦИИ ВЪВ ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА МОДЕРНАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА
Искра Баева
Историята на модерната българска държава вече надхвърля 125 години. Приблизително от толкова години страната ни има и своя външна политика. Много или малко са 125 години? Отговорът на този въпрос не може да бъде еднозначен, тъй като зависи от различни фактори и гледни точки. Такива като: геополитическата обстановка, в която съществува държавата, действията и събитията, които изпълват годините на държавност, с кого се съизмерва, какви цели си поставя.

Всъщност, погледната в историческа перспектива българската държавност, а и външнополитическите умения на политиците ни значително надхвърлят официално признатия век и четвърт, защото първата българска държава е създадена преди повече от 13 века. Но, макар че тя може да се похвали с моменти на величие и високо европейско признание, на могъщество и важна роля не само в Европейския югоизток, но и в целия цивилизован свят през Средновековието, тя все пак не устоява на една от големите нашественически вълни и в края на ХІV в. е погълната от изгряващата по онова време Османска империя. Повечето средновековни европейски държави изживяват периоди на упадък и чуждо подчинение, но нещастието на българите е в това, че наред с държавата си те губят и историческото си държавно право, като стават част от една неевропейска и нехристиянска империя. В Османската империя, за разлика от европейските, не е призната държавната приемственост със завладените територии, затова султанът не включва в титулатурата си идеята за българска държавност.

Продължилото почти пет века държавно прекъсване - по-точно 482 години, е съпроводено с прекъсване и на историческата памет за държавността. Затова в началото на Българското възраждане се налага да се започне оттам - от възраждането на спомена за миналото. Това е огромната заслуга на Паисий Хилендарски и неговата "История славянобългарска", завършена през 1762 г. Паисий съумява да възстанови историческата памет и да припомни на българите държавното им минало. Малко повече от век минава преди Българското възраждане да доведе българите до съзнанието за необходимост от борба за държава. Благодарение и на външната намеса - Руско-турската освободителна (за България) война от 1877-1878 г., българската държава се завръща на политическата сцена на Европа и България тръгва по своя нов път в променените условия на индустриалната епоха.

Но условията, при които се възражда българската държава, често са се възприемали и като начало на проблемите. Първи сред тях е породеният от начина на Освобождението български комплекс за непълноценност. И до ден днешен могат да се чуе въпросът дали датата 3 март 1978 г. е истинският български национален празник, защото тя отбелязва един договор - Санстефанския, сключен между представители на Русия и Османската империя без българско участие. Второто съмнение се дължи на факта, че Санстефанският договор е предварителен (прелиминарен) и никога не влиза в сила, което поставя под въпрос правото му да бъде основополагащ за българската държава. От Санстефанския договор произтича и още един проблем: границите на България, които той очертава, са силно митологизирани и са се превърнали в устойчив мит, в имагинерна национална цел, усилията за постигане на която са довели до кръвопролития, нещастия и две национални катастрофи.



За да освободим съвременните българи от наслоените исторически предубеждения, трябва да сравним възстановяването на българската държавност с това на другите страни в подобно положение. Такива са държавите на Балканите, които са били унищожени от Османската империя, но и тези от Централна и Източна Европа, погълнати от по-големите си съседи Хабсбургската, Руската или Германската империя. Националноосвободителното движение и при тях приема различни форми и предприема разнообрази освободителни действия, но те никъде не завършват с успех, преди да се намесят големите държави. Така през първата половина на ХІХ в. Сърбия и Гърция се появяват на картата на Европа благодарение на две руско-турски войни. В Източна и Централна Европа чак през ХХ в. и то едва в края на Голямата война, наречена по-късно Първа световна, по волята на великите сили става възможно да се възродят като национални държави Финландия, Естония, Латвия, Литва, Полша, Чехословакия, Унгария и дори Австрия. Затова българският "комплекс за малоценност", изграден върху мита за "подарената свобода", е измислен и неверен. В европейските условия на ХІХ и ХХ в. в раждането на новите държави задължително участват европейските сили. И това в никакъв случай не намалява значението на освободителните усилия на народите или на акта на раждането, а само посочва ограниченията, при които съществуват малките европейски държави.
Появява на българската държава на международната сцена
Като правен субект в международните отношения българската държава се появява на 3 март 1878 г. Тя фигурира в подписания в Сан-Стефано, недалеч от Истанбул, договор, а като нейна територия са определени границите на Българската екзархия, утвърдени със султански ферман през 1870 г. Втората стъпка в международното признаване на новата държава е резултат от работата на Берлинския конгрес и става реалност с Берлинския договор от 1/13 юли 1878 г. Двете стъпки дават различен резултат по отношение на мястото и ролята на българската държава: първата обединява цялото пространство, в което живеят етнически българи, а втората определя сравнително неголяма българска територия. Но такива са правилата на европейската политика: промяната на статуквото в такъв невралгичен европейски регион като Балканите не може да се извърши само с участието на местните и регионалните народи и държави, а засяга всички водещи сили в Европа. Затова решенията на Берлинския конгрес от лятото на 1878 г., макар и за нас да се въпиющо несправедливи, показват европейските реалности, съотношението на силите и определят границите на възможното за младата българска държава. Тези граници са далеч от мечтите на българските национални революционери, но са реалните и с тази реалност трябва да се съобразяват новите български политици. От гледна точка на баланса на европейските сили, напълно нереалистично изглежда желанието на българите и на Русия на Балканите да се създаде една нова православна държава (България) с територия от около 160-170 хил. кв. км, както е по Санстефанския договор, при положение, че вече утвърдените са много по-малко: Сърбия е с територия 48 хил. кв. км, а Гърция - 64 хил. кв. км.

Според решенията на Берлинския договор новата българска държава е наречена Княжество България, тя е васална и трибутарна на Османската империя и обхваща териториите между р. Дунав и Стара планина, както и Софийското поле, където е разположена столицата София ( тя е определена за столица, защото е разположена в центъра на българските етнически земи и като напомняне, че те трябва да бъдат присъединени). Територията на Княжеството е 63 367 кв. км, което го прави по-голямо от Сърбия и почти колкото Гърция. В тракийската равнина е създадена нова автономна област на империята, наречена Източна Румелия (името идва от наименованието, дадено от османците на християните в империята – рум-милет, с което се цели да се заличи българският характер на областта) и с територия 32 367 кв. км. На Османската империя са върнати Македония, Беломорска и Одринска Тракия с условието там да се проведат реформи, даващи права на християнското население. След берлинските решения новата българска държава вече съответства на мащабите на останалите християнски държави на Балканите.

Тук е моментът да очертая сцената и основните действащи лица в международната пиеса, в която от 1878 г. започва да играе своята роля и българската държава. Още началните стъпки в самостоятелния път на България (все още само като Княжество България) основно значение има отношението и действията на великите сили: Османската империя, от която е Княжеството е официално зависимо, Руската империя, която има най-големи преки и косвени заслуги за оформянето на държавните институции не само в Княжеството, но в значителна степен и в Източна Румелия, Хабсбургската империя, Германия и Англия, които гледат на новата държава изпълнени с подозрение, че тя е оръдие на руската политика. На второ място българската външна политика трябва да се съобразява с останалите балкански страни, които имат сходна съдба: Сърбия, Гърция, Черна гора и Румъния. С тях са били свързани плановете и акциите на българското националноосвободително движение, но след създаването на България те се превръщат и в нейни съперници за влияние върху териториите в Османската империя, където продължават за живеят българи, сърби, гърци и представители на многобройните други балкански етнически общности. Двойствеността – съюзници, но и съперници - определя амбивалентното отношение на България към другите християнски балкански държави, както и тяхното към нея.

Това са условията, при които се ражда и започва да действа българската външна политика в първия период от съществуването на държавата. Той е кратък като продължителност – само 7 години, но е изпълнен с бурни събития. Става дума за годините между 1878 и 1885, когато се подготвя и осъществява обединението на двете части Княжество България и Източна Румелия. През този период благодарение на незатихналият възрожденски дух и увереността, че нацията ще възстанови своето единство е предотвратена възможността на Балканите да се утвърдят две държави с преобладаващо български характеристики – вместо това двете свободни от чуждо господство части се обединяват в единна средищна и голяма България.

Обликът на българската държавна администрация е даден от Руската империя – тя започва да изгражда български държавни институции още по време на войната и ги дооформя през 9-месечното руско управление след края й. Важна роля в създаването на дипломатическия апарат играе руският императорски комисар княз Дондуков-Корсаков, но и турският комисар и консулите на Великите сили. Според първото народно представителство - Учредителното събрание, целта на новата държава е постигането на независима, обединена и неделима България. Търновската конституция, приета на 16 април 1979 г., определя князът, Народното събрание и министърът на външните работи и вероизповеданията като отговорни за външнополитическите решения. Предпазна мярка срещу погрешни решения е принципът на контрасигната, сиреч предподписване на външнополитическите решения. Член 18 гласи: "Наредбите и разпорежданията, които излазят от Княза, имат сила в такъв случай, когато те са подписани от надлежните министри, които приемат на себе си всичката за них отговорност."

Възстановената българска държава е васална и зависима от Османската империя, затова нейните първи външни представителства не се вписват в дипломатическите листи и се наричат дипломатически агентства. Но това не пречи още на първите външни министри Марко Балабанов (5 юли - 24 ноември 1879 г.), Григор Начович (24 ноември 1879 - 24 март 1880 г.), Драган Цанков (24 март - 28 ноември 1880 г.) да изградят българската дипломатическа служба. Според значението на страните агентствата са структурирани така: първостепенните са в Истанбул (от 1878 г. с дипломатически агент Драган Цанков), Санкт Петербург (от 1883 г.), Виена (от 1889 г.), Париж (с Иван Ст. Гешов), а второстепенните в Букурещ (от 1878 г. с Евлоги Георгиев), Белград (от 1878 г. с Димитър Кирович), Атина (от 1896 г. с Петър Димитров) и Цетина (от 1893 г. със Спас Константинович). През 1903 г. се разширява обхвата на дипломатическите представителства, като са изпратени такива в Англия (с Димитър Цоков), Германия (с ген. Н. П. Никифоров) и Италия (с Димитър Минчович).


Съединението - чудодейният успех
Учредителното събрание е така обладано от желанието за обединение на българите, че е готово да се откаже от изработването на конституция преди да бъде решен "общонародният въпрос". С това понятие учредителите определят българския национален въпрос, който в балканските реалности по неволя е външнополитически. Това българите болезнено научават още през 1878 г., когато са принудени да се разделят със Санстефанския и да приемат Берлинския договор, определен като диктат. Илюзиите, че обединението може да се осъществи бързо и лесно са разбити още с неуспеха на Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г., когато става ясно, че собствените усилия, дори и когато имат мълчаливата подкрепа на Русия, не са достатъчни за справедлива промяна на границите. Но този урок е научен само от част от създаващия се български политически елит, докато обикновените българи продължават да вярват в скорошното обединение. Политиците обаче трябва да избират между желаното и възможното.

И те избират да се откажат от по-далечната цел - османската провинция Македония, като се обърнат към по-близката – обединяване на "двете Българии". Изборите за източнорумелийски институции демонстрират несъстоятелността на тезата, че османската автономна област е етнически пъстра - тя си остава предимно българска. В средата на 1885 г. главните дейци на създадените почти веднага след Освобождението “македонски комитети”, най-деен сред които е Захари Стоянов, се отказват от основната си цел Македония и се насочват към присъединяването на Източна Румелия.

Осъществяването на Съединението е добре документирано и широко известно, но от гледна точка на водещите тенденции в българската външна политика важно значение имат международните условия, при които то е осъществено, както и усложненията, които предизвиква.

Първо трябва да се каже, че Съединението не е добре подготвено дипломатически. Още през 1880 г. конфликтът на Османската империя с Гърция и Черна гора поражда надежди за обединение. Тогава княз Александър І Батенберг заявява: "Ако излезем с един свършен факт, то никоя сила няма да вземе оръжие срещу нас в защита на Турция." Но това виждане е твърде регионално, защото сондажите показват, че всички велики сили са против едно толкова скорошно голямо разрастване на България. Позицията за запазване на европейското, а в частност и на балканското статукво е водеща и при създаването през юни 1881 г. на Съюза на тримата императори (руския Александър ІІІ, пруския Вилхелм І и австроунгарския Франц-Йосиф). През 1884 г. източнорумелийска делегация лобира в Европа за обединение с България, но среща твърд отпор в европейските столици. Ясно е, че няма международна готовност за промяна на границите на Балканите. И въпреки това националните революционери от БТЦРК не искат да чакат, да се съобразяват с мнението на великите и на съседните държави и решават да действат, независимо от всичко.

