От редактора



страница8/8
Дата23.07.2016
Размер1.61 Mb.
#2801
1   2   3   4   5   6   7   8

Йогийският процес

Индийската йога е нещо много повече от физическите упражнения от хата йога, с които обикновено я свързват на Запад; тя е внимателно замислена система за духовно развитие. Индоевропейците от хилядолетия се мъчат да разберат природата и развитието на съзнанието. Преди две хиляди години, когато се е родил Патанджали, в Индия вече имало множество клонове и учения, основаващи се на опита на безчет мистици и йоги. Основният принос на Патанджали е в подбирането на основните факти от психо-физиологичния процес на трансформация и подреждането им в осем етапа. Той е успял да изхвърли много вторична информация и субективни тълкования на процеса, създавайки описание, което е сбито и изненадващо лишено от догми. Тези етапи съществуват в някаква форма във всяка система за духовно развитие, независимо дали е будизъм, християнство, таоизъм, шинтоизъм, кабализъм, шаманизъм или каквато и да е.

Осемте етапа, както ги е формулирал Патанджали, са:

1. Правила за въздържание (яма)

2. Морални предписания (нияма)

3. Физически пози и упражнения (асана)

4. Регулиране на дишането (пранаяма)

5. Самонаблюдение (пратяхара)

6. Съсредоточаване (дхарана)

7. Медитация (дхяна)

8. Единение (самадхи)
Яма и нияма

Първите два етапа, въздържание и наставления, учат на самоконтрол; те помагат на човека да започне откъсването от властта на егоцентричните желания. Двете функции, взети заедно, подтикват търсещия да овладее отрицателните мисли и действия. И двете се откриват в една или друга форма във всички религиозни системи, точно както Десетте Божи заповеди образуват основата на юдео-християнската етика: „Прави това и не прави онова".

От кармична гледна точка стремежът да се въздържаме от отрицателни действия и да водим добър живот е най-логичното поведение. Поради кармата човек е отговорен за всички свои действия. Отрицателното действие не може просто да изчезне; то поражда евентуални отражения чрез закона за причината и следствието.

Макар да е вярно и във всекидневието, това става крайно важно за човека, който се готви да надхвърли обичайните човешки граници. Без основно ниво на самоконтрол и стабилност е трудно да се поддържат необходимите усилия за събуждането на други състояния на съзнание. Тъй като подобно пробуждане носи със себе си по-висши форми на възприятие и сила, егоцентричното им използване води пропорционално тежки кармични последствия. Понеже тези възприятия и сила идват от по-висша власт, е опасно човек да си мисли, че те са негови, и да ги използва в свой собствен интерес. Духовното пробуждане води със себе си необходимост от морална безукорност.



Асана

Третият етап от описанието на Патанджали, асана, се състои от физически пози и упражнения, които обикновено свързваме с йога. Често позите траят дълго време. Когато тялото е съсредоточено в една и съща поза, умът може да се обърне към областта на съзнанието. Друг важен аспект от тези упражнения е, че те съдействат за поддържането на гръбнака изправен и балансират протичането на ки през тялото.

Двете пози, най-широко използвани за медитация, са лотос и полулотос. Когато се изпълняват правилно, те позволяват на човека да държи гръбнака си възможно най-изправен, да освободи всяко излишно напрежение от врата, раменете, кръста и ръцете и да поддържа, без да се напряга, центъра на тежестта в една точка на два пръста под пъпа.

Психологически погледнато, безпокойството, заключено като физическо напрежение в тялото, представлява загуба на енергия и пречи на човека да се съсредоточи. Позите за медитация спомагат за отпускане на напрежението. Открито е, че мускулното напрежение в поза лотос е по-слабо, отколкото в която и да било друга поза, освен тази в легнало положение. Когато всички органи на тялото са по местата си и не е необходимо никакво усилие за поддържането им, нервните импулси, кръвта и енергията ки могат да се движат свободно. И когато активното съзнание се освободи от задължението да контролира всякакви физически процеси, идва дълбокото отпускане. Всички други йогийски асани също са предназначени да подпомагат прочистването на кръвообращението в тялото, като освобождават енергийните блокажи на определени места.



Пранаяма

Както тялото се укротява, като го задържаме в една и съща поза дълго време, така дишането се успокоява чрез упражнения за регулиране. Учението на йога гласи, че ако се движи умът, се движат и сърцето, и дишането. Когато сме ядосани или развълнувани, дишането ни се ускорява; когато спим, дишането се забавя. Като забавяме съзнателно дишането и го правим ритмично, така че да не пречи на съзнанието, можем да постигнем състояние на покой.

Типичен метод за пранаяма е да вдишаме бавно, като броим до 4, да задържим въздуха в областта на корема, като броим до 16, и да издишаме, отново броейки до 4. Този метод, както и повечето от многобройните типове пранаяма, учи човека да диша с корема. Коремното дишане успокоява и тялото, и ума и помага на ума да се обърне навътре към себе си. Пранаяма увеличава и количеството ки, което се поема и съхранява във физическото тяло. Заедно с асаните то подобрява циркулацията на ки през меридианите. Това подпомага прочистването и равновесието на тялото и ума в материалното и астралното измерение. Повишаването на ки е необходимо за интензивната концентрация, която е ключова в процеса на медитация.

Много различни системи използват регулирането на дишането като техника за разширяване на съзнанието. Таоистите например проповядват метод, наречен тенпорин, т.е. „циркулация на светлина". Ученикът се съсредоточава или върху бавното поемане на дъх от опашната кост до главата и обратно до опашната кост (шошутен, т.е. „по-малкият кръг"), или от стъпалата на краката до главата и обратно (даишутен, т.е. „по-големият кръг"). Някои християнски мистици също споменават практики, еквивалентни на практиката пранаяма. Например в „Метод за молитва и съсредоточаване" Симеон, Новия теолог (около 1250 г. пр. н. е.), наставлява монаха: „Сетне седни в тиха, усамотена килия и започни да правиш онова, което ще ти кажа. Затвори вратата, издигни ума си над всичко суетно и преходно. После притисни брадата до гърдите си и насочи окото на тялото и заедно с него целия си ум към центъра на корема си, тоест над пъпа; потисни вдишването на въздух през носа, така че да не дишаш с лекота, и мислено изследвай всичките си вътрешности в търсене на сърцето, където обичат да се спират всички сили на душата". Притискането на брадичката към гърдите е обичайно йогийско средство за задържане на дишането.



Пратяхара

Индийската традиция често отъждествява сензорния интелект с дива маймуна. Както животното се мята от дърво на дърво, пищейки и бърборейки, така и обикновеният ум неистово се мъчи да се справи с настъпващия прилив сетивни стимули от външния свят и надигащите се спомени, емоции и фантазии от несъзнателното. Важна стъпка към осъзнаването и на другите нива на съзнание е накъсаното ни внимание да се обедини.

Във връзка с укротяването на ума, необходимо за разширяване на съзнанието, Майстер Екхарт казва: „Душата с всичките нейни сили се е разделила и разпръснала по външни неща, всяка част според функциите й: силата на зрението - в очите, силата на слуха - в ушите, силата на вкуса - в езика. И така те могат по-малко да работят за вътрешното, защото всяка сила, която е разделена, става несъвършена. Затова, за да работи за вътрешното, душата трябва да свика всичките си сили и да ги обедини".

Начините за „свикване на всичките сили на душата" варират при всяка система, но всяка от тях изисква човекът да се постави в среда и психо-физиологическо състояние, които да го правят по-малко уязвим към външни стимули. Мистиците по традиция са се изолирали възможно най-пълно от света, като са се оттегляли в пещери и манастири или са пътували до планински върхове и пустини. Но такива крайни мерки не са необходими. Всяко чисто и тихо място, където човек може да поседи необезпокояван, ще свърши работа.

Насочването на сетивата към интроспекция автоматично помага за временното преустановяване на дейността на обикновеното съзнание. Много от ефектите от сензорното изключване могат да бъдат потвърдени и измерени физиологично. Например една от най-често срещаните техники на пратяхара е да се затворят очите. Електроенцефалограмите показват значителна промяна в дейността на мозъка дори и при просто отваряне и затваряне на очите. Алфа-вълните зачестяват при затворени очи; бета-вълните се появяват веднага щом очите се отворят. Алфа-вълните отговарят на спокойното състояние на ума, а бета-вълните - на умствената дейност. Една обикновена светлинна стимулация също предизвиква много промени в ума и тялото. Стимулирането на ретината със светлина предизвиква изпращане на електрически импулси до тилния дял на мозъка, който управлява зрителното възприятие. Импулсите се спускат към центъра на паметта в слепоочния дял, после - до предните дялове, където са центровете, позволяващи ни да различим например дали един цвят е червен или син. След това мозъкът изпраща нервни импулси до тялото, предизвиквайки множество неуловими и сложни реакции като повишаване на секрецията на гликоген (вещество, произвеждано от черния дроб и необходимо за движението на мускулите). Накратко, когато светлината влезе в очите, мозъкът и цялото тяло започват автоматично да реагират. Ако намалим постъпващата светлина и поддържаме източника на стимулация постоянен, можем временно да преустановим действието на механизма „стимулация-реакция".

Умът, който се е зареял някъде във външния свят, се връща. Сега може да започне работата по истинското съсредоточаване.



Дхарана

Съществуването на индивидуалното несъзнателно е официално определено от западните мислители чак в средата на XIX век, но е признато от философските и духовни традиции на Изтока от хиляди години насам. Опитът отдавна е научил източните мислители, че обикновеният, зависим от сетивата ум има две части - онази, която активно съзнаваме, и другата, която не съзнаваме. Индивидуалното несъзнателно е складът за всички егоистични желания - егоистични, защото са продукт на илюзията, че егото съществува отделно от другите.

Източната (а особено хиндуистката и будистката) традиция не само признава съществуването на индивидуалното несъзнателно, но и осъзнава невероятната му комплексност, дълбочина и сила - неговата власт да влияе върху мислите и действията ни по начин, който поддържа илюзията за егото като отделно от другите - и по този начин предотвратява обединението с несетивните възприятия. Индивидуалното несъзнателно е най-голямата пречка, която човек трябва да преодолее, за да пробие създадената от сетивата черупка, пречеща ни да участваме по-пряко в реалността. Съсредоточаването и медитацията подпомагат преодоляването на тази пречка и подкопаването на властта, която индивидуалното несъзнателно и неговата карма имат над нас.

Съсредоточаването представлява приковаване на вниманието в един постоянен източник на стимулация. Патанджали го определя като „фиксиране на мисълта в една точка". Избраната точка е обектът, с който медитиращият се опитва да се обедини. Може да бъде какво ли не, в зависимост от вида практика. Аз обикновено препоръчвам някоя определена чакра или някакъв образ на Абсолютното (може би някое божество).

Умът и тялото обикновено показват различни степени на активност в зависимост от количеството и типа на получаваните стимули, но самата дейност е непрекъсната. Тази активност пречи на несъзнателните елементи да завладеят областта на съзнанието, макар че те са свободни да влизат в него. Когато човек избере една-единствена точка, в която да се съсредоточи и да задържи вниманието си върху нея, съзнанието спира своя бяг насам-натам.

Насочването на цялото внимание в една точка предизвиква временно опростяване на мозъчните операции и съответното сетивно съзнание. Така съзнанието се освобождава от обичайното си занимание - да отговаря на безбройни стимули, което пък е бариера за намесите на несъзнателното. Веднага щом съзнанието се укроти, претъпканото с енергия съдържание на несъзнателното започва спонтанно да се излива. Това наблюдаваме всеки път, когато е преустановено нормалното функциониране на съзнанието, например когато човек е пиян или хипнотизиран.

Факторът, който позволява на индивида да осъзнае несъзнателното, често бива наричан „наблюдателят" или „съзнанието свидетел": това е способността да наблюдаваш потока, излизащ от индивидуалното несъзнателно, без да ставаш участник в драмата, иначе казано - способността да се дистанцираш. Наблюдателят е спонтанен резултат от практиката на съсредоточаването и медитиращият често бива съветван да укрепи наблюдателя, като насочва вниманието си към обекта на съсредоточаване и оставя всичко да влиза свободно в съзнанието му. Наблюдателят става все по-способен да гледа мълчаливо как през успокоеното му съзнание протичат различни неща.

В началните етапи от всяка практика на съсредоточаване наблюдателят още не е добил силата да устоява на пороя, идващ от несъзнателното. Той скоро изчезва, когато полето на съзнанието се запълни със спомени, мисли и чувства. После медитиращият си спомня своята задача и отново насочва вниманието си към обекта на съсредоточаване, оставяйки подсъзнателното съдържание да минава покрай него, без да му обръща внимание. Този процес обикновено се повтаря, докато се постигне контрол над съсредоточаването.

В процеса на освобождаване, съдържанието на подсъзнателното започва да губи потисканата си енергия. Постига се състояние, при което през полето на съзнанието рядко преминават идеи и спомени. Тогава умът наистина притихва. Такова абсолютно мълчание в началото се поддържа за съвсем кратки периоди (секунда-две), но с упражненията продължителността им се увеличава. Тази тишина се съпровожда от усещане за дълбоко спокойствие и показва, че практикуващият е навлязъл в първоначалния етап на медитация - спонтанно духовно продължение на съсредоточаването, което не изисква някаква нова техника. Обичайната физиологична проява на този етап е, че дишането, което при нормални обстоятелства е 16 вдишвания в минута, автоматично се забавя, най-често около 10 вдишвания, но понякога слиза дори до 2-3. Света Тереза го нарича „молитвата на спокойствието" и го поставя, съвсем като Патанджали, след „религиозната медитация" (волевото съсредоточаване) и преди „молитвата на обединението" (самадхи).

Отбелязахме, че Патанджали определя медитацията като „поток обединена мисъл". Един по-късен тълкувател, Вяса, разширява леко това определение, като казва, че медитацията е „серия от умствени усилия за асимилиране на обекта на медитация без каквото и да било усилие за асимилиране на други обекти". Постигането на състояние на медитация води след себе си промяна във връзката на субекта с обекта и се получава сливане между двете.

В ранните етапи на съсредоточаване е трудно да станеш едно с обекта, понеже постоянно ти се натрапват разни мисли и емоции. Но с упорити упражнения човек постепенно постига обединяване с обекта за кратки периоди от време, а мислите и чувствата се стопяват. Да станеш едно с обекта в астралното измерение, дори и за кратко, е отричане на физическото его, което противостои на астралния обект. С това етапът на съсредоточаване е завършен.

В след вашите етапи от медитацията егото е отстранено и отъждествяването с обекта се засилва за все по-дълги периоди от време, достигащи до 2-3 минути. На този етап може да започне установяване на контакт със същества от астралното измерение. В тази фаза е възможно да се получи обсебване от духове, затова е препоръчително човек да медитира под ръководството на квалифициран учител. Друго доказателство, че е достигнат този етап, е екстрасензорното възприемане на събития в материалното и астралното измерение.

Първите седем етапа от йогийския процес прочистват първо материалния, а след това астралния комплекс „ум-тяло". Физическите желания, например за храна и секс, могат да бъдат овладени. Човек се освобождава, в смисъл че става способен да владее желанията си, вместо те да го владеят. Друго физическо въздействие от това пречистване е, че физическите сетива се изострят. Когато се пречисти астралното Аз, човек установява власт над емоциите и въображението. Постепенно започва да овладява някои несензорни начини на възприятие и поведение („свръхестествени сили") като екстрасензорното възприятие и психокинетичните способности. Когато овладее тези способности, човек губи привързаността си към тях, както е направил и с физическите сетива.

Самадхи

Съзнанието, вече съсредоточено и спокойно, се опитва чрез продължително активно съзнание да общува пряко с обекта. На този етап от медитацията става и осъзнаването, че обектът може да бъде опознат пряко, без помощта на сетива и умствени категории, но все още е останало някакво усещане за Аз-а, или отделност на субекта и обекта. Сякаш черупката около индивида, т.е. черупката на егото, е пробита на множество места и през тези дупки субектът успява да се слее с обекта и да го преживее пряко. Колкото по-дълго се поддържа това състояние, толкова по-големи стават дупките, докато накрая черупката се стопи и стане тотално обединяване между субективното съзнание и другото. Човек не може да завърши този процес сам, а трябва да разчита на по-висши източници. (Ще разгледам това в следващата подглава - „Покоряване".)

Патанджали изброява множество степени на самадхи, всички от които са състояния на обединение, но все още съдържат някаква недоловима илюзия за егото като отделно от другите. Последният етап се нарича асампраджната самадхи, за което Мирсеа Илиейд казва: „Йогата, който постигне това самадхи, осъзнава мечтата, завладяла човешкия дух още в зората на историята - да се обедини с Цялото, да възстанови Единството, да си върне първичната недвойственост, да премахне времето и сътворението (т.е. разнообразието и разнородността на космоса) и най-вече да премахне двойственото разделение на действителното на обект и субект".

Постигането дори на частично единство с някой обект от причинното измерение означава, че отричането на егото и отъждествяването с обекта на астрално ниво вече е постигнато и завършено. Когато човек продължи чрез упражнения да пречиства причинното си Аз, се получава самоотричане на причинно ниво. Това води до окончателно освобождаване в измерението на чистото съзнание, което съществува над границите на кармата. Няма по-голямо постижение за човешкото същество.

От кармична гледна точка душата се освобождава по следния начин: Преди причинният ум/тяло да започне да се пречиства, резултатите от действията, извършени в материалното и астралното измерение, се съхраняват като семена в чакрите на причинния ум/тяло. Тези кармични семена неизбежно се проявяват и стопяват в живота на материално и астрално ниво. Но когато причинният ум/тяло започне да се пречиства, стават значителни промени. Енергията на съхранените семена може да бъде неутрализирана чрез чосаку и йогийския процес, преди още да се е проявила. Това страшно улеснява отменянето на кармата, понеже щом не се прояви, едно семе не може да предизвика създаването на нова карма за индивида. Накрая всички семена, които биха могли да се проявят като кармични окови, изразяващи се в прераждане, се отменят и вече няма нужда индивидът да се проявява като човешко същество. Душата е достигнала някакво ниво на просветление и е свободна да се придвижи в божественото царство на чистото съзнание, неспъвана вече от кармични ограничения.

Покоряване

Научаването на някои йогийски техники като стоене на глава, контролиране на дишането и медитация ще ви направи по-здрави физически и може би ще излекува някои ваши емоционални нарушения. Но докато тези действия се изпълняват от заблуденото его, те почиват върху привързаността и земните желания. Истинската практика се започва с цел надрастване на привързаността и отменяне на кармата. Дори и по време на медитация, ако постоянно се държи за егото, което извършва съсредоточаването, човек не може да очаква, че ще постигне духовен напредък или еволюция. Нуждата от съзнателно практикуване на чосаку важи с еднаква сила както за всекидневието, така и за духовните практики.

В йогийския процес индивидът може да стигне със собствени сили само дотам. Човек, пречистил се на физическо и астрално ниво, е като шише, което някога е било пълно с мръсна вода, а сега е напълнено с чиста, или което някога е било пълно с вода, а сега е празно. Самото шише все още го има. Черупката, обграждаща егото, макар и чуплива, все още съществува.

Невъзможно е човек да пробие тази черупка със собствените си сили. Той трябва да разчита на сили от по-висшите измерения. Това изисква признаване и пълно покоряване на висшите сили - пословичния скок във вярата. Когато се покори, индивидът получава отгоре сили, за да пробие ограничаващата го черупка. Това е диалектичен процес, който се повтаря многократно в процеса на духовна еволюция.

Тъй като ценят високо егото си, хората се плашат от подобно преживяване. На индивида такова покоряване може да се стори като скачане в бездна, като смърт. Това е, защото още не е постигнал пълно доверие и вяра в Бога, абсолютната убеденост, че когато егото бъде изоставено, съществото автоматично се слива с едно по-висше ниво на съществуване, което задължително е готово и очаква да го приеме. Това е универсален закон, той не се променя, няма начин процесът да не действа. Гмуркането в Бога е все едно да се гмурнеш в океан. Водата е от всичките ти страни и те поддържа, докато ти плаваш блажено отпуснат. В момента на покоряването цялата същност на индивида се слива с определено висше проявление на действителността, с което той се е свързал на този етап от своето развитие.

Покоряването, този преход от разчитане на собствените сили към зависимост от други, често се преживява като състояние на молитва. Истинска молитва, а не користна, в която молим за решаване на даден проблем. В истинската молитва егото, което се моли на Бога, е забравено и индивидът се превръща в самата молитва. Бог нахлува в молитвата и душата, която е успяла да отрече егото.

Мантрите са молитви, които действат по същия начин. Всяка мантра е свързване с някой аспект на Абсолютното, с едно проявление на божественото. При истинската практика на мантруване човек забравя факта, че припява егото, превръща се в самата мантра и постига състояние, в което не съществува нищо друго, освен мантрата. Тогава същността му се свързва с висшето същество, което представлява мантрата. Много японци членуват в будистката школа Чиста земя, посветена на Амида Буда. Те практикуват мантра, наречена нембуцу. Когато успее да се освободи от егото и да достигне истинско нембуцу, практикуващият усеща как от Амида Буда в него започва да струи безмерна светлина. Тогава се е осъществила истинска връзка.

Абсолютното в своята доброта е дало на хората следните средства за освобождаване: чосаку, духовна дисциплина, механизма на покоряване и молитвата. Насърчавам ви да ги практикувате.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Вярвам, че когато материалното, астралното и причинното измерение достигнат равновесие, този свят ще изчезне. Предполагам, че това ще отнеме няколко милиарда години. Всички кармични измерения, материални и нематериални, се раждат, развиват се и когато постигнат целта си, се разтварят в първоначалния Абсолют. Като част от този процес се е родила нашата Вселена, появило се е нашето Слънце и Земята е започнала да съществува. Крайната цел на съзнателната духовна еволюция е да ускори универсалния процес, в който ние като раса постигаме повторно единение със Създателя на Вселената. Желая ви благодат в усилията ви към просветление.
ПОСЛЕСЛОВ

Откакто съставих основната част на този текст, започнах да изучавам въпроса за еволюцията на световните религии и връзката на религията с науката. По-голямата част от работата ми беше публикувана на японски и ще излезе на английски под заглавие „Обединяването на религията и науката".

Има някои идеи, които бих искал да отбележа накратко, понеже попадат в темата за кармата и прераждането.

Ако погледнем назад в историята на човечеството, ще видим, че върху индивида са упражнявали влияние различни видове карма. Когато хората са живеели в малки, до голяма степен изолирани общности, личната, семейната и природната карма са били преобладаващи. С процъфтяване на груповите връзки са започнали да действат племенната и географската карма. Когато населението на света се е увеличило и е започнало да се установява в по-големи общности и градове, расовата и териториалната карма са добили голямо влияние. Започнали са масови войни. С появата на феодални владения и прерастването им в съвременните национални държави националната карма е започнала да засилва влиянието си върху индивида. В настоящето националната карма е много силна, а войните продължават.

От гледна точка на икономиката, комуникациите и заобикалящата среда е ясно, че светът е готов да надрасне националните системи и да премине към по-ефикасна, обединена световна система. От кармична гледна точка това означава, че световната карма постепенно ще стане по-активна. Примери за тази тенденция изобилстват: постоянно нарастващата взаимна зависимост в световната икономика и екосистеми; все по-обединяващите се системи за сателитно и фиброоптично предаване на информация, засилващата се глобална загриженост от замърсяването на океаните и атмосферата, както и от изтъняването на озоновия слой.

Съвременната международна политика се основава на теорията, че равновесието на националните сили е ключ към световната сигурност и просперитет. Тази теория не действа. В момента реални конфликти има навсякъде: разцеплението между сунитите и шиитите в исляма, израело-палестинският проблем и апартейдът в Южна Африка са само някои от тях. Подобни конфликти водят началото си от религиозни, расови и териториални спорове, в които съответната карма продължава да упражнява голямо влияние над замесените индивиди. Земята произвежда достатъчно храна, за да ни храни, но всеки ден по 26 000 деца умират от глад, защото храната не достига до тях, главно по политически причини. Очевидно тук нещо не е наред.

Вярвам, че когато световната карма стане доминираща, светът ще надрасне остарялата идея за баланс на силите и ще премине към политическа позиция на истинско сътрудничество и хармония. Предвиждам, че тази утопия ще настъпи след около 250 години, но и че земята ще продължи да търпи големи страдания и конфликти, преди да се осъществи този следващ етап. Опасността от ядрена война продължава да съществува, макар вече да не ми се струва толкова възможна, колкото беше преди няколко години.

Докато се придвижваме, политически и културно към една световна федерация, ще се появи и една по-глобално ориентирана религиозно-философска система. Всъщност вярвам, че ще се осъществи еволюционен скок в онова, което наричаме „религия", защото според мен традиционните религии са прекалено обвързани с регионалната карма, за да дадат средствата, необходими за масово духовно пробуждане.

Направих проучване върху регионализма. Религиозните историци отдавна разискват различията в религиите, проповядвани в пустинята, т.е. на запад, и в горите, т.е. на изток. Някои аспекти от тази дискусия подкрепят становището ми, че никоя от съществуващите сега религии не може да се развие в универсална.

Първоначалният спор между двете категории религии се основава на първичната човешка зависимост от водата. Ние сме запазили древната океанска вода в телесните си течности. Хранителните вещества, които поемаме, се разтварят в тези течности и биват отнасяни до клетките, които процъфтяват от тях. Шестдесет до седемдесет процента от телата ни се състоят от течности; тялото на един човек с тегло 68 килограма съдържа приблизително 41 до 50 килограма вода. Всеки ден отделяме по различни начини по около 2,3 литра вода, която трябва да бъде заменена.

В пустинните райони водата е малко. Търсенето и добиването й са били най-главната задача на ранните пустинни племена. Начинът на живот и идеологията им водят началото си от това търсене. Там хората действително са познавали по цвета на пясъка, мириса на вятъра, влажността, видовете храсти, начина, по който са растели, и други географски белези къде може да се намери вода. Щом се вземело решение по въпроса за местонахождението на водата, пустинните хора се отправяли в тази посока без никакво колебание.

В среда, в която няма алтернативна преценка, естествено се е развило разделението между егото и другите, ума и обекта, човека и Бога. Това може да бъде формулирано като логическото твърдение, че А е А, но не и Б. Двете основни характеристики на религиите, произхождащи от пустинята, например юдейството, християнството и исляма, са, че има разграничение между човек и Бог и че човек никога не може да стане Бог.

В контраст религиите, които са се появили в богатите с вода земи на Югоизточна Азия, например будизмът, учат, че човек може да стане Буда. В хиндуизма, таоизма и шинтоизма расовите герои и предци са били почитани като богове. Човек може да стане Бог.

В тези райони редовно и в определени периоди от годината падат обилни дъждове, дърветата са с разкошни корони и има много плодове и храна. Хората живеят и обработват земя, удостоена с благословията на дъжда. Те усещат външната жизнена сила на природата и вселената, с които живеят в хармония. Тази жизнена сила отглежда хората и се грижи за тях, затова те виждат Бог в постоянните проявления на тази пищна природа. Всичко в основата си е Бог.

Обратно на логиката, която изведох по-горе, логиката на горските религии може да бъде формулирана така: А е А, А е Б и А е В. Всичко съществува в недуалистична хармония, която стои над всякаква конфронтация. Друг начин да го формулираме е: А не е нито А, нито Б, нито В. Това стои в основата на махаянабудисткото твърдение, за пръв път изказано от Нагарджуна през II в. от н. е., че същността на съществуването е суня, или празнота. Субектът и обектът не могат да бъдат разграничавани, следователно имаме не-нещо.

Религиите от пустините и горите характеризират Абсолютното с думи, съответстващи на техните идеологии. Пустинните религии рисуват един всемогъщ Бог, който притежава човешки качества и на който се гледа като на Създател на Вселената. Много юдео-християнски мислители се занимават с помиряването на тези човешки и всемогъщи качества и съвместното им съществуване.

Да живееш сам в сурова среда като пустинната означава големи трудности и затова хората естествено са се групирали в племенни общности. За да може общността да функционира добре, трябвало да се установят правила, най-основните от които са Десетте Божи заповеди. Онези, които нарушавали правилата, били жестоко наказвани от патриархалната власт.

Ранните патриарси били харизматични личности, които поемали пълната отговорност за благополучието на общността. Те се посвещавали с цялото си сърце на грижите за своите хора. В замяна членовете на племето били дълбоко предани на водача си. С помощта на това взаимно уважение и подкрепа общността успявала да поддържа своята сплотеност и стабилност. В подобна социална структура, основана на принципа „давам и получавам", хората са виждали Бог като продължение на патриарха; Той бил човекоподобен Бог, който притежавал съвършените атрибути на Абсолютната власт и Абсолютната любов.

Нека да разглеждаме отново Бог като Създател във връзка с дъждовната аналогия. Имаме суха, безлюдна пустиня, пустиня с малко следи от живот. Неочаквано пада дъжд, съживявайки земята и обитателите й. На Бог се гледа като на градивната сила, която дава живот, и следователно като на Създател. Бог е създал всичко и властва над своето творение.

Извод от теорията, че Бог е създал вселената, е, че тя си има начало и край. Християнството учи, че един ден ще дойде краят на вселената и на хората им предстои Денят на Страшния съд. Ако човек води морален живот и вярва в Бога (или Исус Христос като Спасител), ще получи достъп до рая. Тези водещи принципи са служели за обединяване и стабилизиране на християнските общности през вековете.

Горските религии пък характеризират Абсолютния принцип като Абсолютна пустота, която стои над всичко. Абсолютната празнота, или Нищото, се проявява в цялото съществуване, включително и в един деистичен пантеон. На съществуването се гледа като на нещо постоянно променящо се. Цветята цъфтят, дърветата раждат плодове и листата падат в един безкраен цикъл. За тези религии природата и животът вечно се прераждат. Те не говорят за край на вселената. В контраст произхождащите от пустинята религии проповядват, че животът на индивида е еднократно събитие - те отричат метем-психозата (пътешествието на душите). Горските религии пък вярват, че човекът и всичко живо във вселената се преражда отново и отново и че животът е един вечен процес.

Вариациите в човешкото поведение и обстоятелствата също се обясняват различно от двете идеологии. В действителност представата за злото и неравенството се оказва доста проблематична за пустинните религии. Бог, бидейки всеведущ и всемогъщ, представлява съвършенството на истината, добротата и красотата. Патриархът в своята мъдрост отразява качествата на Създателя. Смята се, че неговите действия, както и действията на всички хора, са съзидателни и са станали възможни благодарение на подкрепата на всеведущия и всемогъщ Бог.

Това повдига много въпроси: Поради каква причина ни е дадена свободна воля? Ако всички сме създадени по Божи образ и подобие, как тогава да обясним неравенството в способностите, средата, физиката, богатството и социалното положение? И най-вече - как е възможно хората, създадени от Бога на съвършената доброта, да вършат злини?

В горските религии на тези въпроси се дават отговори, както видяхме на много места в текста, чрез теориите за кармата и прераждането - функции, управлявани от Абсолютната пустота. Индивидът е отговорен за своите постъпки и резултатът от тези постъпки определя настоящите и бъдещите обстоятелства в живота му. „Зло" ние наричаме всяко действие, което цели да запази егото в ущърб на другите. Добрите постъпки спомагат за хармонията в Абсолютното, а злите - за разделение. Кармичната теория спокойно дава обяснение за различията и неравенствата сред нас.

Исторически погледнато, друга съществена разлика между регионалните идеологии е начинът, по който се гледа на връзката между ума и материята, между духовното и физическото. Пустинните религии учат, че в началото Бог е сътворил небето и земята, а след това е създал човешкото тяло по Свой образ и подобие. После е вдъхнал живот, или дух, на човешкото тяло, за да създаде човешкото същество. Така че от самото начало на ума и материята се гледа като на две различни неща, които се намират в дуалистична връзка. Природата съществува, за да бъде завладяна. Това противопоставяне между обект и субект, напоследък оспорвано от елементарната физика, е довело до огромно развитие на естествените науки, което е било от съществено значение за материалната еволюция на расата. Но разделението е довело и до нарастващо разцепление между духа и природата, между науката и религията и това е основният източник на страдания в съвременната епоха. Очевидно напоследък има нужда да се поучим от недуалистичните, трансцендентални философии на горите. Възможно е да се получи някаква форма на синтез.

Вярвам, че еволюцията на една глобално ориентирана религиозно-философска система ще бъде подкрепяна едновременно от научни изследвания и трансцендентални духовни принципи. Струва ми се, че такава система трябва да обединява в себе си четири основни хипотези:

1. Абсолютното е пустота. То стои над цялото съществуване и е свободно от него. По този начин е в състояние да създаде вселената.

2. Кармата и прераждането са организиращите принципи на съществуването.

3. В основата на материалното стои нематериалното; в основата на науката стои религията.

4. Човешкото освобождаване е повторното единение с Абсолютното. Човек може да стане Бог.

Това съдбоносно повторно единение с Абсолютното изисква фундаменталното разбиране, че такова обединяване действително е възможно, че човешкото същество може да стане Бог. То зависи и от съзнанието, че Абсолютното е пустота, че то стои над и обхваща всяко едно проявление на Бога, което човешкият дух може да преживее. Следователно сама по себе си системата, която предстои да се появи, е неизключваща. Доктрините на днешните религии ще бъдат признати като валидни, но неуниверсални изрази на Абсолютното, каквито са ги преживели в определено време и на определено място основателят на религията и неговите последователи.

Очаквам, че предстоящата система на духовна еволюция ще признава кармата и прераждането като факт и че нейните проповедници ще продължат да проучват подробностите за това как се осъществяват тези явления. Мисля и че научните изследвания все повече ще доказват единството на битието и така ще обективизират принципите на действителността по начин, който ще ги направи по-приемливи за нашия материалистично ориентиран свят. Когато науката започне да признава нематериалната основа на материалната реалност, старото разцепление между „научното" познание (разделението на субект и обект) и духовното познание (единството на обекта и субекта) най-сетне ще зарасне.
Приложение А

Въпроси за кармата и прераждането

Следните въпроси ми се задават често, когато чета лекции за кармата, затова си помислих, че ще е полезно да ги представя в този им вид.

1. Една от основните будистки теории гласи, че поради непостоянната природа на съществуването няма такова нещо като Аз, като его. Това очевидно противоречи на кармичната теория, според която индивидуалното его съществува, има минало, настояще и бъдеще и създава начина си на съществуване със своите индивидуални действия. Как помирявате тези две теории?

Шакямуни Буда проповядва едновременно теорията за несъществуването на егото и теорията за кармата, без да обяснява как са свързани двете. Ожесточени дебати по този въпрос е имало стотици години, чак до появата на Нагарджуна. Той е успял най-сетне да потуши диспута, изяснявайки съществуването на причинно ниво на съзнание. Това е ключът към помиряването на двете теории.

Колкото и разпалено да твърди един будистки теоретик: „Няма его, няма его!", факт е, че всеки от нас притежава нещо, което наричаме Аз. Ние имаме его. И фактът, че сме се вкопчили така упорито в него, ни кара да се превъплътяваме толкова много поколения наред.

Хората обикновено са дотам погълнати от света на кармата, че не са в състояние да усетят самата карма. От гледна точка на висшето съзнание може да се види, че в процеса на многократни прераждания индивидът бива веднъж мъж, друг път - жена; веднъж - добър, друг път - лош. В този смисъл е вярно, че непостоянното его, което съществува в кармичното измерение, има в основата си едно непроменливо Аз, което ние наричаме „причинен ум/тяло".

Ако трябва да повторя, причинният ум/тяло е душата, която първоначално сме получили от Бог. Тя наподобява сияйната слънчева сфера. Будистите я наричат алая, а хиндуистите - джива. Тя е Адам преди грехопадението. Причинната същност се различава от Абсолютното по това, че е индивидуализирана и е навлязла в кармичните измерения. Но макар да е индивидуализирана, тя няма своя собствена природа, защото съществуването й е изцяло поддържано от вечното Абсолютно. В основата си тя няма его. Докато не получи просветление, не изостави своето его и не слее същността си с Бог, индивидът е заседнал в цикъла от раждания и смърт. Просветлението в крайна сметка означава да се върнем там, откъдето сме дошли, от Бога. За да постигне това, индивидът трябва да се отрече и надрасне причинното си Аз. Причинното Аз изглежда непроменливо от гледна точка на кармичното измерение, но то също трябва да се слее с Абсолютното. Когато се слее, става Абсолютното нищо или Абсолютното не-его. Ето как решаваме привидното противоречие между фактите за не-егото и кармичната действителност.

2. Ако всички явления са непостоянни, това не означава ли, че явленията мигновено се разпадат? Как се установява приемствеността?

Думата „карма" идва от глагола „кри" - действам. „Карма" означава, че дадена постъпка или действие става причина, която дава определен резултат. Самият резултат също става причина, получава се още един резултат и така - във верига от повторения. За да действа това, трябва да има универсален принцип, който да стои в основата както на причината, така и на следствието. Ако всеки път, когато се случи, явлението изчезва напълно, законът за причината и следствието не би могъл да съществува.

Все пак в будизма категорично се заявява, че всички явления са непостоянни. Това всъщност означава, че цялото съществуване, всички явления, всички дейности непрестанно се променят. Нищо не остава в същата форма дори за момент. Ако е роден, човекът непременно ще умре; самата земя някой ден ще изчезне. От по-микроскопска гледна точка се вижда, че безброй клетки от телата ни се раждат и умират във всеки момент. Жизненоважните функции на сърцето и дихателната система също са променливи във всеки момент. Ако следваме този ход на мисли, къде ще ни отведе той?

Сега съм пред вас и ви говоря. Първо се обръщам надясно и говоря, после се обръщам наляво. Вие наблюдавате как се обръщам. Ако поддържаме мнението, че „всички явления са непостоянни", някои будисти биха казали, че аз, обърнат наляво, и аз, обърнат надясно, сме две различни лица. С други думи, когато се обърна наляво, обърнатото ми надясно Аз мигом изчезва и се появява нещо съвсем различно. За всички подобни явления в този ред на мисли би могло да се заключи, че двете не са едно и също, че А не продължава да бъде А, а се превръща в поредица от различни неща като Б, В, Г и Д.

Ако продължим до крайност идеята, че „всички неща са непостоянни", ще стигнем до теорията за „мигновеното разпадане". В тази идея има нещо доста странно. Макар да виждаме единството, теорията твърди, че нищо не остава едно и също дори за момент. И все пак трябва да има нещо, което да ни принуждава да разпознаваме аспекта на единството. Фактът, че казваме, че явленията винаги се променят, предполага зад тях да съществува нещо, което не се променя. За пример може да се даде връзката между циферблата и стрелките на един часовник. В състояние сме да видим движението на стрелките, защото зад тях съществува неподвижният циферблат. Ако цялото се промени, няма да сме в състояние да видим промяната.

Ако беше вярно, че всичко се разпада и се създава наново миг след миг, секунда след секунда, нямаше да има постоянно действащ обединителен принцип. Идеите за кармата и причината и следствието предполагат, че между причината и резултата от нея трябва да има връзка. Чрез добития от духовното пробуждане опит откриваме, че определено съществува процес, в който всяка една душа претърпява превъплъщения в съответствие с действията си (причините) от минали прераждания. Струва ми се, че едностранчивите възгледи за „непостоянството на съществуването" и „моменталното разпадане" се дължат на непълна осведоменост; те нито помагат да се разбере въпросът с кармата, нито отговарят на реалността.

3. Каква е разликата между кармата и съдбата? Ако всичко е кармично определено, какъв е смисълът да правим усилия за каквото и да било? Този въпрос наскоро ми бе зададен по време на духовна консултация. Ето отговора, който дадох:

- Когато сте гладен, не желаете ли да хапнете нещо?

- Разбира се.

- А сега, да кажем, че поставя вкусна храна на някоя висока лавица. Ще чакате ли кротко храната да падне сама или ще се протегнете, за да я стигнете?

Какво би направил всеки от вас в такава ситуация? Разбира се, че ще се изправите, ще протегнете ръка към лавицата и ще грабнете храната. Това е кармично действие. Ако решите, че храната може да падне и сама, може би просто ще седите под лавицата с отворена уста и ще чакате. Но ако лавицата не се счупи, може да си чакате така и стотици години. И междувременно ще умрете от глад. Това е действие, породено от вяра в съдбата. Човешките същества трябва да действат, за да се нахранят. Едно от нашите десет предписания гласи: „Положението ти е плод на твоите действия". Това означава, че положението на човека в живота, границите на неговото съществуване се определят от неговите действия. Ако той нищо не направи, нищо ново няма и да започне.

Действието е необходимо за живота. Идеята за съдбата противоречи на разбирането за кармата с това, че проповядва отказване от действие. Съдбата е мързеливо верую - вие сте решили, че вселената се движи в дадена фиксирана посока, предопределена от Бога, и ще се оставите Той да ви придвижи в тази посока. Понякога положението ще бъде добро, друг път - лошо. Няма причина да се прави каквото и да било. Състоянието, до което водят подобни нагласи, е по-скоро сън, отколкото истински живот. Все едно сте песъчинка, носена от водите на голяма река.

Ако нямате приоритети, ако чакате храната да падне, животът ви ще остане без стойност и значение. Няма да има човешко поведение - например да направим света по-добър, да се усъвършенстваме и утвърдим съществуването на индивида. Ако вярвате в предопределението, няма да успеете да откриете значението на собственото си съществуване.

4. Често се казва, че когато умрем, наш родител, дядо или някой друг идва да ни вземе. Вярно ли е, че любимите ни хора ни чакат в отвъдното?

Ако предположим, че въпросният индивид още не се е преродил и продължава да съществува в духовното измерение и че имате кармична връзка с него, е твърде възможно да дойде да ви отведе. Но не винаги ще се зарадвате на онзи, който ви чака.

Ето един случай от личния ми опит. Фамилното име на баба ми по майчина линия беше Йошима. Този род е започнал от свързан с клана Хайке човек, който избягал на остров Йошима в Затвореното море преди около 800 години. Семейството живяло тук до ерата Мейджи (1868 г.) и се преместило на Шодошима, където съм се родил и аз. На няколко мили от Йошима има остров на име Онигашима, който в продължение на много години е бил дом на банда пирати, вилнеещи из Затвореното море. Не съм сигурен от коя страна на закона са били фамилията Йошима, но знам, че в семейната ми история има много кръвопролития.

Преди около 35 години започнах често да виждам една сцена от тази история: кървава битка между две села и плашещ призрак на жена, която или е била убита в битката, или сама е извършила убийство. Когато баба ми умираше, майка ми отиде да се грижи за нея, но аз трябваше да остана в Токио. Постоянно имах ясни видения с този призрак - внезапно изпадах в състояние, в което не можех да се помръдна, но съзнанието ми беше будно и съвсем ясно и тогава виждах тази жена. Когато след смъртта на баба ми майка ми се върна в Токио, не спираше да разказва как преди да умре, старицата постоянно повтаряла, че вижда някаква ужасна жена, и я описвала с големи подробности. Това бе жената, която и аз бях виждал по същото време, макар и на друго място. Впрочем баба ми не притежаваше сетивни способности и нямаше опит с такива преживявания, но в момента на смъртта си тя бе виждала в другото измерение.

Баба ми не беше особено вярваща, но семейната й карма бе толкова силна, че жената бе дошла да я посрещне. Поради връзката си с призрака баба ми е преживяла големи трудности, когато е преминавала в отвъдното. Тази карма беше достатъчно силна, за да накара призрака да дойде да я вземе, но това не беше положителна карма. Да се вярва, че от отвъдното идват да ви вземат само същества, които бихте искали да срещнете, е много наивно.

5. Познаваме ли кой идва да ни вземе?

Да. Дори и да не вярвате в духове, в момента на смъртта, когато съзнанието ви отслабне, започвате да виждате най-различни неща. Това става, когато умирате от естествена смърт, но не и когато се самоубивате например със свръхдоза лекарства.

6. Имам няколко въпроса за причинното съзнание. Първо, вярно ли е, че човек не може да има мистично преживяване, без да влезе в причинното съзнание?

Да, вярно е, защото измерението на причинното съзнание е единственото, от което е възможно да се осъществи пряка връзка с Абсолютното и да се получат истински мистични преживявания. В астралното измерение е възможно да имате свръхсетивни преживявания като обикновено ясновидство или екстрасензорно възприятие; те са от различно и по-низше естество от истинските мистични преживявания.

7. Когато човек има мистични преживявания в причинното измерение, кармичните семена все още ли продължават да съществуват?

Да.

8. Обикновено забравяме разни неща, които са станали в миналото с нас, но когато ни се предостави удобен случай, неочаквано си ги припомняме. Така ли е и с кармичните семена?



Спомените от този живот се съхраняват в причинното измерение и пак от него могат да бъдат извадени в паметта ни. Когато спомените са необходими или когато обстоятелствата са подходящи, те изникват в съзнанието ни. Този процес действа сравнително лесно, също както при работа с компютър. Все пак спомените от минали животи са друго нещо. При повечето хора връзката между сегашното тяло и причинното съзнание не е активирана. В някои редки случаи обаче тя работи и хората могат да разказват истории от предишните си прераждания.

9. По време на духовна консултация вие често говорите за дадена карма, която се проявява в момента. Все пак не е ли вярно, че освен проявяващата се в момента карма има много карми, които се проявяват, без изобщо да ги усетим?

Разбира се. Пример за това е, че когато се изтощите напълно и загубите обичайното си самообладание, може да преживеете необичайни промени в настроението и начина, по който мислите и се държите. В този случай се намесва карма, която е извън проявяващата се в момента. Има много карми, които влияят на поведението ни, без да го съзнаваме.

10.Не разбирам как така чосаку може да се охарактеризира като действие без желания. Струва ми се, че бивайки живи, човешките същества задължително трябва да имат някакви желания. Следователно не е ли вярно, че когато решите да се приближите до Абсолютното или да спазвате чосаку, в известен смисъл упражнявате волята си и желаете определен резултат?

Този въпрос показва, че вие се спирате само на едно условие от чосаку - да не желаете определен резултат от действията си. Ние обаче имаме предвид, че не бива да желаете резултати, които да носят полза на вас като на индивид, понеже смисълът на чосаку е да се издигнете до ниво на съзнание, което е по-висше от индивидуалното. Целта на чосаку е духовна еволюция. В крайна сметка обаче индивидът се слива с Абсолютното, където не съществува понятието „резултат" - в Абсолютното има не-действие, не-причина и не-резултат. Чосаку може да ви отведе в този свят и в този смисъл чосаку има цел. Тази цел е да надраснете нивото на индивидуалната карма.



11. Има книги, които описват подробно различни начини за осъществяване на целта на съществуването. Например според някои трябва постоянно да държим в ума си образа на своето реализирано състояние и естествено ще го постигнем. Какво мислите за методите за реализация на желанията с помощта на намеса в подсъзнанието?

Методите на психокибернетиката и визуализацията са популярни средства за самопомощ. Струва ми се, че с тях може да се постигне известен успех, но те по начало са методи, основаващи се на предизвикано от желание действие. Те използват силата на индивидуалното несъзнателно и въображението, чиято ефективност е ограничена в рамките на индивидуалното ниво.



12. Когато се прераждаме, цялото ни същество ли се преражда или част от него естествено се разпада в този процес?

Никой резултат от предизвикани от желание действия не се разпада. Те следват закона за причината и следствието и се повтарят отново и отново. Това положение продължава, докато съществуват двете нива на проявление - материалното и духовното. И вярвам, че когато те изчезнат, семената на предизвиканите от желания действия остават при Бог. Когато Той създаде нова вселена, семената поникват и целият процес се повтаря.

13. Може ли причинното съзнание да изчезне, докато Вселената все още съществува?

Вселената се състои не само от материалния свят, но и от нематериалните нива. Когато всички тези нива се разпаднат, причинното измерение естествено ще изчезне. Но това ще отнеме много милиарди години. Можете ли да почакате толкова дълго?


БЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА:

За съжаление д-р Мотояма не е в състояние да дава духовни консултации на читателите. Поради търсенето такива се правят само на ограничен брой от членовете на светилището Тамамицу в Токио. Д-р Мотояма искрено желае информацията в тази книга да помогне на читателите да разберат собствената си карма и начините сами да я разрешат.


Приложение Б

Други книги от д-р Хироши Мотояма

Как да измерваме и диагностицираме функциите на меридианите и съответстващите им вътрешни органи, Институт по религиозна психология, Токио, 1975

Хипноза и религиозно свръхсъзнание, Институт по религиозна психология, Токио, 1971

Науката и еволюцията на съзнанието: чакри, ки и пси (с Ранде Браун), „Отън Прес", 1978

Горните книги могат да се доставят от Института на Мотояма (Вижте адреса по-долу).



Теории за чакрите: мост към висшето съзнание, „Теософикъл Пъблишинг Хаус", 1982

Към свръхсъзнанието: медитационна теория и практика, „Ейжън Хюманшпи Прес" (разпространявано във Великобритания от „Елемъшп Букс"), 1990

Превод от английски Пенка Стефанова





Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница