Зависимата природа на егото

В основата си кармата е резултат от духовното невежество на егото, което се заблуждава, че е независима единица. Докато се намира в това състояние на невежество, то се върти в затворения кръг от смърт и прераждания в измеренията на реалността, управлявани от закона за причината и следствието.

Дори и на материално ниво идеята, че сме независими, е несъстоятелна. Ние не правим сами материята на телата си, а сме зависими от посредничеството на родителите си, които са ни създали. Не можем да съществуваме без въздух, вода и храна. Като бебета зависим от любовта и грижите на други хора. Способността ни да живеем като членове на човешкото общество зависи от съзнанието ни за дисциплина и социални морални норми. От генетична, физическа и интелектуална гледна точка е ясно, че човек не може да съществува самостоятелно, а постоянно зависи от други фактори.

От духовна и нематериална гледна точка съществуването на всяко създание на този свят е абсолютно зависимо от Божите действия. Именно това християнството нарича „делата на Светия дух". Самото съществуване на материалния свят се поддържа от взаимната зависимост между различните духовни измерения. А като човешки същества, независимо дали го съзнаваме или не, ние живеем в постоянна зависимост от астралното и причинното измерение.

Физическият ум и физическото тяло са взаимно зависими - единствено въз основа на този факт ние функционираме като цялостни същества. Умът и тялото в астралното и причинното измерение също са взаимно свързани, но контролът на ума върху субстанцията на съответното измерение е различен по степен.

Будизмът проповядва, че природата на действителността е суня, или пустота. Пустотата се отнася за факта, че нищо не е независимо, всичко е свързано. Няма разлика между субект и обект. Нищо, включително и егото, не може да съществува самостоятелно.

Невежото его сляпо изпълнява различните действия, необходими за поддържането и продължаването на неговото съществуване. На физическо ниво то се нуждае поне от храна, подслон и облекло. Егото желае, доколкото е възможно, да постигне успех в това и оттук се получава често срещаното желание за материално благополучие в обществото.

На интелектуално ниво егото също има лични интереси. Според индивидуалния си характер то може да навлезе в области като музика, философия, наука, технология, политика или изобщо онова, което задоволява и развива неговия ум.

Каквото и образование или професия да имат хората, се стремят към физическо или морално удовлетворение в обществото, което поддържа егото им. Според ранния будизъм всички дейности могат да се категоризират в три групи: действия на тялото, действия на устата и действия на ума. Ако например един човек пожелае да стане музикант, понеже обича музиката, за да постигне целта си, той се нуждае и от трите вида дейности. Желанието му да стане музикант е действие на ума. Той споделя желанието си с другите, за да си намери учител. Това е действие на устата. След това трябва да се упражнява на избрания музикален инструмент, използвайки физическото си тяло. Това е действие на тялото. Да предположим, че в резултат на тези три дейности човекът успее да стане добър музикант, доставя на публиката удоволствие, създава си име в обществото и се обезпечава финансово. Неговото его ще е постигнало физическото удовлетворение от храна, облекло и подслон, както и умствено удовлетворение от постигането на целта. В неговия случай всичко сякаш е минало добре. Но в живота не винаги става така. Всеки индивид израства обвързан в мрежа от различни елементи - вроден талант, семейни обстоятелства, социални връзки, социална среда, текущи световни условия, промени в природните явления и т.н. - и съответните им взаимодействия. Резултатите могат да бъдат и отрицателни. На нашия хипотетичен музикант може да му се наложи да прекъсне музикалното си обучение по финансови причини, дори и да е изключително надарен. Може да се принуди да прекъсне учението си поради избухване на война или защото икономиката на страната му е осакатена от голямо природно бедствие. В такава ситуация неговата професия би била смятана за безполезна. А ако не може да се изявява като музикант, той вероятно ще страда за осуетените си надежди и това постепенно ще прерасне в силна привързаност към музиката. Тази привързаност може да се превърне в дълбоко вкоренена карма, която да се прояви в някой момент от бъдещето.

Привързаност към желание

Човешкият ум има склонността да развива силна привързаност. Тези обвързаности са първопричината за кармата. Предполага се, че сме се появили преди 2 до 5 милиона години. Оттогава видът ни се е размножавал и се е изхранвал, за да оцелее, подобно на по-примитивните животни, макар че сме имали по-голям успех в приспособяването към околната среда и сме постигнали забележителен напредък. Но тъй като все още зависим от тези две физически дейности за запазване на вида си, инстинктът да ги изпълняваме е много силен. За човешките същества е много трудно да овладяват половите си желания. По света непрекъснато има скандали заради любовни връзки. Апетитът е друго инстинктивно желание, което е трудно да се контролира. Без храна физическите функции не могат да бъдат поддържани. Материалистът Фойербах казва: „Човек е това, което яде". И е прав, поне що се отнася до физическото тяло. Хората ядат всичко: говеждо, пилета, охлюви, змии и гущери, а също и пшеница, ориз и зеленчуци. Ние не се колебаем да убиваме животни за храна. Нямаме ограничения в стремежа си към задоволяване. Обзема ни отчаяние, когато ни заплашва глад - японците от моето поколение изпитаха това на гърба си след Втората световна война. Привързаността към инстинктивните желания е мощно средство за създаване на карма.

Привързаността към емоция и мисъл образува останалата част от кармата, която определя даден индивид.

В общи линии можем да определим думата „емоция" като състояние на вътрешния ум. Това състояние се предизвиква от реакцията на ума към различни стимули. Емоциите биват два типа - преходни и трайни.

Най-простите емоции са сетивните, задействани от стимули като звуци или миризми. Те често са силни, но преходни. Ако например изведнъж се появи заплаха за живота ви, изпитвате смесица от страх, шок и гняв. Когато опасността отмине, се чувствате страшно облекчени и много щастливи. Мимолетното настроение е друг пример за преходен тип емоция. Ако денят е хубав, а вие сте здрави, безгрижни и се разхождате навън, най-вероятно настроението ви ще бъде радостно и приповдигнато.

Вторият тип емоция е по-трайното чувство, което завладява цялото същество и често се създава в отговор на продължителни културни влияния като учене, изкуство или морал.

Общото между двата типа емоции е това, че притежават вътрешен пейзаж, който се променя на етапи като реакция към различни стимули от външния свят. Как става така, че тези емоции създават карма?

Когато сме пред някое великолепно произведение на изкуството, слушаме прекрасна музика или прекрачваме прага на величествена катедрала, ние усещаме дълбоко благоговение и щастие. Този тип естетическо чувство само по себе си не създава карма. Нито пък преживяването на преходни, страстни емоции.

Емоциите възникват като реакция към общи стимули - чувствате се възхитени, когато слушате хубава музика, извръщате се от неприятна миризма. Когато някой ви милва, се чувствате добре или ви полазват тръпки в зависимост от това кой го прави. Всички емоции се делят на две категории - приятни и неприятни. Както е в природата на всяко живо същество, човек обикновено е настроен да търси удоволствието и да избягва болката. Освен това реагираме различно на едни и същи стимули, според времето и мястото. Уханието на парфюм ви действа освежително, когато пътувате в метрото, пълно с изпотени хора в летен следобед, но същият този силен парфюм ви отблъсква, когато ядете нещо с фин аромат. Подобни реактивни, временни емоции сами по себе си не създават карма.

Кармата започва, когато емоционалното удоволствие или неудоволствие като реакция на даден стимул става много лично. Емоцията, предизвиквана у всеки индивид от един и същи стимул, е различна. Една и съща музика не създава едно и също настроение у всички. Миризмата на тамян действа успокояващо на някои, но е отблъскваща за други (например в Япония, поради асоциацията с будистките траурни ритуали). Постепенно си създаваме емоционални модели на удоволствие или неудоволствие, включващи определени обекти и установени емоционални изрази на симпатиите и антипатиите ни. Когато определим един обект като приятен, ние се стремим към него. Когато го постигнем, се чувстваме щастливи, а когато не успеем, ставаме нещастни.

Установяването на тези емоционални модели създава различията между индивидите и е ключов фактор при определянето на характера и наклонностите на дадена личност. Именно тази установена привързаност, независимо дали е за добро или лошо, създава кармата.

В кармично отношение най-проблематичните емоции обикновено са силните и страстните като страх, омраза и радост. Ако внезапно се изплашите от нещо, което виждате в момента, би трябвало страхът да отмине, когато обектът изчезне. Ако са временни, емоциите като страх, радост или страст се изпаряват, когато всичко свърши, и не оставят никаква следа след себе си. Но ако се вкопчите в тези емоции, те се натрупват и настаняват в най-дълбоките кътчета на ума ви, откъдето продължават да упражняват влияние върху вас. Ако са заседнали достатъчно здраво, ще се пренесат и в следващия живот. Както беше при момчето с фобиите - съхранените емоции от миналото имат властта да влияят върху настоящето.

При работата си с душевноболни пациенти съм забелязал, че някои от страдащите от шизофрения в предишния си живот са умрели от насилствена смърт, страхът от която е първопричината за сегашното им състояние. По същия начин смятам, че много пациенти с маниакална депресия имат в себе си огромни натрупвания на любов или омраза от миналото. В много случаи виждам и похот, здраво втъкана в тези две емоции. Това важи с особена сила за депресивни болни, много от които в свой предишен живот са били безнадеждно заплетени в отношения любов-омраза, мъж-жена и които до ден днешен са завладени от сексуални мисли.

Страстните емоции могат да създадат дълбока карма, понеже притежават способността да блокират разума.

В Япония, когато някой обича да пие, казват, че в стомаха му живее „червеят на сакето" (саке - оризово алкохолно питие). Моят чичо сигурно е имал десет такива. Той пропи дома си, пропи нивите си и не можа да се насити. От гледна точка на кармата това е много лошо. Силното пристрастяване към алкохола, към временното усещане за благополучие, което той носи, и към самия неутолим копнеж по него хвърля съзнанието в смут и дълбоко засяга характера и личността на човека. Много трудно е да се освободим от карма, която е резултат от такава безразсъдна страст.

Трайните емоции също са основа за създаване на карма. Една такава емоция става проблемна, когато е насочена към егото и е оставена да избуи. Мощни кармични причинители тук са егоизмът, гордостта, суетата и амбицията.

Кармичните проблеми често са причинени от комбинирано обвързване и с двата типа емоции.

Познавам човек, който в предишния си живот е бил абат от будистката школа тендай. В настоящето работата му не е пряко свързана с религията, но често го води към контакти със седалището на тендай-будизма на връх Ниеи в Киото. Всеки път, когато участва в някой голям проект там, успява да свърши едва 80 процента от работата си, защото се появява някаква пречка. Това го обърква и отчайва. Самият той и представа няма за предишната си самоличност, но аз зная, че някога е започнал строежа на голям храм на връх Ниеи и е умрял малко преди да го завърши.

Като абат мъжът се е бил посветил страстно на построяването на храма - толкова силно, че съжалението от неуспеха се е отпечатало незаличимо някъде в съзнанието му. В този си живот той отново не е в състояние да завърши проектите си, свързани с храмовия комплекс. Изгарящата страст и неудовлетворението в предишния му живот са били големи и остатъци от тях продължават да му създават пречки и днес.

Карма се получава от привързаност към дадена емоция, колкото и идеална да е тя. Трайната любов например към знанията, истината или мъдростта създават продължителна карма.

Един човек може да е прекарал години от живота си в духовна дисциплина и да е придобил някакво ниво на мъдрост и просветление. Той учи другите според степента на осъзнаване, която е постигнал. След това в страната му пристигат мисионери и започват да проповядват религия, която произлиза от съвсем различна култура. Местният учител все още не е постигнал пълното просветление, просто съзнанието му е по-развито, отколкото на другите, и той изпитва противоречието между своята версия за истината и онова, което проповядват мисионерите. Религиозните спорове, които следват, го карат да се привърже към своето ниво на мъдрост и да заседне в този момент от развитието си. По същия начин самите религии воюват помежду си още от дребни времена. Техните последователи са по-заинтересовани от собствената си правота, отколкото от процеса на самоосъзнаване.

Учените могат да попаднат в същия капан. След като веднъж установят една теория, те може да се вкопчат в нея с емоционална настоятелност, дори и когато се открият опровергаващи доказателства. Макар на пръв поглед да са се посветили на истината, такива учени се стремят по-скоро да защитят емоционалните си инвестиции.

Един мой познат в свой предишен живот през периода Едо (1600-1867 г.) е бил учен. Работата го поглъщала изцяло, но за нещастие по средата на изследванията си починал от белодробна болест. В този си живот отново е ревностен учен и е страдал от белодробна болест. Но между тогава и сега има разлика. Той знае за обстоятелствата от предишния си живот и е твърдо решен да превъзмогне кармата си. Макар все още да влага много сили в науката, страстта му е трансформирана в дълбока вяра в Бога. Това е отстранило неудовлетвореността му и е прекъснало кармичната връзка с белодробната болест. Настоящият му живот тече гладко.

Привързаността към инстинктивни желания и привързаността към емоции са двата главни фактора за създаването на карма. Привързаността към мисъл е третият.

Създаването на идеи има положителна, но и отрицателна страна. Положителното е способността за творческа мисъл и въображение, а отрицателното се проявява в идеализирани фантазии, чиято крайна форма е чиста заблуда.

Главната разлика между създаването на идеи и емоцията (макар и двете да са дейности на ума) е, че докато емоциите са състояние на вътрешния ум, създаването на идеи и въображението са функции на мозъчната дейност, свързани с външния свят.

