Откровението на Йоан (от абк) Глава 1 Откровение



страница2/20
Дата07.11.2017
Размер7.67 Mb.
#34030
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   20
Глава 2
1. Ангела. Виж в гл. 1:20.

Ефеската. Някои дефинират името Ефес като “желан”. В дните на Йоан Ефес беше водещ град в римската провинция Азия и по-късно стана нейна столица (виж стр. 88, картата на стр. 622, виж в гл. 1:4; 2:12). Той беше разположен на крайната западна гара на важен път, който пресичаше Мала Азия от Сирия, и това, заедно с неговото разположение като важно пристанище на Егейско море, го правеше важен търговски център. Изглежда, че християнството е било проповядвано първо тук около 52 г.сл.Хр. от Павел, когато е спрял за кратко време на път за Ерусалим и Антиохия от своето второ мисионско пътуване. Неговите приятели Акила и Прискила са се заселили там по това време и заедно с един александрийски юдеин на име Аполос – чиито идеи за християнството изглежда са били отпреди Петдесетница – са се грижили за делото на евангелизацията до завръщането на Павел, вероятно година или две след това (виж Деян. 18:19 до 19:7). Този път апостолът е останал в Ефес около три години (виж том VI, стр. 30), повече, отколкото на което и да било друго място от неговите докладвани мисионски пътувания. Това означава, че неговото дело там е било особено плодоносно. Неговият биограф Лука заявява, че “всички, които живееха в Азия, и юдеи, и гърци, чуха Господното учение” (Деян. 19:19). Вероятно е следователно през това време да са били основани поне някои от другите църкви в Азия (виж Кол. 4:13,15,16). След своето първо затваряне в Рим Павел изглежда е посетил отново Ефес, вероятно в 64 г.сл.Хр., като го е поверил на Тимотей.



Нищо друго определено не се знае за историята на църквата в Ефес до появата на нейното име в Откровението вероятно около три десетилетия по-късно.о Традицията обаче сочи, че Йоан, любимият ученик на Исус, е станал водител на тази църква вероятно след разпадането на главната квартира на християните в Ерусалим през 68 г.сл.Хр. по време на юдейско-римската война (виж стр. 716). Така че по времето, по което е писано Откровението, Ефес трябва да е бил един от водещите центрове на християнството. Било е подходящо следователно първата вест на Христос чрез Йоан да бъде отправена към тази църква. Нейното централно местоположение по отношение на християнския свят като цяло прави съвсем разбираем факта, че нейното духовно състояние с право би могло да бъде характерно за цялата църква през апостолския период, ерата на християнската история, достигаща приблизително до края на първия век (приблизително 31-100 г.сл.Хр., виж Допълнителни бележки в края на главата). Той с право би могъл да бъде наречен век на апостолска чистота - качество, което Бог силно желае и високо цени.

Държи. Гр. кратео, “държа здраво”, по-енергичен израз от използувания в гл. 1:16.

Седем звезди. Виж в гл. 1:16,20. В особен смисъл водителите на църквата на земята трябва да бъдат под защитата и ръководството на Христос. В определената за тях задача те са винаги подкрепяни от божествена сила и благодат. Трябва да се отбележи, че характерният начин, по който Христос се представя на всяка от седемте църкви, е извлечен от съставното видение, което Йоан видя в гл. 1:11-18.

Ходи. По-силно описание на Христовата връзка с Неговата църква, отколкото в гл. 1:13, където Йоан просто говори, че Христос е “сред светилниците”. Както отделните църкви от апостолско време се радваха на грижите, вниманието и службата на Христос, така и християнската църква като цяло се е радвала на грижите, вниманието и службата на Христос през всичките последователни периоди от своята история. Така се изпълнява Неговото обещание да бъде с тях “през всичките дни до свършването на века” (Матей 28:20).

Светилника. Виж в гл. 1:12.

2. Зная. На всяка от седемте църкви Христос заявява: “Зная твоите дела”. Неговото увещание е увещание на Такъв, Който е напълно запознат с проблемите на всяка църква и който следователно е в състояние да препоръча подходящо и резултатно решение.

Твоите. Използувано е единствено число, защото Христос тук се обръща към “ангела” (ст. 1), който представлява или всеки църковен член поотделно, или църквата като самостоятелна единица. Христос се отнася с хората както като към група - като църква, - така и в зависимост от тяхната пряка, лична връзка с Него.

Дела. Гр. огра, “дела”, “постъпки”, “дейности” и по-точно - дела, които представят характера и морала. Цялостният живот и поведение на църквата са известни на Исус Христос.

Трудът. Гр. копос, умората или изтощението, които са резултат от напрегнатото усилие, отразено в думата “работа”. Могат да бъдат цитирани важни текстуални доказателства, които показват, че думата “твоят” пред “трудът” трябва да бъде изпусната (виж стр. 10). Това свързва по-тясно мисълта за “труда” с мисълта за търпението и издръжливостта, които го придружават. Като че ли Христос казва: “Зная това, което си направил, зная също така и труда, и постоянството, които са били необходими, за да го направиш”.

Издържането ти. Гр. хупомоне, “постоянство”, “(активна, твърда) издръжливост”, буквално “Оставам под”, “оставам при”.

Не можеш да търпиш. Твърде често сега, както и в миналото, църквата е била склонна “да търпи” или да понася зли учения и практики в своята среда в името на предполагаем мир. На проповедниците на Христос може да изглежда, че е по-лесно да остават мълчаливи за малките, любими грехове на своите църковни членове, отколкото да заемат ясна позиция за истината (виж Исая 30:10; 2 Тим. 4:3). Църквата в Ефес трябваше да бъде похвалена за това, че прави ясна разлика между истина и заблуда, независимо дали става въпрос за учението или за живота, както и за заемането на твърдо становище срещу заблудата.

