Открито автобиография
Изтегляне 7.18 Mb.
|
Глава 13ОТ МОМЕНТА, в който с Уенди сме се срещнали на снимките на рекламата Образът е всичко, двамата сме заедно. Пътува с мен, грижи се за мен. Двамата сме съвършената двойка, защото сме израсли заедно и мечтаем да продължим напред заедно. Идваме от едно и също място, споделяме общи желания. Обичаме се лудо, макар да сме се споразумели за отворена връзка - тя я определя като такава. Твърди, че сме прекалено млади, за да се обвържем, прекалено объркани. Тя не знае коя е. Отгледана е в религията на мормоните, после решила, че не вярва в принципите на тази религия. Отишла в колеж, после открила, че това изобщо не е колежът за нея. Докато не разбере коя е всъщност, казва тя, не може да ми се отдаде изцяло. През 1991 година двамата сме в Атланта с Гил и празнуваме двайсет и първия ми рожден ден. Празнуваме в бар, опърпано старомодно място в Бъкхед, с билярдни маси, чиято повърхност е прогорена от цигари и с петна от пластмасови чаши за бира. И тримата се смеем, пием и дори Гил, който алкохол не близва, му отпуска края и прави главата. Уенди е донесла видеокамерата си, за да направим паметна тази празнична вечер. Подава ми я и ми казва да я снимам, докато играе на видеоигрите. Ще ме образова, така казва. Снимам я как играе около три секунди и започвам бавно да плъзгам камерата по тялото ѝ. Андре, ако обичаш, скастря ме тя, махни камерата от задника ми. В заведението влиза шумна група. Горе-долу са на моята възраст, приличат на местния футболен или ръгби отбор. Пускат няколко просташки забележки към мен, после се съсредоточават върху Уенди. Пияни са, груби и се опитват да ме унижат пред нея. Като Нъстасе преди четиринайсет години, спомням си. Отборът по ръгби хвърля куп монети на ръба на нашата билярдна маса. Един от тях заявява: Сега сме ние. И се отдръпват нагло ухилени. Гил оставя пластмасовата си чаша, грабва монетите и бавно отива до автомата. Купува си пакетче фъстъци и се връща на масата ни. Хапва си бавно от фъстъците и не изпуска от поглед отбора по ръгби, докато онези не стигат сами до мъдрото решение, че е най-добре да идат в друг бар. Уенди са разсмива и предлага към всичките задължения на Гил да се прибави и ролята му на бодигард. Той вече е такъв, отвръщам ѝ. Думата обаче не е съвсем на място. Гил се грижи за тялото ми, за главата ми, за играта ми, за сърцето ми, за любимата ми. Той е единственият вечно присъстващ фактор в живота ми. Той е пазител на живота ми. В известна степен се радвам, когато хората, били репортери, почитатели или перковците, питат Гил дали ми е бодигард. На лицето му неизменно се появява усмивка, докато казва, Пипнете го с пръст и сами ще разберете. НА ОТКРИТОТО ПЪРВЕНСТВО на Франция през 1991 година си проправям път през първите шест кръга и стигам финала. Моят трети финал на турнир от Големия шлем. Играя срещу Къриър и съм доволен. Всички в един глас твърдят, че мога да го победя. Аз твърдя, че ще го бия. Трябва да го бия. Не мога дори да си представя как ще играя трети поред финал на турнир от Големия шлем и няма да победя. Добрата новина е, че знам как да победя Къриър. Миналата година вече съм го побеждавал на същия турнир. Лошата новина е, че битката между нас е лична, което ме напряга. Започнали сме на едно и също място, в една и съща категория в академия Болетиери, леглата ни са били само на няколко стъпки едно от друго. Имах много повече талант от Къриър, получавах много повече внимание от Ник, затова да загубя от него на финал на голям турнир, ще е като да изгубя от костенурка. Не стига, че Ченг спечели преди мен турнир от Големия шлем. Както и Пийт. Сега и Къриър ли ще го направи? Такова нещо не мога да допусна. Излизам на корта с нагласата, че ще победя. Взел съм си поука от грешките си от финалите на предишните турнири от Големия шлем. Безпроблемно повеждам в първия сет, побеждавам с 6-3, във втория сет водя с 3-1 и имам брейкпойнт. Спечеля ли следващата точка, ще съм взел сета и мача. Изведнъж руква дъжд. Зрителите се скриват под чадърите или търсят подслон, Двамата с Къриър отиваме в съблекалнята и започваме да я кръстосваме като лъвове в клетка. Влиза Ник и го поглеждам с надежда за съвет, за насърчение, само че той нищо не казва. Нищичко. От известно време вече съм наясно, че отношенията ни с Ник продължават от лоялност и по навик, а истинските отношения треньор-състезател не са част от тях. В този миг обаче дори нямам нужда от треньорски съвет, ами от човешко отношение, което влиза в задълженията на всеки треньор. Искам малко подкрепа в този просмукан с адреналин момент, който преживявам. Толкова много ли искам? След прекъсването заради дъжда, Къриър се позиционира далеч зад основната линия, воден от надеждата да се предпази от мощта на ударите ми. Имал е време да отпочине, да поразмисли върху играта, да намери нови сили и отвръща с настървение, а после печели втория сет. Побеснявам. Полудял съм от ярост. Печеля третия сет с 6-2. Възстановявам в ума на Къриър и в моя собствен, че вторият сет е бил чист късмет. С два срещу един сета, усещам как финалът на мача ме привлича. Първият ми турнир от Големия шлем. Някакви си шест гейма ме делят от края на мача. Когато започва четвъртия сет, губя дванайсет от първите тринайсет точки. Моята игра ли се разпада или тази на Къриър задобрява? Не знам. Никога няма да разбера. Знам само, че чувството ми е познато. Познато по един натрапчив начин. Чувството за неизбежен изход. Безтегловността, след пропуснатия миг. Къриър печели сета с 6-1. В петия сет, при равенство 4-4 той прави пробив. И изведнъж направо изневиделица ме връхлита желание да загубя. По друг начин не мога да го обясня. В четвъртия сет съм загубил воля за победа, сега обаче съм загубил и желание. Както в началото съм бил убеден в победата, така сега съм убеден в загубата. И искам да загубя. Копнея да загубя. Мърморя си под носа: Само да е по-бързо. Загубата е равносилна на смърт и щом трябва да умра, нека да е бързо. Вече не чувам публиката. Вече не чувам и собствените си мисли, в ушите ми бучи само бял шум. Изпускам десетия и решителен гейм в петия сет и поздравявам Къриър. Приятели са ми доверявали, че никога преди и никога след това не са виждали толкова отчаяно изражение на лицето ми. След мача не се упреквам. Хладнокръвно давам пред себе си следното обяснение: не притежаваш необходимото, за да преминеш границата. Изоставяш себе си и затова трябва да изоставиш тази игра. ЗАГУБАТА ОСТАВЯ БЕЛЕГ. Уенди твърди, че почти може да го види. Сякаш ме е ударила мълния и е оставила следата си. Само това казва Уенди по време на дългия полет към Вегас. Влизаме през външната врата и баща ми ни посреща във фоайето. Гледа ме от упор. Защо не промени играта си след дъжда? Защо не се целеше в бекхенда му? Не отговарям. Не помръдвам. Цели двайсет и четири часа съм очаквал тази тирада и съм онемял пред нея. Уенди обаче не е. Уенди постъпва така, както никой никога преди това, така, както винаги съм се надявал, че ще постъпи майка ми. Тя застава между нас двамата. И казва, може ли да не говорим за тенис поне за два часа? Два часа без тенис, може ли? Баща ми спира и зяпва. Обзема ме страх, че ще я зашлеви. Само че той се завърта на пети и буреносно профучава през антрето и влиза в стаята си. Поглеждам към Уенди. В този миг любовта ми към нея няма граници. НЕ ДОКОСВАМ РАКЕТИТЕ СИ. Не отварям сака си за тенис. Дори не тренирам с Гил. Излежавам се и гледам филми на ужасите с Уенди. Филмите на ужасите са единственото, което може да ме разсее, защото улавят част от чувството, обзело ме по време на петия сет срещу Къриър. Ник ме навива да играя на Уимбълдън. Изсмивам се в покритото му с тен лице. Обратно на коня, казва той. Няма друг начин, момчето ми. Майната му на тоя кон. Хайде, казва и Уенди. Пък и колко по-лошо