Малко след като на 6 септември 1885 г. заговорниците свалят властите в Източна Румелия, в Търново княз Александър І приема Съединението. Но това е само началната стъпка за осъществяването му, оттук започват международните проблеми. Но 8 септември великите сили се обявяват против - една след друга заявяват несъгласието си Русия, Австро-Унгария, Германия, Франция и Италия. Съединението е застрашено. Шансът идва от неочаквана посока - Англия подкрепя Съединението, но не защото го смята за правилно, а защото вижда благоприятна възможност хем да се противопостави на Русия, хем да спечели нови позиции на Балканите. Вторият проблем идва от балканските държави, които са против едностранното увеличаване на България (тя става 96 345 кв. км) и искат възстановяване на статуквото или компенсации.

Дипломатическата борба за Съединението започва постфактум, а не както би трябвало - предварително. С мисия в Русия заминават Васил Друмев и Иван Евст. Гешов, но там те срещат студеното определение на руския външен министър Гирс за Съединението като "глупост". Все пак цар Александър ІІІ признава, че "за разединение и дума не може да става". Оказва се, че Русия е против Съединението (вярна на Съюза на тримата императори), но още повече е против българския княз Батенберг. При следващата мисия на Гешов в Лондон му е заявено, че колкото и Англия да е за Съединението, тя няма намерение да се бие за него. Останалите сондажи в Париж, Виена, Истанбул, Белград не променят нищо. В крайна сметка въпросът се решава не на масата на преговорите, а на бойното поле - Сърбия на крал Милан, подтиквана от Австро-Унгария, на 2 ноември 1885 г. обявява война на България, чиято армия се намира далеч на южните граници, откъдето очаква атака. И идва моментът на чудото. Вместо да загуби катастрофално войната, България я печели само за 2 седмици и въпреки всичко - изненадата, изтеглянето на руските офицери от българската армия и необходимостта войската да пресече цялата територия. България печели войната благодарение на патриотичния ентусиазъм, невероятната народна мобилизация и героизъм. Букурещкият мир от 19 февруари 1886 г. със Сърбия и Топханенският акт от 24 март легитимират Съединението.

Начинът, по който се осъществява Съединението, има важни последици за българската външна политика. Успехът му въпреки волята на освободителката Русия и на повечето велики сили е щастлива случайност, но се възприема от българските политици като нещо нормално, което може да се повтори и в бъдеще. Тази увереност, че когато каузата е справедлива тя ще победи въпреки всичко и всички, заляга в мисленето на политиците и води до тежки последици за България. Вярата в чудото се ражда в дните на Сръбско-българската война от 1885 г., но "чудото" повече не се повтаря.

Друга важна последица е охлаждането в отношенията между България и освободителката Русия. Тези отношения играят и ще играят важна роля за развитието на българската държава, но съвсем не са последователни. България се създава благодарение на руската военна, политическа и административна подкрепа, българският народ е благодарен за това и запазва благодарността си в митологизирания образ на Дядо Иван вече повече от век. Едновременно с това, младата българска държава твърде бързо се сблъсква с грубата руска намеса във вътрешните й работи - това става още при "режима на пълномощията" 1881-1883 г. (с дейността на министрите К. Ернрот и А. Каулбарс). При Съединението разривът става видим, а българските политици са принудени да определят политическите си действия, разкъсвани между масовите русофилски народни чувства и засилващите се русофобски настроения сред част от политическия елит. И в двата случая емоционалният заряд на отношението към Русия пречи за изграждане на нормални двустранни отношения между господстващата в Източна Европа Русия и младата малка държава на Балканите. А емоционалната им обагреност ще се запази като трайна черта на българо-руските отношения през всички последвали 125 години, независимо от големите външно- и вътрешнополитически промени в България и в Русия.


В търсене на самостоятелност - Стефан Стамболов
Стефан Стамболов е участник в националната революция и е сред неголямата група революционери, съумели да се превърнат в политици. Той се сблъсква пряко с руската намеса, когато през 1886 г. Русия се опитва да отстрани княз Александър Батенберг от българския престол. Русофилски настроени офицери организират преврат с такава цел през лятото на 1886 г., който не успява благодарение на организирания от Стамболов като председател на Народното събрание отпор. В крайна сметка, на 26 август 1886 г. Батенберг е принуден да абдикира, но с това не приключва конфликтът с Русия. От септември до началото на ноември 1886 г. руският емисар ген. Каулбарс чрез заплахи с военна намеса и ултиматуми се опитва да наложи руската воля над България и след като не успява, на 6 ноември 1886 г. Русия скъсва дипломатически отношения, а руското дипломатическо агентство напуска София. Главна роля в тези събития играе Ст. Стамболов като пръв регент. В спора с Русия Стамболов получава негласната подкрепа на нейните конкуренти Австро-Унгария и Англия и това му дава самочувствието, че може да осигури на България самостоятелна позиция по класическия за малките държави начин - като балансират между великите, използвайки техните противоречия.

Наред с проблемите в отношенията с Русия, които се пречупват през дълбокото вътрешнополитическо разделение, България се опитва да се включи в различни балкански комбинации - на 13 октомври 1886 г. със споразумение в Ниш са възстановени отношенията със Сърбия, тя се отнася с разбиране към идеята на Англия за съюз между България, Сърбия, Гърция, Румъния и Османската империя, насочен срещу Русия (оказал се невъзможен в балканските условия на взаимни претенции). Но основният български проблем е намирането на нов княз. Тази мисия дава допълнителна възможност на Стамболов да овладее политическото пространство в България. В този момент Стамболов е готов дори на персонална уния с Османската империя, ако с това могат да се обединят българските земи, или пък с румънския крал Карол І. Но и двете идеи са твърде далеч от реалностите на Балканите.

След неуспеха с Валдемар Датски българите се спират на германския принц Фердинанд Сакс-Кобург-Гота, който е готов да заеме българския престол и без съгласието на Русия, ако има подкрепата на останалите велики сили. Това се оказва трудно изпълнимо в тогавашната международна конфигурация в Европа, но Стамболов настоява. Едва след като през май 1887 г. получава неофициалното съгласие на австроунгарския и германския владетел Фердинанд Сакс-Кобург-Гота се решава да заеме българския престол. На 25 юни 1887 г. той е избран от ВНС, на 2 август е коронясан в Търново, а на 21 август назначава Стамболов за министър-председател. Всички тези обстоятелства превръщат Стамболов в най-могъщата политическа фигура в България, което личи и в думите му от 1888 г.: "Този княз, когото аз съм довел и възкачил на българския престол, който е в ръцете ми и който сега аз най-повече мразя, аз се вричам в една нощ да го изпратя там, откъдето е дошъл. Това ще го извърша без всякаква външна намеса, защото само аз разполагам с военна и административна сила в страната и със симпатиите на народа." Казаното говори за разочарованието на Стефан Стамболов от новия княз, но и за самочувствието му през първите години на управлението. Започва стамболовата епоха, която продължила само 7 години, но донесла големи вътрешно- и външнополитически промени. Най-общо казано, Стамболов прави усилия да преориентира България от Изток (Русия) на Запад (Австро-Унгария, Великобритания, Германия).

Главен проблем за външната политика на Стамболов са отношенията с Русия. Руското правителство продължава да действа на международната арена против признаването на княз Фердинанд, което е удар и срещу българските национални интереси. Германия, Франция, Османската империя се съобразяват с желанието на Руската империя, докато Великобритания и Австро-Унгария виждат в конфликта възможност да засилят собствените си позиции в България. Като баланс на лошите отношения с Русия Ст. Стамболов предприема политика за сближение с Турция, която е плод и на стремежа му да се защитят българските интереси чрез подкрепа на учебното и църковното дело в Македония и Тракия, сиреч да се подкрепят българите там в борбата им за оцеляване и национално обособяване. Тази политика дава плодове - през 1890 г. султанът издава първите два берата за български владици в Скопие и Охрид (по-късно и за други македонски градове), като признава българския характер на тези области. Успехът би бил пълен, ако не беше съпроводен с преориентацията на Русия от България към Сърбия след 1891 г. Това засилва тежестта на България в очите на Австро-Унгария и Великобритания, но пък лишава Стамболов от възможността да балансира между големите.

Външнополитически успех на Стамболов са и сключените през 1889-1890 г. изгодни за България търговски договори и външни заеми от западноевропейските държави. Сближение е постигнато и със Сърбия, макар че Стамболов отхвърля предложението, направено от сръбския премиер Никола Пашич през август 1889 г. за разделяне на Македония. Според Стамболов: "Македония е далеч от положението на зрял плод, който ще падне сам от дървото. Турция все още е много силна, за да бъде победена от Сърбия, България и Гърция. България може да се обедини със Сърбия, само за да действа за въвеждане на реформи в Македония." Успехите не са достатъчни, за да компенсират големия външнополитически проблем - непризнаването на българския княз от великите сили и липсата на отношения с Русия.

Стамболов се оказва пречка и за двете, затова след като се утвърждава на престола княз Фердинанд поема сам инициативата. През пролетта на 1894 г. във Виена той се среща с руския посланик Алексей Лобанов-Ростовски и разговоря за нормализиране на отношенията. Възмутен от своеволието на княза и уверен в силата си Стефан Стамболов решава да сплаши Фердинанд и на 14 май подава оставка (за 15-и път). Този път обаче оставката му е приета, с което започва нов етап в развитието на България - на нормализация. Възстановени са отношенията с Русия, а князът е признат официално от всички велики сили.

Стефан Стамболов несъмнено е голям политически талант, със самочувствието и упорството си той успява да откъсне България от линията на безусловно следване на руската политика, опитва се да извоюва самостоятелна позиция на България на Балканите и да разшири влиянието в останалите в Османската империя български земи. Едновременно с това, диктаторските маниери на Стамболов във вътрешната политика, както и външнополитическите му крайности показват и опасностите, които носи рязкото противопоставяне на големи държави. Защото големите по-лесно се споразумяват помежду си и обикновено това става за сметка на "непослушните" малки страни.
Обявяване и на формалната независимост
От началото на ХХ в. княз Фердинанд се утвърждава като основна фигура в българската политика, появява се и специален термин за това - "личен режим". От него зависят всички български външнополитически действия, чиято цел си остава обединението на българите. Опитът с Илинденско-преображенското въстание от 1903 г. това да стане отдолу, чрез бунт на останалите в пределите на Османската империя българи се проваля. От този момент насетне надеждите за обединение на българите се насочват към външната политика и то с предпочитание за военния вариант. Предварителна стъпка окончателното освобождаване на България от зависимостта от Османската империя. За разлика от Съединението за обявяването на независимостта българските политици се готвят много внимателно - правят сондажи, координират действията си с останалите заинтересовани страни и изчакват подходящия момент.

Европейски сондажи за обявяване на независимост българското правителство прави още през 1903 г., но благоприятният момент настъпва през 1908 г. В отговор на срещата между руския цар Николай ІІ и британския крал Едуард VІІ през юни, на която те се договарят да окажат натиск за реформи в Османската империя в началото на юли турски националистически офицери осъществяват т. нар Младотурска революция, обявила "ерата на Хюриета". Ангажираността на Турция с вътрешни проблеми развързва ръцете на държавите с интереси на Балканите. Във Виена княз Фердинанд се договаря с император Франц Йосиф за единодействие - България да обяви независимост, а Хабсбургската империя да анексира Босна и Херцеговина (тя е окупирана през 1878 г. и вече изтича 30-годишния срок, след който трябва да бъде върната). Намеренията са съгласувани и с Русия и от този момент започва да се търси поводът. Пръв повод става стачката на чиновниците от османските Източни железници, които преминават през българска територия - българското правителство ги конфискува. Вторият е непоканването на българския дипломатически представител в Истанбул на официален обед.

На 22 септември 1908 г. в старата българска столица Търново княз Фердинанд обявява България за независима държава, а себе си за "цар на българите". На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина. Османското правителство реагира остро и заплашва с война, като недоволство от анексията на Босна и Херцеговина изказва и Сърбия. Но повечето велики сили се отнасят благосклонно и предлагат решение, според което нарушаването на Берлинския договор от България трябва да се компенсира чрез политически и икономически отстъпки за Османската империя. Империята поставя толкова големи искания, че премиерът Александър Малинов е готов да се противопостави с твърдението: "Независимост с пари не се купува." Но проблемът се решава след като великите сили предупреждават, че няма да допуснат малка война, която лесно може да прерасне в голяма.

За Османската империя цената на признаването, осъществено през април 1909 г., е голяма компенсация. Тя е непосилна за България, но Русия се намесва и задейства механизма за опрощаване на дълговете: Русия анулира задълженията на Турция при условие, че тя ще направи същото по отношение на България. България на свой ред се задължава да изплати на Русия дълг в размер от 82 млн. франка, но за срок от 75 години, което така и не е направено. Следва общото признаване на българската независимост, както и затопляне на българо-руските отношения.

Независима България се превръща от васална на Османската империя страна в пълноправен субект в международните отношения. Тя окончателно скъсва пъпната си връв с мрачното минало и получава възможност да играе самостоятелна роля в балканската и в европейската политика. За трите десетилетия мир от Съединението до Балканските войни България става независима държава с бързо развиваща се икономика, изгражда основните национални образователни и културни институции и се вписва в сложната плетеница на нарастващи противоречия между великите сили преди поредната битка на балканските народи срещу Османската империя.

Външната политика пред военни предизвикателства

От началото на ХХ в. вътрешната криза в Османската империя се задълбочава, което предвещава по-нататъшното й разпадане. Младите балкански държави наблюдават кризата с надежда, тъй като всяка от тях има апетити за наследството на "болния човек" на Босфора. Благоприятна е обстановката за промяна и в европейски план - през първото десетилетие на ХХ в. великите сили оформят военно-политическите коалиции Антанта и Троен съюз, които ще влязат в действие в Първата световна война. А стремежът им да се сдобият с нови съюзници повишава тежестта на християнските балкански държави. Те на свой ред не стоят със скръстени ръце, а полагат дипломатически усилия, за да запазят връзките си с останалото в империята население и да го приобщят към своята кауза. Но нещата на Балканите почти винаги надхвърлят възможностите на дипломацията.

Най-големият проблем е в това, че останалите в империята християни са толкова размесени през столетията, че не може да се прокара ясна разделителна линия между етническите групи, които се родеят с една или друга балканска държава. Тази балканска специфика поражда силни стремежи най-вече към Македония, която се превръща в "ябълката на раздора" на Балканите. Наред с пропагандната война за приобщаване на македонското население към националната кауза на България, Сърбия или Гърция, започва и планомерната подготовка за военното й откъсване от Османската империя. И това не става без намесата на великите сили, които имат интереси на Балканите.

Инициатор за създаване на християнски Балкански съюз е българското правителство. Подтиквано от Русия, то се примирява с необходимостта да допусне и друго влияние в Македония и започва преговори със Сърбия, приключили с договора от 29 февруари 1912 г. В тайно споразумение към него двете държави се споразумяват как ще разпределят териториите, които ще извоюват от Османската империя. България признава правото на Сърбия да присъедини Косово и Новопазарския санджак, а сърбите се отказват от претенции към териториите на изток от р. Струма и Родопите. Спорът за Македония не приключва, затова северните части на областта са определени като "спорна зона". За арбитър при бъдещото й разделяне между България и Сърбия е посочен руският император, което демонстрира ролята на Русия.

Второто крило на Балканския съюз се оформя на 16 май 1912 г., когато е подписан договор между България и Гърция. В него не са определени сферите на влияние в Македония, а липсата на териториално споразумение от самото начало поставя под въпрос трайността на коалицията и я зарежда с бъдещи конфликти. Към вече изградения троен съюз с устно споразумение е привлечена и Черна гора.

В Балканския съюз България поема твърде големи военни ангажименти (тя е най-голямата и силна държава), без да си е осигурила механизъм, по който да защити политическите си цели. Големият проблем са неуредените предварително териториални спорове, което подхранва амбицията на всяка държава за по-голям дял от извоюваното. Неяснотата предполага, че разпределението на завоюваните територии може бъде извършено по-късно според новото съотношение на силите, а това вече е бомба със закъснител.

Как трябва да се оцени изграждането на Балканския съюз? Положително е разбирането на балканските държави, че само с обединени усилия могат да се изправят срещу империята, второто е, че имат зад гърба си една международна коалиция в лицето на Антантата. Но Балканският съюз не е уравновесен: няма общ договор; двустранните споразумения минават през България, което в началото изглежда нейно предимство, но дава на останалите по-голяма свобода за маневриране; географското разположение на България поставя пред нея задачата да се справи с основните военни сили на Османската империя, българските войски са и най-многобройни (600 хил.) - всичко това не е предварително компенсирано политически и не е гарантирано, че интересите й в Македония няма да бъдат застрашени. Вероятно цар Фердинанд е разчитал (отговорността е негова, тъй като през 1911 г. една конституционна поправка му дава изключителни правомощия във външната политика), че дипломатическите недостатъци ще бъдат преодолени от силата на българското оръжие и тежестта на българската държава. Практиката обаче демонстрира значението на добрата дипломатическа подготовка и опасностите, които поражда липсата й.

Балканската война започва на 5 октомври 1912 г., българските войски успяват да разбият основните османски сили и след ред поврати във военните действия и тежки битки империята е принудена да поиска мир и на 17 май 1913 г. е подписан Лондонският мирен договор. Според него всички територии на север и на изток от линията Мидия-Енос са предадени на съюзниците. Османската империя е почти изтласкана от Балканите.

Победата на съюзниците ускорява противоречията помежду им и за България идва времето да заплати за непрецизната дипломатическа подготовка на съюз. В Македония, заета от сръбски и гръцки войски, започва преследване на българите, а този процес не е спрян и след намесата на Русия. Българският цар Фердинанд е опиянен от победите и не може да оцени реално променената обстановка. Териториите, получени от България, са на границата на възможното в заплетения балкански възел. Всяко искане за нещо повече застрашава България с изпадане в международна изолация. И тогава идва голямата грешка, дължаща се на самонадеяността на цар Фердинанд. Той вярва, че след като се разбили османската армия, българските войски ще успеят да се справят и със сръбските и с гръцките. На 16 юни 1913 г. царят издава заповед за настъпление в Македония. Започва Междусъюзническата война, в която България се оказва атакувана от всичките си съседи, война, която не може да спечели. Следва първата национална катастрофа, фиксирана в Букурещкия мир от 28 юли 1913 г. в Цариградския от 16 септември От всички територии, получени при Балканската война, България запазва само част от Източна Македония (Пиринския край) и Западна Тракия. На надеждите за обединение е поставен кръст.

Решението от 16 юни 1913 г. играе съдбовна роля за българското развитие оттук-нататък. До този момент на балканската и европейската сцена България запазва относително широко поле за дипломатически маневри и избор на варианти. В предшестващите 35 години българските политици нееднократно демонстрират ползите и вредите от избора на една или друга позиция, на един или друг съюз с балканска или с велика държава. След фаталното решение от 16 юни 1913 г. изборът на България се стеснява драстично - катастрофата я изправя пред императива да действа само за преодоляване на пораженията (териториалните, тъй като под термина "национална катастрофа" в България се разбира загубата на територии), а това я тласка трайно към ревизионистичните държави. Затова и участието на България в последвалите големи европейски конфликти е до голяма степен предопрелено, а умението на политиците се свежда само до това кога, как и при какви условия ще се присъединят към коалицията, обещаваща промяната на статуквото. Българските грешки при създаването на Балканския съюз могат да се определят като тактически, но грешката от 16 юни 1913 г. не може да бъде друга, освен стратегическа.

В състояние на национална покруса България търси своето място в задаващата се европейска и световна буря. Цар Фердинанд поверява управлението на страната на коалиционен кабинет на либерала германски възпитаник Васил Радославов, което показва външнополитическата преориентация от Русия към Германия. Само година след катастрофата в Междусъюзническата война атентатът в Сараево на 28 юни 1914 г. поставя начало на кървавата жътва, отнесла милиони европейци (и не само европейци) през следващите четири години. Войната променя съотношението на силите и на Балканите и дава надежди на България за ново преначертаване на балканските граници.

В началото България се чувства твърде слаба, за да мисли за нова война, тя внимателно следи събитията "с пушка при нозе". Изравнените сили на двете коалиции повишават цената на България - тя има благоприятно разположение в центъра на Балканския полуостров, близо е до Проливите, контролира пътищата от Централна Европа към Турция и Персийския залив, граничи с всички балкански държави, а и разполага с доказала боеспособността си армия. Решението на българското правителство коя коалиция да подкрепи зависи от онова, което могат да й предложат. Германците обещават почти цяла Македония и Южна Добруджа, докато Съглашението гарантира само Източна Тракия (линията Мидия-Енос) и безспорната зона в Македония. Главен мотив за избора на България е Македония, но военните успехи на германските войски през 1915 г. също влияят върху него. На 24 август (6 септември) 1915 г. България заедно с Османската империя подписва съюзен договор с Германия и Австро-Унгария. Въпреки българските военни успехи срещу сръбските и румънските войски, въпреки победата над Румъния и Русия, фиксирана в Брест-Литовския договор от март 1918 г., Централните сили губят войната, а заедно с това настъпва и втората национална катастрофа на България.

След пробива при Добро поле и неуспешното Войнишко въстание, изправило българи срещу българи, на 3 октомври 1918 г. цар Фердинанд се отказва от престола. За втори път в кратката история на Третото българско царство държавният глава е принуден да абдикира. Но този път той определя наследника си - своя син Борис. Навременната абдикация се оказва умен ход, благодарение на който България остава единствената победена държава, запазила не само монархията, но и династията - не е такава съдбата нито на Хабсбургите, нито на Хоенцолерните, нито на османските султани.

Истинският размер на втората национална катастрофа се очертава с Ньойският договор от 27 ноември 1919 г. Съседите на България искат да разширят територията си за нейна сметка, а на мирните преговори няма кой да чуе българските доводи. От страната са откъснати нови територии - Гърция си връща господството над Егейска Македония, Сърбия получава вардарската й част, както и Струмишка околия. България губи в западните си покрайнини Босилеградско, Царибродско, част от Трънско и Кулско. Румъния възстановява господството си над цяла Добруджа, а Западна Тракия е окупирана от съглашенски войски, с което българската държава е отрязана от Егейско море. Наказателните клаузи на договора предвиждат забраната за редовна армия, а доброволната е ограничена до 20 хил. (заедно с полицията и граничната стража 33 хил.). Репарациите, които трябва да изплати на победителките, са в размер на 2, 25 млрд златни франка. Това е непоносима тежест за разорената българска икономика, а под формата на контрибуции трябва да се предадат и хиляди глави добитък, както и големи количества въглища.



Трудното междувоенно време

След Първата световна война България е в незавидната ситуация на "парий" в международните отношения. Заради изключително настъпателната пропаганда на съседните държави, които представят българските войски като жестоки и кръвожадни, тя дори не може да спечели съчувствие заради жестокия мирен договор, както прави Германия. Пред изцяло сменения екип на българските политици стои изключително трудна задача: ако не могат да променят, то поне да смекчат условията на Ньойския договор.

За пръв път влезлият във властта БЗНС оформя принципите на новата външна политика - сближение с победителите. В желанието си да изведе България от международната изолация министър-председателят Ал. Стамболийски се обръща към Югославия с надежда да се затоплят и българо-френските отношения. Това е и първото българско правителство, което поставя в центъра на националния въпрос не Македония, а Тракия - не защото иска да се откаже от Македония, а защото проблемът с Тракия е по-лесен за разрешаване. Това обаче му създава непримирим враг в лицето на ВМРО. Правителството на БЗНС се възползва и от Кемалистката революция, сложила край на Османската империя. То установява добри отношения с кемалистите и дори ги подпомага във войната им с Гърция, като се надява след разгрома на Гърция да възстанови българските права в Западна Тракия. Стамболийски прави и примесечна европейска обиколка за пропаганда на българските национални интереси.

Деветоюнският преврат от 1923 г., свалил правителството на БЗНС, както и последвалите го репресии в периода 1923-1925 г. влошават международното положение на България - спрян е стабилизационният заем. Трябва да минат няколко години и проф. Ал. Цанков да бъде заменен от Андрей Ляпчев, за да се нормализира отношението към България. Новият курс получава външна подкрепа - през 1926 г. е отпуснат "бежанският заем", който подпомага хилядите бежанци от Тракия и Македония, наводнили България след двете национални катастрофи. През 1928 г. България получава втори заем, този път заради катастрофалното земетресение, разтърсило Южна България през 1928 г. Външната финансова помощ стабилизира българския лев и укрепва правителството. Въпреки опитите за външна преориентация с оглед на Македония, и новите правителства са принудени в общи линии да продължат външната политика на Стамболийски.

Започналата в края на 20-те години световна икономическа криза разтърсва и българското общество. Пред България отново застава въпросът за външнополитическата ориентация. Българските политически сили са разделени: едни гледат към Франция, а други - към съюзниците от Първата световна война. Липсата на ясна стратегия за преодоляване на икономическата криза и за външнополитическа ориентация, както и "партизанщината" подронват престижа на партийното управление, изчерпва се и общественото доверие в парламентарната демокрация. Все по-голям престиж придобиват новите политически модели - фашизмът в Италия и националсоциализмът в Германия, които демонстрират ефективност при установяване на вътрешен ред и при преодоляване на икономическата криза. Тези модели мотивират организаторите на преврата, извършен на 19 май 1934 г.

Европейските процеси в средата на 30-те години определят външнополитическите концепции на деветнадесетомайците. Реваншизмът на националсоциалистите в Германия и дистанцирането на Великобритания активизират френската външна политика в търсенето на източни съюзници - Чехословакия и Съветския съюз. Профренската ориентация на деветнадесетомайците води до възстановяване на отношенията със СССР като наследник на Русия, а на балканския фронт - до сближение с Югославия, улеснено от разгрома на ВМРО. От друга страна, превратаджиите се оказват с твърде тънка социална база, което позволява на цар Борис ІІІ лесно да ги отстрани от власт и да започне да управлява България по подобие на баща си.

Тридесетте години се оказват преломни в международните отношения, тъй като тогава нацистка Германия започва да се руши Версайската система, а България се опитва да се възползва от това. Цар Борис III прави няколко обиколки из европейските столици, като обръща специално внимание на онези държави, които са за ревизия на договорите - Германия и Италия. Но правителството демонстрира политика на необвързаност или по-точно на изчакване. В икономиката на България също настъпват знаменателни промени - френските, белгийските, швейцарските капитали започват да напускат страната, а тяхното място е заето от германските и италианските. Германия добива все по-важни позиции в българската външна политика.

България във Втората световна война

В навечерието на Втората световна война външнополитическата ориентация добива съдбовно значение за България. От избора й зависи дали страната ще успее да постигне и задържи така желаното национално единение или ще се изправи пред поредния неуспех и нова национална катастрофа. Българските политически сили водят остър спор за ориентацията на България. Силите, симпатизиращи на Великобритания и Франция, са в по-слаба позиция, тъй като не могат да предложат модел за постигане на националния идеал. А останалите, също както и при Първата световна война искат да свържат България с германската коалиция, която предлага бързо и сигурно присъединяване на най-желаната територия - Македония. Затова не е чудно, че след продължително изчакване и дълги колебания изборът е такъв.

В средата на септември 1940 г. България обявява неутралитет, въпреки че повечето държави от Източна Европа вече са се ориентирали към водения от Германия Тристранен пакт. Победите на германския вермахт в Европа са красноречиви, но българите продължават да избягват обвързването, заради спомена за двете национални катастрофи. Прогерманската ориентация постига голям успех, след като Румъния е принудена от Германия и от Съветския съюз да върне на България Южна Добруджа с Крайовския договор от 7 септември 1940 г. Гаранти на договора са Германия, СССР и Великобритания, което прави тази българска придобивка по-независима от военното щастие в бъдеще.

В сложната външнополитическа ситуация и в хода на германската подготовка за балканска кампания през февруари 1941 г. се изчерпват възможностите на България за маневриране, Изборът й се свива до двете възможности: да бъде окупирана или да се присъедини към Тристранния пакт. И не е чудно, че тя избира втората и на 1 март 1941 г. министър-председателят Богдан Филов подписва във Виена договора за присъединяването на България към Тристранния пакт. От България се иска "само" да пропусне германските войски, за да подчинят Балканския полуостров. Като отплата получава правото след капитулацията на Югославия и Гърция да заеме и организира администрацията върху териториите, които смята за етнически свои.

В началото всичко изглежда като успешна реализация на националните идеали - Македония и Тракия са присъединени. Цар Борис III получава признание като Обединител. Но заедно с успехите се очертават и контурите на опасностите. България е в съюз с агресивните държави, срещу които се обединява целият демократичен свят, а и недемократични, но могъщи държави като Съветският съюз, Китай. През декември 1941 г., когато и Съединените щати се нареждат сред противниците на Тристранния пакт (след изненадващото японско нападение над Пърл Харбър на 7 декември 1941 г.), българското правителство обявява война на САЩ и Великобритания. Тази война остава за дълго време "символична", но през 1943-1944 г. българският народ я заплаща с разрушения и човешки жертви от бомбардировките. България отново изпада във външнополитическа изолация и на Балканите, където всички държави без Румъния и Хърватия се включват в Антихитлеристката коалиция, а Турция остава неутрална. Сред българските предимства е запазването на дипломатическите отношения със Съветския съюз и въздържането от участие във военните действия.

След поврата по военните фронтове в Европа, осъществен през 1943 г., изборът на България от 1941 г. изглежда все по-съмнителен. Българските политици започват да мислят за намаляване на щетите от поредното поражение. Управляващите се опитват да влязат в преговори със западните представители на Антихитлеристката коалиция, а комунистите създават съпротивително движение свързано със Съветския съюз - през 1942 г. е обявена и политическата коалиция ОФ. Режимът прави последен опит за спасение, когато през лятото на 1944 г. иска да изведе България от войната, но вече е твърде късно. Нещо повече, фатално закъснял се оказва и опитът на легалната опозиция да състави правителство (2-9 септември 1944 г.), което да извърши плавен преход на България от прогерманска в антихитлеристка посока. Нито една от силите в Антихитлеристката коалиция обаче не пожелава да се ангажира с него, както показва провала на мисията на Стойчо Мошанов в Кайро, защото България вече е в сферата на действие на съветската армия. На 5 септември Съветският съюз обявява война на България, с което войските му получават правото да навлязат в българските земи.

Оценката за българската външна политика през Втората световна война дълго време е силно политизирана и идеологизирана. Но обективната поглед показва, че в сравнение с войните от второто десетилетие на ХХ в. през Втората световна война българските политици са значително по-предпазливи и внимателни в действията си. България е единствената държава от съюзниците на Третия райх, която не изпраща войски на Източния фронт и предпазва територията и населението си от разрушенията на войната - военни жертви са дадени само при сраженията на българските войски срещу германския вермахт в заключителния етап от Втората световна война, а разрушенията се причинени от бомбардировките на англо-американската авиация над София и други градове в края на 1943 и началото на 1944 г. Но те са несравнимо по-малки от жертвите на всички останали източноевропейски държави. При това в края на войната България се оказва единствената победена държава, която не само не губи територии, но и се разширява, тъй като запазва Южна Добруджа. Въпреки поражението Втората световна война не носи нова национална катастрофа.

България в Източния блок

След Втората световна война България заедно с почти цяла Източна Европа попада в изцяло нова геополитическа ситуация. По решение на Тримата големи и в резултат на военната победа на Съветския съюз над нацистка Германия това обширно европейско пространство се превръща в "зона на влияние" на СССР. За държавите и народите от Източна Европа това означава и налагане на съветската система на държавен социализъм, както и подчиняването им на принципите на съветската външна политика.

Най-общите стъпки, които водят до изграждането на Източния блок, са: изграждането в периода 1945-1949 г. на система от двустранни Договори за дружба, сътрудничество и взаимна помощ; партийното обединение през септември 1947 г. в Коминформбюро; икономическото обединение през януари 1949 г. в Съвет за икономическа взаимопомощ, военно-политическото обединение през май 1955 г. в Организация на Варшавския договор. Паралелно върви постоянното идеологическо въздействие, чиято посока е от Москва към останалите членки на "социалистическия лагер". Такава е общата структура на източната половина на Европа, която изгржда за почти половин век единият полюс на разделения следвоенен свят.

Каква е българската външна политика в двуполюсния свят? Тя търпи също толкова дълбоки промени, колкото са и вътрешнополитическите, икономическите и социалните преобразования. Международната сцена е изцяло променена: мястото на многото велики сили е заето от две свръхдържави - САЩ и СССР, последната от които е в центъра на системата, част от която е и България. За свободен избор на позиция между двата полюса въобще не може да става и дума. В първите няколко следвоенни години традиционните източноевропейски политици лелеят надеждата, че имат избор и се ориентират към западните сили САЩ, Великобритания или Франция, но много скоро и твърде болезнено им е доказано, че това е илюзията и фалшива реалност, че страните им са оставени в периметъра на действие на Съветския съюз. И това положение продължава повече от четири десетилетия.

Българската външна политика се приспособява към новите условия - тя декларира своята привързаност към Съветския съюз и многократно го доказва на практика. България има своето уникално място в Източния блок и то е на най-близкия и най-послушния съюзник на СССР. Обяснението в случая не може да се търси в прагматизма на българските политици, а в тяхната почти пълна замяна с комунисти и с техните съюзници от ОФ, които изпитват и идеологическа лоялност към СССР. Но има и още една българска специфика, която прави страната уникална в Източния блок - това е традиционното масово русофилство.

Следвоенната епоха на българската политика може да бъде разделена на периоди: първият е свързан с борбата за защита на националните интереси при подготовката на мирния договор, подписан в Париж на 10 февруари 1947 г.; във втория преобладава идеологическия императив, наложен силово от Сталин; а в третия, започнал известно време след смъртта на Сталин, постепенно прагматичните мотиви започват да надделяват над идеологическите. Драстичната смяна на дипломатическия персонал нанася сериозни щети на българската дипломация, тя отново започва почти от нулата. Но с отминаващите десетилетия тя се професионализира, като идеологическите кадри до голяма степен са заменени с добре обучени дипломатически кадри.

Кратката оценка на следвоенната външна политика на България е, че тя е стриктно подчинена на външни приоритети, определяни от центъра на Източния блок в Москва, но постепенно се опитва отново да формулира и защити специфичния български национален интерес.

Препоръчителна литература:



Баева, Искра и Евгения Калинова. Следвоенното десетилетие на българската външна политика (1944-1955). С., 2003.

Българската дипломация от древността до наши дни. С., 2004.

Български държавници (1878-1918). С., 1993.

Димитров, Илчо. Епоха 1885. С., 1995.

Дипломатически отношения на България 1878-1988. С., 1989.



Илчев, Иван. България и Антантата през Първата световна война. С., 1990

Лалков, Милчо. България след Освобождението (1878-1912). С., 2001.

Марков, Георги. Българите в Балканския съюз срещу Османската империя 1912-1913. С., 1989.

Матеева, Маpия. Консулските отношения на България 1879-11986. Справочник. С., 1988.

Калинова, Евгения и Искра Баева. Българските преходи 1939-2002. С., 2002.

Пантев, Андрей. Стефан Стамболов. В часа на България. С., 1995.

Попов, Радослав. България на кръстопът. Регентството 1886-1887. С,. 1989.

Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. С., 1990.



Каталог: info
info -> Великата синя дупка (Белиз)
info -> Организират четвърта Национална експертна среща
info -> Тема Компютърна система ibm pc/xt i8086 Процесорите 8086
info -> История на европейската интеграция Дати и съпътстващи събития. Хронология
info -> Съдържание увод стр. 3 Глава І
info -> Търсене и предлагане – основа на пазарния механизъм
info -> Е учредена на 28 април 2009 г. Корабостроителни и кораборемонтни заводи
info -> Закон за изменение и допълнение на Кодекса за социално осигуряване. Промените влизат в сила от 1 юли 2010 г


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница