Открито автобиография



страница5/33
Дата23.07.2016
Размер7.18 Mb.
#2546
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   33

Глава 4


УЧАСТВАМ В ТУРНИР в кънтри клуба на Лас Вегас. Състезавам се за участие в шампионата на щата. Момчето, срещу което играя, се казва Роди Паркс. Най-напред забелязвам, че и неговият баща си го бива като моя. Господин Паркс носи пръстен, на който има камък от жълт кехлибар, а в кехлибара вкаменена в него мравка. Преди да започне мача, го разпитвам за пръстена.

Ами, Андре, когато Светът загине в ада на ядрената война, единствените същества, които ще оцелеят, са мравките. Затова съм намислил моят дух да се всели в мравка.

Роди е на тринайсет, с две години по-голям от мен, доста едър за възрастта си и с военна школовка. Но ми се струва, че мога да го победя. Бързо виждам пробойните и слабостите в играта му. После изведнъж, той запълва пробойните, заличава слабостите. Печели първия сет.

Говоря си сам, казвам си да се стегна, да се окопая. Вторият сет е мой.

Вече доминирам, играя по-умно, по-бързо. Предвкусвам края на мача. Роди е мой, в ръцете ми е. И какво е това име Роди, да му се не види? Но няколко точки ми се изплъзват и ето, че Роди вече е вдигнал победоносно ръце, спечелил е третия сет със 7-5, а също и мача. Търся с поглед баща си на трибуните, а той гледа надолу притеснен. Не е ядосан, а притеснен. И аз съм притеснен, но съм и полудял от яд. Направо се мразя. Иска ми се да съм на мястото на вкаменената мравка в пръстена на господин Паркс.

Стягам си тенис сака и сам си се обиждам. И тогава изниква някакво си момче от никъде и прекъсва високопарния ми монолог.

Ей, казва ми, не се тормози. Днес не беше в най-добра форма.

Вдигам поглед. Момчето е малко по-голямо от мен, с една глава по-високо и изражението му хич не ми харесва. Има нещо особено в лицето му. Носът и устата му са в лека дисхармония. А като капак носи риза на женчо с мъжле, което играе поло? Не искам да имам нищо общо с него.

Кой си ти, а? питам.

Пери Роджърс.

Залавям се пак с тенис сака си.

Той обаче не схваща намека. Започва да дърдори как днес не съм бил в най-добрата си форма, колко по-добър съм бил от Роди, как следващия път съм щял да бия Роди и други дрънканици. Мъчи се да е любезен, мисля, но не ми харесва, че ми е цъфнал пред очите един такъв всезнаещ, като някакъв Бьорн Борг младши, затова стоя и целенасочено го гледам враждебно. Последното, което ми трябва, са утешителни приказки, които са по-безсмислени и от утешителна купа, особено когато са произнесени от хлапе, което носи тениска с играч на поло на гърдите си. Мятам тенис сака си през рамо и му казвам: Какво ти вдява на тебе главата от тенис, а?

По-късно ми докривява и съжалявам, че съм бил толкова груб. После разбирам, че момчето е тенисист и участва в същия турнир. Чувам и че си пада по сестра ми Тами, което недвусмислено обяснява защо изобщо ме е заговорил. Опитвал се е да се сближи с Тами.

Но ако аз се чувствам виновен, Пери е ядосан. Сред момчетата и момичетата се разнасят слухове: Пази се, Пери ти е вдигнал мерника. Разправя на всички, че си се държал грубо с него и следващия път, когато се засечете, ще ти срита задника.

НЯКОЛКО СЕДМИЦИ ПО-КЪСНО ТАМИ казва, че нашата тайфа отиваме да гледаме филм на ужасите. По-големите всички ще ходят и тя ме пита, дали искам и аз да ида с тях на кино.

Онзи Пери ще идва ли?

Може и да дойде.

Добре, идвам и аз.

Много си падам по филми на ужасите. Освен това имам и план.

Майка ни закарва до киното рано, затова успяваме да си купим пуканки и бонбони и да си вземем най-хубавите места, точно в средата на средния ред. Винаги сядам точно в средата на средния ред. Най-добрите места в киното. Отляво настанявам Тами и запазвам мястото отдясно. Ето го и свежарски нагласения Пери. Скачам и размахвам ръка. Ей, Пери! Насам.

Той се обръща и примигва. Разбирам, че е изненадан от моето дружелюбие. Мъчи се да обмисли положението, да прецени отговора си. После се усмихва, видимо освободен от неприязънта, която е таял. Прекосява пътеката и се вмъква на нашия ред, проправя си път към мястото до мен.

Здрасти. Та ми. поздравява я през мен.

Здрасти, Пери.

Здрасти, Андре.

Здрасти, Пери.

Тъкмо преди светлините да угаснат и да започне филмът, двамата се с поглеждаме.

Мир?

Мир.


Филмът е „Време за свиждане“. Разказва се за психопат, който преследва журналистка, промъква се в дома ѝ, убива прислужницата ѝ, после по някаква причина си слага червило и когато журналистката се прибира ѝ се нахвърля изневиделица. Тя се съпротивява, измъква се и някак се добира до болницата, където си мисли, че е в безопасност, но разбира се психопатът се крие в болницата, опитва се да открие в коя стая е журналистката и убива всеки, който му се изпречи на пътя. Глуповато, но и невероятно страховито.

Когато съм уплашен, се държа също като котка, захвърлена в пълно с кучета помещение. Замръзвам, нито един мускул по тялото ми не помръдва. А Пери е като опъната струна. Щом напрежението в съспенса се засилва, той започва да се върти непрестанно, шава наляво-надясно и се залива със сода. Всеки път, когато убиецът изскача от скривалището си, Пери скача от стола. Няколко пъти с Тами се споглеждаме и аз извъртам очи. Но не дразня Пери за поведението му. Дори не отварям дума за него, когато лампите светват. Не искам да наруша крехкия мир, който сме сключили помежду си.

Излизам от киното и решаваме, че пуканките, кока колата и захарните пръчки не са ни достатъчни. Пресичаме улицата и от насрещното заведение си купуваме понички. Пери си избира с шоколадова глазура. Аз избирам разноцветна. Седим на бара и си говорим. Пери, дума да няма, си го бива в приказките. Прилича на адвокат пред Върховния съд. После, по средата на проточило се петнайсет минути изречение, млъква и нита момчето зад бара, Това заведение денонощно ли е?

Да, отговаря му момчето зад бара.

Седем дни в седмицата работи, така ли?

Аха.


Ами че тогава защо има ключалка на входната врата?

Всички се обръщаме и поглеждаме нататък. Ама какъв въпрос на място, а! Така се разсмивам, че изплювам хапката си. Разноцветната глазура

пръсва като конфети от устата ми. Това вероятно е най-забавната, най-остроумната забележка, която някой някога е казвал. Със сигурност е най-забавната, най-остроумна забележка, произнесена тъкмо в това заведение. Дори момчето, което продава поничките, се усмихва неволно и признава: Момче, бива си я главоблъсканицата.

Че не е ли това животът? отвръща му Пери. Пълно е с ключалки по вратите на денонощни заведение, които работят седем дни в седмицата и разни други необясними неща?

Ти го каза.

До този момент си мислех, че само на мен ми прави впечатление. Но ето че има друго момче, на което не само подобни странности му правят впечатление, но и ги посочва. Когато майка ми идва да ни прибере с Тами, със съжаление си вземам довиждане с новия си приятел Пери. Дори ризата му с играча на поло вече не ме дразни толкова.

ПИТАМ БАЩА СИ дали мога да спя при Пери.

Забрави, отвръща ми той.

Той изобщо не познава семейството на Пери. А баща ми не вярва на онези, които не познава. Той е подозрителен към целия свят и особено към родителите на нашите приятели. Не си и правя труда да питам защо не ми позволява да спя у Пери, нито си правя труда да споря. Аз чисто и просто каня Пери да спи в нашата къща.

Пери е изключително възпитан с моите родители. Приятелски настроен с брат ми и сестрите ми, особено с Тами, която обаче любезно дава отпор на увлечението му по нея. Питам го дали иска да разгледа набързо къщата. Естествено, отвръща ми той, затова му показвам стаята ни с Фили. Смее се на бялата линия по средата. Показвам му и корта в двора. Играе известно време с дракона. Разказвам му колко много мразя дракона, как някога си мислех, че е живо същество, дишащо чудовище. Съчувства ми. Гледал е достатъчно филми на ужасите и знае, че чудовищата се явяват във всякаква форма и размер.

Понеже Пери е приятел, запален почитател на филмите на ужасите, аз съм му приготвил изненада. Пълна версия на „Екзорсистът“(Филм от 1973 година, считан за един от най-страшните за всички времена.). След като съм го гледал цял да подскача на стола при „Време за свиждане“, нямам търпение да видя как ще реагира на една истинска класика във филмите на ужасите. Когато всички заспиват, ние поставяме филма във видеото. Всеки път, когато Линда Блеър си завърта главата, кръвта нахлува в моята, но Пери дори не трепва. Как така „Време за свиждане“ го е разтреперал до смърт, а „Екзорсистът“ изобщо не го трогва? Мисля си: Тоя пич си има собствен ритъм.

След филма седим, пием сода и си говорим. Пери се съгласява, че баща ми е по-страшен от всеки холивудски филм, но казва и че неговият баща е два пъти по-страшен. Баща му, според неговите думи, е великан, тиран и нарцисист - за първи път чувам думата.

Пери обяснява, Нарцисистът е човек, който мисли единствено и само за себе си. Означава и, че гледа на своя син като на своя собственост. Той има ясна представа как ще се развие животът на сина му и изобщо не е в състояние да прояви и най-малък интерес към това как синът му си представя своето собствено бъдеще.

Познато ми е.

Двамата с Пери сме съгласни, че животът би бил милион пъти по-добър, ако бащите ни бяха като бащите на останалите деца. В гласа на Пери долавям и друга нотка, той казва, че баща му не го обича. А аз никога не съм се съмнявал в обичта на баща ми към мен. Просто бих искал да е по-нежна, да ме изслушва повече и да не таи толкова гняв. Всъщност искам татко да не ме обича толкова много. Може пък тогава той да отстъпи и да ме остави сам да избирам живота си. Разказвам на Пери как ме подлудява факта, че нямам избор, че нямам думата по отношение на онова, което правя и което съм. Затова влагам толкова мислене, граничещо с мания, в малкото възможности за избор, които имам: какво да нося, какво да ям, кого да наричам свой приятел.

Той кимва в знак на съгласие. Схваща мисълта ми.

Поне в лицето на Пери имам приятел, с когото да споделя тези свои размишления, приятел, който може да ми посочи ключалките на вратата на денонощното заведение в моя живот. Разказвам на Пери как играя тенис, макар да ненавиждам тениса. Ненавиждам училището, макар да обичам да чета. За щастливия късмет да имам за брат Фили, въпреки неговия лош късмет. Пери слуша. И той е търпелив като Фили, но е далеч по-наясно. Пери не само говори, слуша и кима, той разговаря. Анализира, измисля стратегии, напасва, помага ми да измисля план, за да се подобри положението. Когато разказвам проблемите си на Пери, те звучат объркани и малоумни, но Пери си има начин да ги подреди, да ги накара да звучат смислено, което сякаш води до първата стъпка към евентуално възможното им разрешаване. Чувствам се, сякаш съм бил на самотен остров, където единствените слушатели са ми били палмите, а сега с несигурна стъпка на сушата сее появил разсъдлив, чувствителен и със сходен начин на мислене корабокрушенец. Голяма работа, че на ризата му има глупав играч на поло.

Пери ми споделя за своя нос и уста. Казва, че е роден със заешка устна. Разказва ми, че заради нея е станал изключително стеснителен и болезнено срамежлив с момичетата. Правили са му операции, за да премахнат дефекта, а му предстои още най-малко една операция. Уверявам го, че не се забелязва кой знае колко. Очите му се насълзяват. Промърморва и от думите му разбирам, че баща му хвърля вината върху него.

Повечето разговори с Пери най-накрая стигат до бащите, а от бащите бързо продължават към бъдещето. Говорим си какви хора ще станем, щом веднъж се освободим от бащите си. Обещаваме си, че ще бъдем различни, не само от бащите си, но от всички мъже, които познаваме, различни дори от онези, които виждаме по филмите. Обещаваме си твърдо, че никога няма да взимаме наркотици, нито да пием алкохол. А когато сме богати, заричаме се, ще правим всичко по силите си, за да помогнем на света. Стискаме ръце, при сключването на договора. Тайно ръкостискане.

Пери има да извърви дълъг път до забогатяването. Постоянно е без пукната пара. Каквото и да правим, винаги аз плащам. Нямам кой знае колко, джобните ми са доста скромни, плюс онова, което измъквам от гостите в хотелите и казината. Но не ме е грижа, защото каквото имам аз, има го и той, защото съм решил, че Пери е новият ми най-добър приятел. Всеки ден баща ми ми дава пет долара за храна и аз спокойно харча половината за Пери.

Срещаме се всеки следобед в Кеймбридж. Размотаваме се, после тренираме и отиваме да похапнем. Измъкваме се през задната врата, прескачаме стената, прекосяваме тичешком незастроеното място пред заведението за бързо хранене, където играем на видеоигри, ядем шоколадови курабийки със сладоледен пълнеж, които аз плащам и така чак докато не стане време да се прибираме вкъщи.

Новите десерти, направени от шоколадови курабийки с пълнеж от сладолед, са едно от последните открития на Пери. Според него тези сандвичи от шоколадови понички, пълни с ванилов сладолед са най-жестоката храна по света. Направо е пристрастен към тях. Обича да яде тези десерти повече, отколкото обича да говори. По цял час може да разказва колко са вкусни и страхотни, все пак те са едно от малкото неща, които могат да го накарат да млъкне. Купувам му цели купища такива десерти и му съчувствам, че няма достатъчно пари и не може сам да си ги купи и така да си достави радост.

Един ден пак сме в същото заведение, Пери спира да дъвче шоколадовия десерт със сладолед и поглежда към часовника на стената.

Мамка му, Андре, най-добре да се връщаме в Кеймбридж, майка ми днес ще дойде да ме вземе по-рано.

Майка ти ли?

Да. Каза да съм готов и да я чакам отпред.

Профучаваме през незастроената площ.

Пери надава викове, че вече пристигала!

Поглеждам към улицата и виждам две коли да се движат към Кеймбридж - едната фолксваген, а другата ролс-ройс кабриолет. Виждам как фолксвагенът отминава Кеймбридж и му казвам да си отдъхне, че имаме време. Тя изпусна завоя.

Не, отвръща ми Пери, хайде, хайде.

Той се втурва в бесен спринт след ролс-ройса.

Ей! Какво за бога...? Пери, ти бъзикаш ли се? Майка ти ролс-ройс ли кара? Ти богат ли си?

Предполагам, че да.

Че защо не си ми казвал?

Не си питал.

За мен, това е то да си богат: хич и през ум не ти минава, да го споменеш пред най-добрия си приятел. И парите са такава даденост, че не се и замисляш, откъде идват.

Пери обаче е повече от богат. Пери е супербогат. Пери е богаташ на богаташите. Баща му е основен съдружник в голяма адвокатска фирма, притежава местна телевизионна станция. Продава ефир, казва Пери. Представи си само. Да продаваш въздух. Щом можеш да продаваш въздух, човече, успехът ти е в кърпа вързан. (Вероятно бащата на Пери му дава въздух вместо джобни пари.)

