Отказаното удоволствие емилия Дворянова

„А защо ти не пишеш? Пиши! Писането е за теб, ти си за себе си, тялото ти си е твое, вземи го."

Елен Сиксу

Тялото ти си е твое. Тялото ти си е твое. Вземи го. Пиши с тялото.

Ето сега. Веднага. Само първо да махна железния обков на кор­сета. После онези обръчи, върху които тъй красиво са надиплени дра-перии от пъстра коприна. Воалът от газ ме обгръща в призрачни въл­ни, трябва дълго да плувам из него и да махам с ръце като муха в паяжинена мрежа. И бисерната огърлица тежи на шията ми, отрази­ла е сиянието на небето и отблясва в погледите със слънчеви искри -заслепява ме. Главата ми се свежда над нея, а кованата закопчалка се съпротивлява отзад на тила, защото ръцете са слепи и няма кой...

Трябва сама.

Всъщност не е нужно, някой го е сторил преди мене.

Ще облека елегантен костюм от туид. Все пак не е прилично да пишеш гол. Подплатен е с тънък вълнен плат, светъл цвят, подходящ за цвета на туида. Полата с една баста, няколко копчета и изработе­ни дупки, а отзад е гладка. Съвсем семпло - само задното парче на яката е дълго и се завързва като ешарп, а реверите са много широки, назъбени, в цвят екрю досущ баретката, която лежи върху фотьойла до бюрото ми, защото не е нужно да си с баретка, докато пишеш. Маншетите стягат ужасно. Ако не внимавам с движенията, всичко се мачка и става на бръчки. Искам да разтворя краката си и да се опра на тях - би било по-устойчиво, но полата е тясна и шевът припуква, мога единствено да ги прехвърля един връз друг или прилепнало да ги притисна, а токчетата...

Изглежда, трябва да се освободя и от това.

193

Предложил ми е и мъжки дрехи, те са най-удобни, в тях тялото се чувства свободно във всичките си движения - мога да разтягам кра­ката си нагоре-надолу, да скачам и да тичам след дилижанса, д_а вдигам ръце и да се навеждам без страх от нечий поглед, който ще се приплъзне нахално из-отдолу и ще смути езика ми... само един ко­жен колан тежи на кръста, но много по-малко от пояса на девстве­ността, който някога един рицар...

...заедно с розата, а аз я изсуших и я скрих между страниците на молитвеника си.

Само че панталонът отпред има копчета, шевът е груб и се впива в онази гънка-прорез на тялото ми и така го разделя на две, разсича го и езикът потича в хаотичния ред на шизофренен диалог, в който означаеми и означаващи се разбягват в обратни посоки - означаемо-то към повелята на Крайната точка, към Голямото Означаемо, което ясно напипвам като израстък в едната половина на коремната кухина и съвсем сигурно наболява - може би е апендикс, - а означаващите страхливо се скриват в другата половина, затаени в кухината на она­зи тръба, която дали не свързваше яйчниците и матката ми... Не знам. Единствено сигурно е, че съм объркала символния ред и че онзи груб шев на панталона ми пречи, удоволствието на Словото не ме постига, а как ще го вплътня без удоволствие...

Изглежда, трябва да махна и тези дрехи. Само не виждам някой да ми е предложил други.

Все пак имам кожа. Тънка, накърнима, с невидими пори и кос-мички, които настръхват от студ...

Ето сега...

Ние пишем с тялото, Аз пиша с тялото, Тялото... Тялото... Усещам го, някъде под кожата е. Сокът потича, топло и лепкаво, разлива се и бъбне - вените, нервите, тайните кухини на утробата...

...ето го Словото. Случила се е магия и тя се изписва. Магия на сливане, взаимопроникване, в което моята субектност се деконст-руира, омеква, става гъвкава, разтеглива и приемчива към облада­ващата ме словесност. Словото е проникнало в мен и с това ме е про-никновило до онази степен на прозрачност, в която аз да не го за­белязвам като нещо отделно от мен, като бариера или стена, която трябва усилно да пробия, нито като инертна материя, която трябва да формирам като нещо противостоящо ми, т. е. изгубило е всичките

194

си характеристики на „обект", чрез който се описват обекти. При това то не просто се е сляло с мисълта ми, защото това би му придало единствено измерението на „поток на съзнанието" като стерилно из­тичаща мисъл, то се е сляло с цялата мен, с чувствеността ми, с всички сетива и именно поради тази причина ме е про-никновило. Сякаш наистина е напуснало измерението си на език и се е превърнало в „Слово", в онзи мистически-религиозен смисъл, който религията при­дава на Словото, което станало Плът. Същевременно самото то -словото, - бидейки изчезналост в мен, ме е по-следвало, без да ме пре-следва и така сме се въвели взаимно в една свобода, в която неговата сила се е смирила в удоволствието на взаимното обладаване. Или може би още по-истински казано - словото, прониквайки, ме е обгърнало отвсякъде в свободно витание и разгръщане на потенциите на всичките ми сетива, гарантиращи умната чувственост, „телоду-шевната" пълнота, а значи не само аз съм го приела в себе си, но и то ме е пропуснало аз да се проникна в него чрез един акт, в който ед­новременно сме обладани и обладаващи.

195

В този акт Словото е моят съвършен любовник.

В този акт Словото със сигурност не е мой Баща, защото не баща ми е този, който ми е дал тяло. Моето удоволствието ми е дало моето тяло. В него аз съм присвоила себе си, въпреки всичко.

В този акт аз не мога да бъда майка, защото майчинството е вън­шно на моето удоволствие. То е отново за Другия.

В този акт аз не искам нищо друго, освен своето тяло.

Дали защото искам, или защото имам Тяло?

Дали защото в този съвършен словесно-телесен-еротичен акт съм открила или съм изразила своето Тяло?

Не знам, но Тялото си е мое и аз го взимам.

Като заклинание се повтаря тази дума, превърната в странна фи­гура, скулптурна тема на феминизма, чрез която сякаш се опипва въз­можната специфика, разделителната линия между мъжкото и жен­ското писане - новото, неочакваното, „писане с тялото": достатъчно метафоричен, неясен, небрежно-интуитивен израз, в чиято упорита употреба прозира затаена истина. Красива метафора, в която пулсира странно неизразима еротична носталгия по словесната плът(ност) или по-скоро копнеж по ейдоса на онова „телесно" изваяние, което можеш да наречеш свое. Не свидетелства ли едно толкова силно настояване за някаква липса, недоизживяност, дори тревожност или може би „генетично"-културно кодиран опит на случена ограбеност, която ражда желание ограбеното сгъстено да се преживее, да се навакса във всичките му болезнено отнемани посоки и най-вече да му се на­мери словесният изказ като най-пълно освобождаване от натрапчи­вия, бих казала, „архитипичен" спомен за една дълго и неслучайно претьрпявана травма? Защото именно литературата е онова изкуство, което се твори с „цялото" на човешкостта, избликва от непрекъс­ваемите преливания във вертикалата и хоризонталата на човешкия опит, извлечено е от всички сетива и не само от тях, но и от „словесния разум" и така представя в най-пълна форма „умната чувственост",

по която копнее още гръцката античност. Словото е тоталността на човешката субективност и струва ми се, не е възможна истинска ли­тература без интуитивно-преживяното знание на собствената само-стойно-самодостатъчна телесност като вписана част в цялостната екзистенция на човека, и в този смисъл настояването върху „писане с тялото" е колкото естествено, толкова и загадъчно, доколкото цяла­та литература, която е писана от мъже, но която никой не нарича по необяснявано-обясними причини „мъжка", е заредена с фалическата мощ на мъжкото тяло, формирала е своята телесно-мъжка словес­ност, при това толкова постепенно, естествено вписана в цялата тра­диция на патриархалната култура, че се е превърнала в универсална, очевидна, единствено възможна, ненуждаеща се от проблематизира-не. Така, вмисляйки настойчивата метафора „писане с тялото", се изправяме пред един парадокс - никой не отрича способността на жената да пише толкова добре и по-добре от мъжа, никой не поставя под съмнение ума, интелекта, поне самата жена не призовава себе си да пише по-„умно", въпреки че на пръв поглед именно дейността на интелекта е била исторически отречена за нея (напротив, интелек­туалния акт като логическо структуриране и целеполагане тя е нау­чена да приема и удовалствено да преживява, у-свои-ла го е). Про­блемът й е по-скоро в овладяването на собствено-присъщия й Ерос, който поради вековната му изтласканост много трудно се втелесня-ва и о-словесява и именно поради това крещящата недостатъчност, онази постоянна и нуждаеща се от допълване „липса" явява себе си в метафорите на телесността, в някакъв страх и трепетно желание на тялото да живее собствения живот и поради това особена жажда този живот да бъде постигнат, преживян и така да се яви скритият език на неговия изказ - една, бих казала, сексуално-словесна недостатъчност, която Фройд легитимира в чисто фалическото настояване за отсъст­вие на каквато и да била собствено женска либидна сила. И все пак въпреки това настояване на Фройд, в което под наукообразна форма се концентрира цялата митологическа скроеност на патриархалната цивилизация, когато жената прописва, първоначално плахо, като компенсация на все по-нарастващо в съзнанието й подозрение, а после все по-мощно осъзнавайки го, в недрата на патриархалната култура се явява едно ново Тяло, едно Друго Тяло, непознато дотогава и поради това опасно подриващо патриархалността на езиковия изказ, доколкото свидетелства за раждане не просто на някаква нова идея,

197

не на нова идеологическа парадигма, която би могла да бъде пре-формирана или изтласкана (като самия феминизъм например), а на живот, който със самото си съществуване поставя под съмнение абсолютната власт на култово-фалическата традиция на износената цивилизация, формирана върху нездравата основа на вече случено ограбване. Не защото подозрението за този друг Ерос не е същест­вувало и не е намирало израза си и в произведения на фалическата патриархалност - напротив, той се е явявал в неизменно застраши­телна форма, демонизиран и изтласкан в долницата на културното преживяване като зловещ израз на злото, като образите на вещиците, или вампирясалата жена, която в момента на своето неистово ор-газмено удоволствие и сякаш именно поради него, обладавайки мъжа, забива стръвно зъбите си, пиейки кръв и внасяйки в тялото му за­разата на сатанински-телесно безсмъртие. Подобни образи са директ­ни, еднозначни алегории на греховността, но има и други, сладостно опипващи възможностите на подозряно-подозрителния Ерос и имен­но в тях, в уловено-флуидната им специфика могат да се открият зна­ковият страх на патриархалната чувствителност и преднамереният отказ да ги допусне. Способността за вчувстване в този подозрителен Ерос, неговото внежване в собствено мъжки парадигмални прежи­вявания често ни дава основанието да наричаме „женско писане" и произведения, написани от мъже, които във фабулно-съдържателно-то си разглеждане не носят никакви идеи, напомнящи женскостта, но във флуидно-втечнената си словесност сякаш ваят образа на „жен­ско писмо". Най-усетливо се явява тази флуидна втечненост във фи­гурата на Прелъстителя, може би защото прелъстяването-изкуша-ване-съблазняване е форма, митологически вкоренена в съзнанието като женска, която, дори пренесена в мъжка вариантност, запазва своята интуитивна женственост. Прелъстяването е сякаш единстве­ният жест, отправен в рамките на патриархалното митотворчество към собствената сексуалност на жената и поради това винаги от­далечен, обгърнат в неясния воал на недоизказаността, винаги само-унищожително отричащ се. Мъжът-прелъстител е повече жена, от­колкото мъж, една наистина фалическа жена, но експлициращ с явя­ването си всички нюанси на флуидния Ерос и заедно с фигурата на прелъстяваната приплъзващ се с изнежена мекота в лабиринтите на Другия Ерос.

Знаково произведение в този смисъл е „Дневник на прелъстите­ля" на Сьорен Киркегор -този мъж-не-мъж, вмислил по най-прелест­но чувствен начин симбиозата на еротическо и естетическо, неотдели­мата им връзка в акта на изразяване и разгърнал този акт в любовна­та история на прелъстителя Йоханес и нещастно-измамената поради своята не-доизмаменост Корделия, една история, която, разиграна в средоточието на еротическото, далеч надхвърля философско-естети-ческия си смисъл. Не знам защо, но тази естетска любов, разгърната в страниците на мъжкия дневник, винаги се пре-формира в съзнание­то ми, самоизмисля се до неочаквани допълвания, без да търси дока­зателства в съдържанието на текста, сякаш самият словесен изказ абстрахира противоречащите на измислицата елементи като несъ­ществени отблясъци на едно пуритански-патриархално изместване, зад което се крие нещо различно. Защото тази история е всичко дру­го, но не „класическа любовна история" със своята естествено поло­жена в края си цел. Тя е преднамерено безцелна, чисто прелъстяване, което трябва да приключи в момента, когато стигне до ръба на една изискуема от обратната й страна цел, без никога да се фиксира в нея, история на преднамерената нереализируемост, лишена от телеоло-гията на класически-мъжкото любовно преживяване, приплъзваща се в принципно безмерното без желание да му придаде мяра, ваеща форма, чието съдържание е постоянното изплъзване и разбягване на всеки смисъл, който би се фиксирал в себе си; един текст по острието на бръснача, който нито за миг не пропада във фалически крах, удър­жа се в разпръскващото се витание на флуидно желание, разпалва го и остава там без-редно, или, ако цитирам Лакан, който казва, че „фа-лическият ред прави късо съединение на флуидното желание, като го фиксира в обект", то в случая Йоханес-Корделия този ред елиминира целния си нагон и късото съединение липсва, преднамерено не се осъществява в пълен отказ да има „обект". „Обектът" е оставен в самия себе си, на него му се въздейства, но в границите на безцелната целесъобразност, а така независимо от манипулациите, словесно из­вършвани с него, той бива оставен във витанието на собствената му субекност, а Словото, сякаш за да улови тайните пътища на тази субектност, се е размекнало и заедно с Йоханес се приплъзва в дра-периите на женствеността, подозирайки нейните ходове, с всяко след­ващо писмо разпадайки формите, очертани в предишното, и така следва онази неуловима в ритъм ритмика, която ще въведе Корделия

198

199

в крайната фаза на неудържимо желание, за да открие тя сама, в себе си, една своя „цел" - целта на безцелното удоволствие, заложено в нейното тяло. Това вече не може да бъде цел на Йоханес, но не само в рамките на естетически без-целната не-преднамереност, явена в идеята на Киркегор. За да я прелъсти, Йоханес е следвал изцяло ин­туицията на Ероса-Корделия, враснал се е в него, отгатнал го е, въз-пламенил го е, явил го е, следвайки целесъобразната му безцелност -нещо повече, в своя дневник той дори го е из-писал - и сега неминуе­мо трябва да я изостави недокосната. Така историята встъпва в акта на отказаното удоволствие. Защо? Може би тук нишката на случва-нето се самопродължава въпреки отказаното (не)продължение, от­въд Киркегор, отвъд неговото собствено казване. Защото Корделия се самозаблуждава, влизайки в традицията на познатите й форми на желание и поведение, че желае него, или че иска да му принадлежи, както и той да й принадлежи, или по-скоро мъжът в Киркегор, този мъж-не-мъж, не може да подозре истината отвъд тази принадлеж­ност - принадлежащото на жената; една истина, въведена в желание, която поради недопустимостта си трябва да премине в друга форма -неизбежно убиваща, омаловажаваща, а защо не възвисяваща, но не­пременно в друго смислово поле. Защото Корделия вече е усетила неподозираните възможности на своето тяло, но копнежите, които Прелъстителят може да предизвика отдалеч като естетически фин разгул на духа, не могат да бъдат осъществени като телесна сила, те няма да бъдат позволени и Йоханес трябва да спре случването, не защото иначе то ще изпадне във „фалически крах", а защото вече има опасност, осъществявайки се, да не изпадне в него. И в плоскостта на така представеното еротическо-естетическо у Киркегор, в мекотата на приплъзващите се витания, във флуидната разпръснатост на случ­ващото се, в смиреното „мъжко" самообнежване, тя (докрай случе-ната история) не би изпаднала в такъв крах дори и да се приплъзне отвъд острието на бръснача - то не би се врязало в нея. Така зад играта на чисто естетическото, в сферата на еротическото прозира един ата-вистичен страх пред възможното осъществяване на женското удовол­ствие, пред крайната му развихреност, която в необузданата си сила наистина ще „погълне" фалоса - т. е. няма да му принадлежи, но ще го има за себе си в недопустимо преобръщане, при което ролите ще станат взаимозаменяеми и в този миг жената ще получи Тяло - са­мостойно и самодостатъчно в способността му да следва свое удо-

волствие, а със самото това Тялото ще се окаже независимо. Неза­висимото Тяло на жената - свободно да чувства и да следва своите посоки, да се придвижва в пространството, да концентрира в себе си свое време - е непоносимо в рамките на патриархално устроената чувственост, а независимост Тялото получава единствено посред­ством ексцеса на удоволствието. Йоханес ще изостави Корделия в последната фаза на нагнетеното очакване, след която в логиката на мъжкото сладострастие той може да я има като обект - един обект, който търпи власт (нещо недопустимо от точката на естетическо­то) - но в една друга логика на подозрително предвкусване това има опасност вече да не се случи. Напротив, в стихията на еротическото, в същностното екзистиране на телесността, в удоволственото себе-намиране женското тяло може да се само-о-власти до самодостатъч-на цялост, да претърпи инидивидуация, която да присвои субект-ността и да конструира фалическия Ерос в обект на своята игра. Така фабулата, привидно напусната в името на естетическата развръзка, но и в името на еретическата недопустимост, ще се отправи в обезо­пасяваща еротическото, религиозно-философскавизия. Фалосът мо­же да каже тежката си дума едва в лоното на брака, в сферата на етическото, където ще бъде напълно защитен от посегателството на женското удоволствие. Доведеният докрай естетизъм флуидно се раз­гръща до бариерата, която поставя телеологизма на патриархалното преживяване - един телеологизъм, неизбежно сриващ (възвисяващ) естетизма в нормата на етическото, а еротизма във фалическото, чий­то канон е Бащата. Девойката ще бъде укротена в нормата на брака, ще бъде предадена в ръцете на жениха Едуард, за да се случат нейни­те предвидени от Йоханес думи: „Ако да обичаш - казва тя - не оз­начава нищо повече от това, тогава то просто не е нищо особено." Именно в брака фалосът ще упражни своята телеологическа мощ на необходимото възпроизводство, своето вложено в себе си удоволствие и правото си да се размине с женското удоволствие, което няма ни­какво отношение към собствения му телеологизъм. Защото природата е заложила един странен парадокс в сексуалното възпроизводство на човека, от-към чиито необходимости се е структурирала цялост­ната мрежа на човешките отношения - то се осъществява задължи­телно посредством мъжкото удоволствие, но няма никакво отноше­ние към удоволствието на женскостта. Тя може да ражда, и бидейки изнасилвана, сексуалността й тотално незачитана, в очите на фали-

200

201

ческата чувственост жената дори не изпитва оргазъм или ако изпит­ва, това е някакъв „условен" оргазъм, доколкото няма нищо общо с телеологията на крайната цел и като такъв е не-значещ, не-„слове-сен". Затова патриархалната култура ще изгражда упорити митове за майчинството, сакрализирайки го и обвивайки го в святи илюзии, но никога няма.да се вгледа в женското удоволствие, в женския Ерос, освен в негативния план на застрашителна опасност или в сладо-страстно-омайния акт на недокосващото прелъстяване. Ще изгради и митовете за женската любов - винаги светла и чиста, самопо-жертвувателна и някак отвъд-телесно „достатъчно" удоволствена, за да позволи доброволна подчиненост на чужда й сексуалност и безвъпросност към своята собствена.

Още един герой на класическата патриархално-идеологизирана чувственост, и той многократно литературно експлоатиран, носи дори в още по-крайна степен белезите на атавистичния страх - Дон Жуан, белязан също с ужаса от безцелността като проводник на женския Ерос - многопосочен, разлят, разпръснат, не-съ-средоточен, а с това непознаваемо отблъскващ в символния ред на Бащата. Безкрайната множественост на любовните връзки на Дон Жуан е превод от-към мъжкия страх на флуидността и на патриархалната интуиция за жен­ския Ерос, както и ужасът, че в допуснатото не-нормирано и докос­ващо прелъстяване жената ще открие своето Тяло, притежаващо собствена, не огледална сексуалност, а със самото това тя неизбежно излиза извън контрол и престава да бъде просто Тяло-то. Този пре­вод носи белезите и чувството за надвиснала опасност, опасност от завличащ към нищото промискуитет, който ще лиши фалическия Ерос от собствената му желана суверенност и власт; защото Дон Жуан се ражда във и от женския Ерос (неслучайно Киркегор го използва като знак на музикално-еротическото), прелъстява жените, преминавайки отвъд незримата граница на фалическия телеологизъм, навлизайки в сладострастната зона на безцелната удоволственост, флуидно се раз­пръсква в подозрителна близост с неочаквано несъпротивляващия се Ерос на многобройните жени и с това сякаш унищожава самата фалическа идея. He-съпротивата на женскостта е опасен симптом във визията на фалическата патриархалност - жената парадигмално е определена да се съпротивлява, тя е длъжна да играе съпротива, дори когато изходът е предопределено-брачно ясен, което в крайна сметка означава самопризнание за нейната доброволна подчиненост пред

насилническата власт на мъжкия Ерос. Тя трябва да от-стъпва и в това отстъпление фалосът доказва своето господ-ство, етосната си победа, това, че е желан, подчинявайки, а оттам и от-говорен за този, когото е подчинил. Дон Жуан обаче люби жената и я изоставя, но не просто в краха на етическото прелюбодейство, което заслужава на­казание от гледната точка именно на отговорността към подчинения, а в знанието за откритата стихия на страстта, той без-отговорно от­говаря на Другия Ерос и така превръща жената в желаеща соб­ствената си телесност, а със самото това вече опасно индивидуа­лизираща и субективираща своето тяло. В логиката на фалическата чувственост Дон Жуан сякаш пробужда мъжкия страх от някакво не­понятно „лесбийство", ужаса на фалоса-насилник, че жената тайно и несъзнателно желае кастрацията на мъжа в името на собственото удо­волствие, защото в „донжуанизма" женствеността се пробужда чрез женственост, фалосът играе отвъд ролята си и се оказва връзка не между мъжките тела (много мъже, които са притежавали една жена и така са се оказали инициаторно обединени), а сякаш е инициирал многобройни женски тела, които са си го „разменили", свързал ги е в таен съюз на „лесбийска" общност, преживяла непознаваемо удо­волствие и така опасно откъсната от кръга на мъжката власт.

Дон Жуан е преследван от всички страни - от Бащата и Съпруга, от пробудените женски Тела, които в друга културно-митологическа структурираност демонически биха го разкъсали, за да отмъстят за своето не-продължено удоволствие, но наказанието ще дойде именно от Бащата, от крайното фалическо Означаващо, което трябва да за­щити реда от посегателството на Другото Тяло, на някакво друго Означаващо, което дали не би породило свой символен ред? Това чуждо Тяло, което патриархалната чувственост е вградила в себе си като свой обект на удоволствие- украсено, идеализирано в корсетни клетки и пояси на девствеността, обгърнато във фини материи и драперии, в които погледът да се плъзга и отпочива в огледалните проекции на своята единствено легитимна еротическа сила, обнеж-вано като най-скъпоценен обект на сладострастна стихия, разменяно, дарявано и поради това най-искрено пазено... това тяло е пазено от самото себе си, от собствената си способност за удоволствие, което в кривото огледало на фалическата чувственост се отразява като отхвърляне на собствения й образ и поради това най-опасно във въз­можността си да пожелае себе си. Тази фалическа чувственост, за-

202

203

станала пред въпроса, който задава Фройд: „Какво иска жената?", в смутено недоумение би отвърнала: „Нима не иска точно това, което искам аз?"

Идентификацията между „принципа на удоволствието" и Край­ното Означаващо - Фалоса, изглежда да е пълна. Отвъд него е ни­щото, безсловесност и смърт. Затова изглежда естествено точно това да иска жената - да запълни своята липса до андрогинна цялост и това запълване (с фалос, с бебе) да е единствената й „собствено" нейна удоволствена стихия. И също тъй естествено тази нейна удоволст-веност е някак частична, зависима, отразена от изначалната стихия на легитимния поради визуализираната си наличност фалически Ерос. Фалосът е този, който посочва, той о-значава. Ако има друго, то е чиста отвъдност - не-зримост, енергия на безобектно-безсубектния хаос, без-словесност - поради това абсолютно недопустимо, просто не-съществуващо. Удоволствието е винаги мъжко, а ако жената го изпитва благодарение на необходимо-пожелаваната си от мъжа телесност, то или е откраднато, или в благотворителен жест й е даре­но - тя е ощастливена. Само че и „ощастливяването" трябва да става в нормата на заявения ред, иначе опасно може да се открие като индивидуалиращо субектно щастие, самостойна еротична енергия, а оттам като слово. Индивидуализирано-удоволственото тяло не може да не проговори. То неизбежно започва да въвежда свой ред, поражда език, пре-формира наличното, защото самостойните жестове на те-лесността с нейните на пръв поглед „мимолетни" енергии са онзи не­обходим субстрат на словесната плът-ност, без която словото един­ствено може да се самоподражава, да се самоплагиатства в безкрай­ни поредици на безсмислени себепроекции. Та нали в Божествения вариант на Творението Словото става материя, живот, Плът и ако преведем Божествения акт в човешкото измерение на творчеството, т. е. в неговата обратно-задвижваща сила на въз-хода му, а не просто като подражание на Бога (защото Бог сниз-хожда от Дух към Плът), единствено живата плът в нейната еротическа екзистентност окръг-лядо от-кровената цялост- целостта на екзистенциалното от-крове-ние-от-кръвта, което може да породи словесната плът-ност. Затова и най-укротяваното у жената в цялата история на потискането й е не просто нейната „социална" свобода, свободата на интелекта й, всичко това е вторично и неизбежно следствие от най-важното и първично укротяване - укротяването на Тялото от неговата способност за

удоволствие. Целият митологически комплекс от условности, ско­ваващи нейното битие, включително модерните митове начело с пси­хоанализата, са призвани да покажат и да докажат, а така всъщност да формират лишеността й от самостойна телесност- една телесност, която по естеството си се мисли като телесност-за-другото - за мъжа, за детето, за колективната цялост на родовостта. Така жената е пре­върната в жена без тяло, идея-жена, непожелаваща телесно себе си жена-жертва, допускаща и приемаща ероса на мъжа-Убиец, както обсесивно описва смисъла на сексуалния акт Жорж Батай: „Любов­никът разрушава жената, която люби, в не по-малка степен, отколкото кръвопроливащият жертвоприносител разрушава погубвания човек или животно. Жената - в ръцете на този, който връхлита върху й -бива лишавана от своето битие." Не означава ли без-битийното и без-словесно? Не е ли отнемането на способността за желание и удо­волствие отнемане на възможността за собствено-символен ред, „ощастливяване" единствено с плахо-заграбеното, „от-чуждо-да-реното-слово", в което жената може да бъде единствено изгнаник? Едно изгнаничество, започнало с изгонване от собственото тяло и завършващо като самонасилие в словесния ред.

Затова накрая бих стигнала до една перифраза-продължение на Елен Сиксу:

„ А защо ти не пишеш? Писането е за теб, ти си за себе си, Удоволствието е твое - вземи го."

А в удоволствието е Тялото. В еросното саморазкриване-себе-намиране е скрит първичният извор на езика, неговият изконен жест. В удоволствието е Тялото, което трябва да бъде при-своено. Същото онова тяло, превърнато във възбуждащ образ, огледало, което не може да огледа самото себе си, тяло, скрито в кринолини, заключено в пояса на собствените девствени желания или облечено в голотата, която отново е дреха за другия...

Изглежда само тази дреха остава да бъде свалена - нали преди това някой вече беше успял да изхвърли всичко: железния обков на корсета, воала от газ, в който тъй нежно съм плувала, копринените драперии, бисерната огърлица, панталона с онзи твърд шев, който ме сцепва наполовина...


204

205

...така е добре. Дори понякога, в ексцесното удоволствие на мое­то тяло или в екстаза на моето слово, чувствам как кожата става топла и мека, разтваря се и аз прониквам в себе си, при-своявам се и наистина вземам тялото си, а тогава, отвъд мрака на незавършените значения, чувам думите в тяхната плът-ност, която със сигурност вече е моя и дали не заради това отново заобичвам всичко:

и кринолина - (колко странно близка и преживяна е тази дума), и нежните драперии - (нали толкова дълго съм плувала в тях - сега защо да не ги изпиша?), и панталона - (той вече не ме разцепва на половина, та нали без усилие се отдава в играта на моето слово), и цялата история на потиснатите ми желания...

...на намерените ми желания...

Защото - дали най-после не съм се заобичала?

Каталог: wp-content -> uploads -> 2010
2010 -> Регионален инспекторат по образованието – бургас съюз на математиците в българия – секция бургас дванадесето състезание по математика
2010 -> 7 клас отговори на теста
2010 -> Закон за ветеринарномедицинската дейност /извадка/ в сила от 02. 05. 2006 г
2010 -> Регионален инспекторат по образованието – бургас съюз на математиците в българия – секция бургас дванадесето състезание по математика
2010 -> Закон за здравето /извадка/ в сила от 01. 01. 2005 г
2010 -> Закон за радиото и телевизията /извадка/ Отразена деноминацията от 07. 1999 г
2010 -> Закон за храните /извадка
2010 -> Регионален инспекторат по образованието – бургас съюз на математиците в българия – секция бургас десето състезание по математика
2010 -> Закон за контрол върху наркотичните вещества и прекурсорите /извадка/ в сила от 03. 10. 1999 г. Отразена деноминацията от 05. 07. 1999 г

Изтегляне 99 Kb.

Сподели с приятели: