От естетиката до еклектиката и обратно

Обикновеният човек, неспециалистът, прие еднозначно, че щом една сграда е доста раздвижена, то това е /едва ли не/ критерий за добро постижение, за съвременна естетика в архитектурата. А това въобще не е точно така.

Нека си припомним някои от тях.

Общоприетите правила-закони включват също:

• 
  съвкупност на еднакви или подобни елементи. Съчетаването на различните по стил елементи внасят еклектика, внасят често и подтискащо внушение;
  
• 
  използване на ритъма на сградата, елементите, материалите, частите в цялото. Ако нямаш познания, усет и чувство за правилна периодичност, сградата се превръща в антипод на естетическо решение;
  
• 
  правилно и подходящо използване на фактурата на материалите (грапави, порести, гладки и т.н.), които да допълват изявата на сградата;
  
• 
  принципите за съчетаване на елементите и цялостната конструкция в симетрия и асиметрия. Асиметрията е велик инструмент и може да внесе необходим акцент, виц, но хауса от множество асиметрични елементи говори не само за лош вкус, а и за непознаване на основни правила, пропорции на форми и др. В момент на такива мисли неусетно си задавам риторичен въпрос :
  

В съвременната архитектура, при това не само у нас, в следствие на това повърхностно схващане за „разчупено значи красиво”, се получиха драстични залитания. Както по форми, така и по видове. След подобни архитектурно-строителни решения трудно можем да наречем естетически издържани много нови сгради в пренаселения вече „Слънчев бряг”, София и по-малко в провинцията / за което дълбок поклон на колегията, която работи там/. И това не е случайно – истинската връзка със земята и корените ни не търпи фалш и комуфлажи.

За съжаление, конфликтът грозно-красиво, се забелязва в общите градоустройствени решения и в отделните сгради.

Джон Ъпдайк има една теза, която на младини много ме развълнува и до днес дълбоко вярвам в нея.” Небето е непознаваемо за човека, земята е познаваема, а самият човек се намира на границата между небето и земята.”

Човекът има за основна задача да се самоопознае. А архитектурата – да следва неговата същност, за да му служи по най-разумния и хармонизиращ начин. Архитектурата е също така на границата между духа и материята и по тази причина е трудно да се достига всеки път съвършенство в проектирането. Особено ако човек се стреми към обновяване на традициите. Според правилото архитектурата трябва да създава такива сгради, които да отговарят на предназначението си, т.е. да са функционални, а и да са внушаващи съдържанието си още при външно наблюдение. Да си припомним закона за единство на формата и съдържанието. Някои съвременни архитектурни критици считат, че ако погледнеш сградата и веднага разбереш какво е вътре в нея, то това е социалистически реализъм . Аз мисля, че това е голямо профанизиране на проблема.
Не може да има политика в това да познаеш себе си. А всъщност архитектурата, освен другите функции, има и предназначението да възпитава – като останалите изкуства. Експерименти са правени в последните години в различни страни. Има залитания по скулптурата (сгради-скулптурни произведения), по биониката (особено японските проектанти).

Харманията с природата, със законите й, е основният критерий за преценка на една сграда. Нали знаем, че всеки човек е индивидуалност, а и универсална мярка в Космоса. Има обаче общовалидни схеми за равновесие и те се изразяват най-вече във вибрации. Т.е. ако един човек наблюдава дисхармонична сграда, или живее в нея, такава, която не съответства на мярката „човек”, то рано или късно ще се породи конфликт, който ще се изрази негативно или в психиката, или във физиката на човека.

Иначе бихме се лутали безкрайно от естетиката до еклектиката и обратно.

1. 
   Сградата на НДК в София е класически пример за почти съвършена, при това, съвременна сграда, проектирана от архитектурен екип с ръководител Александър Баров. Днес някои я наричат „Тортата”, понеже натежа в архитектурната рамка от стари сгради.
   

2. 
   Помните ли колко време лъвовете пред Съдебната палата в София бяха скрити