Освобождението на българия 35 Хронология

23 декември 1876 г. – Официално откриване на Цариградската посланическа конференция

12/24 април 1877 г. – Русия обявява война на Турция

10/22 юни 1877 г. – Руски отряд под командването на ген. Цимерман форсира р. Дунав при Галац и Браила

15/27 юни 1877 г. – Под командването на ген. Драгомиров руската армия осъществява десант при Свищов

19/31 юли 1877 г. – Сражения при Стара Загора

9-11/21-23 август 1877 г. – Руски отряди и българското опълчение водят най-ожесточените боеве на Шипка

28 ноември/10 декември 1877 г. – Осман паша капитулира и Плевен е зает от руски войски

23 декември 1877/4 януари 1878 г. – Отрядът на ген. Гурко освобождава София

4/16 януари 1878 г. – Руски войски освобождават Пловдив

19/31 януари 1878 г. – Подписано е Одринското примирие

19 февруари/3 март 1878 г. – Подписан е Санстефанският предварителен договор

1/13 юни – 1/13 юли 1878 г. – Берлински конгрес

1/13 юли 1878 г. – Тържествено е подписан Берлинският договор

35.2. Документи

35.3. Въпроси и задачи

35.4. Тест за самопроверка
1. Пътят към Освободителната война
Събитията в България от пролетта на 1876 г. имат съдбоносно значение за по-нататъшния развой на Източната криза. Жестокостта и масовите кланета, с които се смазва Априлското въстание, провокират широка подкрепа за българите в цяла Европа. През май реформаторски настроените турски политици организират преврат срещу Абдул Азис. Три месеца по-късно детронират и новия султан. В разгара на тези бурни събития Сърбия и Черна гора започват война срещу Портата.

Първоначалните успехи на съюзническите войски провокират нова вълна на ентусиазъм сред българската емиграция. Десетките благотворителни комитети, които се създават в Румъния след погрома на Априлското въстание, се обединяват в Българско централно благотворително общество (БЦБО), което продължава да работи за освобождението на страната. Започва и набирането на доброволци за сръбската армия. Панайот Хитов, Филип Тотю, Ильо Марков и други войводи сформират отряди, с които се включват в бойните действия. През септември и октомври обаче турската войска предприема контраофанзива и нанася поражения на сърбите. При така създалата се обстановка Русия подкрепя Сърбия и отправя ултиматум към Високата порта.

Активизирането на Русия поражда опасения сред западните държави от засилване на нейното влияние на Балканите. Притиснати от общественото мнение, което симпатизира на подвластните християнски народи, Франция, Германия, Австро-Унгария и Великобритания решават също да се включат в търсенето на изход от все по-задълбочаващата се Източна криза. Така се стига до идеята за организиране на международна конференция в турската столица, която да изготви проект за реформи в Османската империя.

2. Цариградската конференция

Въпреки обявяването на конституцията конференцията в Цариград продължава работата си до подписването на заключителния протокол. В него по българския въпрос заляга възприетата по време на предварителните дискусии формула за създаване на два вилаета (области). Протоколът официално се връчва на Портата, но тя категорично го отхвърля. Малко по-късно Великите сили предприемат нов опит за мирно уреждане на кризата. Техни представители се събират през март 1877 г. в Лондон и настоятелно искат от Турция да започне осъществяването на вече разработените проекти за реформи. Високата порта отхвърля и това предложение. При така създалата се ситуация руското правителство се принуждава да възприеме войната като единствено възможен изход и на 24 април 1877 г. император Александър II подписва в Кишинев манифест за обявяване на война срещу Турция.

Европейски дипломати участници в Цариградската

посланическа конференция

3. Подготовка на Русия за войната
Решението за започване на война изправя руската дипломация пред необходимостта от осигуряване ненамесата на останалите Велики сили в предстоящия конфликт с Турция. Още през лятото на 1876 г. Александър II се среща с Франц Йосиф, с когото принципно се договарят за бъдещата политическа карта на Балканите. През януари 1877 г. в Будапеща се подписва и конвенция, в която се фиксират ангажиментите на двете страни в случай на война.

