Отношенията на Австро-Унгария към националноосвободителното движение в Македония и Одринска Тракия е важна съставна част от нейната балканска политика в края на XIX и началото на XX век

Хабсбургската империя категорично възразява срещу четническа-та акция в Македония през 1895 г. и се възползва от българско-руските сондажи за възстановяване на дипломатическите отношения между Пе¬тербург и София, за да въздействува чрез Русия на българското прави¬телство.

Това слага началото на австро-руското сътрудничество срещу националноосвободителното движение в Македония и Одринско. Не¬гов връх е съглашението от 1897 г. за запазване статуквото на Балка¬ните, което има отрицателни последици за развитието на национално¬освободителното движение. Това временно споразумение е необходи¬мо на двете велики сили, известни със съперничеството си на Балкани¬те, поради голямата им външнополитическа заетост в този момент. Русия е ангажирана в Далечния изток, а Австро-Унгария се раздира от вътрешни национални противоречия. През периода 1899—1903 г., ко¬гато националноосвободителното движение в Македония и Одринско изживява подем, Австро-Унгария продължава да следва своята консер¬вативна тактика спрямо него. Това особено проличава по времена Илин-денско-Преображенското въстание.

Досега проблемът за австро-унгарската позиция спрямо Илинден-ско-Преображенското въстание не е пряко разработен в българската и чуждестранната историография. В статията на основата на австрий¬ски и български архивни материали, документални сборници и други източници се прави опит да се изясни австро-унгарското отношение към въстанието в Македония и Одринско през 1903 година.

Въпреки неуспеха си Горноджумайското въстание през 1902 г. пре¬дизвиква раздвижване сред великите сили, които подготвят реформени проекти. То дава сериозно отражение на цялостното развитие на бъл¬гарското националноосвободително движение в Македония и Одрин¬ско. През есента на 1902 г. в областите напрежението се увеличава и се проявява готовността на потиснатото население да действува с оръ¬жие срещу турската власт. Самата турска полиция признава, че мно¬зинството от населението в Македония е овладяно от революционни¬те идеи. Върховният македонски комитет не прекъсва своята активност и проектира нов удар за пролетта на 1903 година. При такива условия от 2 до 4 януари 1903 г. в Солун заседава конгресът на Вътрешната ма-кедоно-одринска революционна организация (ВМОРО), който решава да се вдигне въстание през пролетта на 1903 година1. Някои ръководи-тели на ВМОРО възприемат идеята, че едно ново въстание ще прину¬ди великите сили да проведат реформи в Европейска Турция. Така мис¬лят и задграничните представители на ВМОРО Христо Матов и д-р Христо Татарчев. Някои видни дейци на Вътрешната революционна организация обаче, като Дамян Груев, Гоце Делчев, Гьорче Петров, Петър Тошев и други, отсъствуват от конгреса и не споделят това ре¬шение, но след това се солидаризират с него, тъй като рискуват да ос¬танат настрана от общото въодушевление.

По такъв начин в началото на 1903 г. се създава сложна обстанов¬ка. Революционните комитети продължават курса на подготовка на въс¬тание, великите държави се занимават с реформите, а българското правителство трябва да съобразява политиката си с всички тези факто¬ри. Февруарските реформи на Австро-Унгария и Русия са предвари¬телно обречени на неуспех, но при провал руската дипломация ще об¬вини балканските славянски държави и главно България, тъй като ре¬волюционното движение е българско по своя състав. Освен това в пра¬вителственото съобщение от 12 февруари 1903 г. Русия предупреждава, че няма да пожертвува нито един от своите войници, ако балканските славянски държави поискат да изменят статуквото с насилствени и ре¬волюционни средства. Това справедливо се тълкува като отказ от иде¬ята за Санстефанска България. По-късно руският външен министър граф Ламсдорф уведомява Димитър Станчов, че годините 1877—1878 вече не могат да се повторят. На 18 март 1903 г. с ново правителствено съоб¬щение петербургският кабинет заявява, че главното препятствие за ре-формите са революционните комитети. Това обяснява продължаващия натиск над българското правителство за пълно подчинение на силите реформаторки. Така Русия, ръководена от стратегически и политиче¬ски съображения, заема крайно неприемливата за българското общест¬во позиция да представя нещата в абсурдна светлина, като търси при¬чината за нестабилното положение на Балканите не в турския гнет над потиснатото население, а в действията на революционните комитети и на българското правителство. Великите държави добре разбират същността и целите на австро-руските реформи, но реагират по различен начин. Френската диплома¬ция намира реформите за скромни и смята, че те няма да задоволят на¬селението в Македония. Въпреки това тя препоръчва на българското правителство да приеме тези неефективни реформи и да не насърчава революционните комитети в Македония и България4. Австро-Унгария изразява задоволство от разтурването на македонските комитети в Бъл¬гария и виенският министър на външните работи А. Голуховски очак¬ва добри резултати от реформите за разлика от английската диплома¬ция, която не споделя оптимизма му. За проучване на положението в България е изпратен професор Йозеф, редактор на в. „Информацион". Въпреки че княз Фердинанд има лошо мнение за граф Йозеф, българ¬ският дипломатически агент във Виена К. Помянов препоръчва той да бъде приет. Италия също не вярва в успеха на реформите, но не се на¬месва. Същевременно Рим декларира, че няма да допусне чуждо влия¬ние в Шкодренския и Янинския вилает, за които съществува споразу¬мение между Австро-Унгария и Италия. Според Нурпа, италианския посланик във Виена, Македония рано или късно щяла да принадлежи на балканските държави, главно на България, но още не му било доо:-ло времето. Общо взето Италия симпатизира на българската кауза, но препоръчва сдържаност.

