Отпечатано в България преводач



страница5/11
Дата13.01.2017
Размер1.52 Mb.
#12472
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11


Преди няколко години, когато бях помощник пастир в Илиноис, жените от църквата се събираха всеки четвъртък сутринта за молитва. Тъй като това беше женско събиране и не бях сред поканените, аз предпочитах да отида и да си прекарам времето в детската стая, занимавайки децата им. Няма да забравя първия път, когато направих това. Отворих горното прозорче на вратата на детската стая и навеждайки се през него казах: "Здравейте, деца. Аз съм пастир Ъруин. Хайде да си играем!" Едно от тях изплашено избяга в другата стая. Останалите просто продължиха играта си, без да ми обръщат внимание. Помислих си, че не разбираха кой съм, влязох в стаята и застанах посред групата деца, казвайки отново: "Здравейте, деца. Хайде да си играем!" Още едно от тях избяга в съседната стая, изплашено. Останалите продължиха да си се занимават сякаш искаха да кажат: "Чу ли някакъв шум?" Едва сега егото ми бе засегнато. Човекът, който ги пазеше, се усмихваше сякаш имаше нещо забавно в това. Исках да грабна някое от тях, да го разтърся и да кажа: "Ти ще играеш с мен и ще ти хареса. Чуваш ли ме?" Но, тогава Святият Дух ми помогна да си спомня как ми изглеждаха възрастните, когато бях голям, колкото тези деца. Те бяха като страшни великани. Не виждах по-високо от коляното им. Никога не бях водил разговор с тях. За какво можехме да си говорим? Не разбирах нищо от политика. Нито от икономика. Смятах, че пет цента са повече от десет, защото монетата беше с по-големи размери. Хората ме виждаха, но не ме чуваха. И така, развълнуван от спомена, седнах на пода и казах: "Здравейте, деца. Хайде да си играем!" Само след тридесет секунди всички се бяха накачили отгоре ми, крещяха, дърпаха ми вратовръзката и косата - рушаха достойнството ми. Оттогава спрях да изпълнявам каквито и да било роли, когато бях с тях. Влизах, сядах на пода и всички ме считаха за близък приятел, който с нищо не ги застрашава. Със своята детска непринуденост Исус не бе заплаха за никого. И приятели, и неприятели спокойно идваха при Него. Фарисеите и садукеите Го нападаха с ярост, която никога не биха проявили, ако Исус ходеше по земята, обвит в небесен ореол и ако говореше с кралски, подчертано електронен глас. Децата се чувстваха удобно в присъствието Му и това дори и при едно повърхностно наблюдение може да се каже, че би било невъзможно, ако сам Исус не бе непринуден в държанието Си. Синедрионът замисляше да Го хване, но не смееше, не защото се страхуваше от Исус, а защото се страхуваше от тълпата. Детето не го бива да мами. Да бъдеш като дете също означава и да си смирен, да бъдеш истински. Винаги можеш да кажеш кога дадено дете е щастливо и кога тъжно. Ако се страхува, то проявява страха си. Всеки знае, че когато две деца си играят, те преминават през различни фази - смеят се, викат, бягат, ядосват се и плачат. Когато им дадем свобода да правят всичко това, те може временно да са ядосани на приятелчето си, но само след пет минути ще ги видите да играят отново заедно така, сякаш нищо не се е случило. Когато синът ми беше на пет години, той искаше да вземе една играчка от стаята си, за която, тъй като бе много фино изработена, му бяхме казали да не я изнася навън. Но, въпреки това, той се опита да го стори. С наведено напред тяло, с ръка зад гърба и с лукав поглед, той се запромъква крадешком от стаята пред очите на цялото семейство. На лицето му беше изписано какво върши. Той не знаеше как да се промъкне! Но, дайте ми само малко време и аз ще го науча на изисканото изкуство на възрастните да се измъкват. По едно време се интересуваше от фокуси, но му убягваше правилното им извършване. Винаги знаехме къде се намира скритото нещо. В "стиснатата" ръка. Той не знаеше как да мами. Повечето от нас могат да си спомнят моментите, когато е трябвало да дадем на детето си лъжица, пълна с лекарство. Силно стиснатите им зъби остават неподвижни, независимо от молбите ни да ги отворят. Тогава, мамейки по родителски, ние казваме: "Виж, хубаво е. Виждаш ли? Аз сам ще пийна първо малко, за да ти покажа." И после сръбваме от течността с вкус на развалена бира, но се усмихваме така, сякаш сме попаднали на някакво невероятно пиршество. Убеденото сега дете, отваря устата си и бързо се научава, че да си възрастен, означава да лъжеш и да мамиш. Ако си мислех, че някой, когото обичам, се опитва да ме измами, това как ли щеше да ми се отрази? Как ли щеше да се промени отношението ми към другите, ако знех, че никога не биха ме измамили? Измамата не е съвместима с детската непринуденост, с любовта или с Исус. С удоволствие разказвам истории на деца. Те толкова бързо премахват неверието си. Ако им кажа, че нещо е истина, те го приемат като такова. Те са специалисти в приемането на нещата с доверие. Явно точно по този начин и Исус иска да приемем царството на Бога. Това, преди всичко, е свързано с вярата ни избрахме да приемем, преди да е станало част от логиката ни. Детето е невинно. Когато Исус ни казва, че трябва да приемем царството като малки деца, той ни дава за пример някой, който още не е бил под изискванията на закона. Едва след определена възраст детето се счита за отговорно и под заповедите на закона. До тогава то е невинно. Да приемем благодатта и простителността на Бога така, както едно дете би направило, означава да разберем, сме в състояние на невинност. Колко ми е трудно да приема простителността на Бога по този начин. Продължавам да поставям различни видове закони и изисквания на себе си и на другите. Откривам, че ми е много трудно да приема, че съм в такава позиция "все едно че никога не съм съгрешавал". Продължавам да се опитвам да си заслужа приемането и простителността на Бога. Докато не приема тази простителност и невинност, ще служа на другите поради чувство на вина и поради собствените си нужди, вместо да съм свободен и изцяло ориентиран към тях, да съм чувствителен към нуждите им и да им служа.
Износването на стари дрехи

