Отговорен редактор

България – не подминавай Бог

Живеем в интересни времена. Искаме или не, сме участници по един или друг начин в събитията. Някой беше казал: „Пази, Боже, да живееш в интересно време“. Може да нямаме избор от какъв исторически период да сме част, но имаме правото и възможността да творим историята.

Времената са съдбовни за бъдещето на нашата страна. Обществено-политическите и социално-икономическите условия изведоха хората на протест срещу нечестието в управлението, не заради самия протест, а поради изключително отрицателното влияние и всестранно и дълбоко проникване на корупцията в институциите и поради ред процеси, водещи до ограбването на цял един народ. Стигна се до изкривеното разбиране, че богатство не се трупа с честен труд. За съжаление сякаш всичко около нас крещи в подкрепа на това становище.

В момента софийските булеварди и улици са изпълнени с протестиращи. Не се знае каква ще е ситуацията по времето, в което тези редове ще преминават пред теб, уважаеми читателю. Надяваме се, че страната ни ще остане в мир и под Божията закрила поради Неговата милост и молитвите на църквата.

Периодът на издаване на списанието ни не позволява своевременното отразяване и коментар на събитията от деня и в известен смисъл някои от споделените тук размисли може да са не съвсем актуални, когато достигнат до вас. В България има достатъчно други информационни източници, които да отразяват актуалните събития от обществения живот и да ни заливат с коментари от различни гледни точки. Основната мисия на „Благодат“ е Божието слово да достигне до тези, които никога не са го чули и чрез него да утвърди тези, които са го приели. Чрез списанието се стремим да излагаме вечните истини, които могат да изградят у нас стабилен характер, устоите на праведен живот и да ни послужат във време на нужда.

Все пак ще си позволя да коментирам сегашното състояние в страната ни от, ако мога така да я нарека, духовна гледна точка.

Моето лично вярване е, че състоянието на една държава е в пряка връзка със състоянието на църквата. Когато една църква е силна, действена и стои стабилно върху библейските истини, тогава и държавата е просперираща. Това разбира се, не е задължително и на всяка цена вярно за всеки конкретен случай, но можем да почерпим информация за горното твърдение от реалността. Успехът на западния свят до голяма степен се дължи на утвърдените в тамошното общество християнски ценности. За голямо съжаление като цяло църквата в тези страни се е превърнала в поредната замираща институция, клуб по интереси с пасивна позиция, а храмовете – в сгради с културно-исторически забележителности. Ако не се осъзнаем на време, и ние ще стигнем до подобна незавидна констатация за нашата страна. Поради тази инертност и отслабено влияние в обществото навлизат и печелят популярност безброй лъжливи учения и извратени разбирания по широк кръг въпроси. Наскоро в САЩ върховният съд отмени закон, който на федерално ниво установява брака като съюз между мъж и жена, което открива пътя за повсеместното узаконяване на еднополовите бракове в страната. Ние знаем, че Бог счита това за мерзост, но когато този, който трябва да отстоява истината не е така силен, както би трябвало да бъде, лъжата и нечестието вземат превес.

Как църквата би могла да противостои на тази мрачна картина? Бог е поверил на нас, вярващите, да се молим за управляващите, които и да са те (I Тим. 2:1). Този стих е написан във време на едни от най-жестоките гонения срещу християните в Римската империя, при това от един от най-преследваните водачи в ранната църква. Въпреки жестокостите на императорите, християнството процъфтяваше докато Рим се превърна в християнски. Това се случи благодарение на молитвите на християните за властта, но и поради тяхното устояване и дела. Проблемът на съвременното християнство донякъде е породен от разбирането, че само трябва да се молим. Молитвата е основен стълб на християнския живот и общуването със Създателя, но освен молитвата е нужно и действие. Посланието на Яков ни казва, че вяра без дела е мъртва (Яков 2:20). Еклисиаст говори, че има време за всичко под слънцето. Има време за говорене и време да се мълчи (Екл.3:1-7).

Последните две десетилетия показаха, че сякаш във време на гонение българските християни са по-устойчиви и активни. Когато медийната кампания от средата на 90-те срещу протестантските църкви отслабна и замря, те сякаш се отпуснаха, започнаха да наблягат върху църковните постройки, позамря проповядването на добрата вест, вътрешните служения придобиха по-голямо значение, проповедите започнаха да излъчват вяли и блудкави послания, молитвите се превърнаха в хленчения и келнерски поръчки. Сякаш църквата сама се е свряла в миша дупка и се изолира от обществото ни и процесите в него.

Време е да се върнем към истинските основи. Молитвата ни да е пламенна и искрена, да е насочена към търсенето първо на Божието царство и неговата правда с разбирането, че всичко останало ще ни се прибави. Проповедите би трябвало да прогласяват и поучават Божиите истини, а не човешки мъдрувания и учения. Богослуженията наистина трябва да са служение на Бога, а християнското ни общуване да се раздели с функциите на махленски клюкарник.

Гласът на църквата трябва да се чува в обществото. Това обаче няма как да се случи докато църквата си стои в сегашната апатия и в удобните си сгради и зали, не и докато не спре с вътрешните си боричкания и раздори и докато връзката й с Бога не се възроди и не стане жива и силна. Ние сме изгубили влиянието си в обществото, защото сме изгубили влиянието на Господа. Ушите ни са оглушели и очите ни ослепели не само за Бога, но и за болките и нуждите на света отвъд стените на църковните храмове. Истината е паднала на площада и отново трябва да бъде издигната (Исая 59:1-14). Църквата не може да стои встрани от обществените въпроси и трябва да има мнение по тях. И тук не става дума за намеса в политиката в смисъла на сливане на църква и държава, а за издигане на истината и справедливостта. Когато хората са по площадите и искат справедливост, със сигурност някой не си е свършил добре работата и това не са само институциите и политиците. В подобна ситуация си задавам въпроса защо т.нар. невярващи първи започнаха да правят нещо реално по въпроса? Дали отново децата на тоя век не се оказват по-остроумни от просветените чрез светлината (Лука 16:8). Не искам да бъда неправилно разбран. Не всички църкви и вярващи са охладнели или не правят нищо. Истинският проблем се крие в това, че мнозинството от нас или не правим нищо, или го правим вяло, меланхолично, без израз на заинтересованост. Да, казваме, че църквата не трябва да се меси в политиката, но когато нечестивият началства, праведните въздишат (Пр. 29:2). Ако църквата не възпита децата в старомодните, според някои, морал и ценности, от кого очакваме възпитание? От осакатената ни образователна система и от съвременната попкултура ли? Кой разбира по-добре от истинския християнин, че най-горен в йерархията е всъщност този, който слугува на всички и който отдава живота си за другите? Къде, ако не в църквата, има разбирането, че без ясно виждане за бъдещето няма как да има развитие и напредък?

Необходимо е ясно да изразяваме съгласието си или несъгласието си с определени актове и решения, когато се отнася до морала и бъдещето на нацията ни. Например срещу някои неприемливи за родителите християни разпоредби в законопроекта на „Закон за детето“ бяха организирани протести, на които според присъствал там пастор на една от големите софийски църкви са дошли хора на брой по-малък от присъстващите на богослужение в сряда вечер.

Притчи 28:1 казва, че праведните са смели като млад лъв. Тогава се чудя защо ни липсват смели лъвски постъпки? И ако праведният се крие, тогава не бива да се учудваме, че нечестието взима връх, защото бездействието на добрия осигурява успеха на злото. Свободата означава и отговорност. Ние сме благодарни, че в България днес не заплащаме, поне засега, избора на вероизповедание с живота си. Свободата обаче ни дава и правото да изразяваме гражданската си позиция свободно. Може би е дошло времето да се молим повече, да помагаме на нуждаещите се още повече, да измъкваме от ямата онези, които политат в нея, да изявим Този, който даде живота си за нас, да следваме Неговия пример и да не мълчим.

Негослав Събев

На вниманието ви представяме материали, които ще ни насочат да воюваме в небесни места срещу силите на тъмнината.

Теодор Остин-Спаркс (1888-1971),