може да стане? Отчаян съм до степен, че не мога да споря и позволявам на Ник и на Уенди да ме натоварят на самолета за Лондон. Наемаме красива двуетажна къща, скрита откъм главната улица, близо до Ол Ингланд Лоон Тенис и Крокет Клуб. Градината в задния ѝ двор е очарователна, с рози и всевъзможни пойни птици. Късче от рая, където мога да седя и почти да забравя защо съм пристигнал в Англия. Уенди прави къщата уютна като дом. Изпълва я със свещи, с вкусотии и с парфюма си. Приготвя вкусни неща за вечеря, а сутрин ми приготвя храна за обед по време на тренировките. Турнирът се отлага с пет дни заради дъжда. На петия ден въпреки уюта на къщата всички сме изнервени. Искам вече да изляза на корта. Искам да премахна лошия вкус от устата си, останал ми след Откритото първенство на Франция. Или поне да загубя и да се прибера у дома. Най-накрая дъждът спира. Играя с Грант Конъл, сервис-и-воле тенисист, който се издържа с игра на твърда настилка. Противникът ми е костелив орех за мен, след като години не съм играл на трева. Очаква, че съм му в кърпа вързан. Незнайно как постигам петсетова победа. Стигам до четвъртфиналите, където играя с Дейвид Уитън. Водя с два сета, в четвъртия имам два пробива, когато изведнъж разтягам бедрен флексор, свързан със ставата мускул. До края на мача мога само да куцукам по корта. Уитън печели без проблеми. Казвам на Уенди, че можех да спечеля мача. Започвах да се съвземам от Откритото първенство на Франция. Проклетият бедрен мускул. Добрата новина, предполагам, е че имах желание да победя. Може пък желанието ми за победа да се е възродило и да е напипало вярната посока. ОЗДРАВЯВАМ ЗА НУЛА ВРЕМЕ. Само след няколко дни всичко с бедрото ми е наред. Само дето умът ми продължава да пулсира. Заминавам за Откритото първенство на САЩ и отпадам в първия кръг. Първият кръг. По-страшната част е начинът, по който губя. Играя срещу Крикстайн, добрия стар Крикстайн и отново просто нямам желание за победа. Знам, че мога да го победя, само че не виждам смисъл от упражнението. Не влагам необходимата енергия. Осъзнавам много ясно липсата на желание да се постарая. Липсва ми вдъхновение, чисто и просто. Не си блъскам главата защо е така. Безпроблемно се отнасям. Докато Крикстайн тича, скача и замахва, аз го наблюдавам с вял интерес. Чак после ме връхлита срамът. ТРЯБВА ДА ПРЕДПРИЕМА РАДИКАЛНИ ПРОМЕНИ, с които да разкъсам примката, с която загубата ме примамва и държи. Решавам да се преместя в свой собствен дом. Купувам си къща с три спални в югозападната част на Вегас и я превръщам в същинска ергенска бърлога, почти пародия на ергенска квартира. В едната спалня поставям всевъзможни игри - Астероиди, Космически нашественици, Защитникът. Много съм зле в тези игри, обаче съм намислил до една да ги изуча. Обикновената дневна превръщам в киносалон, с последна дума на техниката и тонколони в седалките. Трапезарията превръщам в билярдна зала. Из цялата къща поставям елегантни кожени столове, а в голямата дневна разполагам огромен, модулен, мек диван. В кухнята поставям автомат за любимата си безалкохолна напитка и друг за бира. Отвън в задния двор правя малък басейн и изкуствено езеро с черно дъно. За пореден път пропускам Откритото първенство на Австралия през 1992 година. Никога не съм участвал в него и моментът не ми изглежда подходящ за промени в навиците. Въпреки това взимам участие в Купа Дейвис и се справям доста прилично, вероятно защото се провежда в Хавай. Играем срещу Аржентина. Печеля и двата мача. После вечерта преди последния ден на турнира двамата с Уенди излизаме да пийнем с Макенроу и съпругата му Тейтъм О’Нийл. Прекаляваме и си лягам в четири сутринта. Решавам, че някой друг ще ме замести в неделя за този мач без значение, който често наричат „спукана гумичка“. Очевидно случая не е такъв. Въпреки че съм махмурлия и организмът ми е дехндратиран, трябва да изляза на корта и да играя срещу Хайте, чийто сервис преди време съм уловил с ръка. За мой късмет и Хайте е махмурлия. Много на място за мач „спукана гумичка“. И двамата изглеждаме мъртви и разкашкани. За да прикрия кръвясалите си очи играя със слънчеви очила Оукли и на магия успявам да се справя добре. Играя без никакво напрежение. Напускам корта като победител и озадачен къде е в цялата тази случка скритата поука. Как да постигна тази освободеност, когато залозите са наистина високи, когато участвам в турнир от Големия шлем? Дали пък да не излизам за всеки мач махмурлия? На следващата седмица снимката ми се мъдри на корицата на Тенис магазин, как със слънчеви очила удрям по топката. Часове след като списанието се оказва по вестникарските павилиони, двамата с Уенди сме в ергенската ми квартира. Изведнъж пред вратата пристига камион за доставки. Излизаме. Подпишете тук, казва доставчикът. Какво е това? Подарък. От Джим Джанард, основателя на Оукли. Каросерията на камиона се отваря отзад и от него бавно се спуска кола: червен спортен модел - Додж Вайпър. Приятно ми е да осъзная, че макар да съм загубил играта си, аз все още мога да рекламирам продукт. НАПРАВО СЕ СРИВАМ ОТ МЯСТОТО СИ В РАНГЛИСТАТА. Падам до десети номер. Участието ми в Купа Дейвис е единственото време, в което съм се усещал в сравнително добро състояние за игра. Във Форт Майерс помагам на отбора на САЩ да победят Чехословакия, като печеля и двата мача. Иначе единствената игра, в която отбелязвам прогрес, е Астероиди. На Откритото първенство на Франция побеждавам Пийт, което значително ми подобрява настроението. После отново налитам на Къриър, този път на полуфиналите. Спомените от миналата година са още пресни, все още са болезнени и отново губя в последователни сетове. Къриър пак си скача в обувките за джогинг и отива да потича навън. Все още не съм в състояние да го накарам да се поизпоти достатъчно. Криво-ляво се добирам до Флорида и рухвам в къщата на Ник. Не пипвам ракета, докато съм там. После искам - не искам правя една кратка тренировка на твърдия корт в академия Болетиери и отлитаме за Уимбълдън. През 1992 година в Лондон са се насъбрали изумително количество и качество таланти. Там са Къриър, който е номер едно, с две пресни победи от турнири от Големия шлем. Там е Пийт, чиято игра бележи непрестанен прогрес. Там е Щефан Едберг, който играе като никога. В основната схема съм поставен под номер дванайсети, а като се има предвид качеството на играта ми трябва да съм дори още по-надолу. И мача си от първия кръг срещу Андрей Чеснаков от Русия играта ми е като за тенисист от по-долните позиции в схемата. Губя първия сет. Вбесявам се на себе си, раздирам се отвътре, проклинам се, а съдията на стола ме предупреждава официално, задето съм казал мамка му. Малко ми остава да се обърна към него и да ги нанижа няколко мамка му-мамка му-мамка му едно след друго. Вместо това решавам направо да му събера очите, да събера очите на всички от учудване, като се стегна и се взема в ръце. После ги изумявам още повече. Печеля следващите три сета. На четвъртфинал съм. Срещу Бекер, който е играл на шест от последните седем финала на Уимбълдън. На кортовете в Уимбълдън той си е почти у дома, това е неговата си бърлога. Схващам обаче, че напоследък успявам да видя сервиса му. Печеля в пет сета, играни в два дни. Спомените от Мюнхен могат да останат в миналото. На полуфинала се изправям срещу Макенроу, който е трикратен победител на Уимбълдън. Той е на трийсет и три, почти в края на кариерата си и е извън основната схема. Предвид крайно неблагоприятната му позиция в схемата и легендарните му постижения, феновете искат да победи той, разбира се. И частица у мен също иска той да победи. Само че го побеждавам в трисетов мач. Отивам на финал. Очаквам да с изправя пред Пийт, само че той губи на полуфинал от Горан Иванишевич - огромна и мощна машина за сервиси от Хърватия. Два пъти вече съм играл срещу Иванишевич и двата пъти ми е хвърлял здрав бой в последователни сетове. Затова знам какво му е било на Пийт да играе срещу него, знам си, че скоро ще споделям настроението му. Срещу Иванишевич нямам никакви шансове. Това е мач на средната категория срещу тежка категория. Единствената интрига е дали ще ме бие с чист или с технически нокаут. ПРИ НОРМАЛНИ ОБСТОЯТЕЛСТВА Иванишевич има мощен сервис, но днес сервисът му е просто изкуство. Бележи асове в мое ляво и дясно. Чудовищните му сервиси чукват скорост от 222 километра в час. Работата далеч не е само в скоростта, ами и в траекторията. Топките падат под ъгъл от седемдесет и пет градуса. Опитвам се да не го забелязвам. Казвам си, че се случват асове. Всеки път, когато топката му изсвистява покрай мен си прошепвам, че той чисто и просто няма да устиска да бие всеки път такъв сервис. Просто иди в другата част на игрището и се приготви, Андре. Мачът ще се реши от тези втори сервиси. Иванишевич печели първия сет, 7-6. Нито веднъж не постигам пробив. Напрягам всички сили да не прибързам, да вдишвам и издишвам, да запазя търпение. През ума ми минава мисълта, че съм на път да изгубя четвъртия си финал на турнир от Големия шлем. Изхвърлям тази мисъл от съзнанието си. Втория сет Иванишевич ми прави няколко подаръка, допуска две-три грешки и правя пробив. Вторият сет е мой. После взимам и третия сет, което още повече ме смазва, защото за пореден път съм на сет от победа на турнир от Голям шлем. Иваншевич се възражда в четвъртия сет и ме съсипва. Докарал съм хърватина до лудост. Губи само някакви си точки. И ето че започваме играта отначало. Виждам утрешните водещи новини толкова ясно, колкото и ракетата в ръката си. В началото на петия сет тичам на място, за да накарам кръвта си да се движи и се самонавивам: Искаш го. Не искаш да загубиш мача. Не и този път. Проблемът в последните три турнира от Шлема беше, че не искаше толкова силно победата, затова и не я постигна, но този път искаш да победиш. Затова сега трябва да го набиеш в главата на Иванишевич и на всички останали в кръчмата. При 3-3 подавам аз. Брейкпойнт. През целия този сет нямам нито един добър първи сервис, сега по милостиво стечение на обстоятелствата, сервисът ми е успешен. Иванишевич връща към средата на корта, прехвърлям с бекхенд, той отвръща с къс и висок лоб. Принуден съм да отстъпя две крачки назад. Ударът над главата е един от най-лесните за отиграване. Той е и показателен за битките ми на турнирите от Шлема, защото е прекалено лесен. Не ми допадат нещата, които се случват с лекота. Дали защото не възприемам с лекота нещата, как ли ще ги възприема? Замахвам, удрям над главата като по учебник и печеля точка. Сервисът ще е мой. Сега Иванишевич сервира при 4-5. Допуска двойна грешка. Два пъти. Изостава с 0-30. Започва да поддава на напрежението. Не съм успял да го пречупя през последния час и половина, а сега той сам го прави. Пропуска още един първи сервис. Направо се разпада. Знам го аз. Виждам го. Никой по-добре от мен не знае какво е да се разпаднеш на части. Познато ми е и усещането. Знам точно какво се случва в тялото на Иванишевич. Гърлото му е свито. Краката му треперят. После обаче той се взима в ръце и бие сервис към задната част на игрището, жълта светкавица, която едва докосва линията. Надига се тебеширен прах, сякаш е уцелил линията с изстрел. После бие още един невъзможен за отиграване сервис. Изведнъж резултатът е 30-30. Пропуска отново първи сервис, успява при втория. Отигравам мощно. Той посреща и връща топката с демиволе, втурвам се към топката и я прехвърлям над мрежата, след което светкавично се отдръпвам назад. Казвам си, Можеш да спечелиш мача с един замах. Един замах. Никога не си бил толкова близо. Може никога повече да не дойдеш толкова близо. И в това е проблемът. Ами ако съм само на косъм от победата и тя ми се изплъзне? Присмехът. Осъждането. Спирам, с труд се съсредоточавам върху Иванишевич. Трябва да предугадя накъде ще отиде сервисът му. Добре, типично за него ще прати топката вляво, в участъка на преимуществото в точка, трудна за овладяване на топката, той ще отвърне с удар с променена и извита траектория, при който топката стига до границата на терена и буквално изхвърля противника му от игрището. Само че в играта на Иванишеввич няма нищо типично. Бие сервиса в трудна за овладяване точка и топката си е малка ракета насочена над средата. Защо предпочита такъв сервис един Бог само знае. Може би не трябва да го прави. Само че го прави. Причаквам го. Знам, че ще излезе към средата. Точно там отива, само че забива в мрежата. Идеално, защото топката беше като ракета и летеше вдясно от линията. Макар да бях предвидил, че ударът ще е надясно и дори да бях се преместил вдясно, нямаше да мога да я достигна с ракетата. Публиката е на крака. Време е да си поговоря на висок глас със себе си, да си кажа: Спечели тази точка или никога няма да стигнеш до края на мача, Андре. Не се надявай Иванишевич да допусне двойна грешка, не се надявай да направи пропуск. Контролирай онова, което можеш да контролираш. Върни този сервис с цялата си сила и ако върнеш сервиса, но пропуснеш, ще го преживееш. Можеш да го надмогнеш. Един ретур, няма място за съжаления. Удряй по-здраво. Иванишевич подхвърля топката, бие сервиса към моя бекхенд. Подскачам, замахвам с всички сили, но съм толкова напрегнат, че топката полита към него с посредствена скорост. Незнайно как той изпуска това нищо и никакво воле. Топката му се забива в мрежата и с този удар след двайсет и две години и двайсет и два милиона замаха на тенис ракетата, аз съм шампион от Уимбълдън за 1992 година. На колене съм. Просвам се по очи. Не познавам емоцията, която избухва в мен. Когато се изправям на крака, до мен е Иванишевич. Прегръща ме и сърдечно ми казва, Поздравления, шампионе от Уимбълдън. Днес заслужи победата си. Страхотен мач, Горан. Потупва ме по рамото. Усмихва се и отива до стола си, покрива главата си с кърпа. Много повече съм наясно какво преживява той, отколкото какво преживявам аз. Част от мен съпреживява загубата му, докато сядам на стола и се опитвам да се овладея. Един истински британец се приближава и ми казва да се изправя. Подава ми обемна златна и прекрасна купа. Не знам как да я държа, не знам къде да се дяна с нея. Той вдига пръст и ми показва, че трябва да обиколя корта с нея. Вдигнете трофея високо, казва ми той. Обикалям корта c вдигната над главата си купа. Някакъв човек се опитва да ми взема купата, аз не си я давам. Той ми обяснява, че трябва да я вземат, за да я гравират. С името ми. Поглеждам към моите места на трибуните, махам на Ник, на Уенди, на Фили. Те ме аплодират и сияят от щастие. Фили прегръща Ник. Ник прегръща Уенди. Обичам те, Уенди. Покланям се пред членовете на кралското семейство и излизам от корта. В съблекалнята се взирам в изкривения си образ, отразен на купата. Обръщам се към купата и към изкривения си образ на нея: каква мъка и какво страдание само ми причинихте. Смаян съм от обзелото ме объркване. Не би трябвало да има чак такова значение. Не би трябвало да носи чак такова щастие. Продължават да ме заливат вълни от емоции, облекчение, въодушевление и дори някаква истерична безоблачност, защото съм си извоювал кратък отдих от критиците, особено от онези в душата ми. ПО-КЪСНО СЛЕДОБЕДА, вече в наетата от нас къща, позвънявам на Гил, който не е могъл да дойде с нас, защото е трябвало да прекара известно време със семейството си след дългия сезон на кортовете с клей. Така му се иска да беше присъствал на мача. Обсъждаме заедно мача, всички подробности и аз съм поразен колко много е научил за тениса за това кратко време. Звъня на Пери, на. Джей Пи и тогава треперещ позвънявам във Вегас на баща ми. Татко? Аз съм! Чуваш ли ме? Можеш ли да познаеш? Тишина. Татко? Как така изгуби четвъртия сет? Втрещен съм, чакам, страх ме е, че гласът ми ще ме подведе. Тогава казвам, добре все пак, че спечелих петия сет, нали? Баща ми не казва нищо. Не защото не е съгласен с мен, или не е доволен, ами защото плаче. Едва чувам как баща ми хлипа и усещам, че бърше сълзите си и знам, че се гордее с мен, но не знае как да го изкаже. Не мога да го обвинявам, че не знае как да каже какво му е на сърцето. Такова е семейното проклятие. ВЕЧЕРТА СЛЕД ФИНАЛА е балът на Уимбълдън. От години слушам за него и направо умирам от желание да отида, защото победителят при мъжете танцува с победителката при жените, а този път, както всъщност повечето пъти, това е Щефи Граф. Падам си по Щефи, още откакто за пръв път я висях да дава интервю по френската телевизия. Сякаш гръм ме удари, порази ме неуловимата ѝ грация, неподправената ѝ красота. Видът ѝ някак внушаваше, че около нея се носи чудно ухание. Излъчваше доброта, насъщна, непоколебима, вродена, изпълнена с морална чистота и едно вече изчезнало сред хората достойнство. За миг ми се стори, че над главата ѝ блести ореол. Оставих ѝ съобщение след миналогодишното Открито първенство на Франция, но тя не ми отговори. Сега вече нямам търпение да я завъртя по дансинга, без изобщо да се замислям над факта, че изобщо не мога да танцувам. Уенди знае какво изпитвам към Щефи, но никак не е ревнива. Имаме отворена връзка, припомня ми тя. И двамата сме навършили двайсет и една. Вечерта преди финала всъщност двамата сме били в Хародс, за да си купя смокинг, просто в случай, че ми дотрябва, а Уенди се шегува с продавачката, че искам да победя само за да мога да танцувам с Щефи Граф. И така сложил за пръв път черна вратовръзка и хванат под ръка от Уенди, елегантно влизам в балната зала. Веднага ни нападат среброкоси двойки британци. Мъжете имат косми в ушите си, а жените ухаят на отлежал ликьор. Изглеждат доволни от победата ми, но най-вече са доволни от новото лице в клуба. Едно ново лице, с което да обсъждаме отвратителните, отвратителните делови проблеми, казва някой. Стоим гръб о гръб с Уенди, като водолази в училище за акули. Полагам усилия да разбера силния британски акцент на някои от присъстващите. Опитвам се да обясня на една възрастна дама, която ми прилича на Бени Хил, как очаквам с нетърпение традиционния танц между шампиона при мъжете и шампионката при жените. Колко тъжно, казва дамата, тази година няма да има танц. Ама защо? Ами в предишните години тенисистите не чакаха с такова нетърпение танца. Затова го отмениха. Вижда разочарованието по лицето ми. Уенди се обръща, на свой ред вижда колко съм разочарован и се засмива. Няма да танцувам с Щефи, но все пак ще има някакъв утешителен мач: запознават ни официално. С нетърпение чакам да се случи цялата вечер. Най-накрая се запознаваме. Ръкувам се с нея и ѝ казвам, че миналата година съм ѝ оставил съобщение на Откритото на Франция и се надявам да не е изтълкувала погрешно постъпката ми. Казвам ѝ, страшно ще се радвам някой ден да си поговорим. Не ми отговаря. Усмихва се неуловимо. Усмивката ѝ е загадъчна и ми остава само да гадая дали думите ми са я обезпокоили, или са я зарадвали. Каталог: host -> 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вратите рай II част от 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Пчелата Оура Лов Любов извън времето и пространството оура лов пчелата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Слави Трифонов за мен е чест 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Физика на тъгата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Emotional intelligence 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вълчанов хем съм сам, хем няма никой 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Забележка 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Ричард Докинс делюзията бoг Изтегляне 7.18 Mb. Сподели с приятели:
|