По-големият между вас нека стане като по-младият

Първородните винаги са имали по-доброто. Според статистиките, те постигат повече, заемат по-високи постове, имат повече точки на тестовете по интелигентност. Получават повече нераздвоено внимание от родителите си, отколкото следващите деца. На тях от по-рано им се разрешава да поемат отговорност и това е причината за по-бързото им узряване. Истина е, че по-голямото дете се нуждае от по-малко помощ от околните. То успява. Не е така с по-малкото дете. Преди всичко друго, то трябва да се справи с проблема да живее заедно с по-големия високомерен брат. Това може да му създаде комплекс за цял живот. Много от нещата, които притежава, са подаяния от брата, който вече е пораснал и не може да ги използва. Стандартът, по който го оценяват, е често по-големият брат. В училището личността му е здраво свързана с тази на брат му: "А да, ти си брат на еди кой си." От него се очаква да се представя отлично в същите области, в които и брат му се е представял. Една голяма част от живота му се превръща в одисея на търсене на самия себе си. По своята природа позицията на по-младия не е позиция на сила или власт. Не се говори за доминиране. По-скоро е позиция, в която човек изчаква и приема това, което идва, след като други са имали право първи да избират. Когато Исус използва думата по-млад, Той е вложил в нея много повече значение, отколкото тя има в днешно време. По-младият брат бил неизменно бунтовник - човек, който нямал никакво социално положение. Системата, в която живеел, го потискала. Успехът в живота му зависел от собствените му способности и от милостта на другите. Животът като цяло и по-специално традицията, не му били благодетели. По-възрастният получавал първородното право, а в някои случаи и цялото наследство. Защо пък по-младият да не се бунтува? Властта винаги била на страната на по-големия. Дори и най-малкото действие на самозащита го заклеймявало като "бунтовник" срещу "по-възрастните", които управлявали. За разлика от по-младия, по-възрастните проявявали законен интерес към съществуващата система. Още с раждането си те осигурявали бъдещото си положение. За тях важел призивът: "Запази си съществуващото положение." "Всичко върви добре. Нека остане в този вид." По-големите са били управителите. Те заемали постовете на власт. За света, в който живеем, тяхното положение било най-изгодното. Но Исус каза, че ние трябва да сме като по-младия - дори и когато сме по-големи. Всяка власт или привилегия, която имаме и не използваме така, сякаш сме в позицията на по-младия, е насилие над природата на Исус. За системите на управление в света и църквата това звучи като обявяване на война.

Издигане на последния

И който иска да бъде пръв, ще бъде от всички последен

Да бъдеш от всички последен - колко много това отговаря на начина на живот на човек, който иска да бъде слуга. И колко много се отличава от човешката ни природа. Когато аз и семейството ми бяхме все още млади, пътувахме с микробус Фолксваген и разпъвахме палатките си на мястото, където бях поел задължението да говоря. Така много добре се съчетаваше работата с удоволствието. След като пропътувахме около 400 километра, обикновено ни заболяваха кокалите от седене и се налагаше да изберем място, където да спрем, за да си починем - понякога това ставаше в някой парк. Можете ли да си представите децата ми как изпълзяват от микробуса и се втурват към единствената люлка в парка, като през целия път до там викат: "Аз съм последен. Аз съм последен"? Не се опитвайте сериозно да си го представите, защото това никога не се случваше, просто защото това никога не става. Нашата човешка природа ни кара да искаме винаги да сме първи. Живеем в един съревноваващ се век, но съревнованието става безсмислено, ако няма първо място, ако не можеш да се проявиш като най-добър или няма с кого да се състезаваш. Много е трудно да се съревноваваш с някой, който е избрал да бъде последен, който отказва да се присъедини към надбягването, за да докаже, че е ненадминат. Независимо от това дали го искам или не, да бъда пръв означава да отпратя някого в по-ниско от моето положение. Превъзходството ми е винаги за сметка на някой друг. Предстои изборът - да задоволявам ли собствените си интереси или да обичам другите и да им служа? Толкова силен е егоизмът ми, че надълго и на широко бих ви доказвал, че Библията ми разрешава да се състезавам и че Бог просто "иска" някой да бъде първи - а кой съм аз, че да споря с Бога? (Често откривам, че съм първи в изкуството на намиране на оправдания.)


Надпревара между сродници

Много обичаи от светското общество са били внесени без проверка в църквата, тъй като изглеждат полезни. Съревнованието е едно от тях. Още от малки в живота си сме пропити от идеята да побеждаваме, да бъдем първи, да получим най-много, да спечелим най-големите награди. В училище ни дават ежедневната доза от този съревнователен дух. По този начин часовете, които биха били скучни, се превръщат в удоволствие. Без съмнение това е добър начин на стимулиране. Работим по-здраво в една добра обстановка на съревнование. Но какви са резултатите от съревнованието в Христовото тяло? Никое тяло не може да оцелее, ако органите му се съревновават един с друг. Тялото е предназначено да бъде здраво и всяка една част да си върши работата, като във всичко сътрудничи с другите. Съревнованието по своята природа е да служи единствено на себе си - то е абсолютна противоположност на природата на Исус, Който се е отдал да служи на другите. Някои специфични характеристики на съревнованието доказват гореказаното. За да има съревнование, трябва да има награда - или някаква материална награда, или наградата да докажеш, че си по-способен от другите и така да бъдеш първи. Преди всичко, да очакваш да получиш материална награда за това, че вършиш Божието дело означава, че или не си разбрал какво пише в Библията, или че не искаш да се подчиниш на Бога:



Второ, да копнееш да господаруваш над другите, означава да не се подчиниш на заповедта да бъдеш последен в полза на другите. Да искаш да заемеш положение над другите е все едно да подхранваш гордостта си. Ако няма гордост постижението да бъдеш по-добър от другите би било безсмислено. Поради стойността на наградата и стремежа ни към нея, съревнованието е склонно да води към измама. Вместо да подхранва в нас добрите качества, то предизвиква в нас появата на неща, които вървят заедно с духа на материализъм и гордост. Открих, че не ме бива да съм победител. Когато докажа, че съм по-добър от някой друг, аз злорадствам. Не мога да се въздържа да не го правя. Това е естествената ми природа. Шегувайки се уж приятелски, често му напомням факта, че съм го победил. Понякога ставам доста противен. Но, ако не ме бива да печеля, още по-малко ме бива да губя. След като съм бил победен, започвам да търся в склада за оправдания. Чувството на завист и възмущение спрямо всеки, който е бил толкова нахален, че да ме победи, избуява. От момента на поражението навлизам във фазата на планиране на мига, в който ще мога да изравня резултата. Един ден осъзнах, че чувствата, които изпитвам, когато губя или печеля много малко подобават на някой, който се нарича християнин. Друг проблем при съревнованието е, че чрез него се измерват само най-незначителните ни действия. Никога не може да се даде награда за духовност или вяра, или любов, защото те не могат да бъдат измерени. Вместо това измерваме някои конкретни физически показатели като броят на посетителите на неделното училище или най-многото събрани пари за мисии. Наградата, давана за такива действия, ни дава и ключа за разбиране на истинската мотивация. Всяко състезание си има своите правила. Кой ги определя? Някой сяда и измисля поредица от правила, които са в зависимост от действията, изисквани от този, който определя правилата. Това е доста произволен начин за управляване на живота ни. И може би най-големият проблем, засягащ здравето на Христовото тяло е, че съревнованието създава толкова много победени и съвсем малко победители. Да принадлежиш на Христос означава да бъдеш победител в контекста на вечността. Всяка дейност, която не поддържа тази реалност, но вместо това подсилва често срещаното човешко чувство за поражение, не съответства на модела, поставен от природата на Исус. Много хора бурно са спорели с мен, че не е лошо да има съревнование в тялото, че е забавно и че си заслужава да го има в зависимост от мотивацията. Но това, което забелязах е, че само хора свикнали да печелят, които по рождение, а не по избор са благословени със силни, добре сложени тела и добър ум, са пламенни в защитата на съществуването на съревнованията. Това още веднъж доказва, правотата на твърдението. От друга страна вярвам, че съревнованието може да бъде оправдано. Първата стъпка към това може да бъде обезценяването на наградите или да се цени участието в самото действие, а не постигнатото (напр. истинската радост от извършваното или от това, че си с приятели). Втората стъпка може да бъде замислянето на игри, в които атлетическите умения не се ценят и в които всеки един, независимо от способностите си, се нарежда на една линия с другите. Третата стъпка може да бъде създаването на ситуации, които изграждат дух на общение, а не на съревнование. Четвъртата стъпка може да бъде измислянето на такива средства, чрез които да се дава на "по-малко почитани части... повече почит", както Павел посочва в I Коринтяни 12:22-25. Трябва да осъзнаем и да се противопоставим на един много коварен проблем, който е може да възникне. Не трябва да казваме: "Тъй като аз съм най-великият, ти бъди първи. Аз ще бъда последен." Колко противно! Не, ако обичаме другите така, както Исус ги обича, ние толкова много ще се радваме те да стигнат до първото място и да изпитат удоволствие от това, че няма и да забележим как в усилията си да им помогнем сме станали последни. Такъв е резултатът на слугата, който изцяло е насочил грижата си към другите. Вълнуващо е да се замислим върху това какво би станало с църквата, ако всички ние започнем да се отнасяме един към друг по този начин. Вярвам, че слугуването, породено от любов, ще вдъхнови членовете на църквата и така ще завладее сърцата на търсещите, че тълпи от хора ще започнат да ни търсят. На любовта не може да се устои. Копнея някой ден да чуя светът отново да казва за нас: "Как само се обичат тези християни!" Поради духа на съревнование сред учениците Си - желанието на всеки да бъде по-голям от останалите - Исус започна да поучава обратното, а именно: кои са качествата на най-големия в царството. Ако искам да живея според поставения от Исус модел, трябва да го оставя да засегне всяка област от живота ми, включително и вътрешната гордост, която ме кара да побеждавам братята си.

"Защото Божието царство не е ядене и пиене, но правда, мир и радост в Святия Дух..." (Римляни 14:17).


Стая в обора

Защото, който е най-смирен между всички вас, той е велик


Не знам да има награди, подходящи за тези, които са най-малки. Тези, които са най-малки, не са такива, за да бъдат прославяни. Желанието да бъдеш най-малък е възможно единствено, ако се чувстваш удобно със самия себе си, такъв какъвто си. Ако смятаме, че е обидно да си развалим репутацията, тогава никога няма да изберем да бъдем най-малкия. Ако в нас съществува нездравата необходимост от чуждо признание, ако жадуваме да се реализираме в живота, тогава няма да се насочим към това да бъдем най-малкия. Ръководителите, отчаяно нуждаещи се от успех, са открили, че наградите и почестите са изгоден начин да манипулират последователите си. Почетни дейци на църквата най-безсрамно са правили компромиси в името на едно бъдещо признание. Както съревнованието действа само, ако е подтикнато от желанието ни за възвеличаване, така и огънят на копнежа за почести се запалва от една черта, абсолютно неприсъща на тази, която е ръководила Исус. Той "се отказа от репутацията си". Начините, чрез които престъпваме Неговата природа в областта на почестите и признанията са толкова явни, че съм избрал само няколко от тях, които да предложа на вниманието ви. Обществото, в което живея, е едно рекламиращо и насочено към обществените отношения общество. Страницата, отделена за църквата в местния седмичник, е изпълнена със същите самоизтъкващи суперлативи, които Холивуд използва, за да представи продуктите си. Колко жестоко би било, ако това е най-малко четената страница във вестника! Индивидуални и кооперативни църковни обществени отношения издават списък с постижения и награди по същия начин, както и светът прави това. Слушането на уводните речи по фестивали и събирания по случай Рождество Христово, в своето превъзнасяне, представлява едно болезнено преживяване. Използването на почетните степени от християнски колежи за получаването на дарения или други подобни изгоди е скандално. В плановете на някои колежи се включва и извличането на полза от суетата на хората и продажбата на книги на тези, които са получили наградите. Някои представители на деноминационните обществени отношения имат за задача да спечелят публични почести, които да ги издигнат в деноминационната йерархия. За мой срам и аз самият съм работил съвсем близко с други хора в измислянето на схеми за даване на награди, предназначени да отприщят тази слабост на човечеството, за да бъдат постигнати целите ни. Как е възможно да пренебрегваме предупрежденията на Писанията и да продължаваме да използваме наградите, за да манипулираме хората и да продължаваме да настояваме те да бъдат използвани, е въпрос, на който липсва отговор. Учението на Исус, относно нещата, които вършим за пред другите, е достатъчно ясно:
Исус ни подканва да даваме в тайно, а няколко изречения по-долу и да се молим в тайно, за да бъдем наградени от Отец ни явно. Но, независимо от всичко, трябва да оставим Отец да ни награди, а не хората. Не е правилно да разсъждаваме, че веднъж станали част от себепочитаща се система, наградата идва от Отец, защото ни е дадена от системата, а не от нас самите. Павел ясно поставя разграничителната линия във II Коринтяни 10:17-18:
"Внимавайте да не вършите делата на правдата си пред човеците, за да ви виждат; инак нямате награда при Отца си, Който е на небесата. И тъй, когато правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерите по синагогите и по улиците, за да бъдат похвалявани от човеците; истина ви казвам: Те са получили вече своята награда." (Матей 6:1-2)

"А който се хвали, с Господа се хвали. Защото не е одобрен тоя, който сам себе си препоръчва, но тоя, когото Господ препоръчва."

"А Исус напредваше в... благоволение пред... човеците".

Двата случая, в които, както изглежда, Исус е бил похвален, не дават достатъчно основания, за да се оправдае изграждането на нашите системи за отдаване на почести. В Лука 2:52 се казва: Но точно тези хора, чието благоволение Той печелеше, по-късно Му се присмяха и Го отхвърлиха, което бе и причина Исус да заяви, че пророкът навсякъде е почитан, освен в родината си. По-късно в пасажа, описващ триумфалното влизане (Матей 21), тълпата, която Го почете, размахвайки палмови клонки и викайки "Осанна", бе същата, която искаше разпъването Му на кръста. Без значение как са получени, почестите от хората са винаги празни от съдържание и кратковременни. Единствената награда, към която можем законно да се стремим, единствената награда, чиято стойност е вечна, е "...наградата на горното от Бога призвание в Христа Исуса" (Филипяни 3:14). Това "горно призвание" е призванието да бъдем слуги.


Когато страноприемницата е препълнена

Да бъдеш най-малък не е да стоиш в мазето, където се събира ленивата, неадекватна, апатична сган. Според природата на Исус, да бъдеш най-малък е избор, който правиш, имайки толкова високо мнение за другите, че ти се иска да направиш всичко според силите си, за да се издигнат те, като накрая, вследствие на усилията ти в тяхна полза, оставаш най-малък... без дори да забележиш това. Много малко хора могат да стигнат до върха в този живот. Някои биват наранени, други обезкуражени. Но дори и всички да можеха да стигнат, на върха има толкова малко място, че и тези, които заслужават да са там, ще се провалят. Страноприемницата, наречена слава и богатство, е винаги пълна точно тогава, когато си мислиш, че вече си успял. Толкова много кандидати за най-добрата работа, толкова високи цени за най-хубавите жилища, че просто няма място. Но има едно място, където винаги можеш да намериш свободна стая. Нарича се обор. Оборът е малък и мръсен, там живеят животни, но там е мястото, където Синът на Бога, най-великият в царството, слугата, бе роден. Изглежда, че има достатъчно място, когато става дума за слугуване. Не са много хората, които се борят, за да се настанят в обора. Ако наистина обичате хората и искате да им служите, за вас винаги ще има място. Може би няма да има човешки похвали и награди, но място винаги ще има. Мария чу ангела, че от нея ще се роди Месия, разбра кои са горди и кои смирени и може би тогава разбра и за оборите. И тя каза:


"Величае душата ми Господа, и зарадва се духът ми в Господа Спасителя мой. Защото погледна милостиво на низкото положение на слугинята Си; И, ето, от сега ще ме ублажават всичките родове. Защото Силният извърши за мене велики дела; И свято е Неговото име. И през родове и родове Неговата милост е върху ония, които Му се боят. Извърши силни дела със Своята мишца; Разпръсна ония, които са горделиви в мислите на сърцето си. Свали владетели от престолите им. И въздигна смирени. Гладните напълни с блага. А богатите отпрати празни. Помогна на слугата Си Израиля, за да помни да покаже милост към Авраама и към неговото потомство до века." (Лука 1:46-55)

И така, откриваме Исус в скромни места - в оборите, сред бедните, откриваме, че е слуга, смирен, за пример, че е като дете, че е като най-младия, като последния и като най-малкия. И където е Той, там е и неговия слуга.

"Имайте в себе си същия дух, който беше и в Христа Исуса; Който като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенството с Бога, но се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците; и, като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст. Затова и Бог Го превъзвиши и Му подари името, което е над всяко друго име; така щото в Исусовото име да се поклони всяко коляно от небесните и земните и подземните същества, и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца." (Филипяни 2:5-11)
Сбогом на насилническата тактика

Христос Исус не счете, че трябва твърдо да държи равенство с Бога

Павел стига до дълбочините на личността и природата на Исус в посланието си до църквата във Филипи. Той използва някои от описанията, които сам Исус даде в поученията Си за най-големия в царството. Но също така прибавя и някои свои нови прозрения: "Имайте в себе си същия дух, който беше и в Христа Исуса; Който като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенство с Бога: (Филипяните 2:5-6). Ако трябва с най-прости думи да кажем как се тълкува този пасаж, то там се говори, че независимо от това, че бе достоен поради равенството си с Бога, Исус не се опита да превземе царството насила. Огромни суми пари се използват днес в света за въоръжаване, но Исус ценеше хората твърде високо и затова не искаше да ги насилва. Със сигурност Той можеше да извика легиони ангели, за да Го спасят от кръста и да отмъстят на тълпата, която се отнесе зле с Него. Но, Той не го направи. Нищо не можеше да Му попречи да обикаля из страната, да сграбчва хората за вратовете и да ги заплашва с космическо изтребване, ако не Го последват. Но, не го направи. Той се отказа от всичко, което би могло да разруши или да попречи на способността ни да избираме. Любовта действа по този начин. Матей цитира Исайя, за да разкрие нежността на Исус: "Ето Моят служител, Когото избрах, Моят възлюбен, в Когото е благоволението на душата Ми; Ще положа Духа Си на Него, И Той ще възвести съдба на народите. Няма да се скара, нито да извика, Нито ще чуе някой гласа Му по площадите; Смазана тръстика няма да пречупи, И замъждял фитил няма да угаси, Докато изведе правосъдието към победа." (Матей 12:18-21)




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница