От дейвид пиърс илюстрации тон снелърд худ оформление стийв найт
Изтегляне 1.76 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- -5- ИСТОРИЯТА НА ЗИГМУНД
-4- ПОСЛЕДНИЯТ АВТОБУСЕН ЗАСЛОН„Вярно ли е, че сте християнски състав?“ попита Йос. „Да, вярно е!“ каза Брайън. (ВИЖТЕ ПРИЛОЖЕНИЕ ЗА ПОВЕЧЕ ПОДРОБНОСТИ ОТНОПСНО БРАЙЪН.) „Имам брат в Англия, който е много добър и има записани неща. Мислех да му пратя вашата музика, но щом сте християнска група, забрави!‘ извика Йос. „Е, явно така трябва да бъде“, каза Брайън. „Да не би да искаш да кажеш, че вашето послание е по-важно за вас от това да бъдете записани и да се прочуете?‘ изненада се Йос. „Ами, разбира се!“ отвърна Брайън. Изумен, Йос си тръгна, докато Брайън разговаряше с Патрик, който отговаряше за нещата там. Патрик си бе избръснал напълно едната половина на главата, а по врата му имаше татуировка във вид на бодлива тел. Явно той бе високо уважаван на това място и имаше голяма роля в поощряването на анархията. „Ако искате да свирите, ще е страхотно!“ каза той. Патрик стана още по-доволен, когато чу музиката. „Значи няма да е проблем, че сме християни?“ запита Брайън. „Ами, не мисля, че ще е, ако сте „супер“ в това отношение“, каза Патрик. Брайън му обеща, че ще сме супер и той ни съобщи добрата новина. Осъзнавахме, че е голямо чудо да можем да отидем там с нашата група. Казаха ми, че на това място живеели много цигани. Някои се търкаляли на гол гръб по счупени стъкла за пари. Там се криели и членове на ИРА. Знаех, че е възможно, защото бе добре известно, че представителите на ИРА отиват в Амстердам, за да се измъкнат от полицията. Разговарях с член на твърда пънк група за това място и той каза, че там хората са наистина замесени в окултизъм. Мястото, където щяхме да свирим, се наричаше: „Последният автобусен заслон“. Намираше се на Скуотър Айлънд непосредствено до центъра на Амстердам.
Беше тъмно, когато пристигнахме на Скуотър Айлънд, за да се подготвим за концерта. Това, което видях, е наистина неописуемо. Наподобяваше на моята представа за края на света. Стари коли бяха превърнати в жилища. Скупчени отпадъци образуваха колиба. Всред всичко това се намираше „Последният автобусен заслон“. Той всъщност представляваше два стари автобуса, разрязани наполовина, с покрив, направен от отпадъци, натрупани между тях. За да се влезе, трябваше да се мине през врата в автобуса, а тя водеше към дървено стъпало надолу към бара. В единия край имаше“сцена“ непосредствено до открита камина, построена от подбрани парчета хоросан и тухли. В средата се намираше пещ, горяща на дърва, изработена от отпадъци и стари метални варели. В края имаше бар, където се продаваха питиета и марихуана. Периодично порив на вятъра изпращаше облак дим от огнището в стаята. Патрик ни посрещна и ни поздрави. Той бе организирал една група да ни помогне в разполагането на апаратурата и за окачването на листа, на който прожектираме думите на песните си. Преди нас щеше да свири група, наречена „Добермановата шайка“. Винаги ми харесва да свирим с други състави, защото това прави контраста в посланието ни толкова по-голям. След като „Doberman Gang“ свършиха изпълнението си, ние се приготвихме да свирим. Макар че бяхме на тежко място, аз чувствах истински мир. Започнахме концерта с песен на поклонение без инструменти и след това засвирихме. Всички хора там изглеждаха слисани. Те просто ни гледаха втренчено. След като свършвахме някоя песен, те не пляскаха, а само ни гледаха с изумено изражение. Това ни кара да се чувстваме неловко, защото не бяхме сигурни дали ни разбират добре. Очевидно се водеше духовна битка и нашето послание бе толерирано, но не напълно приветствано. Преди последната песен им благодарих, че са ни позволили да свирим и им казах, че Исус е направил възможна нашата свобода. Някои се изсмяха и подиграха, а други гледаха втренчено, докато свирехме последната си песен. Когато разглобихме апаратурата си, певецът от другия състав каза, че за него е наистина ценно да види група, която вярва в нещо. Разговаряхме дълго време и го заведох на нашия кораб зад Централна гара, където провеждахме библейските си изучавания. Групата ни имаше много, чудесни разговори за Бога в „Последния автобусен заслон“ онази вечер, но някак си изглеждаше сякаш Господ иска да им покажем малко практична любов. Говорихме им за Божията любов към тях. Сега те трябваше да я видят. Споделих това с нашия екип и всички се съгласиха. Така ние събрахме дарение на кораба по време на библейското изучаване в сряда вечер, за да купим храна на хората, живеещи при „Последния автобусен заслон“. Оказаха се триста и петдесет долара, което беше много за нас, а събрахме и одеяла, които да им дадем. Р азлични членове на екипа ни изпекоха кексове и други почерпки. Когато делегацията от нашия тим се появи с подаръците, Патрик едва не падна. „Точно като на Коледа!“ каза той Явно бе докоснат от жеста и оттогава хора от „Последния автобусен заслон“ посещават кораба ни. На мен Бог ми напомни, че любовта ми трябва да е практична. Исус показа, че и обича и аз трябва да правя същото. МАТЕЙ 5:13-16 „Вие сте слота на земята. Но ако солта обезсолее, с какво ще се осоли? Тя вече за нищо не струва, освен да се изхвърли вън и да се тъпче от хората. „Вие сте виделината на света. Град поставен на хълм не може да се укрие. И когато запалят светило, не го турят под шиника, а на светилника, и то свети на всички, които са в къщи. Също така нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела, и да прославят вашия Баща, Който е на небесата“. -5- ИСТОРИЯТА НА ЗИГМУНДПо новините гледах нещо наистина ненормално. Направили са филм в Норвегия за избиването на тюлените там. Аз достатъчно обичам тюлените. Ако можех, щях да си държа един за домашен любимец. Не искам да кажа нещо отрицателно за тях. Всъщност, един тюлен навярно би бил много по-приятен домашен любимец от кучето, особено в големия град. Това би било приятна промяна. В Амстердам, ако имаш тюлен за любимец, той може да живее в каналите. Така че, когато му се доходи по нужда, ще може просто да скочи в канала. Би било страхотно. Както и да е, показаха тази програма за избиването на тюлени в Норвегия. Телефоните се съсипваха да звънят. Хората бяха толкова разстроени поради избиването на тюлените. Представителите на телевизията заявяваха, че никога по-рано не са били свидетели на подобна реакция. Те казаха: „Можем да убиваме хора и да получим по-малка реакция, отколкото когато убиваме тюлени. Можем да говорим за умиращи хора, но няма да имаме и наполовина такава реакция, каквато имахме тогава, когато едно животно бе убито“. Сигурен съм, че Бог обича малките тюленчета. Но има нещо у Бога, което Го различава от нас, хората, и то е, че Бог обича човешките същества повече от всичко друго. Аз дори не мога да побера в ума си колко много Бог ме обича.
Той искаше да напусне дома на баща си. Което беше още по-лошо, баща му бе пастор, така че донякъде разбирах чувствата му. Той искаше да поеме в друга посока. Имали сме много чудесни преживявания заедно в училище. Приятелят ми все се опитваше да измисли как могат да го изключат от училище. Веднъж ние седяхме в спалнята в училище, наистина отегчени, и мислехме какво да правим. Зигмунд (той всъщност не се казваше Зигмунд, но сметнах, че ако му дам псевдоним, може и да направя името му да звучи супер), моят приятел се бе сдобил с фишеци – цял куп. Стаята бе наистина миниатюрна. Казах на Зигмунд: „Чудя се какво ли ще стане, ако запалим всичките тези фишеци тук вътре“. И тъй, ние затворихме вратата и угасихме лампите. Зигмунд си сложи жълтите скиорски очила и запали фишеците. Тогава онзи тип, когото винаги мразехме и който изпълняваше ролята на полицай за всичките спални помещения, почука на вратата, влезе и каза: „Е добре, знаеш, че е против правилника да палиш фишеци в спалня. Как се казваш?“ Зигмунд свали жълтите си скиорски очила и каза: „Някой хвърли фишеците под вратата“. „Не, няма такова нещо. Аз стоях точно пред вашата врата“, отвърна той. „Мислите ли, че ще сме толкова глупави да пуснем фишеци в собствената си стая?“ попитах аз. Е, в крайна сметка, Зигмунд започна да къса страници от Библията на баща си и да използва хартията, за да навива цигари от марихуана, защото казваше, че това е най-добрата хартия. Имаше всякакви приятелки и се занимаваше с всякакви страхотни неща. Разюзданият живот е забавен за известно време. По-късно, когато се върнах в Америка, пожелах да видя моя стар приятел Зигмунд. Обадих му се по телефона и се срещнахме. Той тъкмо бе приключил с втория си брак. Втората му жена се бе опитала да го убие. Зигмунд постоянно се друсаше, така че умът повече не можеше да функционира нормално. Ходил в Атланта и там проституирал за пари. Беше паднал толкова ниско, че когато го видях, това бе най-потискащата среща със стари познати, която някога съм имал. Ето го момчето, което бе пълно със живот и умееше да се забавлява по-добре от почти всичките ми приятели в онова училище. Помислих си, какво му се бе случило? Как е могъл да стигне дотам? Историята на Зигмунд е същата, като тази, която Исус разказва в Лука 15:11. Един човек имал двама сина. По-младият казва на баща си: „Тате, дай ми дела, който ми се пада от имота“. И той им разделя имота. Не след много дни по-младият син събира всичко, което има и тръгва за чужда страна. Там разпилява имота си, водейки разпуснат живот. Подобно на Зигмунд, той бил много непокорен син. Дошло му било до гуша да трябва да живее в дома на баща си. Втръснали му били авторитетът и отговорностите. После, в стих 14, се казва, че настава голям глад и цялата страна, където той живее, започва да изпитва нужда. И той отива и се представя на един от гражданите на оная страна, който го изпраща на полето да пасе свините. Това наподобява ситуацията, в която се намерил Зигмунд. Също като непокорния син, той се оказал сред свините. Прахосал всичко и партито свършило. Бил гладен, а нямал нищо за ядене. Но истински важната част е стих 17. Там се казва: „Като дойде на себе си рече: Колко наемници на баща ми имат излишък от хляб,. А пък аз умирам от глад! Ще стана да ида при баща си и ще му река Тате, съгреших против небето и пред тебе; не съм вече достоен да се наричам твой син; направи ме като един от наемниците си. И стана и дойде при баща си“. Проблемът е, че някои от нас никога не идват на себе си, когато сме в подобно положение. Когато срещнах приятеля си Зигмунд, аз си помислих, че е безнадежден случай. Двата му брака бяха пропаднали, проституираше за пари, беше се съсипал с наркотици, толкова се бе разбунтувал срещу Бога, че късаше страници от Библията на баща си, за да си навива цигари от марихуана. Изглеждаше сякаш бе преминал границата и вече нямаше връщане назад. Но Зигмунд дойде на себе си. Той осъзна състоянието, в което се намира. Няколко месеца по-късно ми се обади по телефона. Каза ми: „Няма да повярваш какво се случи. Исус промени живота ми и ме освободи. Той проясни ума ми. Освободи ме от всичките лоши неща, в които бях замесен. Направи ме нов човек“. Виждате ли, никога не сме отвъд възможността да се върнем назад, освен ако никога не дойдем на себе си и не отидем при Татко. Но как отиваме при Него? Трябва ли изведнъж да се променим? Трябва ли поведението ни да стане по-различно? Е, точно така си мислел синът. „Трябва да направя добро впечатление на баща си. Трябва да се променя. Трябва да му покажа какъв съм станал“, мислел той. Затова съставя онази реч и се приготвя да отиде при баща си. В стих 20 той става и тръгва към своя дом. Но докато е още много далеч, баща му го вижда и се изпълва със състрадание към него. Спуска се към сина си, прегръща го и го целува. Спомнете си сега какво е сторил този син на баща си. Той изисква наследството си, докато баща му е още жив и го прахосва в чужда страна по пиене и проститутки. Но се казва, че когато баща му го вижда още отдалеч, той се втурва към него. Хвърля се на врата му и го целува. Тогава синът се приготвя да изнесе речта си в стих 21. „Тате, съгреших против небето и пред тебе; не съм вече достоен да се наричам твой син“. Но бащата дори не чува речта му. Той просто казва: „Скоро изнесете най-хубавата премяна“. Той не казва: „Донесете дреха“. А казва: „Изнесете най-хубавата премяна и облечете го, и турете пръстен на ръката му и обуща на нозете му; докарайте угоеното теле и го заколете и нека ядем и се веселим; защото този мой син бе мъртъв, и оживя, изгубен бе, и сега се намери“. И тъй, те започват да се веселят. Той му дава най-хубавата си премяна, а в онази култура, това е бил начин да отличиш някого. Бащата на практика казва: „Ти си ценен като човек. Аз гледам на теб като на индивидуалност, не като на бройка, и те обичам“. Той поставя пръстен на ръката му. По онова време пръстенът е символизирал авторитет и власт. Бащата казва: „Не само, че те ценя като индивидуалност, но и искам да ти дам отговорности. Искам да ти дам власт и авторитет в моя дом“. Но най-важното нещо, което то прави, е да му сложи обувки на нозете. Защото това е означавало, че синът не е слуга, а част от семейството. Бог иска да бъдем част от семейство. Ако Бог е моят Баща и аз съм част от Неговото семейство, тогава мога да премина през своите борби победоносно. Защо да живея в свинарник, гладен и мръсен. Нужно е да направим само едно нещо и то е да протегнем ръце към Бога. Дори не е необходимо да се опитваме да се изправим сами на крака. Когато някой от синовете ми падне и протегне ръце към мен, той знае, че аз съм достатъчно силен да го изправя. Бог е достатъчно силен да ни изправи и изведе от свинарника. Но няма да ни накара да направим това, което не искаме. Бог не е диктатор. Не е фашист. Той е Баща със съкрушено сърце.
НЯКОЛКО ДУМИ ОТ ДЖОН РЪШ, БАС-КИТАРИСТА НА “NO LONGER MUSIC” Когато най-накрая дойдох в съзнание, аз станах и видях, че двамата ми приятели са в съседните легла. Бяха ни поставили системни за интравенозно преливане и ни бяха облекли в онези болнични роби, които са отворени на гърба. Намерихме си дрехите в гардеробите до леглата и се измъкнахме през един авариен изход. Бяхме взели свръхдоза наркотици на стойност 750 долара, които купих след излизането си от затвора. Върнахме се в нашия град и аз се прибрах при семейството си. Стигах до болница доста пъти. Веднъж родителите ми намериха мен и някои приятели посред нощ да щуреем около нашата къща. Дойде полицията и ни закараха в болницата, където прекарахме още няколко дена в безсъзнание. Когато най-сетне дойдохме на себе си, ни казаха, че сме имали голям „късмет“ да оживеем – сърдечният ни ритъм е бил паднал под една трета от нормалното – но ние не обърнахме особено внимание. Животът продължи по този начин през следващите две години – една смесица от престъпления, наркотици, сбивания, отърваване на косъм, затвор и мисли за това, което правя с живота си. Също така започнах да се забърквам с още по-опасни типове. Веднъж колата ми бе използвана в убийство. Привикаха ме в полицията, за да ми покажат всичките снимки от сцената на убийството и да ме разпитат. На една от снимките се виждаше, леко набрана върху жертвата, карирана кухненска кърпа. Онези я бяха използвали, за да изтрият отпечатъците от всичко. Моята майка ми беше дала кърпата, когато си излязох от къщи няколко дена по-рано. След това аз взех решение да уталожа страстите и да се потуля от всички, които познавам за няколко седмици. Бях започнал да свиря на китара и наистина исках да свиря в група. Брат ми ме покани да дойда и да живея с него в един друг град. Той наистина бе вътре в музикалния свят там, затова реших да отида. Запозна ме с много от своите приятели, които бяха християни, включително и с Кен и Линди Грийн, които проправяха път за работата на „Стайгър“ в Оклънд (Нова Зеландия). Това наистина отвори очите ми, защото видях взаимоотношението, което тези момчета имаха с Бога, а то бе толкова по-различно от видяното от мен дотогава. Те бяха забавни и в социално отношение не бяха на друга планета с Бога. Онези, с които се запознах от „Стайгър“, обичаха Господ, но бяха напълно на моето ниво и харесваха същия вид музика като мен, техните състави дори я свиреха. Накрая Кен ми каза, че групата на „Стайгър“ – Оклънд се нуждае от китарист и, макар че не бях християнин, той ме помоли да се включа. По-късно разбрах, че Кен го е направил умишлено, защото е знаел, че имам търсения, а влизането ми в състава щеше да ме вкара в християнско обкръжение. През следващите шест месеца видях още повее колко е реален Бог и колко безсмислен е моят живот. Съставът възнамеряваше да отиде в Амстердам, за да работи с Дейвид Пиърс и неговия екип по време на евангелизаторска кампания, така че свирехме в доста църкви, за да съберем пари за самолетните билети. В една от тези църкви пасторът изнесе съвсем основна евангелизаторска проповед, такава, каквато бях чувал много пъти преди това, но разбрах, че Господ ми говори, така че откликнах на Бога за голямо учудване на другите момчета в групата. Едва на 24 съм, но като погледна назад, мога наистина да видя, че Бог ме е търсил и само е позволил да се отдалеча толкова много от Него. Действително оценявам сега, когато някои хора ми казват, че са се молили за мен. Знам, че това е изиграло голяма роля и ме е опазило да не попадна в по-голяма беда. Животът ми не стана непременно по-лесен, но всичко има много повече смисъл. Единственото нещо, на което съм се отдал сега, е Божият план за моя живот. Каталог: wp-content -> uploads -> 2014 2014 -> Роля на клъстерите за подобряване използването на човешките ресурси в малките и средни предприятия от сектора на информационните технологии 2014 -> Докладна записка от Петър Андреев Киров Кмет на община Елхово 2014 -> Биография: Цироза е траш група от град Монтана. Началото й дават Валери Геров (вокал/китара), Бойко Йорданов и Петър Светлинов (барабани) през 2002година 2014 -> Албум на Първични Счетоводни Документи 01. Фактура 2014 -> Гр. Казанлък Утвърдил 2014 -> 1. Do you live in Madrid? A 2014 -> Брашно – тип „500” седмична справка: средни цени за периода 3 10 септември 2014 Г 2014 -> Права на родителите: Да изискват и получават информация за развитието, възпитанието и здравословното състояние на детето, както и информация за програмите, по които се извършва възпитателно-образователната работа в одз№116 Изтегляне 1.76 Mb. Сподели с приятели:
|