Отговор на критиките в становище номер четири

От доц. д.ф.н. Ангел Георгиев Ангелов - кандидат за конкурса за професор, ДВ 20/17.03.2015 г. по специалност 2.1. Филология

1. 
   Авторът на становището твърди, че две от монографиите ми „...се разграничават от по-предишни мои публикации с почти пълно отсъствие на анализ или дори екземблификация на конкретен езиков материал”. Накрая заключава, че „...двете монографии са стойностни най-вече като тематично подредени библиографски справочници”. В предишното изречение обаче е казано, че „...те са полезно (особено за по-широк кръг читатели) представяне, най-често изброяване на многобройни понятия, методи, идеи, теории и техните автори, което ги прави особено богати на библиографски отпратки”. Очевидно е, че авторът на становището си противоречи - библиографската начетеност е по-скоро похвала, а не критика!
   

2. 
   Всеки, който разгърне книгите ми, може да се увери, че не става дума за „справочници” и за „изброяване”, а за кръстосано представяне и анализ на различните теории по дадена тема с ярко проявено лично отношение и аргументирани оценки – както мои, така и чужди. Такива оценки (понякога те са кратки, понякога са дълги) не се правят в библиографски справочиници. Всъщност и авторът на становището сам се съгласява с това: „...Авторът преплита в изложението си свои кратки и понякога афористични оценки за изброяваните (най-вече теоретични) феномени, което придава на текста есеистичен нюанс и го прави приятен за четене.” Следователно - отново похвала!
   

3. 
   Следва да припомня, че една от критикуваните монографии „Политическа лингвистика според принципите на екологичната етика” беше наградена от Факултета по славяски филологии – тогава авторът на становището, член на Факултения съвет, не е изразил негативно отношение. Тази монография е вариант на докторската ми дисертация, високо оценена от седемчленно жури, защото – според изискванията – големият дократ е обобщаващ труд, научно съчинение „с теоретични обобщения и решения на големи научни или научно-приложни проблеми, които съответстват на съвременните постижения...” – такъв именно е характерът на дисертацията ми, въвеждаща у нас новата интердисциплинарна наука еколигвистика, а такъв е и характерът и на по-ранната ми монография, голяма част от която не е включена в дисертацията ми.
   

4. 
   Авторът на становището твърди, че „единствено релевантната” монография за конкурса е петата ми книга – Общото словно богатство и семикомуникацията на славянските езици. Това не е така – в становището няма нито дума за 23-те представени статии, половината от тях на чужд език, публикувани в най-авторитетни междунардни издания. Както е известно, публикациите на чужд език се смятат за отделни научни трудове, независимо от възможни повторения с други текстове, публикувани на български. Всъщност отново противоречие – в предпоследното изречение на становището се казва: „... не може да бъде повод авторът й да заеме академичната длъжност „професор”, за което той иначе има необходимите (особено количествени) предпоставки”. Значи отново похвала – иначе... имам предпоставки... (особено количествени)!
   

5. 
   В становището не е споменато нищо и за трите глави от монографията „Еколингвистика или екология на застрашените езици и лингвистика на застрашените екосистеми”, които не са включени в дисертацията ми, и следователно са релевантни за конкурса. Релевантни са също така и преработените изцяло и издадени години след съответните защити и конкурси други две мои монографии - „Правилата на езика в столичния квартал” и „Българският език на Темида” – този факт е изтъкван от публикуваните рецензии за тях от авторитети като акад. М. Виденов, чл. -кор. М. Попова и проф. К. Димчев.
   

6. 
   Така авторът на становище номер четири се опитва да открие грешки единствено в петата монография – Общото словно богатство и семикомуникацията на славянските езици. Характерът на изложението и прескаченето от страница на страница в становището, непоследователните критични бележки и връщането към по-предишни страници от моята монография показва, че всъщност монографията не е прочетена! Става дума за упорито търсене на някакви грешки, които – като не са намерени – прото са съчинени, измислени! От множеството „грешки”, (някои от които, посочени като „груби”) приемам само една – за която ще стане дума.
   

7. 
   Теоретичната основа в книгата ми – идеите за когнитивната страна на лексиката, за семантичните полета и за т. нар. ментален лексикон, или за руския когнитивизъм, т. нар. картина на света; идеите за социолингвистичната страна на лексиката - т. нар. семикомуникация и за психолингвистичната употреба на значенията – теоритята за менталната симулация – тези най-съвременни теоретични разработки не се дискутирани от автора на становището, а вместо това – без да е дадена необходимата аргументация - част от тези теории просто са определени като ненужни!
   

8. 
   Ни в клин ни в ръкав съм обвинен, че „не съм се възползвал от възможността да правя теренни проучвания” в рамките на ръководения от колегата проект. Мисля, че сътрудничеството ни по проекта беше плодотворно, и съм дал от себе си, каквото съм могъл по темата. Участвах активно както при изготвянето на материалите за кандидатстването, така и при закупуването на техника. В края на проекта предадох обширна статия за сборника „Културно-историческо и езиково наследство на „съседна“ България“, който току-що излезе от печат и където статията ми е публикувана. Като редактор на този собрник авторът на четвътото становище нито веднъж не изрази несъгласие или неодобрение. Напротив, работеше се спокойно и статията ми за сборника съвсем не беше определена като „библиографска справка”. Приета беше без резерви и поправки, а там има и емпирична част – примери от ситуации на диглосия в малки български градове, които съм посещавал без да утежнявам бюджета по проекта. Искам да подчертая, че колегата винаги се е отнасял с уважение и одобрение към моите писания – до този момент, в който представя това наистина странно становище.
   

Ето и други неприемливи твърдения:

9. 
   Критикуван съм, че в работтата ми има „философски асоциации”. Всъщност това не са „асоциации”, а както сам авторът на становището казва, представяне на цели теории в областта на логиката и философията, както и критически анализ на редица класически и съвременни схващания в областта на семантиката. Нека да припомня, че работата ми е теоретична. Следва да се запитаме – възможно ли е да се изследва лексикалната семантика без да се вземат под внимание постиженията на логици, психолози, социолози и, в крайна сметка, на големите философи на 20-и век, като се започне от Ръсел и се стигне до Витгенщайн (анализът на техните теории все пак съм го спестил, въпреки че имам препратки и към техни трудове)? Всъщност отново се питаме – така наречените “философски асоциации“ обвинение ли са, или похвала?
   

10. 
    Посочено е, че съм пропуснал да цитирам Пикио, Велчева, Байрамова, Дьомина. Посочените имена показват предпочитанията на автора на становището – въпреки че безспорно са големи имена в славистиката, посочените автори не се занимават основно с историческа и съпоставителна лексикология. Големите лексиколози у нас са, както е известно, Ст. Младенов, Ив. Леков, Вл. Георгиев – тях съм ги цитирал многократно. Цитирал съм още нашите учители по лексикология – Т. Бояджиев, Б. Парашкевов, Е. Пернишка – също многократно. Цитирал съм и Ив. Касабов, В. Попова, В. Радева, Т. Славова и др., и др. Специализацията на колегата очевидно е в областта на славянската съпоставителна граматика, а не в областта на историческата и съпоставителната лексикология и от тук произлизат редица недоразумения. Настина Коменски е споменат неправилно (за поправката благодаря!) в една поредица от имена на просветители от 18-и век, но на стр. 96 в книгата си съм посочил годините, в които е живял. На бележката: защо пиша за Хомяков? Хомяков не е само философ и поет, а и лингвист – при това твърде важен. Автор е на първия санскритско-руски речник и на многотомното съчинение „Семирамида” (име подсказано от Гогол), което в днешно време се преоткрива като огромен запас от филологически реконструкции!
    

11. 
    Обвинен съм, че съм писал, че „...в Европа има най-много езикови контакти” – а това не е ли вярно?! На нашия континент се използват най-много кодифицирани езици, т.е. обработени езици с книжовни традиции, което води до превод на значителни количества книжнина. Може ли да се отрече, че славянските езици се роят, вместо да се обединяват. Това са факти и от нашата съвременност. Всъщност най-вероятно е терминът езикова делиберация да не е разбран правилно?
    

12. 
    Обвинен съм, че съм превел lexical storage като „езиков склад”, а не като „запас”, което пък било равнозначно на „езиково богатство”. Първо „запас” и „богатство” не са равнозначни, а оксфордският речник дава за „запас” – stock.
    

13. 
    Обвинен съм, че не правя разлика между Киевска Рус и Русия – посочена е и страница 79! Всеки може да отвори книгата и да види, че там изброявам имената на няколко митрополити на Киевска Рус, сред които откривам и българи (между другото, фактите са премълчавани от Майендорф). С други думи – запознат съм с тези страници на историята в най-големи подробности!
    

14. 
    Обвинен съм – дори е казано, че е „абсолютно погрешно”, че „росийският език е по-старо вече изоставено название, включващо и украински”. За справка може да се отвори Энциклопедический лингвистический словарь, Москва 1990, ред. Ярцева. В статията „Украинский езык” се казва: “Литературные нормы староукраинского языка нашли свое отражение также в грамматике и словаре Л. Зизания (1596), в «Лексиконе славеноросском» П. Берынды (1627).” Подчертавам отново, че пиша за по-старо название от времето на Ломоносов, а не се занимавам със съвременни политически конотации.
    

15. 
    Обвинен съм, че съм писал, че няма сръбско-български речници. Разбира се, че има, и съм ги използвал. Писал съм, че няма добър сръбско-български и българско-сръбски диференциален речник или речник на „лъжливите приятели на преводача”. Отново не е разбрано, че този термин е ключов за обясняване на семикомуникацията!
    

16. 
    Авторът на становището си противоречи в следващ параграф, като казва, че теоретичните аспекти означават анализ на емпиричен материал. С текстов корпус не съм работил, но не е такъв характерът на метода на „седемте сита”, който съм използвал, и съм го обяснил в цяла подглава. Да се изясни как действа семикомуникацията в процеса на общуване мужду славяните е доста трудна задача и звучи като пожелание от страна на автора на становището. Може би екип от социолингвисти някой ден да я осъществи. Показал съм обаче как се променят значенията на редица общи славянски думи и че полуобщуването (семикомуникацията) между славяните се дължи главно на семантичните изменения в едни и същи близки по звучение думи – ако това не разбрано, то книгата въобще не е разбрана!
    

17. 
    Обвинен съм в „груба грешка” за наставките -га, -да, -жа. Посочена е и страница. Не е ли видяно, че два реда преди това се позовавам на Ив. Леков и на неговия капитален труд „Словообразувателните склонности на славянските езици”. Наставките са посочени от него – или и Леков е в „груба грешка”?! И защо после трябва да се обяснява, че звукосъчетанието жд е от праславянско *dj, сякаш това не го знае всеки студент, който си е взел изпита по историческа граматика!
    

18. 
    Всъщност, както се каза, авторът на становището уж ме критикува, че примерите ми са предимно български, а сам посочва - и при това със страници - моите примери от хърватски, чешки и полски. Благодяря на автора за посочените още няколко негови примера.
    

19. 
    Следва още едно дълбоко неразбиране – обвинен съм в неправилни етимологизации! Поне на няколко места в книга си, а и още в увода – казвам, че не се занимавам с етимология, а с народна етимология, или с народни етимолигични митове. Цитирал съм многократно Виноградов и съм обсъждал на няколко страници неговия метод: „Палеонтологическото и даже въобще историческо-етимологичното изучаване на думите не трябва да се отъждествява и смесва с историко-лексикологическото изучаване...” Моите анализи и съответните примери обаче се основават не само на методите на Виноградов, който изследва историята на думите, а не тяхната етимология, а и на ново направление в когнитивната наука, изследващо фолклорните модели на мисленето, наивните таксономии и народопсихологията, известно като теория на менталните стимулации. С други думи – подходът ми е като този на академично обучения лекар, който изследва народната медицина. Очевидно е, че важни страници от книгата изобщо не са прочетени!
    

20. 
    Авторът на становището ме обвинява, че не съм използвал Българския етимологичен речник. Разбира се, че съм го използвал, но съм правил справки и с множество други етимологични речници, когато е трябвало да подчертая разликите между научната и народната етимология. Ако трабяваше да изброя ползваните речници, то това би отнело поне две пълни страници. В Берлинската библиотека, където основно работих по този труд, етимологичните речиници на славянските езици запълват една цяла стена. „Поправките” в становището – не върху моите етимологии (защото не правя етимологии), а върху етимологиите на „народа” – обаче се основават само на БЕР и от време на време на Фасмер. Доверявал съм се основно на многотомния етимологичен речник на славянските езици под редактцията на Трубачов (автор, който между другото е превел на руски и е допълнил Фасмер) и на Стефан Младенов, чийто етимологичен и правописен речник е до голяма степен в основата на Българския етимологичен речник.
    

Ето и някои поправки на „поправките”, изложени в становището:

21. 
    Никой не е казал, че мед (на пчелата) и мед (като метал) са с еднаква етимология. Това е пример за метонимия - и така е казано и в книгата, а и в становището по-надолу – еднакав звуков състав, но различно значение. Какво неясно има тук?!
    

22. 
    Никой не е казал, че вена, вейка, вехна и венец имат обща етимология. Както е посочено и в становището, казано е, че чежду думите има „идеографска връзка”.
    

23. 
    Същото важи и за къпина и къпя и за малина и малко. Не се обсъжда етимологична, а идеографска, т. е. образна връзка, която е характерна за народните етимологични митове – това е техният механизъм, който е основа за словотворчество. Че тези връзки не са плод на моята фантазия, става ясно, когато подобни връзки се открият и в други езици. Същото важи и за гладя и глад, лук и лъч и няколко други примери, тълкувани неправилно като етимологии. Нищо подобно – това са образни връзки и в работата ми са определни точно като такива (и са обяснени със спомената вече теория за менталната симулация). Как иначе ще обясним, че второто значение на думата опашка (т. е. ред пред магазина) на немски е змия.
    

24. 
    Авторът на становището казва, че плонж е френска дума – нещо, което е известно на всеки среднобразован българин. А че съществува хипотеза плуг и плонж да са етимологично свързани, ни се доказва от немското Pflug, за която вероятност ни напомня Ст. Младенов - „... негли с по-голямо право и обратното”, че е стара славянска заемка в немски.
    

25. 
    Авторът на становището казва, че думата фокус (в цирка) произлиза от фокус-мокус-препаратус – факт, който е широко известен. Същата познавателна стойност има и обяснението, че „неделя е ден, в който не се работи”!
    

26. 
    Авторът на становището ме критикува, че при пазуха - пазва, промяната е фонетична, а не морфологична. Напротив – промяната е морфологична, защото става дума за стар родителен падеж (справка К. Мирчев).
    

27. 
    При поход и похот, като и обед и обяд, разбира се, не се търси обща етимология, а се говори за снемане на случайното фонетично съвпадение – разподобяване и на семантиката, и на звуковия образ, което наричам с термина народна дезамбигуация.
    

28. 
    Авторът на становището греши с твърдението, че куцам е производно от гръцкото куц – отново Ст. Младенов посочва етимология със зачение „с накърнена опашка” и от там и етимологична връзка между глаголите кусам, късам, куцам. Не е изключено обаче да има наслагване и на гръцката форма, което е посочено като механизъм на народната етимология и народното „снемане” на многозначността – пак повтарям – основна теза в работата ми.
    

29. 
    Държа на хипотезата си, че формите край, щедър и ходатай (тук може да се прибави и верблюд – приведената като контрааргумент етимология на Фасмер е за друга дума) са универбати, с каквито изобилства старият черковен език. Етимологията на край от кроя не е убедителна (отгласната степен от о в а не може да се докаже). Принципът на универбизацията е сравнително нова филологическа находка (вж. Виденов 1976) и не е бил включван в обясненията на етимолозите, но какво да правим – науката се развива! За щедър акцентът не е врху частицата ще, за която всеки студент знае откъде произлиза, както и че там има *tj, а тука се подчетава коренът -дар-. Фактът, че това не е моя фантазия, се потвърждава от следните съответствия в други славянски езици – рус. щедрый вечер (бъдни вечер), укр. щедрiвка (коледна песен), гор. луж. šćedry, šćedry džeṅ (коледен дар).
    

30. 
    От всички поправки приемам само тази, че барам в значение търся, не е сръбска дума, а е западнобългарска, кодифицирана в т. нар. „македонски”, за което напомняне благодаря.
    

В другите рецензии и становища не откривам критични забележки.