Най-накрая баща ми позволява да ида на гости в къщата на Пери и аз откривам, че той не живее в къща, ами в имение-палат. Майка му ни откарва там с ролса и аз широко ококорвам очи, докато бавно минаваме по алеята към имението, сред зелени обли хълмове, после под огромни сенчести дървета. Спираме пред сграда, която прилича на величественото имение на Брус Уейн (Батман или Брус Уейн е измислен персонаж и супергерой на ДиСиКомикс). Цяло едно крило е отделено за Пери, в него се намира стаята от мечтите на всяко момче с маса за пинг-понг, маса за билярд, покер маса, телевизор с огромен екран, минихладилник и комплект барабани. По-нататък по дългия коридор е спалнята на Пери, стените на която са облепени с десетки, със стотици корици на Спортс Илюстрейтид.

Главата ще ми се откъсне от въртене, докато разглеждам снимките на великите състезатели и мога само да възкликвам: Боже!

Сам го направих, казва Пери.

Следващия път, когато съм на посещение при зъболекаря, откъсвам кориците на всички броеве на Спортс Илюстрейтид в чакалнята и ги скривам под якето си. Когато ги подавам на Пери, той поклаща глава.

Не, тази я имам. И тази. Имам всичките, Андре. Имам абонамент.

Добре. Добре. Извинявай.

Аз не само за пръв път имам за приятел богато дете. Аз за пръв път се познавам и с дете, което има абонамент.

КОГАТО НЕ ВИСИМ В КЕЙМБРИДЖ или в неговото имение, двамата с Пери си говорим по телефона. Неразделни сме. Затова новината, че ще отсъствам цял месец, за да участвам в серия от турнири в Австралия, направо го съсипва. Макдоналдс събира отбор от елитни млади американски тенисисти и ги изпраща да играят с най-добрите в Австралия.

Цял месец ли?

Знам. Но нямам избор. Баща ми.

Не съм съвсем искрен. Аз съм едно от избраните две дванайсетгодишни момчета, затова съм поласкан, развълнуван или поне почти развълнуван заради далечното пътуване. Полетът със самолета ще трае четиринайсет часа. Заради Пери омаловажавам пътуването. Казвам му да не се притеснява, съвсем скоро отново ще съм си у дома, ще го отпразнуваме с шоколадови понички с пълнеж от сладолед.

Летя сам до Лос Анджелис и щом кацаме искам да се кача обратно на самолета за Вегас. Уплашен съм. Не знам къде трябва да отида или как да открия накъде да вървя на летището. Чувствам се като бяла врана с моя екип за тренировки със златистите дъги от емблемата на Макдоналдс на гърба ми и моето име на гърдите. После в далечината виждам група деца, които носят същите спортни екипи. Отборът ми. Приближавам се до единствения възрастен в групата и се представям.

Той грейва в усмивка. Треньорът. Първият ми истински треньор.

Агаси, казва той. Най-голямата надежда от Вегас, така ли? Ей, радвам се да те видя в отбора!

По време на полета до Австралия, треньорът стои на пътеката и ни обяснява как ще протече пътуването. Ще участваме в пет турнира в пет различни града. Най-важният турнир обаче е третият по ред, в Сидни. Затова там ще представим най-добрите си играчи срещу най-добрите австралийци.

На стадиона ще има сигурно към пет хиляди зрители, казва ни той, освен това ще се излъчва по телевизията в цяла Австралия.

Говори ни за напрежението.

Ето какви са обаче добрите новини, казва треньорът. Всеки път, когато спечелите турнир, ще ви давам да изпиете по една студена бира.

Печеля без никакви проблеми първия си турнир в Аделаида и вече в автобуса треньорът ми подава леденостудена бира. Сещам се за Пери и обещанието, което си дадохме. Мисля си колко е странно, че съм на дванайсет и са ми поднесли пиячка. Само че бирата изглежда ледена, а съотборниците ми ме гледат. Пък и съм на хиляди мили от дома, майната му. Отпивам. Услажда ми се. Пресушавам я на четири пъти, после се боря с виновната си съвест през останалата част от пътуването. Гледам през прозореца, докато крайпътните пейзажи бягат назад и се чудя как ли Пери ще приеме новината, дали ще престане да ми е приятел.

Печеля три от следващите четири турнира. Още три бири. Всяка една от тях ми се услажда повече от предишните. Но с всяка глътка усещам и по-горчивите следи на вината.

ДВАМАТА С ПЕРИ се връщаме към старите си навици. Филми на ужасите. Дълги разговори. Кеймбридж. Заведението за бързо хранене. Шоколадови курабийки с пълнеж от сладолед. От време на време обаче аз го поглеждам и чувствам тежестта на извършеното от мен предателство.

Вървим от Кеймбридж към заведението за бързо хранене и аз повече не мога да мълча. Вината направо ме изяжда отвътре. И двамата сме със слушалки, включени в уокмена на Пери и слушаме Принс. Пурпурен дъжд. Потупвам Пери по рамото и му казвам да махне слушалките.

Какво има?

Не знам как да си призная.

Той ме гледа.

Какво става?

Пери. Наруших обещанието ни Стига.

Пих бира в Австралия.

Само една ли?

Четири.

Четири!


Свеждам поглед.

Той се умисля. Погледът му се рее към планините. Ами, казва, в живота правим избори, Андре, и ти си направил своя. Предполагам, че вече решавам сам.

Но няколко минути по-късно проявява любопитство. Пита какъв е вкусът на бирата и аз пак не мога да излъжа. Казвам му, че бирите са били страхотни. Отново се извинявам, но няма смисъл да се преструвам на разкаян. Пери е прав - имах избор, поне веднъж, и аз направих избора си. Естествено, искаше ми се да не бях нарушавал обещанието ни, но не можех да се чувствам виновен, задето най-накрая бях получил право на свободна воля.

Пери се намръщва като баща. Не като моя баща, или като неговия баща, а като баща от телевизионния екран. Гледа така, сякаш трябва да носи жилетка и да пуши лула. Давам си сметка, че дълбоко в същността си обещанието, което двамата с Пери сме си дали, е да бъдем един за друг баща. Да се отгледаме един друг. Пак се извинявам и разбирам как страшно ми е липсвал Пери, докато пътувах. Обещавам си друго, пред самия мен, да не напускам пак дома си.

БАЩА МИ РАЗГОВАРЯ С МЕН В КУХНЯТА. Казва, че трябва да поговорим. Чудя се дали не е научил за бирата.

Нарежда ми да седна на масата. Той сяда в другия ѝ край. Между нас лежи недовършен пъзел. Баща ми разказва някаква история, която наскоро гледал по телевизията в 60 минути. Ставало дума за тенис училище с пансион на западния бряг на Флорида, близо до залива Тампа. Било първото училище от този тип, по думите на баща ми. Спортно училище за млади тенисисти, водено от бивш парашутист на име Ник Болетиери.

Е и?

И ти отиваш там.



Какво!

Не можеш да се развиваш повече тук в Лас Вегас. Победил си всички местни момчета. Победил си всички момчета от Западната част на страната. Андре, победил си всички играчи в местния колеж! Повече на нищо не мога да те науча.

Майка ми и дума не продумва, но е ясно: той е решил, че животът ми ще се развие по друг начин. Не иска да повтаря допуснатите с брат ми и сестрите ми грешки. Той е съсипал играта им, защото ги е задържал прекалено дълго, прекалено изкъсо, а едновременно с това е съсипал и отношенията си с тях. Нещата с Рита са се влошили дотам, че малко преди това тя е избягала с тенис легендата Панчо Гонзалес (Панчо Гонзалес (1928-1995) е професионален тенисист достигал до позиция No1 в световния тенис през 50-те и 60-те години на миналия век.), който е поне с трийсет години по-възрастен от нея. Баща ми не иска да ме ограничава или да ме пречупи, да ме съсипе. Затова ме изпраща в изгнание. Изпраща ме далеч, донякъде и за да ме предпази от себе си.

Андре, казва ми, трябва да се храниш, да спиш и да пиеш тенис. Това е единственият начин да станеш номер едно.

Аз вече ям, спя и пия тенис.

Но той иска да се храня, да спя и да пия тенис другаде.

Колко струва тази тенис академия?

Към 12 хиляди на година.

Не можем да си я позволим.

Отиваш само за три месеца. Това прави 3 000.

И толкова не можем да си позволим.

Това е инвестиция. В теб. Ще намерим начин да се справим.

Не искам да заминавам.

Но по погледа на баща ми познавам, че вече всичко е уредено. Край на приказките.

Опитвам се да видя положението от светлата страна. Само три месеца са. Всичко мога да понеса за три месеца. Пък и колко зле може да е? Може пък да е като Австралия, нали? Може да се окаже забавно. Може да има непредвидени изгоди. Може да се окаже, че всъщност играя за отбор.

А какво ще стане с училище? Питам. В средата на седми клас съм.

В съседния град има училище, обяснява баща ми. Ще ходиш на училище сутрин, половин ден, после ще играеш тенис следобед и вечер.

Звучи ужасно. Малко след това майка ми разказва, че всъщност репортажът в 60 минути бил съсредоточен върху характера на Болетиери, който по същество ръководел тенис каторга, в която използвал детски труд.

ПРАВЯТ ПРОЩАЛНО ТЪРЖЕСТВО в моя чест в Кеймбридж. Господин Фонг изглежда мрачен, Пери е като пред самоубийство, баща ми е несигурен. Седим и ядем торта. Играем тенис с балоните, после ги пукаме с карфици. Всички ме потупват по гърба и казват какъв фурор ще направя.

Знам, отвръщам. Нямам търпение да се срещна с онези момчета и момичета във Флорида.

Лъжата звучи като умишлен пропуск, като топка ударена с рамката на ракетата.

Колкото повече приближава денят на заминаването ми, толкова по-зле спя. Събуждам се разтреперан, облян в пот, омотан в чаршафите. Не мога да се храня. Изведнъж онази идея за тъгата по дома придобива кристално ясен смисъл. Не искам да напускам дома си, брат си и сестрите си, майка си, най-добрия си приятел. Въпреки напрежението у дома и обичайния тормоз, бих дал всичко да не заминавам. От всички болки, причинени от баща ми, присъствието му е била най-постоянна. Винаги е бил там, зад гърба ми, а сега изведнъж вече няма да е там. Чувствам се изоставен. Мислех, че единственото, което искам, е да се освободя от него, а сега когато той ме праща далеч от дома, сърцето ми е сломено.

Последните си дни прекарвам вкъщи с надеждата, че майка ми ще се намеси и ще ми помогне. Погледът ми я преследва умолително, но изражението на лицето ѝ казва: Видях го да пречупва три от децата. Късметлия си, че можеш да напуснеш дома преди и теб да е пречупил.

Баща ми ме закарва до летището. Майка ми също иска да дойде, но не може да отсъства от работа. Пери заема мястото ѝ. През целия път не спира да говори. Не мога да разбера мен ли се опитва да окуражи или себе си. Само три месеца са, казва той. Ще си пишем писма, картички. Ще видиш, всичко ще е наред. Ще научиш страшно много. Може пък и на гости да ти дойда.

Спомням си „Време за свиждане“, глуповатия филм на ужасите, в нощта, в която се роди приятелството ни. Пери се държи точно като в онази вечер, сякаш се съпротивлява на страха, шава непрестанно и подскача на мястото си. Аз също се държа по типичния за мен начин. Като котка, хвърлена в пълна с кучета стая.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   33




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница