Отговорен редактор: Стефка Стойчева – Пловдив Редакционен съвет
"Какви взаимоотношения бих искала да имам с моя земен баща
Изтегляне 0.52 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Свидетелство на Красимира Палхутева
"Какви взаимоотношения бих искала да имам с моя земен бащаи какви взаимоотношения имам днес с Моя Небесен Баща" Илияна Киркова БАЩИТЕ НА ЖИВОТА МИ Да притихнеш в силната прегръдка на своя татко и да усетиш как бие сърцето му е един малък копнеж, който бих искала да си спомням. Или силната му ръка да ме е хванала и да ме води в живота, когато не знаех на къде да тръгна – само мечта. Ето сега по бузите ми се стичат сълза след сълза, защото много искам да помня силната ръка на моя земен баща, а как ми е била нужна и колко много съм се нуждаела от обичта, която получавах без да разбера. Да поседна на коляното на татко, за да поиграе със своята дъщеря. Защо ли не се случваше това? Той все си имаше работа, и после нямаше време да играе на детски игри. Ето пак една сълза, защото аз го обичам и вероятно и той мен, но искам да си спомням как се е изразявала любовта. А колко различно би било ако не му липсваше съвета и напътствието, защото решенията съм вземала сама. Тъжна история, но със прекрасен край, защото аз обичам своя баща независимо от болката и причинената самота. Какво ли би могло да помни едно седем годишно дете и да има скъпоценни спомени с баща си? Не зная. Просто бледи спомени, които времето е изпепелило. Зная, че въпросът защо е вече в ума на всеки. Отговорът е лесен – отделена от родителите си се обучавах в училище за незрящи деца от 8 годишна възраст, което съвсем ме отдалечи от моя земен баща. Тогава нямаше интегрирано обучение, за да има и взаимоотношения с татко и мама. Живота се изправи с целият си ръст и сграбчи детското сърце. Ако можеше баща ми да бе до мен вероятно щеше да е различно, но... «И вие, бащи, не дразнете децата си, но възпитавайте ги в учение и наставление Господно.» Ефес.6:4 Причината за неправилните взаимоотношения и грижовност ги отдавам на това, че моят баща не познаваше Бога и нямаше как да ме научи на вяра, която всъщност е основата за съграждането на истински и стойностни взаимоотношения. Вярно е и това, че и без Бога има бащи, които дават своята обич и грижа за децата си, но без Господа това винаги ще е сухо и може би непълно. "Почитай баща си и майка си", (което е първата заповед с обещание),» Ефес.6:2 Това е важно нещо, но как да го правиш, когато не си се запознал с Бога, за да имаш знанието, че е важна и необходима част от пъзела на живота на всеки човек. Без почит и без отдаване на грижа е немислимо да изразиш любов към детето си. Така израствах без Бог и без реалното присъствие на земния си баща, но с учители и възпитатели, които ме учеха на своите си неща. Докато не дойде деня за срещата ми с Небесният Баща, Който ме хвана здраво за немощната ми ръка, а пък аз не исках да се доверя и се дърпах, защото не познавах силата на бащинската ръка. Но минаха години и ме обгърна любовта на моят нов Баща, който обви сърцето ми с топли думи, които бих искала да се отронят от бащинските уста; така усетих прегръдката на Небесния Баща, Който не се променя. Не Го разбирах, не знаех как така може да ме обича дори, когато върша непристойни дела? Но любовта на Бога Отца превъзхожда всеки земен баща. Погрешно и пагубно, е когато аз като човек си мислех, че и Бог е като земния ми баща. Колко добре е ако можех да получа внимание и мъдър съвет от земният си баща. Така щях по-бързо да разбера, че Небесният ми Баща ми дава цялото си внимание и копнее да разбере какво ми се е случило. Да зная, че имам прошка без да съм го заслужавала и това да опитам от истинската същност на Небесния Баща, Който има милост за всеки мой ден. «Както баща жали чадата си, Така Господ жали ония, които Му се боят.» Пс.103:13 Не мога да опиша милостта на Небесният си Баща, която напои с любов и внимание сърцето ми, което от пуста земя се превърна в плодородна градина. Няма страх и ужас, няма горчивина и болка, които да владеят живота ми. А страхът от Господа е началото на мъдростта. Това не е страх, който да плаши сърцето ми, но е боязън, която има почит към Всемогъщия, Който знае болките и трудностите, Който обича и не се променя. Небесният ми Баща остана главната двигателна сила за моя живот. Това е сила, без която аз не мога да живея и съществувам. Опитах от истинската обич на Бащата; вкусих от невероятната Бащинска грижа на снабдяване и съвет. Всеки ден е предизвикателство да преоткривам необятните възможности на моят Небесен Баща. Ден след ден Той ме докосва с любовта, която променя моята душа и ми дава сила за всеки нов ден. Днес когато е трудно и страшно има една сигурна ръка, която здраво ме държи; има едно любящо сърце, което ме обича и бди; има една гръд, която поема моите сълзи; има едни незаспиващи очи, които ме наблюдават, за да не попадна в суровите клопки на озъбения живот; което бие с пулса на моето сърце; знам и вярвам, че няма да се промени Небесният ми Баща. Така се срещнаха любовта на обърканата ми душа и любовта на моят Небесен Баща, Който събира в шепите Си моите сълзи и една по една ги брои. Когато съм наранена и силно ме боли с чуден балсам напоява сърцето ми – мир, радост и благост са мехлемът за душата ми. По пътя стеснен на ръце ме носи и държи руля на живота ми. Сега притихнала в прегръдката на Небесният си Баща се доверявам за всяка стъпка и за определената от Господа съдба. Свидетелство на Красимира ПалхутеваЗдравейте! Казвам се Красимира Палхутева, на 36 г, и искам да ви споделя едно от моите свидетелства.Ще ви разкажа за моето изцерение, за това как Бог ме върна от смърт към живот, когато бях на 14г. Вярвам, че това ще ви послужи за насърчение и привдигане на вярата ви, че за Бог няма невъзможни неща. (Лука 1:37) Родена съм в християнско семейство. Родителите ми са вярващи от младините си и също произхождат от християнски семейства, посещавали са редовно църквата и все още продължават да служат на Бога с ревност в сърцата си. Била съм възпитавана и отглеждана според принципите на Библията. Като дете посещавах редовно църковните събрания в Евангелска Петдесятна Църква с родителите и сестра ми. За мен вярата не беше предизвикателство, а част от ежедневието ми, даденост. Понякога , поради моята духовна незрялост и неразбиране ми ставаше досадно, че не можех да се докосна до нещата в света и не мога да бъда като другите деца, а все спазвах правила и закони : това е грях - не трябва, онова е грях - не трябва....не четях Библията си редовно, нямах лични взаимоотношения с Бог и съответно не разбирах , че любовта на Бог ми дава свобода от греха, а аз точно там исках да се натреса. Не можех да оценя това, което имах, защото все още не познавах лично Господа така, както би трябвало за човек, наричащ себе си “християнин“. Не осъзнавах, че това , което имаше в света е сигурна крачка към самоунищожение. Не оценях жертвата на Исус Христос за мен на кръста истински. Просто следвах една рутина, бях влезнала в един коловоз.....( 2 Тимотей 3:5 ). Свирех на пианото в църквата от 11 годишна, пеех, не отсъствах никога от служба, участвах в безброй дейности, програми , рецитали, но до колко бях позволила на Бог да бъде мой Господар??? На 14 годишна възраст се разболях съвсем ненадейно. Един летен следобед лежахме със сестра ми на ъгловите в детската стая , почивахме си и баба ми й четеше приказка. Изведнъж, нещо се случи в главата ми. Както лежах, главата ми се изпълни с невероятен шум, като в машинно отделение, като в цех...сякаш милиони бубини бучаха, удряха, блъскаха в мозъка ми и ми причиняваха страшна болка. Опитах се да стана - не можах да помръдна. Опитах да кажа нещо - не мога да отворя уста. Опитах да отворя очи - отново без резултат! Сякаш бях парализирана от глава до пети!!! Уплаших се! Не знаех какво се случва, болката в главата ми растеше със секунди и вече беше непоносима.... единствено нея усещах. Чувах гласа на баба като идващ от далечината, като някакво кънтящо ехо. Паникьосах се, исках да кажа, че ми е зле, но не можех да помръдна и една фибра от тялото си! Сякаш не бях аз.... пробвах, правех усилие, мъчих се...единственото, което съм успяла да направя е , да издам някакъв гърлен звук, който баба ми е чула и вече беше забелязала , че нещо се случва с мен. Побутваше ме, викаше ме по име, разтърси ме, уплаши се и чух, как звъни на майка ми в службата й и казва какво се случва. След малко майка ми си дойде притеснена от работа. Чувах абсолютно всичко, макар и не съвсем ясно, но разбирах какво става, но не виждах нищо. Исках да им кажа , че главата ми е като бомба, която имах усещането, че всеки момент ще избухне. Болката бе непоносима!!! Чух как плачеха, опитваха се да ме свестят, защото те не знаеха, че ги чувам, за тях аз бях в безсъзнание. Чух как звъннаха на Бърза помощ. След време дойде линейка. У дома цареше суматоха. Мисля, че и татко вече се беше прибрал и всички кръжаха около мен. Лекарите ми сложиха някакво лекарство венозно и успяха да събудят в мен някои реакции. Успях да отворя очи и да говоря по малко. Лекарите ме преглеждаха много внимателно, снеха неврологичен статус и ме откараха в болницата. Приеха ме веднага по спешност в Неврохирургия. И там се започна моята агония. Всеки ден редица изследвания, прегледи, професори, доценти и лекари със всевъзможни титли пред фамилното име , се изреждаха с медицинското чукче по шийните ми прешлени, правиха какво ли не по мен.... докато сложиха диагноза : Демиелинизиращ процес на мозъка, Мозъчен Енцифалит. За всеки, който сега се пита какво означава това на прост български език, ето определението на тази диагноза : “ изразява се в пареза или парализа на едната половина на тялото, нерядко само на едната ръка или единия крак. В острия период съзнанието може да бъде променено, да се явят бълнувания, халюцинации, илюзии или, обратно, болният да изпадне в сънливост и кома. Понякога е възможно пълно оздравяване, като остават трайни последици — епилепсия, изоставане в умственото развитие.« Имах парализа на цялата дясна половина, все едно тялото ми бе разсечено точно през средата от горе до долу по вертикална линия и дясната половина беше с едва доловима чувствителност и с парализа. Имах главоболие, което не спираше нито за миг. Такова главоболие не мога да сравня с никаква друга болка, защото това не е болка, която може да бъде подтисната или повлияна от някакъв силен медикамент. В повечето време бях в едно състояние като в безсъзнание, само чувах, мога да го определя като полубудно.Чувах всичко като в далечина, но не реагирах, бях като страничен слушател....идваха моменти на пълно пробуждане, в които можех да говоря с усилие и единственото , което правех е да стена от неистовите болки в главата. Когато идвах в пълно съзнание ставах и молех да ме водят поне до тоалетната с придружител, тъй като бяхме 6 жени в стаята ..... но често губех ориентация, равновесие и координация на движенията и падах. След поредните изследвания и скенери, лекарите казаха на родителите ми, че трябва да се направи операция на главата, при която не е сигурно какъв би бил изхода и без особен шанс за подобрение. Никой нищо не казваше ясно и конкретно и неведението за състоянието ми беше пълно. Родителите ми отказаха операцията с подпис и не им оставаше друго, освен да ме приберат у дома. От ежедневните системи бях качила 14 кг. за един месец, който прекарах в невро-хирургичното отделение. Лекарите казаха на родителите ми: “ Приберете си я у дома, не можем повече да помогнем......“ . И така, прибраха ме в къщи. Там почти денонощно имаше човек до леглото ми, за да снабдява нуждите ми. Прекарах 6 месеца на легло, нямам почти никакви спомени от този период. Помня само някои моменти и тях ще споделя с вас. Когато идвах в съзнание, толкова силно ме болеше главата, че близките ми се опитваха всячески да ми облекчат състоянието. Майка ми беше изпробвала вече какво ли не, кой каквото кажеше, всякакви бабешки елачи... спомням си как правеха студена каша от хума и мажеха цялата ми глава за да отнема туптенето и болката (не че помагаше ). Имаше един войнишки колан, който никога няма да забравя! Слагаха го около главата ми и го затягаха на челото така, че да притъпи болката, ако тя можеше изобщо да бъде притъпена. Усещах когато до леглото ми седеше майка ми, плачеше и се молеше. Веднъж, когато се събудих, баща ми седна до мен и ми каза: “Искаме да те закараме на събрание на брат Илия Миланов, вярваме, че Бог ще те изцери! Знаеш, че чрез неговото служение Бог е изцерил хиляди! “ Аз отказах категорично!!! Само отговорих: “Ако ще ме изцерява някой, то това ще е Бог! “ Все пак бях само на 14 г.! Не отхвърлях дара на изцерение, който Бог е дал на брат Илия, но някак си исках лична среща с Него, а не посредством човек! Но баща ми беше решил, че иска да ме види здрава и не се отказа. Той организира изцерително събрание в града ни в Синдикалния дом. Отново ми каза, че ще ме заведат и този път се съгласих, не исках да ги разочаровам. В един от моментите на пробуждане се оказах за малко сама в стаята . Бях с напълно ясно съзнание и реших да излея сърцето си пред Бог. Беше ми много тежко поради състоянието, в което се намирам. Чувствах, че не мога да продължа повече така, че трябва нещо да се промени. Шепнейки едва-едва, но със сърце, изпълнено с вяра и решителност промълвих: “ Господи, лекарите не ми дават шанс, но ти на всеки даваш шанс . Ако трябва да остана жив вегитиращ труп, както съм в момента, какъв живот ме чака? По-добре ме вземи, за да не съм в тежест на никого! А и тези болки и мъки са непосилни за мен, не издържам повече! Нямам сили!!! Но ако ме изцериш съвършено, без сянка и помен от това заболяване, аз се обричам да ти служа докато съм жива! Ще пея и ще свиря за теб, ще разказвам за Теб навсякъде и никой никога няма да може да ме спре! “ Погледнато повърхностно на този мой монолог, ще си помислите, че съм се пазарила с Бог и сякаш съм сключвала сделката на живота си. Но аз вярвах, че Той е единствената ми надежда за изцерение, единственият ми шанс да бъда нормален човек. До тогава не се бях сблъсквала с предизвикателство на вярата си в Бога, нищо не бе провокирало в мен изричане на подобни думи. Но от неделното училище нещо се беше набило в главата ми, а именно, че кажа ли думите : “ОБРИЧАМ СЕ! “, няма връщане назад, и че човек не може лековато да ги изрече. Бях изпълнена с решителност! Исках това изцерение повече от всичко друго! Дойде денят. Закараха ме в Синдикалния дом и ме оставиха на един стол в предните редици , почти до сцената в левия ъгъл. Родителите ми бяха някъде покрай сцената, защото участваха в песните, организацията... Брат Илия Миланов започна събранието. Имаше хваление, после той споделяше Словото и накрая сподели свидетелства на изцерение от предишните им изцерителни събрания. Вярата ми укрепна още повече и бях решила в сърцето си, че ще си тръгна от там на крака и в съвършено здраве! Вече не съжалявах, че съм отишла. Той започна да се моли за болните. Който е присъствал на негови събрания знае, че той се моли, след това предизвиква хората да проверят телата си дали имат промяна и се моли и втори път, като обяснява, че изцерението може да не се види или усети веднага, а след няколко часа или дни, но да вярваме за победа в Името на Исус. Аз се молех с такова очакване, с такъв хъс, но нищо не се случваше. Виждах раздвижване около мен, случваха се чудеса и аз ги виждах с очите си : дете с кривогледство – оправиха му се очите, човек на инвалиден стол – стана и проходи! Само искам да вмъкна, че на такива събития се изсипва целия град – едни ,защото имат проблем и са опитали всичко без резултат, а други –за да гледат нещо мистериозно, свръхестествено и мистично, водени от любопитство и жажда за сензация. Болшинството в залата бяха невярващи хора, които чули и прочели обявите за изцерително събрание се бяха стекли със стотици ! Залата беше за около 500 души, но вероятно имаше повече от 1 200, нямаше къде игла да хвърлиш и да падне. Зала, столове, редици, коридори, фоайе –накъдето се обърнеш, всичко беше претъпкано с хора. Някои наричаха брат Илия “Лечителя“ и с какви ли не други подобни думи ( които самия той не одобрява, защото Бог е Този, който изцелява ) и уповаваха на него, но аз зная и съм уверена, че този мъж на вяра е движен от Божия Дух и Господ го използва като проводник на силата Си. И така, гледах какво се случва около мен, хората получаваха чудеса, а аз – нищо!!! Изведнъж в мен нахлу една ревност, дори бих казала нещо като чувство на яд и мъка. В детската си наивност и простосърдечие се свих на кълбо, забих глава в коленете си и заудрях с юмруци по пода, ридаейки: “Защо, Господи, защо? Защо тези хора, които дори не са стъпвали в църква , не те обичат и не те почитат получават изцерение? Нима в Твоите очи аз съм по-маловажна от тях? Нали съм Твое дете? Защо тях изцеряваш, а мен - не? Недостатъчна и недостойна ли съм пред Теб? Чуй ме сега! Няма да си тръгна, докато не ме изцериш! Чу ли ме? НЯМА ДА СИ ТРЪГНА, ДОКАТО НЕ МЕ ИЗЦЕРИШ!!!! Ако ще и насила да ме изнесат накрая и последна да остана, няма да мръдна от тук, докато не ме изцериш, защото Ти можеш! “ Продължих да ридая, виках, крещях, давех се от сълзите си.... но бях решена, че ще си тръгна с изцерение! Забравих за всички около мен, беше много шумно, не слушах какво се молят, нито какво става с другите. Бяхме само аз и Бог. И така, молейки се с невероятна вяра и ревност, изведнъж усетих как ме полазиха тръпки по цялото тяло, като електричество, започвайки от главата и разпростирайки се до крайниците. Настръхнах цялата. Това пълзеше от горе до долу по вените ми , все едно бях хванала оголен кабел и ме тресеше ток. Не знаех какво става, само знаех, че не сънувам. Това преживяване беше кратко, не повече от минута-две,но и много реално.След това тези тръпки преминаха в една невероятна топлина, която ме заля....усещах , че нещо се променя в тялото ми. В еуфорията не усетих кога точно се е случило, но в един момент усетих, че не ме боли глава! А тя не беше спирала да ме боли 6 -7 месеца! Започнах да придобивам усещания в парализираната половина на тялото си и вече не ми бяха изтръпнали крайниците, а мускулите отново започнаха да придобиват сила. Бях уверена – Бог ме изцеряваше в момента! Нямаше съмнение в това! Никакво главоболие, никакъв световъртеж, никаква парализа! За няколко минути всичко изчезна ! Скочих, развиках се, изтичах на сцената и грабнах микрофона от ръката на брат Илия, който вече бе дал думата за свидетелства и изкрещях: “Аз съм изцерена! Аз съм съвършено изцерена!!! “ Татко и майка бяха отстрани до кулисите и плачеха със сълзи на радост. Татко дойде на сцената и обясни на брат Илия за диагнозата ми и за състоянието, в което бях доведена. Всички, които ме познаваха започнаха да викат от радост и да хвалят Бог за Неговата милост и любов! Баба ми беше на първия ред на балкона. Стана и започна да крещи: “Това е моята внучка, Бог я изцери! Слава на Исус!! “ Настъпи невероятно вълнение. Родителите ми бяха познати в цялата страна сред Евангелските църкви и нуждата за мен беше представена на много места. Хората ме познаваха добре и знаеха за какво става дума и искрено се радваха и хвалеха Бог за чудото на моето изцерение. Както обясних и по-горе, първоначално бях отказала да отида на това събрание, защото не исках чрез човек да става моето изцеление, защото тогава не разбирах , че и това е правилно и в никакъв случай не е по-некачествено (ако мога така да се изразя) изцерението, ако дойде чрез човек, употребен от Бога, а не в лична молитва, без “посредник“. Исках лична среща с Бог и знам, че там, спорейки с Него защо не ме изцерява, аз имах тази лична среща! Знам, че Той беше там и ме чуваше ясно и усещаше ревността, раздираща детското ми изстрадало сърце. Чул е молитвите на моите близки, защото те също много бяха страдали гледайки ме жив труп. Никога няма да забравя този ден втори март, 1991 г. Дни след това отидохме с родителите ми в отделението, където преди 6 месеца лежах. Първоначално лекаря не ме позна, но после се сети коя съм и направи една кисела невярваща физиономия , отдръпна се от мен , сканира ме с поглед от глава до пети и ме погледна с една ирония, която ясно говореше: “Ама ти жива ли си още???“Беше в явно недоумение, но не показа особен ентусиазъм или вълнение, когато му казахме, че молитвата с вяра в Исус ме е изцерила. Какво ли си е рекъл: “Поредните набожни фанатици... горките хора.....“ . Бързо приключи срещата ни с него, като ни изпрати с думите, че все пак се радва за мен, въпреки, че не му личеше да е радостен. Вероятно е мислил, че имам някакво временно подобрение, преди да...... дойде най-лошото. Само,че той не можа да осъзнае, че подобрението ми беше ЗАВИНАГИ! От този ден нататък станах отново нормален човек. Започнах да ходя на училище. Учех, наваксвах изгубеният материал, бях частна ученичка, защото се налагаше да стоя известно време у дома, за да поема всичко пропуснато и накрая на учебната година се явих на изпити и завърших 9-ти клас. Това бе моята първа реална среща с Бог. Беше момент изпълнен с много противоречащи си чувства и вълнения. Зная, че в този ден настъпи драматичен обрат в живота ми и започнах да ценя всичко, което имам. Гледах вече с други очи, през призмата на преживяната половингодишна агония и след това на победоносния завършек на този етап от живота ми. Благодаря на Бог за дара, който е положил в брат Илия. Не издигам човека, а силата на Бог, която се проявява чрез неговото служение. И до ден днешен като се видим с брат Илия си спомняме за този ден! Бог да благослови него и екипа, с който обикалят по света и служат на Бога! За теб, който не вярваш в Бог, но четеш това сега и си мислиш: “Да бе, разправяй ми ги ти на мен тия .....фантасмагории...... “ мога да кажа едно: “Да не изречеш хула против Святия Дух , защото всичко друго може да бъде простено, но не и тя ( Матея 12:31) “. Бог е Всесилен, Величествен, Вездесъщ....Той е началото и края и ако се съмняваш в това, трябва да се усъмниш и дали ти самият си реален, защото няма нещо по-реално от Бога и преди да се случи нещо във видимия свят, знай, че се случва в невидимия. Всеки, който е позволил на Бог да влезне в сърцето му и да управлява живота му знае от личен опит, че Бог не само е реален, но и за Него няма невъзможни неща ( Лука 1:37) , както и за всеки , който е повярвал в Него (Марка 10:27) . В Бог ние живеем, движим се и съществуваме ( Деяния 17:28),а не Той в нас. Всеки ден поемаме дъх, поради Неговата невероятна любов към нас, която не заслужаваме. Поради милостта Му, която трае до века ( Псалом 136) ние сме опростени и спасени ( Йоан 3:16). Тогава бях на 14 г. – едно полубезжизнено тяло, сега съм на 36 г.- щастлива майка на 5 деца и съпруга на един невероятен мъж, който също обича Господа и вървим в пътя Му заедно и учим децата си да Го обичат и да ревнуват за присъствието Му. Днес аз пея и свиря за Него и наистина НИКОЙ няма да ме спре да го правя , докато дишам!!!Слава да бъде на Името Му от сега и завинаги! АМИН! Ако още не си Го срещнал, отвори сърцето си и знай , че няма конкретна молитва, с която трябва да се помолиш, защото молитвата е общение с Всемогъщия! Просто бъди откровен и искрен! Сподели Му това, което ти тежи и Го помоли да прости греховете ти, да те изчисти и освободи от гнета на греха и Го покани да стане Господар на живота ти! Направи го от дълбините на сърцето си в искреност и честност, и тогава ще видиш как тежки товари ще паднат от плещите ти и радост от небето ще изпълни сърцето ти! Не губиш нищо друго, освен греховната си същност, печелиш вечен живот с Него на небето! Всеки е важен за Бог, ти също! Той умря и за теб, като понесе твоя грях на кръста, но също така и възкръсна за теб, за да живееш и ти чрез Него! Бог да те благослови! Каталог: spisanie spisanie -> Отговорен редактор: Стефка Стойчева – Пловдив Редакционен съвет spisanie -> Благодат християнско тримесечно списание за търсещи читатели Лято 2007 Брой 2 (20) spisanie -> Отговорен редактор: Стефка Стойчева – Пловдив Редакционен съвет spisanie -> Отговорен редактор spisanie -> Отговорен редактор spisanie -> Наредба държавно първенство 2017 г. Деца, юноши, девойки, младежи spisanie -> Отговорен редактор spisanie -> Толерантност, приятелство, красота Организационен етап Изтегляне 0.52 Mb. Сподели с приятели:
|