През пролетта на 1877 г. руската дипломация разгръща активна дейност и за осигуряване неутралитета на Великобритания. И макар че до договор между двете страни не се стига, правителството в Лондон дава да се разбере, че няма да се намеси в подкрепа на Турция, ако Русия се ангажира да не променя сама статуквото, наложено от Парижкия мирен договор. Преговори се водят и с Румъния, която предоставя коридор на руската армия до Дунав и се задължава да се включи във войната с 40-хиляден отряд. Ангажимент за участие във войната срещу Турция поемат и Сърбия и Черна гора.

светини на българската армия. Подарено е на

ІІІ опълченска дружина от жителите на

гр. Самара. НВИМ

Успоредно с действията на дипломатическия фронт се пристъпва и към усилена военна подготовка за предстоящия конфликт с Турция. В края на 1876 г. се обявява частична мобилизация. Разработва се и примерен план за евентуалните бойни действия на Балканите и Кавказ, като акцентът се поставя на Дунавския фронт. Главният удар се насочва към Одрин и Цариград. Крайният успех зависи от бързината и изненадата, с които следва да се осъществи настъплението. По настояване на емиграцията в Дунавската армия се включва и българското опълчение, което се състои първоначално от 6, а впоследствие от 12 дружини с обща численост около 10 хиляди души, под командването от ген. Столетов. На 6 май 1877 г. българските опълченци получават бойното си знаме – дарение от жителите на гр. Самара, и след едномесечна подготовка в района на Плоещ се присъединяват към руската армия.

4. Ход на войната

(1828-1901) – руски

военноначалник;

След успешното преодоляване на укрепителна линия по Дунав руската армия се разделя на три отряда – Източен, Западен и Преден. Източният отряд има за задача да неутрализира силните турски гарнизони в района на Шумен, Русе, Силистра и Варна. Той наброява около 70-80 хил. души и се командва от престолонаследника Александър Александрович. Западният отряд – около 35 хил. души, се поверява на ген. Криденер. Неговата задача се свежда до неутрализиране на Видинската крепост и овладяване на западните български области. Предният отряд се ръководи от ген. Гурко. Той трябва да настъпи към Търново, да овладее проходите и при необходимост да се насочи към Пловдив и Одрин. Основната тежест във войната се пада фактически на Предния отряд, към който се зачислява и българското опълчение.

В първите дни на войната най-резултатни се оказват действията на ген. Гурко. Неговият отряд настъпва към Търново и на 7 юли 1877 г. освобождава старата българска столица. Оттам ген. Гурко се насочва към Стара планина и през Хаинбоаз се озовава в подбалканския регион, овладява Шипченския проход и освобождава Стара Загора. По това време Източният отряд се опитва да настъпи към Русе, но поради значителното превъзходство на противника там пристъпва към организиране на отбранителна линия, за да не могат турците да отрежат връзките на Западния и Предния отряд с тила. Обстановката на Балканите се усложнява и от действията на Западния отряд. Първоначално ген. Криденер постига успех при Никопол и получава възможност за настъпление към Плевен. Но Осман паша премества основните си сили от Видин в Плевен, превръщайки града в трудно достъпна крепост. На 20 и 30 юли се предприемат две безуспешни атаки към Плевен. Междувременно турското командване успява да прехвърли и 40-хилядна армия начело със Сюлейман паша в Тракия.
„Защитата на Орлово гнездо” худ. А. Попов

На 31 юли 1877 г. Сюлейман паша напада Стара Загора. Отбраната на града се поверява на 3500 руски войници и български опълченци. След ожесточени боеве Стара Загора пада в ръцете на турската армия. Тя опожарява града, а населението подлага на невероятни жестокости. Сюлейман паша продължава похода си и се насочва към Шипка, която се отбранява само от 6500 руси и българи. Боевете за Шипка придобиват изключителен драматизъм поради възможността евентуалният успех на турците да се отрази върху хода на войната. Защитниците на върха проявяват героизъм и успяват да спрат атаките на 30-хилядния отряд на Сюлейман. Решителните боеве се водят на 21, 22 и 23 август, като в най-критичния момент ген. Радецки превежда подкрепление, което помага да се задържи върхът.

Сраженията за Шипка и затрудненията пред Плевен налагат промяна в плановете на руската армия. През август-септември 1877 г. вниманието на всички се съсредоточава към Плевен. На 11 септември руски и румънски части предприемат трета атака на града, но и тя завършва без успех. При така създалата се обстановка се взема решение да се премине към обсада на Плевен и към осигуряване отбраната на старопланинските проходи. На 10 декември 1877 г. Осман паша се опитва да разкъса блокадата, но претърпява провал. Победата позволява на руската армия да поднови настъплението по всички фронтове. С помощта на българското население частите на Шипченския и Западния отряд преминават Балкана и предприемат настъпление на юг. Шипченският отряд се насочва в района на Шипка – Шейново и разгромява лагера на Вейсел паша. По същото време Западният отряд преминава през Арабаконак и на 4 януари 1878 г. освобождава София. На 16 януари руските части влизат в Пловдив, а на 20 януари пада и Одрин. За да избегне пълната катастрофа, Високата порта иска преговори и в Одрин се подписва примирие, но то не се спазва. Тогава великият княз Николай Николаевич разпорежда походът към Цариград да продължи. Турската армия не дава отпор и предните руски части достигат до предградията на столицата. На 3 март 1878 г. в Сан Стефано се подписва предварителен договор, с който военните действия се прекратяват.

ген. Фьодор Радецки

(1820-1890) – командващ

отбраната на

старопланинските проходи.

ген. Николай Столетов

(1834-1912) – руски генерал;

командващ българското

опълчение.

5. От националната еуфория до покрусата

ген. Николай Игнатиев

(1832-1908) – руски

дипломат; посланик в

Цариград от 1864 до

1877 г. Води преговорите

с Високата порта и

подписва Санстефанския

предварителен договор.

По силата на Санстефанския договор Турция признава независимостта на Сърбия, Румъния и Черна гора и създаването на трибутарно българско княжество, като в общи линии границите на бъдещата българска държава съвпадат с признатите от Цариградската посланическа конференция етнически граници на българската възрожденска нация. За участието си във войната Румъния получава Северна Добруджа, а Сърбия – Нишко и Лесковацко. Договорът отговаря на претенциите на всички балкански народи, но Петербург осъзнава, че той няма реална стойност, тъй като още през януари Лондон напомня на Русия за поетия ангажимент условията на мира с Турция да се съгласуват с всички заинтересувани държави. Така през пролетта на 1878 г. шестте Велики сили се разбират да се проведе международен конгрес, който да изработи окончателния мирен договор.

Конгресът се провежда в Берлин, като в неговата работа участват Русия, Франция, Германия, Великобритания, Италия, Австро-Унгария и Турция. При обсъждането на отделни въпроси се включват и делегации на балканските страни, но решенията се вземат само от Великите сили. В крайна сметка Берлинският договор прекроява границите, очертани в Сан Стефано. Северна България и Софийският санджак оформят трибутарно българско княжество. На юг от Стара планина се образува автономна провинция Източна Румелия, която остава под властта на султана. Македония, Беломорието и Източна Тракия се връщат на Турция. Северна Добруджа отново се дава на Румъния, а Нишко, Пиротско и Вранско – на Сърбия. С тези решения Берлинският конгрес обезсмисля борбите на българския народ и залага нови, не по-малко болезнени противоречия в следвоенното развитие на Балканите.

36. РАЖДАНЕ НА НОВА БЪЛГАРИЯ
36.1. Рeчник

36.2. Хронология

36.3. Биографии

36.4. Документи

36.5. Въпроси и задачи

36.6. Тест за самопроверка

1. Берлинският конгрес и разделянето на българските земи

Литография на “Свободна България”

Решаваща за освобождението на българския народ се оказва поредната Руско-турска война (1877-1878 г.), която остава в българската история под наименованието Освободителна. Въпреки категоричната победа на Русия във войната, многобройните жертви, немалките български усилия и жертви за извоюването на тази победа, проблемът с възкресяването на българската държава не се решава само на бойното поле – българският въпрос прераства в европейски спор за съдбата на османското наследство. Балканите са толкова невралгичен европейски регион, че за всяка значителна промяна тук е необходимо съгласието на всички заинтересувани европейски държави. Тъй като създаването на нова държава променя съотношението на силите на Балканите, границите на България са определени едва след като руските победители във войната се съобразяват с интересите на другите заинтересувани държави. Това става по време на големия европейски конгрес, проведен в Берлин от 13 юни до 13 юли 1878 г. (по стар стил – от 1 юни до 1 юли).

Докато са в Османската империя, всички българи живеят заедно в една държава. След Освобождението нещата обаче се променят. Наред с жертвите от Априлското въстание и от войната, наред разрушените села и градове, пътища и комуникации, на българите им се налага да приемат и международните решения, дали правото само на част от тях да живеят в свободната българска държава. Останалите изживяват радостта от обещанието за голяма България, усещат полъха на свободата, но после са върнати под властта на султана. Българите са разделени на свободни, полусвободни и несвободни по геополитически причини. Ако България включи всички територии, населени с българи, тя ще стане най-голямата християнска държава на Балканите. Според Санстефанския прелиминарен мирен договор между Русия и Османската империя (3 март (19 февруари) 1878 г.) (Документ № 1) България има около 170 хил. кв. км, докато Сърбия е с територия от 48 хил. кв. км, а Гърция – с 64 хил. кв. км. Освен това никоя друга балканска национална държава не се е изградила върху цялата си етническа територия.
Из заседанията на Берлинския конгрес, решил

съдбата на освободена България

За Великите сили възродената с руски военни усилия България опасно засилва руските позиции на Балканите в продължаващата борба за Проливите, особено като се има предвид правото й да поддържа окупационен корпус в България в продължение на две години. Тази клауза се оказва неприемлива и за Османската империя. Основната грижа на Берлинския конгрес, разбира се, не е съдбата на новоосвободените българи, а определянето на ново съотношение между великите сили на Балканите. Затова не бива да изненадват големите промени в двустранните договорености от Сан Стефано на 3 март (19 февруари). Но за българите, наивно повярвали на мечтите си за национално обединение, те са тежък удар.

Решенията на Берлинския конгрес за българите повеляват (Документ № 3):

Онези, които живеят в териториите между Дунав и Балкана и в Софийското поле, изграждат новата българска държава, наречена Княжество България. Княжеството остава васално на Османската империя, но по-скоро като формалност.
Карта на България според Берлинския договор

Българите от южните територии – Тракийската равнина, също са откъснати от Османската империя, но не така категорично. Обособена е автономна област, наречена Източна Румелия. Името идва от понятието, с което османците наричат християните на Балканите (рум милет – ромейски народ). С името Румелия създателите на новата карта на Балканите искат да подчертаят, че не става дума за българи и българска област, а за балканци изобщо. А прилагателното “Източна” трябва да покаже, че населението на областта е свързано с останалите под османска власт християни, а не с българите, населяващи Княжество България. Въпреки тази дипломатическа уловка никой нито в Княжеството, нито в Румелия, а дори и в империята, не може да отрече преобладаващо българския характер на автономната област.

Останалите българи или са върнати под властта на султана (Беломорска и Одринска Тракия), или земите им са предадени на другите балкански държави: Поморавието – на Сърбия, Северна Добруджа – на Румъния. Най-жестоко са попарени надеждите за освобождение от османско владичество на българите, които населяват сложния етнически конгломерат с преобладаваща българска съставка – Македония.

2. Реакцията на българите

При съотношението на силите в Европа и на Балканите възраждането на България в границите от Санстефанския мир е невъзможно. Но идеалът, очертан от границите на България на 3 март (19 февруари) 1878 г. в Сан Стефано, остава трайна цел за българите. За осъществяването й през следващите десетилетия те вдигат много въстания, водят четири войни, коствали живота на стотици хиляди. Резултатът от тези усилия не е оптимистичен – идеалът си остава все така далечен, а пораженията го правят още по-непостижим. Идеалът за Санстефанска България постепенно се превръща в национален мит.

3. Полагане основите на новата българска държава
В атмосфера на патриотичен подем, съпроводен и от разочарование заради разкъсването на българските земи, започва изграждането на новата държава върху северните български земи. Избледнелият спомен за средновековната държавност трудно може да помогне в този процес. Не са много и онези българи, които с учение и работа вън от Османската империя или пък в сърцето й в Цариград (Истанбул) са придобили административен и държавнически опит. Те не са достатъчни, за да бъде новата държава изцяло българско творение. Такова нещо не предвиждат и международните договорености. Според тях Русия получава правото да положи основите на новата държава. То е препотвърдено и от Берлинския конгрес, но мандатът на Временното руско управление е намален от две години на девет месеца.
Изграждането на държавата започва рано. При подготовката си за война Русия създава “Канцелария за гражданско управление на освободените зад Дунава земи” (есента на 1876 г.), оглавена от княз Владимир Черкаски. Целта е да се подготвят българите за бъдещата си държава. Включени са видни българи – книжовници и общественици, като Марин Дринов, Найден Геров, Марко Балабанов, Тодор Бурмов, Тодор Икономов, които стават ядрото на бъдещия български държавен елит.

Благодарение на предварителната подготовка в освободените територии започва да се изгражда новата българска администрация – така е създадена Свищовска губерния, оглавена от Найден Геров. По време на войната са формирани общо 8 губернии, начело на които стоят висши руски офицери, но с български заместник-губернатори. Поставено е началото на българския държавен градеж. Обликът на новите органи е по-скоро руски, отколкото български, но важното е, че когато Берлинският договор влиза в сила, в българските земи вече са поставени основите на държавата. Наред с временна администрация, по същото време се ражда и първообразът на бъдещата войска и полиция – опълчението, въоръжената стража и караулите (Документ № 2).

подготвена Триумфална арка

През деветте месеца на Временното руско управление продължава държавният градеж. Новият руски императорски емисар генерал-лейтенант Александър Дондуков-Корсаков създава Централно управление с функциите на министерски съвет, въвежда военна повинност за 30 хиляди млади българи, съдейства за откриването на военно училище в София (лятото на 1878 г.), както и снабдява българската войска с оръжие от руската армия.

Доразвива се и втората главна тенденция от Българското възраждане – националното образование и култура. Многобройните самодейни български училища са поставени под единно управление, започва уеднаквяването на учебните им планове, въведено е светското образование на говорим български език, а най-голямо значение има обявяването на началния курс за задължителен и безплатен за всички българчета – момчета и момичета. В София е открита Народната библиотека. Всичко извършено в тази сфера поставя основите на българската национална култура върху достъпната за всички образователна система.

През “временния” период на българската държава е поставено началото и на българските финанси – създадена е Българската народна банка, полагат се основите и на новата данъчна система.

Тези основни държавни структури са необходимо, но все още недостатъчно условие, за да се говори за утвърждаване на новата национална държава. Тя има временен характер, докато не бъде очертана основната й законова рамка – конституцията.

37. КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ И ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ
37.1. Рeчник

37.2. Хронология

37.3. Биографии

37.4. Документи

37.5. Въпроси и задачи

37.6. Тест за самопроверка

1. Княжество България – изработване на Търновската конституция

Сградата, в която се провеждат