Отношението към „Другите” – Толертността през Просвещението

От историческа гледна точка толерантността е добродетел на Просвещението. Тя е централна тема във философското, политическото,теологическото и правно мислене на ХVІІ и ХVІІІ век. Изискването за толерантност, преди всичко за религиозна толерантност, става проблем по време на религиозните войни в Западна Европа, непосредствено след Реформацията. Нещо повече, формулирането и обосноваването на идеята за религиозна толерантност може да се разглежда като последица от тези войни. Религиозните войни са радикален опит за разрешаване на проблема, свързан с нарушеното единство между религия и политическо господство. Преди Реформацията религията и църквата са гаранция на политическото господство. След Реформацията настъпва принципна промяна. Същевременно религията е основата на обществения мир. Единството на религията вече не съществува, но убеждението че общественият мир е възможен само в хомогенно в религиозно отношение общество, продължава да бъде определящо. Пряко политическо следствие от това са преследванията на религиозна основа, опитът по насилствен начин да се възстанови единството на религия и политическо господство. В края на ХVІІ в. вече не е възможно легитимиране на политическата власт и държавата трябва да търси друг източник на легитимност – самата себе си¹.

Гражданският мир се възстановява през ХVІІ в. с цената на политическо неутрализиране на религията. Въпросите на вярата се привеждат изцяло в частната сфера на индивида и се дефинират като въпроси на личната съвест. Класически израз на новото разбиране за отношението между политическата власт и религиозното е прочутото “Писмо за толерантността” на Джон Лок от 1688 г., в което се привеждат два аргумента в подкрепа на изискването за религиозната толерантност². Единият е политически, поради несъвместимостта между целите на държавата и църквата, държавата може да взема отношение по религиозни въпроси само в случаите, когато от религиозните убеждения на едни граждани произтичат действия, заплашващи суверенитета на държавата или интересите на други граждани. Другият аргумент е философски не е възможно да се съди обективно за религиозните истини, защото истините и на позитивните са само субективни истини на личните убеждения, които не могат да бъдат променяни чрез насилие отвън. Следователно религиозната толерантност не е просто добра препоръка, а необходимо и неотменно условие за мирното, но справедливо съжителство на гражданите в една държава. Така при Джон Лок изискването за религиозна толерантност прераства в изконно човешко право, в свбода на съвестта. Има удивително сходство между аргументацията на Лок и съображенията, обосноваващи релиозната толерантност в драмата на Г.Е.Лесинг “Натан мъдрецът”/1779/³. Претенциите на религиите за абсолютна истина трябва да се ограничат и собствената религия не трябва да се натрапва на хора с други убеждения - в това се състои толерантността, основана на познавателната слабост на всички хора да съдят еднозначно и определено за религиозните истини. Разумът е абсолютната инстанция, необходимото и последното условие за толерантност–предимно способността му да си дава сметка за собствените условия и граници, за саморефлексия.

С толерантността се занимава и Волтер в”Трактат върху толернтността”/1753/⁴ и във “Философски речник/1764/⁵, определяйки я като свойство на човечност, като основен закон на човешката природа. Толерантното поведение е възможно само, когато сме убедени в необходимостта от толерантността. Постепенно идеята за толерантността излиза от сферата на религиозните убеждения и се пренася в областта на политиката и правото, като става същностен момент от развитието на либералната политическа философия. Уважението към религиозните убеждения се превръща в уважение на политическите мнения.

В дебата за толерантността се включва и Лайбниц, който развива своите мисли в главата “За степените на съгласие “ в “Нови опити върху човешкия разум”⁶. За него хората не могат да избегнат грешките, когато разсъждават и не могат да нямат различни схващания, когато разглеждат нещата от различни страни, те трябва да запазят мир по между си и задължения на човечност помежду си и да не изискват другите под влияние на техните възражения бързо да променят своите убеждения. Следователно толерантността трябва да бъде императивно наложена, под формата на закон или договор, защото човешката природа не е склонна постоянно да проблематизира толерантността. Естественото съгласие според Лайбниц произхожда от мотивите за достоверност и мотивите за обща полза.

Новите условия на модерната епоха разграничават човешката толерантност и божествения мир. Тяхната несъотносимост за Кант също се корени в обикновената човешка природа. В “Към вечния мир”⁷ Кант развива идеята, че човешката природа е коварна и се проявява в свободните отношения на народите неприкрито, състоянията на мир за хората, живеещи един до друг, не е естествено, естествено е по-скоро състоянията на война, затова отношенията трябва да се урегулират с общи закони на една пространствено обща територия за толерантността – федерация, защото само съюз може да задържи враждебната склонност. Мирът е представен и като колективно единство на обединената воля, но е трудно той да бъде основан върху свободата на всеки индивид като основен морален закон, нещо за което мечтае и Спиноза. Затова, когато Спиноза разсъждава, че свободата е основа за истинския човешки морал, той стига до принудеността на идеята за толерантността, защото самата природа на обществения живот принуждава към сътрудничество⁸.

Интересно е да отбележим, че в литературната история има немалко заслуги за вмъкването на два обърнати образи на толерантността. Единият образ е на нетолерантният

под формата на толерантен или това е образът на многострадалният Вертер на Гьоте⁹. Под формата на висшата толерантност-любовта, той доказва мисълта на Сартр от “Битие и нищо”, че конфликтът е изначалният смисъл на битието на другия¹⁰, т.е. първичната самоидентификация става само чрез конфликтно поглъщане или отделяне от другия в полюсен антагонизъм. В случая със самоубийството се цели внушаване на виновен образ на другия,който продължава да живее. В този конфликт съществува и другият образ на толерантният под форма на нетолерантен или това е образът на дон Кихот, който тръгва насила да преобразува света. В това всъщност е толерантността на “лудите”, единиците, избраните отношението към другия като към по-добрия, където вече толерантността е като великодушие.