От естетиката до еклектиката и обратно



Дата19.10.2018
Размер48.92 Kb.
От естетиката до еклектиката и обратно
Поканихме архитект Драган Ефтимов (Ганди), управител на проектантска фирма „4Д OOД” да изрази своето мнение по въпроса за съответствието на съвременните строителни решения и принципите на естетиката в изкуството, по-специално – в архитектурата.
Има един парадоксално звучащ израз „естетика на грозотата”. Оказва се, че подобно течение в изкуството се е зародило от 30 – тте години на миналия век. Поддръжниците му аргументират своите философски тези с постулата, че изкуството отразява живота, следователно – грозен живот (войни, мизерия, икономически и духовни кризи) поражда некрасиви, внушаващи дисхармонични усещания произведения на творческата инвенция на авторите.

В последните години у нас, както и в други бивши членки на Източния блок, а днес – членове на ЕС, много се строи. Как? Прилагат ли се вековните принципи на изкуството, които са създадени съвсем неслучайно и съвсем не от хората. Човек само е достигнал до законите и ги е открил за себе си. Те са съществували и създавали уют и равновесие на планетата ни далеч преди да се досетим да ги потърсим.

Границата между красивото, хармоничното и грозното, пошлото понякога е трудно доловима. В този контекст можем, разбира се, да поговорим и за чалга-мислене, чалга изкуство...чалга държава . Но нека сам всеки възприема нещата съобразно собствените си усещания, нагласи и познания.
В един момент в архитектурата се наложи схващането, че разчупените форми на фасадите са нещо много приятно, че това е истинската естетика в пространствените решения. Тази нагласа се породи вследствие от еднотипните сгради на масовото жилищно строителство. Особено след „панелната епоха”. Панелите създаваха впечатление за безконечно неразпознаваеми и неиндентифициращи се сгради със скована система. В противовес на тях, критиците в архитектурата, без да го целят, наслоиха особен интерес към всичко, което изглежда малко по-раздвижено, по-начупено, и ... по „не от калъп”.

Обикновеният човек, неспециалистът, прие еднозначно, че щом една сграда е доста раздвижена, то това е /едва ли не/ критерий за добро постижение, за съвременна естетика в архитектурата. А това въобще не е точно така.


В изкуството има изрази „плакатно изражение” и „ пластично изражение”. При една сграда това означава, че съответното построение стои по-плактно тогава, когато е с по-малко детайли по фасадите, рисунъкът е по-едър и със спокойни форми. Пластичното звучене на една сграда се постига тогава, когато се разработват решения за по-гъвкави и раздвижени форми. Когато се търси пластична основа, се стига и до по- добър резултат, но само тогава, когато съществува мяра и се спазват основните закони.

Нека си припомним някои от тях.


Законът за стила предполага да не се смесват безконтролно множество различни геометрични форми- кръгли, ръбести и др. елементи. Ако това се случи, се нарушава стила, стига се до еклектика, създава се дисхармония.

Общоприетите правила-закони включват също:



  • съвкупност на еднакви или подобни елементи. Съчетаването на различните по стил елементи внасят еклектика, внасят често и подтискащо внушение;

  • използване на ритъма на сградата, елементите, материалите, частите в цялото. Ако нямаш познания, усет и чувство за правилна периодичност, сградата се превръща в антипод на естетическо решение;

  • правилно и подходящо използване на фактурата на материалите (грапави, порести, гладки и т.н.), които да допълват изявата на сградата;

  • принципите за съчетаване на елементите и цялостната конструкция в симетрия и асиметрия. Асиметрията е велик инструмент и може да внесе необходим акцент, виц, но хауса от множество асиметрични елементи говори не само за лош вкус, а и за непознаване на основни правила, пропорции на форми и др. В момент на такива мисли неусетно си задавам риторичен въпрос :

Защо „златното сечение”се нарича златно?

В съвременната архитектура, при това не само у нас, в следствие на това повърхностно схващане за „разчупено значи красиво”, се получиха драстични залитания. Както по форми, така и по видове. След подобни архитектурно-строителни решения трудно можем да наречем естетически издържани много нови сгради в пренаселения вече „Слънчев бряг”, София и по-малко в провинцията / за което дълбок поклон на колегията, която работи там/. И това не е случайно – истинската връзка със земята и корените ни не търпи фалш и комуфлажи.

За съжаление, конфликтът грозно-красиво, се забелязва в общите градоустройствени решения и в отделните сгради.

Джон Ъпдайк има една теза, която на младини много ме развълнува и до днес дълбоко вярвам в нея.” Небето е непознаваемо за човека, земята е познаваема, а самият човек се намира на границата между небето и земята.”

Човекът има за основна задача да се самоопознае. А архитектурата – да следва неговата същност, за да му служи по най-разумния и хармонизиращ начин. Архитектурата е също така на границата между духа и материята и по тази причина е трудно да се достига всеки път съвършенство в проектирането. Особено ако човек се стреми към обновяване на традициите. Според правилото архитектурата трябва да създава такива сгради, които да отговарят на предназначението си, т.е. да са функционални, а и да са внушаващи съдържанието си още при външно наблюдение. Да си припомним закона за единство на формата и съдържанието. Някои съвременни архитектурни критици считат, че ако погледнеш сградата и веднага разбереш какво е вътре в нея, то това е социалистически реализъм . Аз мисля, че това е голямо профанизиране на проблема.
Не може да има политика в това да познаеш себе си. А всъщност архитектурата, освен другите функции, има и предназначението да възпитава – като останалите изкуства. Експерименти са правени в последните години в различни страни. Има залитания по скулптурата (сгради-скулптурни произведения), по биониката (особено японските проектанти).

Харманията с природата, със законите й, е основният критерий за преценка на една сграда. Нали знаем, че всеки човек е индивидуалност, а и универсална мярка в Космоса. Има обаче общовалидни схеми за равновесие и те се изразяват най-вече във вибрации. Т.е. ако един човек наблюдава дисхармонична сграда, или живее в нея, такава, която не съответства на мярката „човек”, то рано или късно ще се породи конфликт, който ще се изрази негативно или в психиката, или във физиката на човека.


Смея да твърдя, че 80% от съвременните български сгради са опошлени от преднамерени начупвания, излишни екстремни детайли, самоцелни украшения и модернизми. Как ли ще ги възприемаме след 5, 10, 15 години?..
Не съм противник на едно по-ново изразяване на проектантите , на така да се каже, на една нова естетика. Всяко ново време вади на живот и нещо ново в битието, а от там и в архитектурата. Винаги обаче трябва да има елементи от класиката (то затова е и класика), да са спазени законите на хармонията и конкретните параметри независимо от все по високия полет на фантазията. С една дума – новите шедьоври в архитектурата могат да се отвърдят като непреходни, само ако са създадени на основата на приемствеността и законите на класиката...

Иначе бихме се лутали безкрайно от естетиката до еклектиката и обратно.


На снимката:

  1. Сградата на НДК в София е класически пример за почти съвършена, при това, съвременна сграда, проектирана от архитектурен екип с ръководител Александър Баров. Днес някои я наричат „Тортата”, понеже натежа в архитектурната рамка от стари сгради.

- Е, какво пък, тортите са вкусно нещо...и малко нации могат да се похвалят с такава.

  1. Помните ли колко време лъвовете пред Съдебната палата в София бяха скрити

/ а не махнати / поради ... политически съображения?

-А „защо” само временно сградата беше исторически музей? Oпомнихме се...


Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница