Открито автобиография

Глава 5

Слънцето залязва зад мастиленочерните тресавища и температурата рязко пада. Свил съм се в тениската си. Във Флорида не трябваше ли да е топло. На слизане от микробуса ме посреща човек от академията и ме съпровожда направо до моята казарма, която е празна и зловещо тиха.

Къде са останалите?

В учебната зала, отвръща мъжът. След няколко минути идва време за свободен час. Това е часът между времето за учене и времето за сън. Защо не идеш до залата за тренировки да се запознаеш с останалите?

В залата за тренировки заварвам двеста необуздани момчета, плюс няколко яки наглед момичета, разделени на добре сплотени групички. Една от по-многобройните групички е наобиколила пригодена за игра на пинг-понг маса и настървено крещи обиди към двете момчета, които играят на нея. Облягам се с гръб на стената и внимателно оглеждам стаята. Разпознавам няколко лица, включително едно или две от пътуването до Австралия. Онова момче там - играх с него в Калифорния. А с онзи злобен приятел там играх свиреп трисетов мач в Аризона. Всички изглеждат талантливи, изключително самоуверени. Децата са с всякакъв цвят на кожата, големи и малки, на всевъзможни години и от цял свят. Най-малкото е на седем години, най-големият на деветнайсет. След като толкова време съм бил царят на Вегас, сега съм дребна риба в океана. Или в тресавището. А най-големите от едрите риби са най-добрите тенисисти в страната - млади супермени, които са си сформирали тайфа в най-отдалечения ъгъл.

Мъча се да гледам играта на пинг-понг. Дори в нея съм декласиран. У дома никой не можеше да ме бие на пинг-понг. А тук? Половината от децата щяха направо да ме размажат.

Изобщо не си го представям как ще се впиша в тази среда и дали изобщо ще си намеря приятели. Искам да се върна вкъщи, веднага, или поне да телефонирам вкъщи, но ще трябва да телефонирам за сметка на баща ми, а той няма да приеме обаждането. Стигаше ми само да осъзная, че няма да чуя гласа нито на майка си, нито на Фили, какво като толкова имам нужда да ги чуя, и ме връхлетя паника. Свободният час свърши, бързо се отправих към казармата и легнах на нара в очакване да изчезна в черното тресавище на съня.

ХОРАТА НАРИЧАТ академията Болетиери тренировъчен лагер, но това си е прехвален затворнически лагер. А и хвалбите издишат. Храним се с някаква каша - жълтеещо месо и разкашкано рагу и ориз, залят със сива лиготия. Спим на потрошени нарове, наредени покрай шперплатовите стени на кажи-речи войнишките ни бараки. Ставаме призори и си лягаме малко след вечеря. Рядко излизаме извън лагера и връзките ни с останалия свят са силно ограничени. Като повечето затворници и ние не правим друго освен да спим и да работим, а бъхтането на голямата каменоломна всъщност са тренировките. Тренировки на сервис, за игра на мрежа, за отработване на бекхенд и форхенд и на редки мачове, за да се разбере кой какъв е в йерархията на птичето ято, от най-силния до най-слабия. На моменти сме като същински гладиатори, които тренират в подземията на Колизеума. Естествено трийсет и петимата инструктори, които крещят насреща ни, се имат за надзиратели на робите.

Когато не тренираме, изучаваме психологията на тениса. Имаме занятия по психическа устойчивост, позитивно мислене и визуализации. Учат ни как да затваряме очи и да си представяме, че печелим Уимбълдън, как вдигаме над главите си златната купа. После отиваме на аеробика или да вдигаме тежести или пък на пистата, където тичаме, докато не капнем от умора.

Постоянното натоварване, зверското съревнование, пълната липса на контрол от страна на възрастните, бавно ни превръщат в зверове. Възцарил се е някакъв закон на джунглата. Живеем в каратистки боен филм с деца и с ракети, герои сме от „Повелителят на мухите“ (Алегоричен роман от 1954 година на носителя на Нобелова награда за литература Уилям Голдинг. Група момчета са изхвърлени на безлюден остров. Те трябва да преминат през неумолимите закони на общественото развитие, клонят към произвола и насилието и откриват най-късия път към дивачеството с форхенди). Една нощ между две момчета избухва свада в една от казармените бараки. Бяло момче и момче от азиатски произход. Бялото момче казва някаква расистка обида и си излиза. Цял час азиатецът стои в средата на казармите, разтяга и разтърсва ръце и крака, прави кръгови движения с глава. Старателно се подготвя за изпълнение на джудо, после грижливо и методично обвива с ленти глезените си. Когато бялото момче се връща, азиатецът се завърта, кракът му се стрелва във въздуха и нанася жесток удар на бялото момче, като му разбива челюстта.

Най-невероятното е, че не изключват и двамата, от което цялостната атмосфера на анархия допълнително се засилва.

Между други две момчета тлее отдавнашна вражда. Подхвърлят си обиди, дразнят се, не враждуват откровено, докато един ден едно от момчетата взривява положението. Дни наред ходи по малка и голяма нужда в кофа и после късно една нощ, влиза в казармата на другото момче и нахлупва кофата на главата му.

Усещането за джунгла, постоянно надвисналото насилие и връхлитащата изневиделица жестокост стават по-осезаеми на смрачаване от далечно думкане на барабани.

Питам едно от момчетата: Каква е тая дивотия, по дяволите?

Ами, това е Къриър. Обича да бие барабаните, които му изпратиха техните.

Кой?

След няколко дни за пръв път виждам управителя, основателя и собственика на тенис академията, Ник Болетиери. На петдесет и няколко години е, но изглежда като на 250, защото една от маниите му е да е със загорял вид. Другите му мании са тенисът и женитбите. (Има пет или шест бивши съпруги, никой не знае колко са точно.) Толкова слънчеви лъчи е погълнал, толкова много се е пържил под ултравиолетовите лампи, че завинаги е променил тена на кожата си. Единствената част от лицето му, която на цвят не е като прегоряла пържола, са мустаците му, черни и старателно оформени в полукозя брадичка, защото липсва тъкмо фитилчето косми на брадата. От полукозята брадичка изглежда постоянно намръщен. Наблюдавам как Ник прекосява двора: вбесен мъж с огромни слънчеви очила. Кара са на някакъв припкащ, за да върви в крачка с него, мъж. Моля се никога да не се изправям очи в очи с Ник. Виждам как се вмъква в червено Ферари и отпрашва нанякъде с облак прах зад себе си.

Едно момче ме осведомява, че наше задължение е да мием и лъскаме четирите спортни коли на Ник.

Наше задължение ли? Стига глупости.

Кажи го на съдията.

Разпитвам някой от по-големите момчета, от ветераните, за Ник. Кой е? Какъв е? Казват, че гори от енергия, че си докарва много добри пари от тениса, но не обича самата игра и дори не я познава в тънкости. Не е като баща ми, не е обсебен от ъгли и числа и красотата на тениса. Но пък от друга страна е също като баща ми. Обсебен е от парите в брой. Пропаднал на изпита за пилот във военноморските сили, провалил се в правния факултет и после един ден го споходила блестящата идея да преподава тенис. Направо ударил кьоравото. С малко работа и цели камари късмет, си изградил образа на капацитет в тениса с титанични познания в него, изработил за себе си представата на ментор на деца-чудо в тениса. Можеш да научиш това-онова от него, уверяват ме другите деца, но от него чудеса не чакай.

Никак не го виждам като човек, който може да пресече омразата ми към тениса.

ИГРАЯ ТРЕНИРОВЪЧЕН МАЧ и откровено разказвам играта от душа и сърце на някакво момче от Източното крайбрежие. Изведнъж си давам сметка, че Гейбриъл - един от приближените хора на Ник стои зад мен и ме наблюдава.

След още няколко точки, Гейбриъл спира играта. Наблюдавал ли е Ник как играеш? интересува се той.

Не, господине.

Намръщва се и се отдалечава от корта.

По-късно по мегафона над всички кортове на академията Болетиери чувам, че се разнася:

Андре Агаси да се яви на главния вътрешен корт! Андре Агаси на главния вътрешен корт - незабавно!

Досега не съм бил на главния вътрешен корт и не се сещам за някаква основателна причина да ме привикват там. Изтичвам и заварвам Гейбриъл и Ник застанали един до друг да ме чакат.

Гейбриъл казва на Ник: Трябва да видиш как играе тенис това момче.

Ник бавно се запътва към сенките. Гейбриъл застава от другата страна на мрежата. Играем около половин час. Щом мога, поглеждам през рамо,

едва различавам сянката на Ник, който съсредоточено ни наблюдава и глади мустаците си.

Дай няколко бекхенда, казва Ник. Има дрезгав и грачещ глас.

Правя каквото ми е казал. Удрям няколко бекхенда.

Сега дай няколко сервиса.

Бия сервис.

Иди до мрежата.

Отивам до мрежата.

Достатъчно.

Приближава се. Откъде си?

Лас Вегас.

Къде си в националната ранглиста?

Номер три.

Как да се свържа с баща ти?

На работа е. Нощем работи в казино Ем Джи Ем.

Ами с майка ти?

По това време ли? Вероятно си е вкъщи.

Ела с мен.

Бавно се запътваме към кабинета му и там ме пита за номера на домашния ни телефон. Настанил се е във висок черен кожен стол, завъртял се е почти с гръб към мен. Чувствам лицето си по-пламнало, отколкото неговото, което е препържено. Набира телефона и говори с майка ми. Тя му дава телефона на баща ми. Той отново набира.

Крещи. Господин Агаси! Обажда се Ник Болетиери! Точно така, така. Да, добре, чуйте ме. Имам да ви кажа нещо много важно. Момчето ви има повече талант от всеки друг, когото съм виждал тук в академията. Точна така. Най-талантливият от всички. И аз ще го изкача до върха.

Какви ги говори той, по дяволите? Тук съм само за три месеца. Прибирам се вкъщи след шейсет и четири дни. Да не би Ник да иска да остана тук? Да остана тук да живея завинаги ли? Няма как баща ми да се съгласи на такова предложение.

Ник казва: Точно така. Не, няма проблем. Ще го направя без да ви струва нищо. Андре може да остане без да плаща такса за училището. Късам чека ви.

Сърцето ми замира. Знам каква всевластна сила имат безплатните предложения за баща ми. Предположението ми се оказва вярно.

Ник затваря телефона, обръща се към мен в стола си. Не обяснява. Не успокоява. Не ме пита дали искам да остана. Не казва друго освен: Връщай се на корта.

Надзирателят е тръшнал още няколко години към присъдата ми и мога само да си взема чука и да се върна към своята каменоломна. Нищо друго.

В АКАДЕМИЯТА БОЛЕТИЕРИ ДЕНЯТ започва с воня. Из хълмовете наоколо има няколко фабрики за преработка на портокали, от които се носи отровна смрад от изгаряните обелки на портокалите. Отворя ли очи и веднага ме връхлита вонята и ми напомня, че не съм си у дома във Вегас, не спя на леглото си в моята половина от игрището в стаята. Никога не съм си падал кой знае колко по портокаловия сок, но след академията Болетиери не съм в състояние дори да гледам прясно изцеден портокалов сок.

Докато слънцето огрява тресавищата и сутрешната мъгла се разнася, аз бързам да се преборя с останалите момчета под душа, защото само първите няколко момчета се къпят с топла вода. Всъщност не става дума за истински душ, ами за малка дюза от която сълзят тънки болезнени струйки, които едва смогват да намокрят тялото, какво ли остава да се измие човек като хората. После се юрваме към закуската, нахвърляна безредно в столовата. Такава суматоха подхожда на лудница, в която сестрите са забравили да раздадат лекарствата. Добре е човек да поизбърза да се появи в столовата по-рано, иначе лошо му се пише. Позамотае ли се, ще завари маслото пълно с нахвърляни всевъзможни боклуци, няма да е останал никакъв хляб, а гумените яйца ще са студени като лед.

От закуска се товарим направо в автобуса и се запътваме към училище - академия Брадентън. На двайсет и шест минути път от академия Болетиери. Времето ми минава между двете академии, два затвора по същество, но академия Брадентън ми се струва по-клаустрофобична, защото занятията в нея са по-безсмислени. В академията Болетиери поне научавам нещо за тениса. Единственото, което научавам в академията Брадентън, е, че съм глупав.

В академията Брадентън подовете са разбити, килимите мръсни и всичко е боядисано в четиринайсет нюанса на сивото. В сградата няма нито един прозорец, осветлението е флуоресцентно, а въздухът спарен и изпълнен със смесица от неприятни миризми, най-вече на повръщано, тоалетна и страх. Май е по-зле е от вонята на горени портокалови обелки около академията Болетиери.

На останалите деца, които са от града и нямат нищо общо с тениса, изглежда им е все едно. Някои от тях направо цъфтят в академията Брадентън, може би защото графикът им е много по-гъвкав. Не им се налага да жонглират между училището и кариерата на почти професионален тенисист. Не се борят с пристъпи на носталгия по дома, които се надигат и уталожват като вълни. Прекарват седем часа в училище, после се прибират вкъщи, за да вечерят и да погледат телевизия със семействата си. Онези от нас, които пътуваме от академията Болетиери, обаче, прекарват четири часа и половина в клас, после се качват на автобуса за дългото бъхтане на пълен работен ден, удрят топки на корта до здрач, когато се свличаме като дрипи на дървените си нарове, за да се отморим половин час, преди да се върнем към изначалната природа на така наречената зала за тренировки. После клюмаме над учебниците си няколко безплодни часа преди свободния час и гасенето на лампите. Постоянно и непрекъснато изоставаме с уроците. Системата е подла и добре премислена, за да дава слаби ученици със същата скорост, с която дава и добри тенисисти.

Мразя подлостите, затова и не полагам никакви усилия в училище. Не уча. Не си пиша домашните работи. Изобщо не внимавам. И не ми пука. В час тихо си седя на чина, зяпам в краката си и ми се иска да съм другаде, докато учителят монотонно словоизлиятелства за Шекспир, за историческата битка от Войната за независимост през 1775 година при Банкър Хил или Питагоровата теорема.

На учителите им е все едно дали ги слушам или не, защото съм едно от момчетата на Ник, а те не искат да си имат проблеми с Ник. Съществуването на академията Брадентън зависи от академията Болетиери, която им изпраща автобус, пълен с платежоспособни клиенти всеки семестър. Учителите знаят, че работните им места зависят от Ник, затова не могат да се отърват от нас, а пък ние се възползваме от специалния статус. Чувстваме се специални, сякаш получаваме по-особено отношение като към благородници, истински лордове, без изобщо да осъзнаваме, че всъщност не получаваме онова, което наистина облагородява - образование.

Зад външните метални врати на академията Брадентън е кабинетът, мозъчният център на училището и източникът на най-голяма мъка. От кабинета идват отчетите и заплашителните писма. Там изпращат лошите момчета. Кабинетът е и леговището на госпожа и господин Джи, съпрузи и равноправни директори на академията Брадентън и, по мои подозрения, изнервени странични участници в събитията. Върлинестата госпожа Джи няма никаква талия. Изглежда раменете ѝ са били натъкмени направо върху бедрата ѝ. Опитва се да смекчи тази странност на фигурата си, като носи поли, но те само допълнително подчертават недодялания ѝ силует. На лицето ѝ има две петна руж и едно цапване от червило, разположени в равностранен триъгълник от три кръга, които тя съчетава по цвят така, както останалите съчетават цвета на колана и обувките си. Цветът на страните ѝ и устата винаги си подхождат и почти успяват да отвлекат погледа на останалите от гърбицата ѝ. Никакви дрехи, носени от госпожа Джи, обаче не могат да прикрият от погледа грамадните ѝ ръце. Ръкавиците ѝ са колкото ракета, а когато за пръв път се ръкува с мен, малко остана да припадна.

Старият доктор Джи е на половината на ръста ѝ, но външността му изобщо не отстъпва по странности на външността на госпожата. Не е трудно да се разбере коя е била първата им обща странност, която са забелязали един у друг. Крехкият и миризлив доктор Джи има увредена при раждането си дясна ръка. Може да не я натрапва, а да я поскрие или зад гърба си или пъхната в джоба. Вместо това той я размахва нагоре надолу като оръжие. Много обича да извиква учениците за разговори на четири очи. По време на тези разговори слага увредената си ръка на рамото на ученика и я оставя там, докато каже всичко, което има за казване. Ако това не докара на човек нервна криза, то нищо не е в състояние да го разтърси. Ръката на доктор Джи прилича на свинска рибица, преметната през рамото на ученика. Усещането от допира ѝ остава с часове след срещата и докарва спазми на човек.

Госпожа Джи и доктор Джи са създали десетки правила в академия Брадентън и едно от най-строго съблюдаваните измежду тези правила е забраната да се носят бижута. Затова аз правя-струвам и си слагам обеци на ушите. Не е кой знае какъв знак на бунт, а пък аз гледам на бунта като на последно оръжие за самозащита. Непокорството е единственото средство, което мога да избирам всеки ден, а този вид непокорство носи и допълнителна нотка удоволствие от ясно и отчетливото „майната ти“ отправено към баща ми, който открай време ненавижда мъжете с обеци. Безброй пъти съм чувал как за баща ми мъж да носи обеци е равносилно на това да е хомосексуалист. Нямам търпение да види обеците ми. (Купувам си обеци на винтчета и халки.) Най-накрая ще го накарам горко да се кае, че ме е изпратил на хиляди километри от дома и ме оставил да пропадна.

Правя вяло и престорено усилие да скрия новите си украшения, като ги прикривам с лепенка. Госпожа Джи забелязва лепенките, естествено, както съм се и надявал да стане. Измъква ме от час и ме подхваща.

Какво означават тези лепенки, господин Агаси?

Нараних си ухото.

Наранили сте си...? Не ставайте смешен. Махнете лепенката.

Отлепям лепенката. Тя вижда обецата и ахва.

В академията Брадентън обеците са забранени, господин Агаси. Очаквам следващия път, когато ви видя, лепенката да е махната, също и обецата.

В края на първия срок съм пълен провал по всички предмети, освен английски. Оказва се, че имам неочаквана литературна дарба, която се донася най-вече до поезията. Удава ми се да наизустявам известни стихотворения. да ниша свои. Дават ни за задача да напишем кратко стихотворение за всекидневния си живот и аз гордо поставям моето на бюрото на учителката. Харесва ѝ. Чете го пред всички в клас. После няколко деца ми предлагат да пиша тайно техните стихове. Нахвърлям набързо домашните им в автобуса без никакъв проблем. Учителката по английски ме спира след урока и ми казва, че имам талант. Усмихвам се. Когато Ник ми каза, че имам талант се чувствах различно. Когато го казва учителката ми по английски, усещам колко хубаво би било да се посветя на този талант. Сам да избера да му се посветя. После влизам в следващия час, който е математика и мечтата загива сред мъглата от алгебрични формули. Не съм създаден за човек на науката. Гласът на учителят идва някъде от много далеч. Следва час по френски, в който е още по-зле. Аз съм très stupide. (Много глупав (фр)) Превеждам на испански, където е аз съм muy estúpido. (Много глупав (исп.)) Мисля си, че испанският направо може да ми съкрати живота. Досадата, пълната каша в главата ми могат да ме накарат да се стопя на стола си. Един ден ще ме открият на стола ми, muerto.(Мъртъв (исп.).).

Гимназията е трудна и става непоносима в буквален смисъл. Мъката от качването на автобуса, пътуването от двайсет и шест минути, неизбежният сблъсък с госпожа Джи или доктор Джи направо ме поболяват. Онова, което най-много ме съсипва, е страхът от онзи неизбежен и задължителен миг през деня, в който ме посочват като скапаняк. Скапаняк в училище. Толкава огромен е този страх, че дори си променям отношението към академия Болетиери и започвам с нетърпение да чакам тренировките, дори турнирите със смазващо напрежение, защото тогава поне не съм на училище.

Благодарение на един голям турнир, пропускам основния тест по история в академия Брадентън. Не се и съмнявам, че на теста ще съм пълен провал. Отбелязвам това магическо спасение със смазващи победи над противниците си. Когато се връщам в училище обаче, ми съобщават, че трябва да се явя на поправка.

Каква неправда. Скатавам се в кабинета за поправителния тест. Спотайвам се в най-тъмния ъгъл и си подготвям пищова за преписване, който крия в джоба си.

В кабинета има още една ученичка - рижо момиче с дебело и потно лице. Тя гледа без да мига и изобщо не дава знак, че забелязва присъствието ми. Сякаш е в кома. Попълвам теста бързо, като преписвам от пищова. Изведнъж усещам погледа на нечии очи. Поглеждам, червенокосата е излязла от комата и ме зяпа. Затваря учебника си и се изнизва. Пъргаво пъхвам пищова в бельото си. Късам друг лист от тетрадката си и като имитирам почерка на момиче пиша: Мисля, че си много готин! Обади ми се! Сколасвам да скрия листа в предния си джоб миг преди да връхлети самата госпожа Джи.

Остави молива, нарежда тя.

Какво има, госпожо Джи?

Преписваш ли?

За какво? Това ли? Ако мислех да преписвам, щях да избера друга тема. Тези неща си ги знам. Долината Фордж. (Мястото, където през зимата на 1777-1778 година презимува американската войска по време на Войната за независимост.)Пол Ривър (Пол Ривър (1735-1818) американски патриот и участник във Войната за независимост.). Фасулска работа. Покажи какво имаш в джобовете.

Вадя няколко монети, дъвки, бележката от моята въображаема почитателка. Госпожа Джи взима бележката и я изчита под носа си.

Чудя се какво ли да ѝ отговоря?, казвам. Вие какво бихте написали? Намръщва се и излиза. Минавам на теста и го отбелязвам като морална победа.

ЕДИНСТВЕНИЯТ МИ ЗАЩИТНИК е учителката ми по английски. Тя е и дъщеря на госпожа Джи и доктор Джи, затова спори с родителите си, че съм по-умен, отколкото показват бележките и поведението ми. Урежда дори да се явя на тест за интелигентност и резултатите потвърждават мнението ѝ.

Андре, казва, трябва да се постараеш. Докажи на госпожа Джи, че не си такъв, за какъвто те мисли.

Отвръщам ѝ, че се старая, че давам всичко от себе си при тези обстоятелства. Но съм уморен заради непрестанните тренировки и разсеян заради напрежението около турнирите и така наречените изпитания. Най-вече от изпитанията: веднъж месечно играем срещу противник, който стои по-високо в йерархията. Иска ми се някой учител да ми обясни как е възможно да се съсредоточи човек върху спрежението на глаголите или намирането на неизвестното в уравнението, когато вътрешно събираш сили да издържиш петсетов мач срещу някакъв пънкар от Орландо.

Не ѝ казвам всичко, защото не мога. Чувствам се като лигльо, който хленчи, че го е страх в училище и безброй пъти сяда в клас вир вода от пот. Не мога да ѝ разкажа, че трудно се съсредоточавам, че се ужасявам от изпитването, че понякога този ужас се превръща в кълбо въздух, който бълбука в червата ми и се надува, надува, докато не ми се наложи да хукна към тоалетната. Често прекарвам междучасията, заключен в тоалетната.

Ами отношенията с останалите, съсипващото усилие да се впишеш в средата. Да си като останалите в академия Брадентън струва пари. Повечето от децата се обличат според последния писък на модата, а пък аз имам три чифта джинси, пет тениски, два чифта обувки за тенис и един памучен пуловер с яка по врата на сиви и черни квадрати. В час не мисля за „Алената буква“, ами пресмятам колко пъти в седмицата нося все същия пуловер и се тормозя какво ще правя, когато времето се затопли.

Колкото по-зле вървя в училище, толкова по-непокорен ставам. Пия, пуша трева, държа се като отрепка. Смътно осъзнавам, обратната пропорционалност между оценките ми и моя бунт, но не се замислям изобщо. Предпочитам теорията на Ник. Според него не се справям добре в училище, защото направо съм му се надървил на света. Вероятно това са единствените му думи, казани за мен, които са наполовина точни. (Обикновено ме описва като оперен фукльо, който мило и драго дава да е в центъра на вниманието. Дори баща ми ме познава по-добре от него.) Поведението ми като цяло наистина прилича на надървяне - жестоко, несъзнателно, неудържимо - и аз го приемам както приемам, че тялото ми се променя и то забележимо.

Накрая когато оценките ми направо се сриват до дъното, непокорството ми стига своя пик. Влизам във фризьорски салон в търговския център Брадентън и казвам на стилиста да ми направи индианска грива. Да обръсне косата отстрани до кожа и да остави само една гъста лента от стърчаща нагоре коса от темето до врата.

Момче, сигурен ли си, че искаш такава прическа?

Искам да направиш гривата висока и стърчаща. И я боядисай розова.

Осем минути движи напред назад електрическата машинка за подстригване. После казва: Готово и завърта стола ми. Поглеждам в огледалото. Обецата беше добро попадение, прическата е още по-добро. Нямам търпение да видя лицето на госпожа Джи, когато ме види.

Пред търговския център, докато чакам автобуса, за да се прибера в академията Болетиери, всички ме отминават като непознат. Момчетата, с които играя тенис, момчетата, с които спя в една барака, гледат ме и не ме виждат. За случайния наблюдател постъпката ми е като отчаян вик за внимание. А в действителност аз съм направил своята същност, вътрешното ми аз, истинската си същина невидима. Поне такова беше намерението ми.

ЗА КОЛЕДА СЕ ПРИБИРАМ ВКЪЩИ. Самолетът се снишава над Стрип и докато казината под наклоненото дясно крило на самолета проблясват като редица от коледни елхи, стюардесата казва, че чакаме разрешение за кацане.

Разнася се тих ропот.

Понеже знаем, че всички горите от нетърпение да си опитате късмета в казината, казва тя, решихме, че може да е забавно да поиграем малко на комар, докато ни разрешат да кацнем.

Поздравления.

Нека всеки извади по долар и го сложи в найлоновия плик. После напишете номера на мястото си на част от билета си и го пуснете в този плик. Ще извадим едно от листчетата и онзи, чийто номер изтеглим, печели джакпота!

Тя събира доларите от пасажерите, а пък другата стюардеса събира листчетата с написаните номера. После застава пред всички ни и бърка в найлоновия плик.

И голямата награда отива при, моля, удар на барабани, 9F!

Аз съм 9F. Спечелих! Изправям се и махам. Пасажерите се обръщат и ме оглеждат. Отново се разнася ропот. Страхотно, спечели момчето с розовата грива.

Стюардесата неохотно ми подава найлоновата торба, пълна с деветдесет и шест долара. До края на полета ги броя и преброявам, благодаря на щастливата си звезда за подковата в задника си.

Съвсем според предвижданията ми, баща ми е ужасен от косата ми и обецата. Но отказва да хвърли вината върху себе си или академията Болетиери. Няма да признае, че е допуснал грешка, като ме изпратил толкова далеч и дори не иска и дума да чуе да се върна у дома. Просто ме пита, дали съм обърнал резбата.

Не, казвам и се прибирам в стаята си.

Фили влиза след мен. Поздравява ме за новия ми външен вид. Дори и индианската грива е по-добре от това да си плешив. Казвам му какъв късмет съм извадил в самолета.

Майко мила! Какво ще правиш с толкова пари?

Мисля да купя гривна за глезена на Джейми. Едно момиче, което е от училището на Пери. Позволи ми да я целуна, когато си бях у дома предишния път. Но не съм сигурен дали да похарча така парите, защото имам огромна нужда от дрехи за училище. Не мога да изкарам още дълго с един сиво-черен пуловер. Не искам да съм като бяла врана.

Фили кимва. Труден избор, брат ми.

Не пита защо след като не искам да съм като бяла врана, нося индианска грива и обеца на ухото. Отнася се към терзанията ми с уважение, сякаш не забелязва противоречията и ми помага да обмисля възможностите. Решаваме, че трябва да похарча парите за момичето и да зарежа новите дрехи.

В мига, в който взимам в ръце гривната за глезен, ме изпълва съжаление. Представям си как се връщам във Флорида и продължавам да нося все същите дрехи. Споделям с Фили и той ми отвръща с половин кимване.

На сутринта отварям очи и виждам, че Фили се е надвесил над мен цял ухилен. Погледът му се насочва към гърдите ми. Поглеждам и виждам куп банкноти.

Какво е това?

Снощи излязох и поиграх карти, брат ми. Падна ми се добра ръка. Спечелих 600 долара.

Добре де, ама какво е това?

Триста долара. Иди и си купи нови пуловери.

ПРЕЗ ПРОЛЕТНАТА ВАКАНЦИЯ баща ми иска да участвам в полупрофесионални турнири, наричани сателити, в които квалификациите са отворени. Всеки може да излезе на корта и да изиграе поне един мач. Турнирите се провеждат в отдалечени градове, далече от обичайните маршрути, градове като Монроу, Луизиана, Сейнт Джо, Мисури. Не мога да пътувам сам, само на четиринайсет съм. Затова баща ми праща Фили да ме наглежда. Както и за да играе. Фили и баща ми все още се надяват той да постигне някакъв успех в тениса.

Фили наема бежов Омни, който бързо се превръща в автомобилен вариант на стаята ни вкъщи. Едната страна е негова, а другата е моя. Изминаваме хиляди километри, спираме само на ресторантите за бързо хранене, в градовете, където са турнирите и спим. Настаняването в градовете ни е безплатно, защото спим в семейства, които доброволно приемат в домовете си гостуващите тенисисти. Повечето от домакините са много симпатични, но и твърде въодушевени по отношение на тениса. Не стига притеснението, че човек отсяда при непознати, ами я има и голямата досада да се говори за тенис, докато хапва кекс и пие кафе. За мен поне. Фили ще говори с всеки на драго сърце и на мен често ми се налага да го сбутвам и да го подканвам, когато стане време да тръгваме.

Двамата с Фили се чувстваме като бегълци, които скитосват из пътищата и правят каквото им скимне. Хвърляме опаковките от ресторантчетата за бързо хранене зад себе си на задната седалка. Музиката гърми, псуваме както ни душа иска, казваме каквото ни дойде на ум без да ни е страх, че някой ще ни поправя или ще ни се присмива. Но и двамата не говорим за различните цели, които преследваме при това пътуване. Фили иска да спечели поне една точка от АТР, само една, за да може поне веднъж да е почувствал какво означава да си включен в ранглистата. А пък аз искам само и единствено да не ми се падне да играя срещу Фили, защото ще ми се наложи отново да победя моя брат, когото обожавам.

На първия сателитен турнир разгромявам своя противник, а Фили е разгромен от своя. След турнира в наетата кола, на паркинга зад стадиона, Фили се взира във волана, изглежда опустошен. По някаква причина тази загуба го съсипва много повече от останалите. Стиска юмруци и удря с тях по волана. Удря здраво. После отново. Започва да говори на себе си, но толкова тихо, че не чувам нито дума. После започва да говори по-силно. Накрая вече крещи, нарича се роден скапаняк и удря ли, удря по волана толкова свирепо, че ме хваща страх да не си счупи ръката. Спомням си как баща ми замаяно удря волана, след като е нокаутирал шофьора на камиона.

Фили казва, По-добре да си счупя проклетия юмрук! Тогава това ще е краят на цялата работа! Татко беше прав. Аз съм роден скапаняк.

Изведнъж спира. Поглежда ме и се овладява. Успокоява се. Също като майка ни. Усмихва се. Бурята е отминала. Отровата е изтекла.

Чувствам се по-добре, казва ми, засмива се и подсмърча.

Докато излизаме с колата от гаража на паркинга, той ми дава насоки за играта ми срещу моя следващ съперник.

НЯКОЛКО ДЕНА СЛЕД ЗАВРЪЩАНЕТО МИ в академия Болетиери, аз съм в търговския център Брадентън. Възползвам се от случая и се обаждам вкъщи за тяхна сметка. Слава Богу, обажда се Фили. Звучи така, както и в гаража на паркинга.

Та, казва той, получихме писмо от АТР.

Така ли?

Искаш ли да знаеш на кое място си в ранглистата?

Ами всъщност, знам ли?

Ти си 610-и.

Наистина ли?

Шестотин и десети в света, братле.

Което означава, че има само 609 души, които играят по-добре тенис от мен в целия свят. На земята, в слънчевата система. Аз съм 610-и. Удрям в стената до телефона и надавам вик на щастие.

Отсреща цари тишина. После някак шепнешком, Фили пита, И какво е усещането?