От Иван Н. Бочев* сп. „Правна мисъл“, г. VII (1941), №9-10, с. 557-591

Под влиянието на френската и италианска доктрина и съдебна практика у нас се възприеха редица разрешения и институти в областта на частното и специално облигационното право. Така, особено в областта на гражданската отговорност, се възприеха почти всички модерни разрешения във Франция и Италия (напр. отговорността при моторните коли). ВКС¹разшири областта на отговорността за вреди и загуби от морално естество, напр. отговорността на мъжа за вре­ди и загуби поради зачеване и раждане от жената, на която е обещал брак – р.390.1922.II (Мешков, ЗЗД, с. 68); при връщане безпричинно годеж – р.232.1926.II (Меш­ков, ЗЗД, с. 67 и др.). Също така ВКС прие, че причината на едно задължение може да бъде и от морално естество – р.635.1927.II (Мешков, ЗЗД, с. 24). Особен интерес прояви нашата касационна практика към симулацията в облигационното право, като оказа твърде широко покровител­ство на засегнатите от нея; допусна доказването на симула­цията с всички доказателствени средства по актове, извършени от наследодател във вреда на неговите наследници, както и доказване симулативността на съдебни решения. Не липсват, разбира се, след войната и нови разрешения, които ВКС е дал в духа на едно по-гъвкаво и по-модерно праворазбиране. Така нашият ВКС възприе като приложимо у нас римското правило in pari causa turpitudinis cessat repetitio – p.106.1923.II и др. (Мешков, ЗЗД, с. 26). Също принципът за безпричинното обогатяване във вреда на другиго – actio de in rem verso – p.3 и 373.1920.II, p.98.1921.II. и др. (Меш­ков, ЗЗД, с. 45). Също принципът за злоупотреба с правото abus des droits p.780.1935.III(Оф. 1935, с. 612); p.274.1939.III (Оф. 1939, с. 465). Сp. 26.1939.III (Оф. 1939, с. 335) у нас за пръв път се допусна и приложението на принципа за стопанската непоносимост на изпълнението – clausula rebus sic stantibus, като, разбира се, е още твърде рано да се каже дали той ще се наложи у нас като постоянна съдебна практика. Касационната практика е която призна у нас съществуванието на института за условната собственост – р.682.1929.II, р.864.1931.II, р.1042.1932.II (Цукев, №№ 1015, 5655, 5656) и др., който институт после се възприе и от нашето законодателство в Закона за урежда­не собствеността и залога на земеделски и превозни машини от значителна стойност. От значение е и институтът за неотменимото пълномощно, който се допусна у нас с р.262.1930.I (А.п. от 1 октомври 1930 г., с. 16).

Това бяха твърде малкото нови с принципиален характер разрешения, които даде нашата съдебна практика.

Следвоенното време поднесе за разрешение на нашия ВКС и редица въпроси, които бяха временни, по закони, създадени непосредствено от нуждите на военното и следвоенно време, напр. Закона за реквизицията, Закона за облекчение на жилищната нужда, Закона за мораториума и пр. Колкото и многообразна да е тая практика по законодателство, отразяващо нуж­дите на едно време на голямо напрежение и криза, тя остана, от една страна, безинтересна, като имаща много ограничено и временно значение, а от друга страна, не даде никаква ли­ния на развитие, нищо ново, което да представлява една крач­ка напред в правното развитие. Непосредствено следвоен­ното време постави на разрешение два големи въпроси. Единият беше за обезценяването на парите и свързаната с не­го валоризация, а вторият – за стопанската непоносимост на изпълнението вследствие и във връзка с главоломните промени в областта на стопанските отношения (clausula rebus sic stantibus). И двата въпроса се дебатираха оживено в прав­ната книжнина и пред съдебните инстанции. И по двата въпроса нашата касационна практика, подкрепена по първия и от едно назадничаво законодателство, се произнесе отрицателно, като остана на едно статично – ако не безжизнено – стано­вище. По първия въпрос прие, че левът е лев – р.244.1932.I, р.609.1937.I (Мутафчиев, ЗИСС, с. 249-252), колкото и голямо да е обезценяването му. Тук нашата касационна практика не прояви никакво колебание. Противното у нас приеха, като допуснаха валоризация, само някои арбит­ражни съдилища, които решаваха по „справедливост“. По втория въпрос принципът за стопанската непоносимост на изпълнението се отхвърляше категорично: договорът е закон за страните и няма значение изменената обстановка за поетите от тях задължения. Интересно е да се отбеле­жи, че двадесет години след световната война ВКС с р.23.1939.III (цитирано по-горе) допусна у нас приложението на принципа clausula rebus sic stantibus и то по повод на един далеч по-незначителен случай от тия, възникнали през и непосредствено след войната².

Една област, в която практиката на ВКС създаде за­бележителни резултати, беше гражданският процес, който представляваше една от големите крепости на либералистичния дух на нашето правораздаване. Както възприехме от чужбина нормите, уреждащи гражданския процес, така възприехме и всички лоши страни на гражданския процес, които той притежаваше в чужбина, като до голяма степен и на местна почва ги засилихме. Доскоро у нас граждан­ският процес не беше средството и пътя за реализира­нето на едно материално право, а една процесуална игра на ловки хора, при която, обикновено, побеждаваше не този, който имаше право, а този, който беше по-ловък и по-безскрупулен. Борбата за право, защитата и реализирането на материалното право бяха подчинени на процесуалното право, което чрез гражданския процес доби първостепенно зна­чение, като стана някаква самоцел. В областта на граж­данския процес беше в стихията си духът на адвокатщината, която много тънко се характеризира от проф. д-р Хайнрих Ланге така: „Адвокатщината завладя процесуалното право, разложи го на един сбор от научни проблеми и контроверзи и отчужди по такъв начин гражданския, както и наказателния процес от неговата единствена задача: да служи за бързото предизвикване на един справедлив резултат“³.

Срещу гражданския процес, тъй както беше сложен у нас до преди 20 години, се опълчи с всички сили здра­вото социално чувство на търсещия правна защита, на съдията и адвоката, и действително след Световната война се забеляза един обрат, който отначало идеше от долните инстанции, но впоследствие намери подкрепа от ВКС, а и от законодателя. Този обрат беше по пътя да се отърси гражданският процес от излишен формализъм, да бъде освободен от възможността за изненади и от процесуалните игри на страните, като участието на съдията в процеса бъде увеличено; гражданският процес да бъде средство за осъществяване на правни интереси, а не да бъде само­цел и да служи на стремежа да се осуети осъществяването на един легитимен правен интерес. По този начин гражданският ни процес се разви по пътя на всеки модерен процес, като се стремеше: а) да бъде гъвкав и лишен от излишен формализъм; б) да даде по-голямо активно участие на съдията в процеса и в) да освободи страните от риска на непознаване правото⁴.

Гражданският процес у нас стана по-гъвкав. Напр.: материята за отводите с нейната крайна формалистика из­падна в desuetudo. Там, където известни процесуални пред­поставки трябваше да бъдат спазени, в много случаи ВКС прие, че инстанцията по същество е, която ще решава дали несъблюдаването на известно разпореждане има значение и може да доведе до процесуално фатален резултат. Тъй с р.324.1939.III (Оф. 1939, с. 484) ВКС прие, че при неправилно су­бективно съединение на исковете инстанцията по същество е, която ще реши представлява ли това съединение на исковете някаква пречка за съвместното им разглеждане. Типичен пример за по-голяма активност на съда (б) в про­цеса е допускането да се извършат известни процесуални действия след връщане на делото от ВКС (ако и решението да не е отменено за нарушение на процесуалния закон), напр. оглед, експертиза и пр. Тази по-голяма свобода намери особен израз в редица решения, с които съдът по съображение на целесъобразност, постановяваше известен срок за упражнението на едно право или постано­вяваше право на задържане и в непредвидени от закона случаи (при последните два случая с противоречиви реше­ния). Особено значение има и свободата, която получи съдът да определя сам размера на иска за вреди и загуби, която, акò и да беше предвидена с новата редакция на чл. 168 ЗГС, даде насърчение и в други аналогични случаи съдът да действува с по-голяма свобода. Най-сетне, и по въпроса за освобождаване страните от риска на непозна­ване правото (в) ВКС издаде решения, които се отразиха благоприятно върху развитието на гражданския процес. На първо место, това беше разбирането, че правната квалификация на иска трябва да бъде дадена от съда – р.736.1933.II (Б.ю., г. VIII, с. 226), р.169.1935.III (Б.ю., г. IX, с. 344). После, че грешката на страната относно правната квалификация е без значение; че тя не носи риска от това – р.601.1933.I (Ап., г. XIV, с. 204) р.3.1933.II (Оф. 1933, с. 96). р.168.1936.II (Оф. 1936, с. 51); дали искът е установителен или осъдителен определя съдът, а не страната; основанието на иска няма нужда да бъде изрично посочено – р.165.1933.I (А.п. г. XIV, № 46); страната не е длъжна да подведе факти­ческия състав под надлежния законен текст, а това е в дейността на съда – р.461.1938.II (С.в., г. XIX, с. 786); основанието на иска се търси от съда не само в исковата молба, но и в представените доказателства и обясненията на страните – р.495.1933.II (Оф. 1933, с. 254).

Практиката на ВКС, по пътя на общата тенденция да бъде гражданският процес гъвкав, лишен от излишен формализъм, с по-голямо участие на съда в процеса и с освобождаване на страните от последиците и риска на непознаване на правото, не е била без колебания, не е и до днес без колебания.

1. С р.152.1935.I (непубликувано) ВКС прие, че ре­шителната клетва, положена по едно гражданско дело, пред­ставлява принудителна трансакция между същите страни и по друго дело, по което клетвата не е била положена. Едно крайно формалистично схващане.

С р.507.1937.III (Оф. 1937, с. 428), р.21.1939.I (Оф. 1939, с. 19) ВКС изостави това разбиране, като прие, че такава клетва следва да се прецени като едно обикновено доказателство.

2. С р.742.1933.II (А.п., г. XIV, с. 299), р.789.1934.II (А.п., г. XIV, № 270), р.210.1933.I (Б.ю. г. VII, с. 394), р. 795.1938.I (Оф, 1938, с. 738) е прието, че обясненията, които дава страната при приемане на една решителна клетва, могат като самопризнания да се вземат под внимание от съда при решаване на далото.

С р.711.1935.III (Оф, 1935, с. 595), р.638.1939.III (Оф, 1939, с. 592), р.647.1939.III (Оф, 1939, с. 596) е приета противната теза, а именно, че тия обяснения при наличността на приетата решителна клетва не могат да имат значение в процеса. Последните решения са типичен пример на едно колкото формалистично разбиране, толкова и пасивно отношение на съда към процеса⁵.

3. С редица решения ВКС беше приел, че са допу­стими у нас преждевременните искове, което представляваше едно съществено отстъпление от старото правило с оглед нуждите на живота и целесъобразността, че делата трябва да се разглеждатin limine litis. Напр.: p.128.1915.I (Ю.м., г. I, с. 49), р.827.1932.II (А.п., г. XII, б. 9), р.859.1933.II (Оф, 1933, с. 400), р.922.1933.II (Оф, г. 1933, с. 418).

Това схващане се изостави с решение – 3.1940.ОС, като ВКС прие, че делата трябва да се решаватq като се имат предвид „само ония факти и обстоятелства, които предшестват иска, но не и ония, които настъпват впоследствие“ – едно крайно формалистично разбиране, което мъчно може да намери някакво оправдание.

Стремежът на ВКС към модернизиране на граждан­ския процес е бил особено възпиран от желанието да се „облекчи“ работата на съдилищата. В това отношение ВКС с редица решения (но и с противоположни разбирания) е разширил извънредно много приложното поле на присъде­ното нещо.

Така:

5. С р.1326.1930.IV (А.п., г. XI, бр. 10) ВКС прие, че сила на присъдено нещо има не само съдебната, но извънсъдебната спогодба. Само съдебната – р.56.1938.IV (Оф, 1938, с. 109).

6. С р.430.1936.III (Оф, 1936, с. 226) и др. ВКС прие, че въпросът за присъденото нещо е от публичен ред и съдът е длъжен служебно да следи за него.

С р.298.1939.IV (Оф. 1939, с. 767) ВКС прие, че този въпрос не е от публичен ред.

7. С р.4.1938.I (Оф. 1938, с. 5), р.172.1939.III (Оф., 1939. 415) и др. ВКС прие, че по въпроси, по които при първото разглеждане на делото ВКС не е уважил касационните оплаквания (или такива не са били правени), първото решение на апелативната инстанция е влязло в законна сила, акò и то изцяло да е отменено от ВКС. Вж. и р.452.1941.II. (А.п., г. XXII, № 235).

Обратната теза се поддържа с решения 715.1926.I (Б.ю., г. I, с. 176), 362а.1929.II (Сб, 1929, с. 42), 192.1939.II (Оф, 1939, с. 175), 127.1939.II (Оф, 1936, с. 166), а именно, че щом решението на апелативната инстанция е отменено изцяло, то същата е длъжна при новото разглеждане на делото да постанови решение, като първото да не е съществувало.

В тая област ВКС е отишъл твърде далеч, като е признал сила и значение на присъдено нещо на мотивите на решението по възражението – р.701.1933.I, р.593.1940.III(А.п., г. XXI, бр. 8, № 219).

Това извънредно разширение приложното поле на при­съденото нещо води към несправедливи резултати, към едно засилване на формалната справедливост, докато общата тенденция в другите страни, под влияние на наказателния процес, е в обратна посока⁶,⁷. А от друга страна, присъденото нещо е едно много опасно средство за постигане облекчение работата на съдилищата у нас⁸.

В областта на изпълнителния процес никаква опре­делена тенденция на развитие в нашата съдебна практика не може да бъде констатирана. С реформата от 1930 г. и особено 1932 г. ВКС престана да бъде касационна ин­станция по отношение на делата, засягащи изпълнителния процес. Тия въпроси сега се решават от инстанциите по същество и каква им е практиката никой не е в състоя­ние да следи. Разбира се, от това някаква особена вреда няма, тъй като изпълнителният процес след Световната война се затвърди на онова място, което преди беше вече заел, а именно – да бъде негодно средство за реализирането на едно по съдебен ред признато право.

Една друга област, в която практиката на ВКС из­разяваше една определена тенденция, беше областта на вещното право и специално за формата на учредяване и преминаване на вещните права върху недвижими имоти.

Така:

8. Докато с р.540.1929.I (Б.ю., г. IV, кн. 2) и други ВКС приемаше, че прехвърлянето на наследствени права, в които са включени и недвижими имоти, може да става и без нотариален акт, с р.186.1932.I (Мешков, ЗЗД, с. 460) и др., изостави това разбиране и прие, че и в случая трябва да се съблюдава формата,предвидена в чл. 219 ЗЗД, т.е. прехвърлянето да бъде извършено с нотариален акт.

С р.173.1931.II (Цукев, № 2179) ВКС изостави тая си практика, като прие, че и тук внасянето на недвижим имот като апорт трябва да се извърши при съблюдаване формата, предвидена в чл. 219 ЗЗД.

10. С р.712.1931.IV (Цукев, № 4886) ВКС приемаше, че за прехвърлянето на една минна концесия не е необходимо съставянето на нотариален акт, а е достатъчна само една нотариално заверена декларация, подадена до Министер­ството на Т. Пр. Т.

С р.26.1935.I (Оф, 1935, с. 12) ВКС изостави пре­дишното си разбиране и прие, че прехвърлянето на една минна концесия може да стане само с нотариален акт по реда на чл. 219 ЗЗД.

По същия път се прие у нас, че учредяването на суперфиция може да стане само по нотариален ред – р.565.1926.III, р.973.1930.IV (Мутафчиев, с. 81, 82 и др.). Също и относно договора за скрито пълномощно за при­добиване вещни права върху недвижими имоти – р.3.1930.ОС (Цукев, № 3720). Също относно недействителността на ипотеката, учредена върху общинско место – р.876.1932.I (Цу­кевъ, № 4699), като учредена върху имот, даден в условна собственост, но непрехвърлен по реда на чл. 219 ЗЗД.

С тая си практика ВКС очевидно искаше да заздрави недвижимата собственост, както й да даде сигурни начала за прехвърлянето на вещни права върху недвижими имоти, като бъдат съобразени и правата на третите лица. Тая практика обаче не даде резултати, освен по въпроса за суперфицията⁹, защото законодателят реагира основателно против нея, тъй като с нея бяха злепоставени правата на всички ония, които се бяха съобразили в извършените правни сделки със старата практика на ВКС¹⁰.

Една друга област, в която също така се забелязва една определена тенденция, е тая на наследственото право, където се върви по пътя на едно разумно смекчение на крайната формалистика в тая област и то особено в ма­терията за завещанията.

Така:

Това разбиране се изостави с р.574.1929.I, 6.1931.IV, 550.1935.III и др. (Симеонов, ЗН, с. 35).

12. С р.45.1924.I (Симеонов, ЗН, с. 33) се прие­маше, че мястото на датата в саморъчното завещание трябва да бъде обезателно преди подписа на завещателя. Сp.I. 1925.ОС (Симеонов, ЗН, с. 33) се изостави това разбиране.

13. С р.89.1923.I (Симеонов, 3H,с. 49) ВКС прие­маше, че в надписа, който прави нотариусът при тайното за­вещание, трябва необходимо да се отбележи, че то му се пре­дава „сключено“ и „запечатано“.

С р.2.1924.ОС, р.282.1935.III (Симеонов, ЗН, с. 49) ВКС отстъпва от този краен формализъм, като приема, че това не е необходимо.

В това отношение е характерно и р.304.1934.I (Си­меонов, ЗН, с. 44), с което е прието, че несъблюдаването само на такива формалности прави завещанието недействително, за които това изрично е предвидено в Закона за наследството.

Една от подчертаните следвоенни тенденции в прак­тиката на ВКС е големият й фискализъм, т.е. подчертаната благосклонност към интересите на публичноправните тела, по дела между тях и частни лица. Такава е практиката по Закона за бюджета, отчетността и предприятията, Закона за горите, Закона за земите, Наредбата за вакъфите, Закона за уреждане недвижимата собственост в новите земи и др. Разбира се, тая тенденция (без нейните крайности) до голяма степен се оправдава от следвоенните антилибералистични тенденции и от съзнанието за примата на публично­правните интереси пред тия на частните лица. Но и тая обща тенденция не е лишена от колебания и отклонения.

14. С р.196.1938.I (Оф, 1938, с. 40) е прието, че по чл. 114 ЗБОП държавата дължи 6% годишна лихва само за задълженията, които произтичат от договор и закона, а не и за тези от престъпления и полупрестъпления. В същия смисъл и р.27.1938.IV (непубликувано).

Третото отделение по същото време с р.86.1938.III (Оф, 1938, с. 145) прие, че държавата дължи лихвата по чл. 114 ЗБОП от 6% за всички свои задължения, независимо от източника им. В същия смисъл р.810.1938.VI (Оф, 1938, с. 1089).

15. С р.857.1930.II, р.45.1931.II (Мешков, ЗБОП, с. 323/325) ВКС приема, че тригодишната давност по чл. 104 (стар) ЗБОП не се прилага и по отношение на задълженията на държавата като поръчител.

С р.862.1938.II, р.154.1933.II (Мешков, ЗБОП, с. 224, 229/31) е приета обратната теза, че тая давност се отнася и до задължения на държавата като поръчител.

16. С р.278.1932.III (Мешков, ЗБОП, с. 231) и др. ВКС е приел, че давността по чл. 104 (стар) ЗБОП се отнася само до вземания към държавата, които са ликвидни и за които в бюджета са предвидени кредити, а не и до такива, които са спорни.

С р.81.1935.III (Мешков, ЗБОП, с. 223) и др. е прието, че тригодишната давност по чл. 104 (стар) ЗБОП се отнася до всички задължения на държавата, включително спорните – вж. и р.196.1940.III (A.п., г. XXI, бр. 2, № 34).

Като напуснем тия отделни сектори на нашата касационна практика, които дават до известна степен характе­ристика на нашето съдебно творчество с неговите положителни и ценни страни, така и с неговите колебания, един от най-съществените признаци на нашата следвоенна касационна практика, който привлича вниманието, е нейната непостоянност. Това, което ние правниците наричаме, „противоречива касационна практика“.

Естествено е, че всяко правораздаване има своите тър­сения и колебания. Такива са и случаите, при които върхов­ните съдилища отстъпват от известни стари решения под напора на развитието на правната наука, пред изискванията на живота и в търсене на по-справедливи разрешения. Тия от­стъпления са не само наложителни, те са и необходими. Те показват, че правораздаването живее и че е функция в жив социален организъм.

И у нас могат да се посочат такива отстъпления по големи принципни въпроси и то отстъпления в духа на едно по-модерно и справедливо правораздаване.

Така:

17. С р.774.1905.II (Мешков, ЗЗД, с. 222) и др. у нас беше прието, че нашият Закон за задълженията и договорите не изисква при компенсацията ликвидност (чл. 191 ЗЗД).

18. С р.282.1909.II (Мешков, ЗЗД, с. 22) и р.3.1910.ОС (Михайлов, Р, с. 53) нашата касационна прак­тика е възприела, че нашето право не познава принципа in pari causa tuipitudinis cessat repetitio.

С p.106.1923.II, p.173.1923.II, p.338.1923.II (Мешков, ЗЗД, с. 25/6) и много други, старото разбиране е изоставено и сега е общоприето, че горното правило и у нас има пълно приложение, като нашите съдилища отказват да уважат претенция за връщане на онова, което е престарано по един договор с незаконна причина.

19. С р.388.1920.II (Мешков, ЗЗД, с. 51) и др. ВКС приемаше, че плащането на една сума със съзнанието, че не се дължи, не дава място на иска за връщане на недължимо платено – condictio indebiti.

С р.77.1931.II (Мешков, ЗЗД, с. 51) и много други ВКС изостави старото си схващане и възприе, че искът за връщане на недължимо платеното може да се предявява не само когато е платено по погрешка, но и когато е платено съзнателно.

Това са три типични примера за отклонение от стара практика, което отклонение е било само в полза на право­раздаването, разбира се, като се знае, че новата практика е възприета от всички отделения и е постоянна. За съжале­ние в много малко случаи на противоречива касационна практика може да се констатира: а) съзнателно отклонение от старата практика и б) тенденция отклонението да стане постоянна практика. Има случаи на противоречиви касационни решения, когато това може да бъде констатирано, ако и тия случаи да не са много чести.

Напр.:

20. С р.405.1936.IV, р.610.1937.IV (Мануилов, ЗЕС, с. 25/6) ВКС приемаше, че членовете на една етажна собственост участвуват в разноските по управлението и домакинството поравно.

21. С р.490.1930.III (Мануилов, ЗПрИп, с. 59) ВКС приема, че привилегията на държавата предшества ипоте­ката на ипотекирания кредитор не само относно дължимите данъци от имота, но и за всички други дължими данъци.

Същото отделение с р.293.1931.III, р.209.1932.III (Мануилов, ЗПрИп, с. 64/5) изрично изостави въз­приетото с посоченото по-горе решение и приема, че привилегията на държавата се отнася само до дължимите от имоти преки данъци и връхнини.

22. С р.163.1936.IV ВКС прие, че специалната юрис­дикция по чл. 6 ЗТПС е властна да разреши спора за характера на един имот – дали той е част от общинската мера или е частен имот.

С последващо решение 346а.1936.IV (Оф, 1936, с. 584) същото отделение изоставя изрично този възглед, като посочва, че по този въпрос уеднаквява практиката си с тая на I отделение ВКС, изразена в решенията 332, 350, 345, 607, 609 от 1934 г. и 132.1936 г.

23. С р.921.1929.II (Цукев, № 897) е прието, че мълчаливото продължение на срока от страна на администра­цията освобождава предприемача от заплащане глоби за за­къснение.

С р.246.1932.II (С.в., г. XIV, бр. 1) и р.381.1932.II (Мешков, ЗБОП, с. 369/72) се приема противната теза, като в последното решение се казва: „поради всички тия съображения ВКС намира за уместно да се отклони от тълкуването на чл. 181 (стар) ЗБОП, което е дал с решението си 921.1929.II.“.

Случаи като горните, при които е налице едно съзна­телно отклонение от старата касационна практика и където може да се разбере, че отклонението ще бъде новата касационна практика, са много малко на брой. В грамадното число случаи това не е налице. Даже и когато едно и също отделение издава противоречиви решения, от тях не може да се съди дали отделението съзнателно се отклонява от собствената си практика и, следователно, това отклонение ще представлява бъдещата практика на отделението по въ­проса или това отклонение е случайно и резултат на инди­видуалните разбирания само на докладчика.

Ето примери:

24. С р.479.1909.II, р.932.1934.II (Симеонов, ТЗ, 106, 109) и други у нас беше възприето, че просроченият запис на заповед може да послужи като доказателство по иск за незаконно обогатяване, предявен въз основа на чл. 619 ТЗ.

С р.416.920.II, 846.1935.II, 516.1938.II, 548.1938.II (Симеонов, ТЗ, с. 108, 109, 111) ВКС приема, в същото отделение, че записът на заповед не може да служи за дока­зателство по иска, предявен въз основа на чл. 619 ТЗ и с него да се установи, че ответникът се е обогатил без­причинно за сметка на поемателя (освен ако, казва се в решение 516.938.II, записът съдържа данни именно за тия обстоятелства).

25. У нас беше общоприето, че по един просрочен запис на заповед може безпрепятствено да се води искът по чл. 619 ТЗ, като кредиторът може да избира между този иск и иска по каузалната сделка – р. 581. 1937. II (Оф. 1937, с. 432).

С р.261.1941.II (А.п., г. XXI, № 503) ВКС прие, че искът по чл. 619 ТЗ може да се води само в случай че лицето няма възможност да води иска по каузалната сделка.

26. С р.98.1921.II (д-р П. Шишков, с. 209) се приема, че недостатъците на стоката при дистанционната про­дажба трябва да бъдат констатирани чрез вещи лица.

Решение 316.1934.II (Оф. 1934, с. 213) приема, че не­достатъците на стоката требва да се установят с вещи лица, ако се касае до такива недостатъци, които могат да се установят само от специалисти. Когато се касае за оче­видни недостатъци, те могат да бъдат установявани с всички доказателствени средства.

Решение 859.1936.II (д-р П. Шишков, с. 209) приема, че недостатъците на стоката (без ограничение) могат да се установят с всички доказателствени средства.

27. С р.587.1936.I (Оф. 1936, с. 281) се приема, че лесничейските протоколи по чл. 3 ЗГ (от 1904 г.) нямат характер на съдебни решения, чиято отмяна да може да се иска по реда на чл. 548 ЗГС.

От това решение същото отделение се е отклонило с р.185.1938.I (Оф. 1938, с. 21), като приема, че и по отношение на влезлите в законна сила лесничейски прото­коли е приложима процедурата на чл. 548 ЗГС.

28. С редица решения първото отделение на ВКС прие­маше, че продажбата на един и същи имот, извършена – първата от наследодателя, а втората от наследниците, се считат като две продажби, извършени от разни лица и следователно между купувачите не може да става реч за конкуренция по чл. 1. ЗПрИп – р.497.1929.I, р.669.1929.I, р.796.1931.I, 787.1931.I, (Мануилов, ЗПрПп, с. 24-29).

Същото отделение с решенията си 698.1934.I (А.п., г. XV, № 281) и 445.1936.I (Оф. 1936, с. 287) прие против­ния възглед, и то в смисъл, че праводател и при двете продажби е едно и също лице и следователно се намираме в приложното поле на чл. 1 ЗПрПп.

29. С р.1066.1932.I (A.п., г. XIII, № 317) се приема, че по силата на чл. 260 ЗГС незаверената дата в частен писмен акт се счита за достоверна за частния правоприемник (купувач). В същия смисъл и р.718.1935.I (С.в., г. XVII, № 445).

С р.181.1934.I (А.п., г. XIV, № 469) се приема противната теза, а именно, че в чл. 260 ЗГС се визират уни­версалните, а не частните правоприемници на страните, каквито са купувачите на един имот.

30. С редица решения първото отделение на ВКС прие­маше, че от факта, че една продажба е безпарична, не следва, че същата е и безпричинна, а напротив трябва да се презюмира, че тя крие едно прикрито дарение.

С р.424.1940.I (A.п., г. XXI, бр. 7, № 123) същото от­деление прие, че от факта, че една продажба е безпарична, не следва, че тя крие едно прикрито дарение, а това последното трябва конкретно да бъде установено. В същия смисъл и р.2.1940.ОС. Последното решение приема като общо начало, че ако освен посочената в акта причина последният крие и друга причина, то тя трябва да бъде уста­новена от страната, която я инвокира.

31. С р.390.1923.II и р.370.1924.II (Симеонов, ТЗ, с. 161) ВКС е приел, че когато длъжникът по един тър­говски ефект е починал преди падежа на ефекта, протестът трябва да бъде връчен на неговите наследници.

С р.500.1937.II (Симеонов, ТЗ, с. 161) същото от­деление се е отклонило от горното си схващане и приема, че в такъв случай не е необходимо да бъде извършен протест против наследниците, но протестът трябва само да им бъде съобщен.

32. С редица решения ВКС беше установил практика в смисъл, че неграмотен не може да бъде задължен тогава, когато менителницата е подписана от упълномощено от неграмотния лице, снабдено с нотариално пълномощно – р.349.1929.II (Симеонов, ТЗ, с. 13) и други.

С р.940.1933.II, р.95.1934.II (Симеонов, ТЗ, с. 16) същото отделение изостави това разбиране.

33. С р.175.1938.I (Оф, 1938, с. 32) ВКС застана на становището, че не може да бъде постановено задържане на имота до заплащане на подобренията на същия имот, ако не е постановено връщане на имота.

С р.719.1938.I (Оф, 1938, с. 717) ВКС по същото време възприе противната теза, като допуска упражняване правото на задържане и без да е постановено връщане на имота.

34. С опр.45.1925.II (Игнатиев, т. I, с. 406) е прието, че по иск за даване сметка, ако ищецът посочи внесе­ния капитал, може да се допусне обезпечение на иска.

С опр.129.1928.II (Цукев, № 1516) е прието общо, че исковете по производства за даване сметка не подлежат на обезпечение.

35. С р.244.1932.I (Мутафчиев, с. 90) ВКС приема, че стойността на подобренията трябва да се определи по време на извършването им, а не по време на предявяването на иска за заплащането им.

С р.160.1931.I (Мутафчиев, с. 89) ВКС приема, че стойността на подобренията трябва да се определи по време на предявяването на искането за заплащане на подобренията, което замества исковата молба.

36. С р.24.1936.III (Мешков, ЗБОП, с. 387) ВКС прие, че поскъпването по чл. 185 (стар) ЗБОП следва да се сравнява с девизните цени, а не като се вземе за база девизния анализ.

С р.558.1938.III (непубликувано) се приема против­ната теза, а именно, че при определяне дали има поскъпване трябва да се изхожда от девизвия анализ.