Злите човеци. Т.е. фалшивите апостоли, които ще бъдат разгледани непосредствено по-подробно. Грубите доктринални грешки се отразяват, рано или късно, в грубо погрешно поведение. Това, което човек прави, е неизбежен резултат от това, което мисли и вярва (виж Пр. 4:23; Матей 12:34; 1 Йоан 3:3).

Изпитал. Гр. непразо, “изпитвам”, “поставям на изпитание”. Църквата в Ефес беше изследвала прилежно претенциите и ученията на тези фалшиви учители. Игнатий, който пише в началото на втори век, говори за прилежността на християните в Ефес да бягат от ересите (“Към ефесяните” IХ. 1).

В едно от своите послания Йоан предупреждава вярващите относно идването на “антихриста” и ги съветва да “изпитват духовете дали са от Бога” (1 Йоан 4:1-3). Предупреждението, дадено от Павел на водителите в Ефес много години преди това, че сред тях ще навлязат “върли вълци”, “които ще говорят извратено” (Деяния 20:29,30), беше изпълнено. Той беше съветвал солунците да изпитват всичко и да държат доброто (1 Сол. 5:21). Петър беше писал надълго относно “фалшивите пророци” и “фалшивите учители” (виж 2 Петр. 2). Сравни с 1 Тим. 1:29; 2 Тим. 4:14,15. Въпреки че отначало може да е трудно да се разберат фините заблуди на техните учения, самите учители биха могли да бъдат познати “по плодовете им” (виж Матей 7:15-20).



Така е и днес, защото истинският плод на Духа (виж Гал. 5:22,23) не расте в живота на онези, които учат и практикуват заблуда. На искрения християнин, който е чувствителен за духовните неща, е обещано, че той може, ако желае, да открива нехристиянския дух и мотиви, които водят всеки учител на заблудата (виж в 1 Йоан 4:1; Откр. 3:18).

Апостоли. Сред най-сериозните ереси, които заплашваха църквата към края на първи век, бяха досетизмът и една ранна форма на гностицизма. За разглеждане на тези и други ереси, които обсадиха църквата в апостолско време, виж том V, стр. 912,913; том VI, стр. 52-59. По-точно според една ранна традиция един гностик на име Сермит посетил Ефес и предизвикал неприятности за Йоан и неговата църква (виж Ириней, “Срещу ересите” III. 3. 4). Това, което е вярно за Ефес през този период по отношение на борбите с фалшивите пророци, е било също така вярно и за църквата изобщо.

3. Търпял си. Ефеската църква беше отказала да търпи “злите” (виж в стих 2), но тя наистина понесе с търпение неизбежните нещастия, причинени от фалшивите учители и гонението, което я сполетя от ръцете на фанатични юдеи и езичници.

Търпение. Виж в ст. 2.

За Моето име. Виж в Деяния 3:16. Последователите на Христос бяха известни с Неговото име; те бяха наречени християни. Именно тяхната преданост към това име, тяхната вярност на Него ги изложи на преследването на римските власти (виж стр. 720) и доведе до страданията от ръцете на тези, които искаха да унищожат тяхната вяра.

Трудил. Текстуални доказателства дават предпочитание на изпускането на тази дума (виж стр. 10). Оригиналът на ст. 3 вероятно гласи: “И имаш търпение, и за Моето име си издържал, и не си се уморил”.

Уморил. Гр. копиас, “уморяваме се”. Сравни използуването на “копиас” в Исая 40:31 от Септуагинта, Йоан 4:16.

4. Първата си любов. Тази “любов” вероятно включва целосърдечната любов към Бога и към истината, както и любов един към друг като братя и към техните съчовеци изобщо (виж в Матей 5:43,44; 22:34-40). Може би доктриналните спорове, подбудени от фалшивите учители, бяха породили разколнически дух. Освен това независимо от прилежните усилия от страна на мнозина да се противопоставят на фалшивите учения, известен брой членове, които останаха в църквата, са били повлияни в по-голяма или по-малка степен от тях. До степента, до която заблудата беше намерила място в църквата, до същата степен беше осуетена и дейността на Светия Дух като вестител на истината (Йоан 16:13), чиято задача е да превръща принципите на истината в жива сила за преобразяване на характера (виж Йоан 16:8-11; Гал. 5:22,23; Ефес. 4:30 и др.). Нещо повече, когато свидетелството на тези, които бяха лично свързани с Исус, приключи, когато те един след друг умряха и видението за близостта на Христовото завръщане започна да избледнява (виж в Откр. 1:1), пламъкът на вярата и посвещението започна да става все по-малък. За коментар върху други аспекти на това отклонение от първоначалната чистота на вярата и практиката виж том IV, стр. 834,835.

5. Вдигна светилника ти. Виж в гл. 1:12. Църквата щеше да се лиши от своето право да бъде акредитиран представител на Христос. Църквата беше “паднала”, но божествената милост търпеливо осигури възможност за “покаяние” (виж 2 Петр. 3:9).

Ако се не покаеш. В пролога на своето послание към ефесяните Игнатий докладва, че църквата наистина е чула апела да “помни”, “да се покае” и “върши първите си дела” (виж също Игнатий, “Оп.сит.”. 1; ХI. 2).