И въображението, и фантазията първоначално се основават на външната действителност. Да разгледаме свързания с тях мисловен процес.

Да кажем, че някое пътуване много ви е харесало. Това преживяване - да го наречем преживяване А - е сбор от множество фактори: панорамата, климата, хората, които сте срещнали, храната, която сте яли. Можем да наречем тези фактори а1, а2, аЗ... Умът анализира преживяването във фактори А1, А2, АЗ... и го пресъздава още веднъж в себе си. Разглобяването и повторното съчетаване на тези разнообразни фактори за бъдещо ползване наричаме въображение. Ако повторното им подреждане е свързано с реалността и целта му се отнася до външния свят, процесът е градивно, творческо въображение. Но когато човек прави това преподреждане без цел и без връзка с реалността, то е празно фантазиране.

Независимо дали ще приеме формата на градивно въображение или на фантазиране, създаването на идеи в основата си все още е субективен процес. Ние постепенно установяваме дали съдържанието на въображението ни е полезно, като го прилагаме в реалния свят. Експериментите на учените потвърждават дали онова, което те са измислили или предполагат, е валидно в обективния свят. Например когато човек се загуби, това означава, че действителността не съвпада с неговата въображаема карта. Обикновено животът ни се състои от серии подобни едни на други повтарящи се действия, при които не правим много грешки. Но когато се натъкнем на ново преживяване, за което нямаме достатъчно информация, несъответствието между вътрешния ни пейзаж и външния свят става очевидно. Несъответствието е най-явно при хора, които живеят сравнително изолирано от реалния свят - предимно психичноболните, малките деца и старците.

Психичноболните пациенти се характеризират с неспособността си да правят разлика между обективната реалност и идеите и образите, създадени в ума им от силата на въображението. Те се намират в ненормално, илюзорно състояние, в което обективната и субективната реалност се смесват.

Тук е интересно да се отбележи, че гениите понякога изглеждат като психичноболни. Но между двата типа има огромна разлика. Гениите черпят знания от външния свят не само чрез простите сетивни механизми, на които разчитат обикновените хора, но и чрез трансценденталния си интелект и възприятия, позволяващи им да създават образи на обекти с помощта на едно по-освободено, разширено и задълбочено въображение, отколкото нормално използваното. Знанията, които получава по този начин геният, са така дълбоко свързани с реалния свят, че могат да предизвикат истински революционна промяна. Фантазиите на психичноболните не се коренят в този необятен интелект, нито пък са свързани с реалността и не могат да предизвикат такива промени в истинския свят.

Малките деца коренно се различават от психичноболните възрастни. Непълноценността на техния ум се дължи единствено на факта, че нямат достатъчно опит за света в този си живот и познавателните им способности все още не са напълно развити. Те възприемат много информация, но не са в състояние да схванат обективното й значение. Един ден най-малкият ми син посочи едно писалище и заяви, че то е някакъв супергерой от популярно анимационно филмче. Това показва не само че гледа прекалено много телевизия, но и че може да вземе един образ, видян по телевизията, и да го проектира върху предмет от реалния свят. Умът на детето съдържа смесица от образи от реалния и въображаемия свят, между които то не прави разлика.

Когато хората остаряват, слухът им започва да губи остротата си, зрението им се замъглява и те започват все по-малко да общуват с външния свят. Понякога си създават свой, измислен свят и се отдръпват в него. Например веднъж, когато бях на бдение, съпругата на покойника ми се оплака, че той би трябвало да е тук и да се занимава с многобройните им гости, а не да се разхожда сам някъде. В нейния въображаем свят старецът все още беше жив.

Здравият ум е способен да прави обективни преценки, сравнявайки създадените от въображението идеи с действителността, като ги свързва едни с други. Но ако някой забрави, че светът на идеите е само продукт на субективното въображение и го бърка с външната, обективна реалност, третирайки двете наравно, попада в сериозни кармични клопки. Такива хора започват да живеят във въображението си, сякаш се хранят със собствените си мечти. Веднъж попаднали в този капан, за тях е страшно трудно да се освободят.

Много са обектите, които могат да хванат съзнанието в плен - парите, сексът и властта са особено популярни тук, на земята. Но е много важно да се разбере, че обектът не осъзнава факта, че е в плен. Да се превърнеш в роб на някоя своя привързаност е голямо ограничение. Когато е свободно и спокойно, съзнанието може да разпери криле и да стане достатъчно голямо, за да обхване небесата. Но когато е в плен, потъва в дълбок, тъмен кладенец, където няма никаква възможност да се движи. Става му трудно да направи и една крачка, за да се разграничи от ситуацията.

Всичко в света непрестанно се променя. Човешкият ум - също. Един обект, който сега е А, може да се превърне в Б или може би В или дори да престане да съществува. Но когато попадне в плен на някакво състояние, човешкият ум си остава А, А, А... и по този начин се противопоставя на естествения закон за промяната. Представете си лодка, плаваща по течението на река. Човекът в нея взема кол и го забива в дъното, опитвайки се да спре движението й. И какво става? Тъй като е невъзможно да задържиш съд, който се движи по течението, лодката започва да се върти около кола. От нея тръгват вълни, които пречат на други преминаващи лодки. Ако състоянието на плен е много силно, тоест ако колът е забит здраво, може да се получи водовъртеж. Подобен водовъртеж може да се създаде и в човешкия ум - водовъртеж, който поглъща способността на ума да разсъждава безпристрастно.

Кармата не се създава от самите емоции и идеи, а от нашата привързаност към тях. Аз-ът, или его-то, е онова, което ни позволява да живеем. И все пак същият този Аз се заблуждава, че е отделно същество, противопоставено на останалата част от света. Умът се мъчи да предпази този Аз, обвивайки го с дебела кармична черупка, която изгражда чрез процеса на привързване.

Нашето съзнание е станало пленник на ограничаващата черупка или Аз-а. Как да се освободим? Един от начините да се освободим от кармата е да се научим на безпристрастност. Този философски подход се нарича „бездействие в действието". Ще го обясня подробно по-нататък, но накратко означава да действаш, разгръщайки живота си ден след ден, без да се привързваш към резултатите от действията си, а „просто да го правиш". Това е съзнателна работа, при която надхвърляш Аз-а си, като същевременно продължаваш да бъдеш себе си чрез постоянно откъсване от по-дребното, обвързано с желанията его. Това е много ефикасен начин за излизане от света на кармата и постигане на духовен прогрес.

Никой не се проявява самостоятелно на земята. Човек се ражда чрез родителите си, обвързан в близки социални взаимоотношения. Нужни са много предварителни връзки, за да се роди човек на определено място и в определено време и дори изобщо за да се роди. Необходимо е да съществуват кармични връзки най-малкото с:

галактиката

земята

мястото

рода

Разглеждано на фона на тези сложни и взаимно свързани задължителни предпоставки, съществуването на индивида изглежда като истинско чудо.

Но хора се раждат постоянно и ние за съжаление сме склонни да приемаме това за даденост. Струва ми се, че много от днешните ни проблеми се дължат на факта, че хората не съзнават и не уважават великите причини, които им позволяват да съществуват и функционират на земята. В тази глава ще разгледаме различните примери за страдания, предизвикани от неуважение към някои причинни фактори, каквито са земята и нашите предци.

Безчет взаимно свързани кармични нишки се вплитат, за да покълне „индивидуалната" кармична единица. Индивидите изглеждат отделни и различни, но не са. Ние сме свързани с безброй невидими връзки, физически телата ни сякаш са независими, но едно бебе би умряло, ако някой възрастен не се грижи за него. Между нас съществуват емоционални и психологични връзки, които науката едва сега започва да разгадава. Преди да разгледаме тези връзки, да видим кое ги прави възможни.

Основното е, че човешките същества могат да установяват връзки помежду си, защото всички водят началото си от Абсолютното; защото източникът и основата на нашата същност е един и същ. Всеки аспект от съществуването е проява на Абсолютното, на Бога. Осъзнаването на този факт от собствен опит води до повторно обединяване с Абсолютното, до пълно заличаване на индивидуалното. Ние наричаме това „просветление".

Всяка връзка става възможна точно защото всичко е свързано с Абсолютното. Това е валидно независимо дали става дума за връзката между родител и дете, съпруг и съпруга, господар и куче или момче и камък. Основната връзка вече е налице. Всеки от нас през живота си открива, създава и прекъсва връзки, същевременно придобивайки знания за естеството на съществуването и еволюирайки към освобождаване от материята. Без кармата не бихме могли да съществуваме; тя е необходимо бреме, а разрешаването й - велик учител.

Кармичното свързване между индивидите, или човешките взаимоотношения, се осъществяват във физическото, астралното и причинното измерение. В зависимост от степента на свързаност във всяко от тези измерения отношенията са различни по дълбочина и сила. Тази разлика е особено отчетлива в сексуалните и брачните отношения, едни от най-силните връзки на земята.