През пролетта на 1903 г. главният инспектор в Македония ХилмЪ паша продължава старата политика на преследване и изтребване на българското население. Новото през „реформената ера" е това, че прак¬тически планът за изтребление на българщината е разширен и улеснен. Валиите се превръщат в обикновени изпълнителни органи на главния инспектор. Самият Хилми паша бърза за няколко месеца да реши не¬разрешимата задача — разгромяване на Вътрешната революционна организация. Започват повсеместни блокади за обезоръжаване на на¬селението, арести на по-будните българи, разквартируване на войни¬ци, изтезания, насилия над мирното население, и убийства. Естествено следват оплаквания от пострадалите и близките им до чуждите кон¬сули, валиите и главния инспектор.

Многото сведения и доказателства за турските жестокости при¬нуждават австро-унгарската дипломация да направи някои постъпки пред Високата порта. Голуховски пише на австро-унгарския посланик в Цариград Каличе, че според докладите на австро-унгарските консули в Солунския, КОСОРСКНЯ и Бнтолския вилает турските власти вършели изстъпления при преследването на четите. Това налага австро-унгар¬ските консули заедно с руските си колеги да разследват случаите и ако се докажат, да направят демарш пред генералния инспектор и валиите за отстраняване на злините. Проверката показва, че най-много оплак¬вания има от населението на Битолския вилает. Според Каличе там действуват около 50 чети с 500 до 1000 четници. Австро-унгарският и руският посланик в Цариград говорили на великия везир и на министъ¬ра на външните работи за по-добро отношение към населението и по¬лучили обичайните турски обещания. През април и май 1903 г. се уве¬личават революционните акции в Македония и Одринско и положени¬ето там става неудържимо. Докато за периода от 1898 до 1903 г. се на¬брояват 63 сражения, само през първата половина на 1903 г. стават 86 въоръжени сблъсквания," повечето от които през април и май — съот¬ветно 17 и 31. Солунските атентати изиграват ролята на своеобразен детонатор за сблъсък между потисници и угнетени. Все по-често в сра¬женията участвуват не само четите, но и въоръжени групи от български селяни.

Един от най-важните въпроси, който занимава австро-унгарската дипломация, е прогнозирането на по-нататъшните събития в Македо¬ния и Одринско. В това отношение най-обосновани и сравнително вер¬ни сведения изпраща до Виена консулът в Битоля А. Крал. Той пред¬вижда общо въстание, като твърди, че революционните комитети само изчакват цялото население да се убеди, че реформите са празна работа. А. Крал не вярва в техния ефект и смята, че ВМОРО ще вдигне въста¬ние, тъй като се надява чрез него и последвалите кланета да провоки¬ра чужда намеса в Европейска Турция. Това не е нещо ново в българ¬ската националнореволюционна тактика, като се има предвид и опитът от Априлското въстание 1876 г., четническата акция през 1895 г. и Гор-ноджумайското въстание 1902 година. Според Крал това показва прак¬тиката с изключение на арменския случай. Екзархът бил несигурен, но не допускал избухването на общо въстание. Руският посланик в Ца¬риград също не вярвал, че ще се стигне до въстание. В обобщение Кали-че изказва мнение, че нямало да има общо въстание. Според него рево¬люционните комитети, само упражнявали натиск над великите сили, за да ги принудят да се намесят. През май Каличе и Зиновиев отново до¬кладват на своите министри, че е невероятно да избухне общо въстание.

През месеците непосредствено преди избухването на въстанието по тактически съображения въоръжените стълкновения намаляват, но под¬готовката върви с ускорени темпове. Правят се опити за набавяне на оръжие от чужбина. През юни във Виена действува за закупуване на оръжие П. Пантев — емисар на Б. Сарафов. Тази акция продължава и по време на въстанието, когато австро-унгарските власти разкриват в Земун една пратка от 60 сандъка с патрони. Австро-Унгария е обез¬покоена допълнително и от мемоара на българското правителство, пре¬даден на Високата порта и на австро-унгарското Министерство на вън¬шните работи. Софийският кабинет обръща внимание, че въпреки не¬говите мерки срещу революционното движение Високата порта продъл¬жава изтребването на българското население в Европейска Турция и дислоцирането на войски по българската граница. В такъв случай при евентуални усложнения България прехвърля отговорността върху Турция. Съгласно указанията на Централния комитет на Вътрешната ре¬волюционна организация всеки революционен окръг трябва да .свика жанференция (конгрес) за организиране на бъдещите въстанически дей¬ствия. Най-голямо значение има конгресът на Битолския революционен жръг, който се открива на 17 април 1903 г. в Смилево и решава въста¬нието да избухне на 21 юли. От 28 юни до 1 юли се провежда и конгре-гьт в местността Петрова нива, приел решение за въстанието в Одрин¬ско.

В навечерието на Илинденско-Преображенското въстание Австро-Унгария се безпокои повече от евентуално избухване на българско-турски военен конфликт, отколкото от въстание в Македония и Одрин¬ско.

За това допринасят и неточните прогнози на Каличе, който вижда :пасността главно в намесата на княжеството. Зачестяват българско-турските погранични инциденти, а това се отразява стимулиращо вър¬ху националноосвободителното движение в Европейска Турция, къде¬то продължават сраженията между четите и турските части. Поради то¬ва Голуховски инструктира Форгах да упражни енергичен натиск Бъл¬гария да не провежда мобилизация, макар и частична. Отново се намес¬ва австро-руската съгласуваност за запазване на статуквото. Руското -равителство е информирано за австро-унгарските постъпки в София : Голуховски очаква аналогични действия от страна на руския дипло¬матически представител в българската столица Бахметиев. Същевре¬менно австро-унгарската дипломация се опитва да въздействува на Тур¬ция за отстраняване на причините, които увеличават възбудата в Бъл¬гария. В резултат на разменените становища Австро-Унгария посре¬ща със задоволство сведенията, че княжеското правителство прави са¬мо обичайното свикване на резервистите за провеждане на годишните маневри. От друга страна, Каличе докладва от Цариград за намалява¬нето на турските войски по българската граница и за отварянето на за¬крити църкви и училища. Затова и новината за избухването на Илин¬денско-Преображенското въстание е изненадваща за виенската дипло-мация.

„Настана това, което от няколко дни ставаше все по-вероятно: бъл¬гарското въстание започна. Сега става ясно колко е било погрешно мне¬нието на ония, които вярваха, че е преминала македонската опасност от въстание, че реформите са примирили населението и т. н., докато рево¬люционната подготовка никога не е била прекъсвана и тя показа значи¬телни успехи."31 Тези думи на А. Крал ясно и категорично показват бъл¬гарския национален характер на въстанието и краха на февруарските реформи.

Главният щаб на въстаниците изпраща предупредителна деклара¬ция до Дирекцията на Източните железници .в Турция, в която известя-ва, че ще започне въстание и съветва компанията да не превозва хора през тия дни, тъй като по железопътните линии ще се извършват атен¬тати. Същевременно Главният щаб изпраща чрез задграничните си представители декларация до правителствата на великите сили и чуж¬дестранния печат за целите на борбата. В нея се подчертава, че причи¬ните за въстанието са системното преследване на християнското насе¬ление в Македония и Одринско и неефективността на досегашните ев¬ропейски постъпки. Революционната организация прибягва до общото въстание като крайно средство, за да предизвика намесата на великите държави в духа на договорите. Тя декларира, че европейската намеса ще има резултат само ако предварително се реализират две неща. Пър¬во, със съгласието на силите да се назначи главен управител христия¬нин, който не е принадлежал към турската администрация и е незави¬сим от Високата порта при изпълнение на задължението си. Второ, ус¬тановяване на колективен и постоянен международен контрол, който да се ползва от правото на санкциониране33.

Австро-унгарските консули в Македония смятат, че въстанието из¬бухва преди завършването на жътвата поради икономически и клима¬тични причини, а революционните комитети бързат, за да не допуснат нови жертви на репресиите в селата. За австро-унгарската дипломация става ясен масовият характер на въстанието в Битолския вилает, къде¬то то се посреща с въодушевление от потиснатото население. Въстани-ческите чети нападат бейските чифлици, железопътните линии и други обекти. Най-големият им успех е завземането на градчето Крушево, ко¬ето накърнява много престижа на Високата порта. А. Крал с основание докладва на Голуховски, че след първата изненада мюсюлманите си¬гурно ще прибягнат към кланета. Във Виена много се опасяват от атен¬тати, които накърняват австро-унгарските икономически интереси и по¬литическа репутация. Освен това постоянен обект на австро-унгарско-то внимание е изострянето на българско-турските отношения по вре-ме на въстанието. Разрушаването от въстаниците на железопътния мост при Гевгели и линията около него и турското нападение на железопът¬ната станция Зеленикаво предизвикват австро-унгарския протест. Още повече че при Зеленикаво турците убиват няколко железничарски ра¬ботници и оскърбяват началника на станцията. Голуховски нарежда на Каличе да направи енергичен демарш пред Високата порта, като иска строго наказание за виновните турски войници и офицери, както и га¬ранция за защита на австро-унгарския железопътен персонал.

Същевременно Каличе се поддава на турските внушения за агре¬сивни намерения на България и пише на Голуховски, че Ламсдорф тряб¬ва да предупреди българското правителство да не се намесва, тъй като Европа няма да позволи завземане на Цариград от България. Още в началото на въстанието кабинетът на Р. Петров отхвърля турските об¬винения, че то е инспирирано от преминали в Македония български че и офицери. Едновременно с това Р. Петров изпраща на диплома¬тическия си представител въ.в Виена правителствения мемоар с указа не да се предаде на съответните австрийски и унгарски вестници. Една от целите на документа е да отрече всякаква отговорност на България за революционното положение в Македония и Одринско. Софийското пра¬вителство напомня, че въстанието избухва в Битолско — на 200—250 км от българската граница, което доказва непричастността на българ-:ото правителство. Населението се вдига на борба поради отчаяното I положение, а турското правителство не изпълнява обещанията си - подобряване живота на християните в Европейска Турция. Р. Петроз декларира, че българското правителство,ще спазва неутралитет до жстигането на точни сведения за въстанието, но след това ще дейст¬вува съобразно с обстановката. Той се надява, че великите сили няма хг допуснат турски жестокости в Македония и Одринско и ще въведат там реформи, -Впрочем това било единственото ефикасно средство за спокояване на населението в областта и на подкрепящото го движение I княжеството. В противен случай, ако от турска страна се стигне до кестокостн и изстъпления, българското правителство едва ли ще мо¬же да задържи протестното движение в страната.

Докато управляващият руското посолство във Виена барон Буд-берг се държи резервирано, консултираните от българска страна австро-унгарски представители имат единно становище. Според тях въ¬станието е обявено, за да се въведат предвижданите от силите реформа или чрез предизвиканите турски жестокости да принудят великите сили към твърда намеса в империята. Тази намеса трябвало да доведе до желаната от революционните комитети автономия. От една страна. в Австро-Унгария признават, че част от турската администрация пара¬лизира реформите, но от друга страна, твърдят, че революционните щели да предизвикат въстание и при реално начало на рефор¬ми. Австро-унгарското Министерство на външните работи разглежда въстанието като самоубийство за българщината в Македония, тъй ка¬то великите сили няма да се намесят със сила срещу турските изстъпле¬ния, а само консулствата им ще се опитват да въздържат в това отно¬шение турските власти. Според симпатизиращи на въстаналите бълга¬ри австро-унгарски служители действията на революционните комите¬ти били оправдани до началото на реформите, но след като Австро-Унгария и Русия са се. ангажирали с реформеното дело, въстаническо-то движение нямало повече право на съществуване. Тук личи известна еволюция в отношението на част от австро-унгарската дипломация към националноосвободителното движение в Европейска Турция. Докато по-рано във Виена не признават правото на потиснатото население на революционна борба, сега някои дипломати го разглеждат като обос¬новано, но само до реформената намеса на силите. Виена заявява, че ако ВМОРО и ВМОК възнамеряват да въвлекат България във война срещу Турция, намеренията им са осъдителни, тъй като щяла да пос-ледва военнополитическа катастрофа за княжеството. След тази запла¬ха австро-унгарската дипломация със задоволство констатира корект¬ното поведение на софийското правителство. В статия в официоза„Нов век", оборваща идеята на в. „Реформи" за война срещу Турция, се из¬казва увереност, че правителството ще се справи лесно с критиката на опозицията по македонския въпрос, като се посочва и опасността за българската кауза от страна на Сърбия и от позициите на руската по¬литика.

Убийството на руския консул в Битоля Ростковски предизвиква сензация във Виена, но осведомените кръгове не вярват, че Русия ще предприеме решителни мерки срещу Високата порта. Наистина руска военноморска ескадра извършва демонстративно плаване и осветява с прожектори странджанското крайбрежие, което окуражава местните въстаници, но нищо повече. За най-вероятно се смята Русия да се задо¬воли с компенсация. По време на тези събития австро-унгарската дип¬ломация прибягва отново до изпитаното средство на съвместен авст-ро-руски натиск над българското правителство, който трябва да упраж¬ни сдържащо въздействие върху княжеството, а чрез него и спрямо ре¬волюционните организации. Австро-Унгария уведомява българското правителство, че ще продължи да поддържа линията на Виена и Пе¬тербург по делата в Европейска Турция. Двете държави изискват от кня¬жеското правителство и занапред да се придържа към коректното си поведение спрямо революционните събития и силите. Внушава се, че софийският кабинет трябза да възпира въстаническото движение в Ма¬кедония, тъй като в противен случай България не може да разчита на австро-руска подкрепа.

Както се вижда, и този път Дунавската монархия без съмнение свързва националноосвободителното движение в Македония и Одрин¬ско с България и е убедена, че княжеското правителство може да упраж¬ни известно въздействие върху революционните комитети. Петербургският кабинет е осведомен за този ход на Форгах и се предвижда в то¬ва отношение между него и Бахметиев да се постигне пълна съгласува¬ност. В дипломатическите кръгове се говори, че Голуховски ще се въз¬ползва от планираното за средата на октомври посещение на руския цар Николай II в Австро-Унгария, за да изложи идеята за международ¬на контролна комисия при въвеждането на реформите в Македония. Така още в процеса на своето развитие въстанието обещава да даде из¬вестни международни резултати, изразяващи се в придвижване на иде-ята за международен контрол в Македония, а това е второто искане в прокламацията на въстаническия щаб до чуждите правителства. На 1 август 1903 г. в. „Фремденблат" публикува статия за македонското дви¬жение, съответствуваща на принципите, от които се ръководи княже¬ското правителство по македонския въпрос.

В началото на август Р. Петров отправя меморандум до великите сили в който се изтъква отговорността на Високата порта за въстание¬то във вилаетите на Европейска Турция. Меморандумът заедно с при¬ведените сведения за турските жестокости впечатляват по-реално ми¬слещите кръгове в Австро-Унгария и утвърждават мнението за необхо-дамостта от международен контрол при провеждането на реформите. Съ¬щевременно Австро-Унгария се стреми да използва въстанието за по-:тнгане на целите си. Първата се изразява в реализиране на единна ав-стро-руска позиция спрямо събитията в Европейска Турция и полити¬ката на България. Тя обаче не пречи на Виена да се опитва да осъщест¬вя втората цел, която е в противоречие с първата. В Австро-Унгария добре разбират непопулярността на руската позиция сред въстанало¬то население и българското общество, а това отново дава шанс на дип¬ломатите й да всяват раздори и недоверие в българско-руските отноше¬ния. Хабсбургската империя лицемерно прехвърля главната вина за съв¬местната австро-руска линия за спазване на статуквото върху Русия. На българската дипломация се внушава, че Австро-Унгария е прину¬дена да следва този изживял времето си принцип, защото е обвързана със съглашението от 1897 година. Дунавската монархия отдавна била изживяла Метерниховата традиция и виждала, че идеята за спазването на статуквото е вече смешна. За нея било необяснимо, че Русия продъл¬жава строго да се придържа към нея.

След избухването на Илинденско-Преображенското въстание ав-стро-унгарската дипломация сондира мнение за съвместна интервен¬ция в полза на исканата от потиснатато население автономия, но получава отказ от руска страна. Даже последното виенско искане да се из¬прати в Македония контролна комисия за неотложно провеждане на реформите среща руската съпротива. Руската дипломация отказва да участвува във всякакви обсъждания, преди въстанието да бъде потуше¬но. Високопоставено лице във Виена заявява на българския дипломати¬чески представител там, че ако Турция потуши въстанието в руския сми¬съл, тогава щяло да бъде още по-трудно на великите сили да въздейст¬вуват в Цариград. От това следва изводът, че ако Русия не поеме ини¬циативата за налагане на международен контрол в Македония, Авст¬ро-Унгария сама не може да направи нищо. Една австро-унгарска ак¬ция в това отношение ще предизвика руските подозрения към намере¬нията на Виена. Това се потвърждава от последната телеграма на Лам-сдорф до руския консул в София.

Австро-унгарската дипломация използва съвместната инициатива с Русия, за да компрометира руската политика пред българското пра¬вителство и революционните комитети. Не остава нищо друго, освен чрез разширяване на въстаническите действия да се принуди Русия към действия. Австро-унгарските дипломати подчертават, че евентуален български военен натиск срещу Турция ще бъде много опасен, ако ня¬ма споразумение с Румъния. Те изразяват недоверие към сръбските во¬енни възможности при състоянието на Сръбското кралство и изтъкват, че Румъния при липсата на споразумение между София и Букурещ мо¬же да направи внушителна военна демонстрация на българската грани-ца в случай на българско-турска война. Австро-Унгария желаела да ви¬ди голяма българска държава с присъединена Македония, но Русия би¬ла против. Силната българска държава не била пречка за Австро-Унгария, а за Русия, която вече се била отказала от санстефанската идея. От австро-унгарските доводи прозира стремеж да се внуши на София и националноосвободителното движение в Македония и Одринско не¬доверие към Русия и Сърбия, сближение с Румъния и оттам с полити¬ката на Тройния съюз.

Макар че Каличе получава от консулите в Македония и Одринско достоверни информации за развитието на въстанието, той подхожда към тях пристрастно и диференцирано. Според него битолският консул А. Крал преувеличава сведенията за турските жестокости в Крушево. На 10 август Каличе информира Виена, че българите също разрушава¬ли турски къщи. Според думите му въстанието обхваща малко по-голя¬ма територия от Битолския вилает, като районите на Крушево, Мари-ово и Леринско са вече овладени от правителствените войски. Без¬покойство поражда появата на български чети в Одринско и макар да няма въстание в Сярско и Скопско, там ВМОРО е много силна. Кали¬че предполага, че там се планира удар, докато турските войски са ан¬гажирани в други райони46. За разлика от Каличе А. Крал дава по-вяр¬на картина на въстанието. Той информира Голуховски, че става дума за недоволството на цял един народ. Въстанието обхваща почти цяла¬та славянска част на вилаета, в която живеят над 250 000 българи, по-голямата част от които тайно или явно подкрепят революцията. При¬надлежността на някои райони към върховистите, успешното разоръ¬жаване на населението, лошите географски и други условия могат да повлияят отрицателно на развитието на въстанието. Ако то не се раз¬пространи в другите вилаети, вероятно ще бъде потушено, но борбата срещу турското господство ще продължи. В интерес на истината „дър¬жането на въстаниците беше хуманно и лоялно — пише А. Крал, — а държането на турците — варварско, свирепо, азиатско". А. Крал е улеснен в събирането на информация за въстаническите действия и от сведението на въстаническите водачи в Костурско, изпратено до всич¬ки чуждестранни консули в Битоля.

Продължават австро-унгарските усилия за сдържане на най-заин¬тересованите страни — България и Турция. В началото на септември 1903 г. австро-унгарското Министерство на външните работи не раз¬решава износ на патрони за България, вече поръчани при търговската къща „Манфред Алис" в Будапеща. От друга страна, острите турски нападки срещу България и заплахите с война принуждават австро-ун¬гарското правителство да предупреди Високата порта. Голуховски от¬хвърля турската теза за големи български въоръжени формирования и инструктира Каличе да въздействува примирително в Цариград. Кали-че трябва да внуши на Портата, че тя няма полза от война. Дори успеш¬ната за нея Гръцко-турска война от 1897 г. е довела до практическото отделяне на Крит. Русия и Австро-Унгария сдържали България, но то¬ва нямало да има значение в случай на турско нападение. Каличе за-нлашил великия везир и с промяна на австро-унгарската политика спря¬мо Турция.

За всеки случай за осигуряване на ненамесата на България се при¬бягва до поредния австро-руски натиск в София. Двете страни инструк¬тират представителите си в българската столица да действуват енергич¬но пред княжеското правителство за спазване на мира. За тези нареж¬дания са уведомени австро-унгарските посланици в Берлин, Лондон, Париж й Рим, като след получаване на отговор от съответните прави¬телства, Форгах и Бахметиев трябва да направят съвместна деклара¬ция пред Р. Петров. Според нея Австро-Унгария и Русия въпреки труд¬ностите няма да се отклонят от програмата си, одобрена и от другите сили. Този натиск се възприема със задоволство в Атина. Гръцкият министър на външните работи Ралис изказва удовлетворението си пред австро-унгарската дипломация и констатира, че сред революционното движение в Южна Македония е настъпило затишие. Не може и да се очаква друго становище от гръцкото правителство, като се знае, че ав-стро-руската политика по македонския въпрос отговаря на гръцките стремежи да се смаже българското националноосвободително движе¬ние в тази област. Европа научава, че гръцкият посланик в Лондон ко¬ментира въстанието като опасност за гърци, сърби и румънци. Лейди Дърам, която посещава за пети път Балканите, е ужасена от противо¬естествения факт гърци и сърби да помагат на турците в действията срещу въстаниците.

Изстъпленията на турските власти над невинното население по¬раждат симпатии към пострадалите българи и в многонационалната Хабсбургска империя. Илинденско-Преображенското въстание нами¬ра широк отзвук сред угнетените славянски националности в империя¬та, което принуждава властите да вземат мерки срещу публичните изя¬ви. Те забраняват обявеното за 24 август 1903 г. в Любляна събрание с доклад на кореспондента на в. „Санктпетербургские ведомости" Пьотър Орловец. Все пак много хърватски и словенски вестници поместват обективни материали за въстанието. Дори вестници като „Цайт" и „Но-йе фрайе пресе" поместват съчувствуващи на българите материали.

Въпреки всичко въстанието, както и планираното посещение на Ни¬колай II в Австро-Унгария предизвикват някои изменения в австро-ун¬гарската политика. На 20 август 1903 г. Голуховски уведомява Каличе за предстоящото посещение на руския цар и анализира положението в Европейска Турция. Австро-унгарският външен министър признава влошаването на положението в Македония и Одринско. Според Голу-ховски скоро ще се разбере дали Портата ще се справи с въстанието, но недисциплинираността на войниците и действията на властите се превръщат в изстъпления, а това увеличава възбудата в българското княжество и заплашва мира на Балканите. Той пише, че потушаването на въстанието няма да доведе до нормализиране на положението и е възможно да избухне нова революция. Това изисква да се направи всич¬ко за действителното подобряване на положението на християнското население в Европейска Турция. Тъй като до септември 1903 г. рефор¬мите не са въведени, отново възниква въпросът, дали не трябва да се допълнят и разширят някои положения на обявените реформи.

Това мнение се оформя и под влияние на докладваните във Виена сведения за политическите възгледи и намерения на българските рево¬люционери. Австро-унгарската дипломация е информирана, че револю¬ционното движение ще продължи предимно в планините, но ако не се стигне до положителни промени за потиснатото население, отново мо¬же да се прибегне до терористични акции в големите градове като Со¬лун, Битоля и Скопие. Австро-унгарският консул в Битоля смята, че ВМОРО не се надява прекомерно на България, макар все още да мисли за много вероятна войната между княжеството и Турция. В заключе¬ние той заявява, че във ВМОРО има проавстро-унгарско течение. То же¬лаело австро-унгарска намеса в Македония, тъй като България не мо¬жела да наследи Турция в тези области и се опасявала, че автономията няма да разреши противоречията между националностите.Поради то¬ва привържениците на тази линия търсели своето бъдеще в австро-ун¬гарската културна мисия на Изток. Според австро-унгарския дипло¬мат посоченото течение не е толкова незначително, след като е офици¬ално осъдено от българския владишки наместник в Битоля Григорий. А. Крал обаче несъмнено греши в преценката, че изказванията на мест¬ните българи в полза на Австро-Унгария са плод на сериозна вътрешна убеденост, а не на тактически съображения.

Въпреки някои пристрастия австро-унгарската дипломация разпо" лага с точни сведения за развитието на въстанието. Уместни са твърде¬нията й, че българите не се събират по много, а действуват групирани в чети. В сраженията с многобройните турски войски четите понякога са разпръсквани, но не и унищожавани. Точен е изводът, че българският елемент най-много страда от турските зверства, което австро-унгар-ските консули добросъвестно подкрепят с факти. След завземането на Смилево и жестоката разправа с избягалите в планината жени и деца турските войници задържат около 150 жени, деца и старци. Те са осво¬бодени едва след намесата на австро-унгарския и руския консул в Бито¬ля. А. Крал съобщава за убити в района 150—180 четници и 1500—2000 мирни селяни, което е доказателство за жестокостта на турското ко¬мандуване и липсата на всякакъв военен морал. Това е потвърждение за антибългарския изтребителен поход на турските репресивни орга¬ни. По време на въстанието турските войски дават много жертви. Ма¬кар че турското правителство крие действителния брой на убитите вой-ници и полицаи, австро-унгарската дипломация се осведомява по кос¬вен път. Само за Битоля се съобщава за 800—900 ранени и болни тур¬ски войници57. Впечатляващи са и сведенията за въстанието в Стран¬джанско, за превземането на Василико (дн. Мичурин) и други селища, за сраженията с турските войски и други.

Въпреки точната информация за действителното положение в Ма¬кедония и Одринско Австро-Унгария продължава официално да дър¬жи на провъзгласената вече заедно с Русия тактическа линия. Голуховски казва цинично.на българския дипломатически агент във Виена, че с 1—2 хиляди убити българският елемент в Македония не може да бъ¬де изтребен. Ламсдорф и Голуховски изтъкват, че не могат да се въве¬дат реформите, докато не се умири страната, което обективно обслуж¬ва турската стратегия. Нараства военното напрежение между България и Турция. На 30 август 1903 г. руското правителство демонстрира ре¬шимостта си в съгласие с Австро-Унгария да не променя дотогаваш¬ната си тактика и осъжда действията на революционните комитети. При това в Петербург отхвърлят идеята за създаване на автономна Македо¬ния с български характер, тъй като щели да се нарушат правата на дру¬гите християнски националности, чиито интереси също били скъпи на Русия. За княжеското правителство това е още едно доказателство за руския отказ от Санстефанска България.

Въстаническите и четническите действия избухват в различно вре¬ме и в различни райони на Македония и Одринско, като така постигат една от целите си — да задържат по-дълго време вниманието на чуж¬дата дипломация и европейската общественост. Стават общо 239 сра¬жения с участието на 26 408 въстаници. Загиват 994 четници и 5325 тур¬ски войници и се реализират 15 атентата на железопътни линии, казар¬ми и други. Турските войски и башибозук опожаряват напълно или ча¬стично 201 села и убиват 4690 мирни граждани, главно жени, деца и старци. Отново плисва вълна от емиграция към България, където нами¬рат убежище около 30 000 бежанци. Независимо от крайния неуспех Илинденско-Преображенското въстание постига известен междунаро¬ден резултат — нова намеса на великите сили в работите на Турция. Въстанието е жестоко потушено, но чрез величавата борба на въстани¬ците каузата на българското население в Македония и Одринско спечел¬ва съчувствието на общественото мнение по света. Още в разгара на въетаническите действия Австро-Унгария и Русия са принудени да под¬готвят нова програма за реформи в Македония.

Австро-Унгария избързва с новата реформена акция, за да парира всякакви чужди предложения. Затова в промеморията си от 3 септемв¬ри 1903 г. Австро-Унгария и Русия заявяват, че вилаетите в Македо¬ния ще се реформират съгласно програмата от началото на 1903 годи¬на. Към това становище се присъединяват и останалите велики сили с изключение на Англия, която се държи резервирано и подготвя свои предложения по балканските въпроси. Именно английската позиция за разширяване на реформите подтиква Австро-Унгария и Германия да направят' спешни консултации. На 6 и 7 септември 1903 г. Франц Йо¬сиф иТолуховски обсъждат въпросите с Вилхелм II и Бюлов. Голухов-ски се обявява за запазване на статуквото на Балканите, а ако това е невъзможно, източният въпрос да се решава на етапи. Всъщност авст-ро-унгарският външен министър желае такъв бъдещ ред, който да съ¬ответствува на австрийските интереси. Според него трябва да се прави разлика между желаното и възможното. Желаното за Голуховски е да несе променя положението в Македония и Одринско, което обаче е не¬мислимо поради възможна намеса на Русия в защита на християните.

По тези причини Голуховски държи да се направи всичко, за да се предотврати войната между България и Турция или ако все пак избух¬не война между тях, да се локализира. Освен това Австро-Унгария е против даването на автономия на Македония и желае само прилагане¬то на вече обявените австро-руски реформи. Докато руската балканска политика върви по спокойни релси, Австро-Унгария ще се нагажда към нея. Неприемлив за Виена е и английският радикален проект за рефор¬ми. Дунавската монархия не желае да подели с Русия Балканите на сфе¬ри на влияние, понеже това ще я постави в неизгодно положение. Ако Русия стъпи на Босфора или се образува голяма славянска балканска' държава, Австро-Унгария няма да може да удържи центробежните си¬ли на славянските народи, включени в границите й. Идеалът на Голу¬ховски е в бъдеще постепенно Турция да се замести с автономни балкан¬ски държвви (не независими) и на полуострова да се обособят голяма България, Румъния и Гърция, слаба Сърбия, малка Черна гора и само¬стоятелна Албания. Франц Йосиф също мисли по подобен начин и до¬ри с по-голяма въздържаност. Той силно желае граф Ламсдорф да ос¬тане руски министър на външните работи.

Вилхелм II и Голуховски единодушно решават, че не бива да се до¬пуска автономна Македония, тъй като тя ще се присъедини към Бъл¬гария и така ще се наруши балканското равновесие. При това Берлин и Виена трябва да държат сметка за интересите на Румъния и Гърция. Голуховски е убеден, че Османската империя няма да преживее едно от¬късване на Македония, а е възможно и да избухне война между балкан¬ските страни и дори между великите сили за турското наследство в Ев¬ропа. Именно затова Австро-Унгария и Русия обединяват усилията си, за да задържат турското господство чрез реформи. По принцип Голу¬ховски не смята реформите за крайно решение на македонския въпрос. „Създаването на автономна Македония и'разпадането на Турция не само ще доведе до присъединяването на Македония към България, но и ще разруши крехките отношения между Австро-Унгария и Русия. Важно е също така, че преминаването на Македония към България ще навреди на австро-унгарските протежета Румъния и отчасти Гърция и Албания (албанската националност — бел. Р. М.)."63Между Германия и Австро-Унгария няма разногласия и срещата довежда до известно уеднаквяване на становищата им, а това е необхо¬димо за следващата австро-унгарска реформена инициатива. Англий¬ското предложение от 17 септември 1903 г. за назначаване на генерал-губернатор в Македония, контрол на чуждестранните военни аташета на турските военни части, юридически реформи и други ускорява сре¬щата между Николай II, Ламсдорф, Франц Йосиф и Голуховски в Мюр-цщег от 17 до 19 септември 1903 година64. Одобрената Мюрцщегска програма се отнася за Косовския, Скопския, Битолския и Солунския вилает, като предвижда реорганизация на жандармерията, финансови и юридически реформи, промени в данъчната система, включване на хри¬стиянското население в жандармерията и полицията, завръщане на бе¬жанците и други. По същество в програмата няма почти нищо ново в сравнение с февруарските реформи и тя изключва английското предло¬жение за генерал-губернатор и контрол на военните аташета. Само по¬ловината от пунктовете имат реформени цели, а другите засягат времен¬ни или случайни нарушения. Новото се изразява в по-ефикасния конт¬рол. Планира се назначаване на християнски генерал, който да отгова¬ря за дейността на чуждите офицери по организирането на жандарме-рията в различните райони. Запазва се длъжността на генералния инс¬пектор, но при него се аташират двама цивилни агенти — на Австро-Унгария и Русия, за да осъществяват контрол. Жандармерията тряб¬ва да се реорганизира от чужди офицери, като всяка от великите сили следва да има по 6 офицери в Македония. За да се неутрализира ролята на Англия, Австро-Унгария и Русия се съгласяват в жандармерията да участвуват италиански, немски, английски и френски офицери .

На 28 септември 1903 г. Мюрцщегската програма е връчена на Ви¬соката порта. Основната й слабост се изразява в това, че прилагането й се възлага на Хилми паша, който е изцяло подчинен на султана. Така че ефективното прилагане на реформите зависи от волята на султана, който е отявлен враг на реформените преобразования. Кабинетът на Р. Петров се обявява против Мюрцщегската програма и в специално писмо до българските дипломатически агенти в чужбина от 8 октомв¬ри 1903 г. основателно я критикува. Според българското гледище по-големи резултати могат да се очакват, ако инспекторът или губернато¬рът са независими от Цариград и се учреди общ европейски контрол.

По такъв начин Илинденско-Преображенското въстание наистина постига чуждестранна намеса в Европейска Турция, но тя е твърде раз¬нопосочна. Не се приема гледището на ВМОРО и България за автоно¬мия на Македония и освен това Мюрцщегските реформи не засягат Од¬ринска Тракия. Като се има предвид съществуващата дотогава практи¬ка в Османската империя, едва ли може да се очаква особен ефект от компромисните реформи. Следователно ВМОРО, потиснатото насе¬ление в Европейска Турция и България имат предостатъчно основания да се отнасят с недоверие към новите инициативи. Повтаря се старата практика на великите държави да се стремят да отложат съществените решения по източния въпрос, тъй като още не са готови за големи про¬мени. Споровете им за сфери на влияние в Македония разбиват илюзи¬ите и на тези, които очакват положителна промяна. По-ясно се очерта¬ва пропастта между империалистическите домогвания на великите си¬ли и стремежа към свобода на потиснатото население и балканските държави.

По време на Илинденско-Преображенското въстание Австро-Ун¬гария продължава да се придържа към старата си линия за запазване на статуквото. В този смисъл австро-руското споразумение от 1897 г. изиграва ролята на усмирителна риза за България и обективно софий¬ските правителства са поставени почти в безизходно положение. Несъм¬нено България още няма готовност за решителни действия, но австро-руската политика ограничава и малкото възможности, които същест¬вуват. Австро-унгарското Министерство на външните работи получа¬ва достоверна информация за характера, структурата и задачите на на-ционалноосвободителното движение в Македония и Одринско, но тя е само за служебно ползване. Навън австро-унгарското отношение към революционните организации продължава консервативната си линия. Особено обективен в информациите си е австро-унгарският консул в Битоля А. Крал. Като цяло обаче австро-унгарската консулска мрежа в Македония и Одринско и посланикът в Цариград не съумяват да .про¬гнозират времето на избухването на въстанието. Напротив, Каличе до¬кладва, че въстание няма да има. Австро-унгарските и руските дипло¬мати не предвиждат поне приблизително момента на избухването на въстанието, тъй като погрешно вземат желаното за действително.