6. Николаитите. Една от еретическите секти, която тормозеше църквите в Ефес и в Пергам (виж ст. 15), а може би и на други места. Ириней идентифицира николаитите като секта на гностиците: “Йоан, ученикът Господен, проповядваше тази вяра (божествеността на Христос) и търси чрез провъзгласяването на евангелието да премахне тази грешка, която чрез Церинт беше разпространена между хората, а много време преди това - от николаитите, които са издънка на това “познание”, фалшиво наречено така, за да ги смути и за да ги убеди, че и ма само един Бог, Който е направил всичко чрез Словото Си” (Оп.сит. III. 11. 1; “Предникейските отци”, том I, стр. 426). Съществуват също така исторически доказателства за една секта на гностиците, наречена секта на николаитите, около един век по-късно. Някои църковни отци, които пишат за тази секта (Ириней, Иполит “Опровержение на всички ереси” VII. 24), приемат, че нейният основател е Николай от Антиохия, един от седемте дякона (виж Деяния 6:5). Дали традицията за Николай - дякона е вярна, ние не знаем, но сектата може би е същата като тази, спомената от Йоан. През втория век поне привържениците на тази секта са учели, че делата на плътта не извиняват чистотата на душата и следователно нямат никакво отношение към спасението.

7. Който има ухо. Т.е. да се вслуша в дадения съвет (виж в гл. 1:3; ср. с Исая 8:9,10; Матей 11:15). Същата формула придружава обещанието към всяка от седемте църкви.

Нека слуша. Гръцкият оригинал на този израз означава, че тези, които слушат, ще правят това с разбиране (виж в Деяния 9:4). Да се слуша Божието Слово е безсмислено, ако животът след това не се съобрази с представения образец (виж Матей 19:21-27).

Църквите. Обещанието, отправено тук специално до църквата в Ефес, се отнася в особен смисъл до всички “църкви” от апостолско време, представени чрез църквата в Ефес. Макар да е особено подходяща за тях, тя се прилага също така и за всички вярващи през всички векове (виж в гл. 1:11).

Победи. Формата на глагола в гръцкия оригинал показва, че човекът “продължава да побеждава” или “продължава да печели победи”. Мисълта за побеждаване е повтаряща се тема в Откровението. Обещанията от Откровение са били особено скъпоценни на Божиите преследвани чада от всички векове. Контекстът (ст. 2-6) обаче посочва, че победата, за която става дума тук, е, в особен смисъл, победа над фалшивите апостоли и учители, които изкушаваха вярващите да ядат от дървото на човешкото познание. Колко подходящо е, че тяхната награда за победата ще бъде достъпът до дървото на живота!

Дървото на живота. Виж в Битие 2:9; Откр. 22:2.

Сред. Както в Едемската градина (Бит. 2:9). Местоположението подчертава значението на дървото в Божия план за един съвършен свят.

Рай. Виж в Лука 23:43. Едемската градина беше “раят” на земята. Когато Едем бъде възстановен на този свят (виж ПП, с.62; ВБ, с.646,648), тогава земята ще стане още един път “рай”.

За приложението на вестта до църквата в Ефес към известен период от историята виж Допълнителните бележки в края на главата. За приложението на вестта към буквалната църква виж в Откр. 1:11.



8. Ангел. Виж в гл. 1:20.

Смирна. Дълго време се е мислело, че това име произлиза от “мурон”, името на една ароматична смола, добивана от арабското дърво “Балсамодендрон мира”. Тази смола е била използувана за балсамиране на мъртвите, а в медицината - като унгвент или масло, и е била изгаряна като тамян. Виж в Матей 2:11. Напоследък учените са склонни да приемат, че Смирна произлиза от името на анатолска богиня, Саморна, на която са се кланяли в града (виж стр. 93). Относно древния град Смирна виж стр. 91 и картата на стр. 622. Няма данни за това кога или при службата на кого е била основана църквата в Смирна. Тази църква не се споменава на друго място в Писанието.

Може да се приеме, че исторически Смирненският период на църквата започва около края на първия век (прибл. 100 г.сл.Хр.) и продължава до около 313 г., когато Константин прегърна каузата на църквата (виж Допълнителните бележки в края на главата, виж в ст. 10). Някои приемат 323 г., датата на неговото предполагаемо обръщане към християнството. Би трябвало да се отбележи, че пророчествата от втора и трета глава не са в истинския смисъл на думата пророчества, които се отнасят за време и че датите се предлагат просто, за да улеснят една приблизителна корелация на пророчеството с историята.



Първият и последният. Виж в гл. 1:8,17.

Стана мъртъв. Виж в гл. 1:18; 2:1. За църква, която се изправяше пред преследване и смърт за своята вяра, подчертаването на живота и Христа щеше да бъде от особено значение.

9. Твоите. Виж в ст. 2.

Дела. Текстуалните доказателства са разделени (виж стр. 10) между запазването и изпускането на тази дума (виж в ст. 2).

Скръб. Или “беда”, “нещастие”, “страдание”. Периодични гонения от ръцете на различни римски императори характеризират опитността на църквата от този период. По времето на Траян (98-117), Хадриан (117-138) и Марк Аврелий (161-180) гонението беше спорадично и локално. Първото общо, систематично гонение на християните беше проведено от Деций (249-251) и Валериан (253-259). Политическото потисничество достигна своята кървава кулминационна точка по времето на Диоклетиан (284-305) и неговите непосредствени наследници (305-313). Исторически периодът, представен от църквата в Смирна, с право би могъл да бъде наречен век на мъченичество. Вековете след това благоухаеха (виж в ст. 8) от любовта и посвещението на хилядите безименни мъченици от този период, които бяха “верни до смърт”.

Сиромашия. “Гр. птохема, “жалка бедност” (виж в Марко 12:42). Без съмнение църквата в Смирна не е била толкова голяма или така благоуспяваща, както съседната църква в Ефес. Християните в Ефес бяха оставили своята “първа любов”, но такъв упрек не се отправя към християните в Смирна. Вместо това Христос им напомня, че те са “богати” духовно (виж Яков 2:5).

Хули (клеветят новия превод). Гр. “бласфемиа”, “зло говорене”, независимо дали за Бога или за човека. В настоящия контекст може би за предпочитане е “клеветят”.

Юдеи. Вероятно “юдеи” във фигуративен, символичен, а не в буквален смисъл (в смисъла, по който християните сега се описват понякога като Израил, виж Римл. 2:28,29; 9:6,6; Гал. 3:28,29; 1 Петр. 2:9). Както е използувано тук, понятието без съмнение се отнася за онези, които твърдят, че служат на Бога, а в действителност служат на Сатана.

Този символ има своето основание в историята. Книгата Деяния на апостолите открива, че много от бедите на ранната църква произлизаха от клеветнически обвинения, представени срещу тях от юдеите (виж Деян. 13:45; 14:2,19; 17:5,13; 18:5,6,12; 21:27). Очевидно това положение беше вярно за Смирна. За юдеите от втори век се казва, че са предизвикали мъченичеството на Поликарп, епископ в Смирна. През това време Тертулиан говори за синагогите като за “източници на гонение” (Скорпиасе 10, “Предникейските отци”, том 3, стр. 643).



Не са. Те бяха лицемери.

Сатанинската синагога. Сравнете с обидния епитет “рожби ехиднини” (Матей 3:7). Като център на юдейския обществен живот, синагогата (виж том V, стр. 56-58) беше без съмнение мястото, където се раждаха много от злите заговори срещу християните. Името Сатана означава “клеветник” или “противник” (виж в Захария 3:1; Откр. 12:10). Тези юдейски центрове бяха станали буквално “синагоги на клеветника”.

10. Не бой се. Виж в Яков 1:2, ср. с Йоан 16:33.

Ще пострадаш. Или “скоро ще пострадаш”. Очевидно църквата в Смирна е била важна цел на юдейската клевета, но нейните членове все пак не бяха преживели пълната криза от гонението. Християните там обаче без съмнение са знаели за гонението, което вече бушуваше навсякъде и трябва да са очаквали бъдещото страдание и за самите себе си. Това се разбира от формата на глагола, преведен тук “боя”, който показва, че те вече са били изплашени. Христос ги утешава с уверението, че независимо от изгледа за гонението, те не трябва да се страхуват. Виж в Матей 5:10-12.

Изпитание. Сатана щеше да ги подложи на гонение, за да вземе връх над тях и те да се откажат от своята вяра. Бог щеше да допусне гонението с цел да се укрепи и да се докаже искреността на тяхната вяра. Въпреки че Сатана може да бушува срещу църквата, Божията десница осъществява Своята цел. Виж в Яков 1:2, Откр. 2:9.

Римският император Траян (98-117 г.сл.Хр.) формулира първата официална римска политика по отношение на християнството. В известното деветдесет и седмо писмо, писано до Плиний Млади, негов губернатор във Витиния и Понт в Мала Азия, Траян излага начина на действие с християните, които по това време бяха незаконно религиозно общество. Той беше наредил римските власти да не гонят християните, но ако някои хора бъдат доведени при тях за други нарушения и се докаже, че са християни, те е трябвало да бъдат екзекутирани, ако не се отрекат. Това правило, макар че в никакъв случай не е било постоянно прилагано, беше закон, докогато Константин издаде своя едикт за толериране на християнството в 313 г.сл.Хр.

Така в течение на два века християните бяха постоянно изложени на възможността за внезапен арест и смърт за своята вяра. Тяхното благополучие зависеше до голяма степен от благоволението на техните езически и юдейски съседи, които можеха или да ги оставят на спокойствие, или да се оплачат срещу тях на властите. Това би могло да се нарече факултативно гонение. Императорът не поемаше инициативата за преследването на християните, но разрешаваше на своите представители и на местните власти да вземат срещу християните такива мерки, каквито биха счели за подходящи. Тази политика правеше християните зависими от милостта на различните местни администрации, под чието управление живееха. Особено във време на глад, земетресение и бури, както и при други бедствия, християните ставаха прицелна точка за атаки, защото техните съседи езичници предполагаха, че като отказват да се покланят на боговете, християните предизвикват божествения гняв над цялата страна.

От време на време обаче римското правителство предприемаше енергично преследване срещу църквата (виж в ст. 9). Мислещите римляни виждаха, че християнството нараства по обхват и влияние в цялата империя и че то е напълно несъвместимо с римския начин на живот. Те разбираха, че ако му се предостави време, то би унищожило римския начин на живот. Респективно именно най-способните императори бяха тези, които преследваха църквата, докато онези императори, които приемаха своите отговорности по-несериозно, обикновено не закачаха християните.

Първото всеобщо, систематично преследване на църквата беше предприето от император Деций, чийто имперски едикт от 250 г. постанови всесветското потъпкване на християнството посредством мъчение, смърт и конфискация на собствеността. Поводът за издаването на този декрет беше чествуването на хилядогодишнината от основаването на Рим, около три години преди това, когато състоянието на упадък на империята стана по-видимо в сравнение с предишната слава. Християнството стана изкупителната жертва. Беше решено да се заличи църквата, за да се спаси, както може да се предположи, империята. Тази политика загуби силата си със смъртта на Деций в 251 г.сл.Хр., но беше възобновена от Валериан кратко време след това. С неговата смърт тази политика отново изгуби силата си и едва при царуването на Диоклетиан църквата се изправи пред друга голяма криза (виж под “десет дни”).

Десет дни. Този израз е бил разбиран по два начина. На основание на принципа на отчитане на пророческите периоди – един ден за една година (виж Дан. 7:25), той се тълкува като период от десет буквални години и се прилага за периода на безмилостното имперско преследване от 303-313 г.сл.Хр. По това време Диоклетиан и неговият приятел и наследник Галерий провеждат най-жестоката кампания за унищожаване на християнството, която то е претърпявало от ръцете на езическия Рим. Както Деций и Валериан преди тях, тези водачи мислеха, че църквата е нараснала до такава степен в сила и популярност в империята, че ако християнството не бъде незабавно смазано, традиционните римски начин на живот ще престане да съществува, а самата империя ще се разпадне. Ето защо те започнаха една политика, която беше предназначена да изкорени църквата. Първият декрет на Диоклетиан срещу християнството беше издаден в 303 г., с който се анатемосваше християнската практика в цялата империя.

Преследването започна в армията и се разпространи в цялата империя. Римските власти съсредоточиха своя терор върху християнското духовенство, като мислеха, че като поразят пастирите, стадото ще се разпръсне. Ужасите на това гонение са описани живо от църковния историк Теодорет (“Църковна история” I. 6), който описва събирането на епископите на църквата за Съвета в Никея няколко години след приключване на гонението (325 г.сл.Хр.). Някои дойдоха без очи, други без ръце, които са били изтръгнати от ставите им, други - с ужасно осакатени по различни начини тела. Мнозина, разбира се, не преживяха това време на скръб. В 313 г., около десет години след началото на тези гонения, Константин издаде едикт, който даваше на християните пълна свобода да практикуват своята религия.



Други обаче мислят, че съвсем не е сигурно, че “десет дни” представляват пророческо време. Те разсъждават така: “това, което скоро ще пострадаш”, “дяволът”, “тъмница” и “смърт” са очевидно буквални неща и би било най-естествено да се очаква и “десет дни” също да бъде буквално. В този случай числото “десет” би трябвало да се счита като кръгло число, какъвто е често случаят в Писанието (виж Екл. 7:19; Исая 5:10; Дан. 1:20; Амос 6:9; Агей 2:16; Зах. 8:23; Матей 25:1,28; Лука 15:8 и пр.; виж Михнах “Абот” 5. 1-9). Като кръгло число “десет дни” представляват кратък период на преследване, какъвто буквалната църква в Смирна претърпя в апостолско време. Би било напълно в съгласие със здравите принципи на пророческо тълкувание (виж във Втор. 18:15) “десет дни” да имат буквално приложение за непосредственото историческо положение в Смирна и символично приложение за историческия период, представен от църквата в Смирна (виж в Откр. 1:11; 2:1,8; виж стр. 725; Допълнителни бележки в края на главата).

Бъди верен. Гръцката форма на глагола означава “продължавай да бъдеш верен”. Смирна доказа, че е вярна църква.

До смърт. Гръцкият означава “до смърт, включително и смърт”.

Венец. Гр. стефанос, “венец” или “лавров венец на победа”, а не корона на господство. Тази дума е била използувана за венците, давани на победителите в гръцките игри. Тук тя е символ на наградата, дадена на победителя в борбата със Сатана.

На живота. Изразът “венеца на живота” се превежда може би най-добре в смисъл “венеца, т.е. живот” - “венецът” е живот. Този венец е доказателство за победа над дявола и “скръбта”, която той е причинил. Ср. с 2 Тим. 4:8.

11. Който има ухо. Виж в ст. 7.

Който победи. Виж в ст. 7. Тук ударението вероятно би трябвало да бъде поставено върху победата въпреки “скръбта”, спомената в стих 10.

Втората смърт. В противоположност на първата смърт, която поставя временно край на човешкия живот и от която има възкресение както за праведните, така и за неправедните (виж Деян. 24:15). Втората смърт е окончателното унищожаване на греха и грешниците и от него няма възкресение (виж в Откр. 20:14, ср. с гл. 21:8).

12. Ангела. Виж в гл. 1:20.

Пергамската. Този град е бил столица на римската провинция Азия в течение на два века, след като неговият последен цар Атал III го предаде на Рим в 133 г.пр.Хр. заедно с пергамското царство (виж стр. 95). Още от началото на трети век преди Христа град Пергам е бил главен център на културния и интелектуалния живот на елинския свят. Въпреки чеп о времето на Йоан Ефес беше започнал да го измества като водещ град в Азия, Пергам продължаваше да запазва много от своето бивше значение. Двата града дълго време си оспорваха тази чест. За допълнителна информация относно древния град Пергам виж стр. 93 и картата на стр. 662.

Значението на името Пергам е несигурно, но едно от значенията изглежда е “цитадела” или “акропол”, “укрепление”. Характерната опитност на църквата през пергамския период е опитност на възвеличаване. От състояние на обявена извън законите и преследвана секта, тя се издигна до положение на неоспорвана популярност и власт (виж в ст. 13).



Мечът, остър и от двете страни. Както нагледните, описателни титли, които въвеждат вестите до църквите в Ефес и Смирна, и този израз води началото си от описанието на прославения Христос в гл. 1:16 (виж коментара там и в гл. 2:1).

13. Делата ти. Текстуални доказателства дават предпочитание на изпускането на думите “делата ти и”. Сравни със ст. 2.

Престола на Сатана. Пергам се е отличил в 24 г.пр.Хр., като е станал място на първото култово поклонение на жив император. Бил е построен храм, посветен на съвместното поклонение на богинята Рома (олицетворение на духа на императора) и на император Август. Точно по времето, когато Йоан пише тези думи, християните са претърпявали гонение поради отказа им да се покланят на император Домициан (81-96 г.сл.Хр.), който е настоявал да му се кланят като на “господ и бог”. Пергам е бил също така религиозната столица на Мала Азия. Той е бил център на тайнствените източни религии, пренесени от Месопотамия, и е съдържал много езически храмове. Определението, че е място, “където е престола на Сатана”, е било следователно наистина подходящо (виж стр. 95).

За начало на пергамския период от историята на църквата може да се смята времето, когато император Константин прегърна каузата на църквата - 313 г.пр.Хр. или годината на неговото обръщане - 323 г.пр.Хр., а за край на този период - 538 г.сл.Хр. (виж Допълнителните бележки в края на главата). Именно в този период папството укрепи своята позиция като религиозен и политически лидер на Западна Европа (виж Допълнителни бележки върху Даниил 7), а Сатана установи своя “престол” в християнската църква. Папството беше изкусно съчетание от езичество и християнство. Този период с право би могъл да бъде наречен век на популярност.



Името. Виж в ст. 3.

Вярата в Мене. Сравни с опитността на героите на вярата, чиито имена са включени в Евр. 11 гл.

Антипа. Често срещано гръцко име, съставено от гръцките думи “анти”, “на мястото на” и “пас”, съкратена форма на “патер”, “баща” (виж в Лука 3:1; 24:18; виж в Йосиф Флавий, “Древности” ХIV. 1. 3/10). То изразява надеждата на бащата, че синът, наречен с това име, рано или късно би заел неговото място в света. Някои коментатори приемат, че християнин с това име, живял в Пергам, наскоро е бил мъченик за своята вяра, вероятно поради отказа му да се поклони на императора. Ако това е така, опитността и примерът на този верен мъченик могат да се считат като символ на неизброимите хиляди, които страдаха за своята вяра през следващите векове. Въпреки че е възможно това име да има символично приложение за пергамския период от църковната история, боговдъхновените писания не дават несъмнени доказателства за такова приложение.

Свидетел. Гр. мартус, “свидетел”. “Свидетел” (“мартус”) е този, чиято смърт свидетелствува за неговата вяра. Гръцкият оригинал, преведен тук “верен свидетел”, е идентичен с използувания за Христос в гл. 1:5 и преведен “верен свидетел”.

14. Тебе. За силата на единственото число виж в ст. 2.

Валаама. Виж Числа 22-24. Аналогията с Валаам предполага, че в Пергам е имало някои, чиято цел е била да разделят и рушат църквата, като са насърчавали практики, които са били забранени за християните (виж долу под “идоложертвено”, ср. с Деян. 15:29). Валаам се грижеше при даването на съвети за своите собствени интереси, а не за интересите на Божия народ.

Съблазън. Гр. скандалон, спусъкът, който затваря капана. Така че да се “постави съблазън” пред някого, означава да бъде спънат. Виж в Матей 5:29.

Идоложертвено. Двете практики, споменати тук, бяха изрично забранени от съвета в Ерусалим (виж в Деян. 15:29; Римл. 14:1; 1 Кор. 8:1). Валаам повлия Израил да започне да блудствува с моавките, да принася жертви на моавските богове и да яде, както може да се предположи, от месото, жертвувано на тези богове (Числа 25:1,2; 31:16).

Тези два гряха доведоха до смесване на езичеството с истинската религия. Приложено за християнската история, това описание е особено подходящо за положението в църквата през периода след узаконяването на християнството от Константин през 313 г. и неговото привидно обръщане десет години по-късно. Този император провеждаше политика на съчетаване на езичеството с християнството във всички възможни пунктове в старателния опит да обедини различни елементи в империята и по този начин да я укрепи. Благоприятното, дори доминиращо място, което той даде на църквата, я направи жертва на изкушенията, които винаги придружават благополучието и популярността. През времето на Константин и неговите наследници, почти всички от които продължиха неговата благоприятна политика, църквата бързо стана политико-духовна институция и из губи голяма част от своята бивша духовност.



15. Николаитите. Виж в ст. 6.

16. Покай се. Това остро предупреждение отразява сериозната духовна опасност, пред която се изправяше църквата в Пергам.

Меча, който излиза от устата Ми. Виж в гл. 1:16, ср. с гл. 2:12. Мечът символизира наказанието, което би дошло в резултат на липсата на покаяние.

17. Който има ухо. Виж в ст. 7.

На тогова, който победи. Виж в ст. 7.

Скритата манна. Виж в Изх. 16:14-36. Някои мислят, че това е намек за манната, която Аарон постави в стомната и запази в ковчега (Изх. 16:33; Евр. 9:4). Според едно древно юдейско учение, когато Месия дойде, “съкровищницата с манната отново ще слезе свише и те ще ядат от нея през тези години” (2 Барух 29:8; Р.Х.Чарлз в “Апокрифи и псевдоапокрифи на Стария завет”, том 2, стр. 498). Като се вземе предвид Йоан 6:31-34, изглежда, че Йоан тук представя манната като символ на духовния живот в Христа сега и на вечния живот след това (виж в Йоан 6:32,33).

Бяло камъче. Били са представяни различни древни обичаи в търсене на основанието за този намек за дара на бялото камъче, но нито един от тях не е напълно удовлетворяващ. Един от най-разпространените древни обичаи е бил да се използува бял или черен камък от съдиите, чрез които да освободят от вина или да осъдят. Всичко, което може да се каже със сигурност, е, че Йоан без съмнение има предвид някаква церемония, включваща даването на специален подарък или почест.

Ново име. В Библията името на човека често е символ на неговия характер, а ново име би означавало нов характер. Новото не е направено по стария образец, но го измества и е различно от него. Тук на християнина е обещано “ново име”, т.е. един нов и различен характер, изграден по Божи образец (ср. с Исая 62:2; 65:15; Откр. 3:12).

Което никой не познава. Опитността на духовното новорождение, на преобразяването на характера може да бъде разбрана само чрез лична опитност. Опитите да се обясни тази опитност на човек, който самият не е бил новороден, не могат никога да дадат истинска или пълна картина на тази опитност (виж Йоан 3:5-8).

18. Ангела. Виж в гл. 1:20.

Тиатирската. Произходът и значението на това име са неустановени. Някои предполагат, че Тиатир означава “сладкия вкус от работата”, може би на основание на “делата” на църквата, представени в ст. 19. Въпреки че е бил по-малко известен в сравнение с другите шест града, Тиатир се е отличавал все пак с многобройните и разнообразни занаяти и търговия, които са процъфтявали там. Очевидно най-значителното място сред тях е заемало боядисването на платове (виж в Деян. 16:14). Християните от Тиатир несъмнено са намирали работа предимно в местните занаяти. За допълнителна информация по отношение на древния град Тиатир виж стр. 96 и картата на стр. 622.

Отнесена за християнската история, вестта до Тиатир е особено подходяща за опитността на църквата през мрачните Средни векове (виж Допълнителните бележки в края на главата). Тъмните Средни векове се оказаха време на изключителна трудност за онези, които истински обичаха и служеха на Бога, а тиатирският период от църковната история може с право да бъде наречен век на бедствие. Поради гонението пламъкът на истината мъждееше и беше близо до угасване.



Тенденциите, които се появиха в по-ранните периоди, станаха доминиращи през тъмното Средновековие. Тъй като Писанията не бяха достъпни за обикновения християнин, на тяхно място беше издигната традицията. Делата започнаха да бъдат считани като средство за получаване на спасение. Фалшива и човешка свещеническа служба засенчиха истинската и божествена свещеническа служба на Исус Христос. Виж Допълнителни бележки към Даниил 7. Реформацията представляваше по същество съживяване и възстановяване на великите истини на евангелието. Тя провъзгласяваше, че хората се спасяват само чрез вяра в Христос, че техният единствен критерий за вяра и практика е Писанието и че всеки човек може да се яви сам пред великия Първосвещеник, без посредничеството на човек.

Божият Син. Виж в Лука 1:35; Йоан 1:14. Тази титла, както и имената, които представят вестите към другите църкви, е извлечена от описанието на прославения Христос в Откр. 1:13 (виж в гл. 2:1). Тук е използуван пълният член, като по този начин ясно се идентифицира Авторът на вестта като втората личност на Божеството (ср. с гл. 1:13).

Очи... нозе. Виж в гл. 1:14,15.

19. Твоите. За силата на единственото число виж в ст. 2.

Дела. Виж в ст. 2.

Любовта. Гр. агапе, “любов” (виж в Матей 5:43,44). Текстуални доказателства дават предпочитание (виж на стр. 10) на следното подреждане: “любовта, вярата, служенето и търпението ти”. Това е изброяване на “делата” на църквата в Тиатир, като любовта и вярата осигуряват вътрешната база за външния израз на служенето и търпението.

Служенето. Гр. диаконна, “служене”, “служба /на свещеник/” (виж в Римл. 12:7.

Вярата. Гр. пистис (виж в Римл. 3:3).

Търпението. Гр. хупомоне (виж в гл. 1:9).

Последните. Т.е. последните дела са повече от първите, както посочва гръцкият оригинал. Вестта към Тиатир е единствената от седемте, която съдържа признание за подобрение. Независимо от трудностите и Тиатир преживяваше духовно растене. Сравнете и с противоположната опитност на Ефес (ст. 4,5).

20. Малко. Текстуални доказателства дават предпочитание на изпускането на тази дума (виж стр. 10). Някои древни ръкописи обаче съдържат “много” или “малко”. За предпочитане е просто преводът: “Имам против тебе” (виж ст. 4).

Търпиш. Гр. Афиеми, “позволявам”, “разрешавам да действува”. Църквата грешеше не само защото мнозина открито се бяха предали на отстъплението, но и защото не бяха полагани сериозни усилия, за да се възпре пътят на злото.

Езавел. За описание на историческата Езавел виж в 3 Царе 16:31; 18:13; 19:1,2; 21:5-16, 23-25; 4 Царе 9:30-37. Ще се види, че както Езавел организираше поклонението на Ваал в Израил (3 Царе 21:25), така в дните на Йоан някои фалшиви пророци се опитваха да отклонят църквата в Тиатир. Вестта сочи, че тук дори повече, отколкото в Пергам (Откр. 2:14), отстъплението беше явно, дръзко и широко разпространено. Отнесен към тиатирския период от църковната история, символът за Езавел представя силата, която причини голямото отстъпничество през Средните векове (виж допълнителните бележки към Даниил 7; виж в Откр. 2:18; ср. с Откр. 17).

Да блудствуват и да ядат идоложертвено. Виж в Откр. 2:14; ср. с 4 Царе 9:22. Това без съмнение е имало първо локално приложение за църквата в Тиатир. Приложено за тиатирския период от църковната история, това би представлявало една смесица от езичество и християнство (виж в Езек. 16:15; Откр. 17:1). Този процес беше много ускорен по времето на Константин и неговите наследници. В общи черти средновековното християнство беше по-езическо по форма и по дух, отколкото християнско.

21. Време. Предложението за прощение на непокаяната пророчица беше продължавано в течение на един значителен период от време.

Ще се покая. Текстуални доказателства дават предпочитание (виж стр. 10) на превода “не иска да се покае”, което означава, че тя отказва да направи това. В случая не се касае за непросветеност, дори не и за съзнателно незнание, но за настоятелен и упорит бунт.

22. Ще я тръшна на легло. Видът на наказанието, което ще бъде присъдено на фалшивата пророчица, ще бъде подходящо за нейното престъпление. Този израз изглежда е от семитски произход и се използува за разболяване (виж Изход 21:18; Юдит 8:3 - в превода на седемдесетте; Матей 9:2; буквално преводът тук гласи: “един паралитик, тръшнат на постелка”). Ср. с българския израз “пазя леглото”. Виж в Откр. 17:16,17; 18.

Ония, които. Тези хора не са идентифицирани. Ср. с гл. 17:1,2.

Ако не се покаят. Вратата на милостта не е била все още напълно затворена. Бог никога не изоставя грешниците; грешниците са тези, които Го изоставят.

Делата си. Текстуални доказателства дават предпочитание (виж стр. 10) на превода “нейните дела”. От гледна точка на факта, че Бог говори на Своята църква, греховете на Езавел и нейните любовници са по същество нейни грехове, защото именно тя е тази, която като пророчица се стреми да води църквата.

23. Чадата. Прелюбодейството на тази Езавел е било нещо обичайно и дълготрайно, защото тя е имала деца. Символично това вероятно би трябвало да бъде разбирано в смисъл, че тя си е спечелила посветени привърженици. Присъдата може да падне не само върху майката, но и върху децата, които са били заразени от нейния зъл характер. Сравни с унищожаването на децата на Ахав (4 Царе 10:7).

Смърт. Йоан вероятно е имал предвид превода на седемдесетте на Езек. 33:27, където важният пасаж гласи: “А онези, които са в пещерите, аз ще убия със смърт”. Вместо със “смърт” еврейският текст гласи с “мор” или “язва”. Вероятно това е значението на “смърт” в Йоановия текст.

Вътрешности. Т.е. бъбреците, за които в древността се е смятало, че представляват седалището на волята и любовта (ср. с Пс. 7:9).

Сърца. Т.е. умове, което означава интелект. Христос прониква както в мислите, така и в чувствата. Присъдата на Христос е справедлива, защото Той вижда и взема предвид тайните на сърцето. Виж в Пс. 7:9; Ерем. 11:20; 1 Царе 16:7.

24. Останалите. Т.е. верните вярващи в Тиатир. Исторически това се отнася за малки групи през Средните векове, които останаха верни на християнството от апостолско време. Такива движения се намираха както във, така и извън формалните рамки на католическата църква. Особено важни бяха такива групи като валдензите в континента Европа и последователите на Уиклиф в Англия. Нито една от тези групи нямаше мярката на евангелската истина, която се провъзгласяваше по-късно по времето на протестантската Реформация, но вестта “до останалите в Тиатир” беше подходяща за тях. На тях Бог не даде допълнителен товар, освен да бъдат верни на светлината, която имаха.

Това учение. Т.е. ученията на Езавел (виж в ст. 20).

Дълбините. Буквално “дълбочините”, със значение на “дълбоките работи”. Христос взема самите думи на отстъпниците, които те горделиво прилагат за своите собствени учения (“както те ги наричат”), и съкрушаващо ги нарича “дълбоките работи на Сатана”. Гностиците са твърдели, че са единствените, които познават “дълбоките работи” (виж том VI, стр. 54-58).

Друг товар. Верността към светлината, която притежаваха, може да бъде достатъчна.

25. Докле дойда. “Блажената надежда” (виж Тит 3:13) за скорошното идване на Христос винаги е била опората на християните, които страдат. Христос не иска да каже, че Той непременно ще дойде, докато членовете на буквалната тиатирска църква са живи, нито пък дори в рамките на тиатирския период от историята на църквата. Виж обаче в гл. 1:1.

26. И на тогова, който победи. Виж в ст. 7.

Моите дела. Т.е. дела, които отразяват характера на Христос. Тези дела са в поразителен контраст с “делата” на тези, които се свързват с Езавел (виж в ст. 22).



Власт над народите. Сравни с глава 20:4.

27. Управлява. Гр. поиманно, буквално “паса”, “грижа се” и така “управлявам” (виж в Матей 2:6). Текстът е цитат от Пс. 2:9. За времето, обстоятелствата и начина, по който Христос ще строши народите с “железен жезъл”, виж в Откровение 19:15. Че юдеите са считали Пс. 2:9 за месианско предсказание се вижда от псевдоепиграфичните Псалми на Соломон 17:26 (Чарлз, оп. сит. стр. 649): “Той (Месия, Синът на Давид) ще лиши грешните от наследство, Той ще строши гордостта на грешника като грънчарски съдове. Той ще ги направи на парчета с железен жезъл”. Тъй като изкупените ще живеят и царуват с Христос, тук те са представени като участвуващи в Неговото дело (виж в Откр. 12:5; 20:4).

Тояга. Думата, използувана тук, представлява евр. шебет от Пс. 2:9, която може да означава пастирски жезъл (Пс. 23:4), скиптър (Пс. 45:6) или тояга за наказание (Пс. 125:3). Контекстът от Откр. 2:27 предполага, че “тояга” тук е символ както на управление, така и инструмент за наказание.

Грънчарски съдове. Виж Ерем. 19:1,10,11.

Строшат. Управлението, за което става дума тук, има за резултат унищожението на злите. За естеството на това управление виж в гл. 20:4.

Както и Аз приех. Виж в Матей 11:27; 28:18; Йоан 3:35; 5:22,27; Деян. 17:31; том V, стр. 919.



28. Зорницата. Т.е. самия Христос (виж Откр. 22:16; ср. с 2 Петр. 2:19).

.........................................

(липсват страници от 52 до 55 вкл.)




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   20




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница