Отпечатано в България преводач

Нямаме подходяща фраза, с която да обясним думите смазана тръстика и замъждял фитил. Най-близко по значение на това, което Исус казва, е: "Той няма да ритне някого, който е паднал и търси и най-малката искра надежда в хората, за да разпали огън от нея." Когато бях в "Бой Скаутс" палехме огън като използвахме кремък или като триехме пръчки една в друга. Вземахме шепа лесно запалим материал, наречен прахан и го поставяхме там, където биха попаднали искри от кремъка или топлина от пръчките, която да го накара да затлее. Ако действахме бързо, в прахана скоро се появяваше искра. Никога не видях някой да погледне на тази единствена искра и да я потуши с отвращение, оплаквайки се, че това е само една искра. Напротив, хората вземаха прахан в шепите си и го разпръскваха върху искрата, опитвайки се по този начин, с духане, да осигурят допълнително кислород, за да се появи пламък. Всичко това много добре описва начина, по който Исус се отнася към нас, а от друга страна е толкова неприсъщо за начина, по който ние се отнасяме един към друг. Като преподавател в колеж се налага да поставям оценки. Това е най-неприятната част от работата ми. Според системата, ако хората не отговарят на поне шестдесет и пет процента от поставения от мене стандарт, те не заслужават да бъдат повече в присъствието ми. Трябва да отидат някъде другаде. За нещастие, съзнателно или не, ние оценяваме хората, когато правим нашата обща преценка. Ако не отговарят на повечето от критериите ни за качествени хора, тогава спираме да търсим начини да им дадем възможност да бъдат наши приятели. В църквата, ако някой не успее да живее поне до осемдесет процента според нашите догми, тогава нямаме време да се занимаваме с този човек. Колко се различава нежната покана на Исус от осъдителните тиради, тихи или гръмовни, които изсипвам върху отрудените и обременени хора:

Другото значение (допълнение към вече казаното) на Филипяни 2:5-6, което също говори за ненасилническото вземане на царството е, че Исус не е бил воден от сляпа амбиция. Когато целите са от най-високо естество и представят вечни ценности, тогава е трудно да се поддържа в подходящо равновесие методът за постигането на тези цели. Всички сме чували въпроса: "Целта оправдава ли средствата?" Сигурно Исус, имайки най-високите цели, е бил свободен да използва всякакви средства, необходими за постигането на дадена цел, но е отказал да бъде сляпо воден от тях. Всеки, който е работил в промишлеността или в коя да е човешка икономическа система, е запознат с безскрупулните методи, използвани от по-амбициозните, за да се издигнат или да увеличат доходите. Такова увеличение обикновено е за сметка на някой друг. В църквата също някои хора стават пионки в ръцете на други или камъни, върху които другите стъпват, за да постигнат целите си, дори и толкова приемливи цели като разпространяването на евангелието.

Христос Исус.. се отказа от всичко

"И един от фарисеите Го покани да яде с него; и Той влезе във фарисеевата къща и седна на трапезата. И ето, една жена от града, която беше грешница, като разбра, че седи на трапезата във фарисеевата къща донесе алавастрен съд с миро. И като застана отзаде при нозете Му и плачеше, почна да облива нозете Му със сълзи и да ги изтрива с косата на главата си, целуваше нозете Му и мажеше ги с мирото. А като видя това фарисеят, който Го бе поканил, думаше в себе си, казвайки: Тоя, ако беше пророк, щеше да знае коя и каква е жената, която се допира до Него, че е грешница." (Лука 7:36-39)

Един добър фарисей никога не би разрешил на някоя жена (още по-малко като тази) дори да го докосне пред погледите на хората. Но в този случай, една жена с лоша репутация започва да гали краката на Исус по единствения за нейните умения начин. Вместо да я осъди за това, Исус порицава критично настроения фарисей и показва уважение към тази покайваща се жена, която не престава да целува нозете Му, откакто е пристигнал. Имам приятел в един огромен град, където проституцията е законна и жените се показват в стаи, така че клиентите могат да си изберат тази, която им харесва. Той е уважаван пастир, на когото Бог е заръчал да помогне на тези жени. Той осъзнал, че никой не го е грижа за тях. Всички, които биха могли да им помогнат, отбягват мястото, където са те, за да не опетнят собствената си репутация. Той започнал да влиза в тези домове и да говори там с жените. В началото те се опитали да се държат еротично, но бързо осъзнали, че той не е там, за да се възползва от телата им и започнали да говорят с него за Христос и действителния свят. Този пастир рискува собствената си репутация и доброто си име за тежестта на любовта. Подозирам, че и Исус е правил същото. Ако аз наистина съм пътешественик или чужденец в този свят, аз не се нуждая да се държа за нещо, което може да ми гарантира успех в него - нито за моето добро име, нито за това, което притежавам.
Това, което притежаваме, е девет десети...

Павел ни дава още по-задълбочено виждане за това какво означава за Исус да се откаже от всичко във II Коринтяни 8:9: "Защото знаете благодатта на нашия Господ Исус Христос, че богат като бе, за вас стана сиромах, за да се обогатите вие чрез Неговата сиромашия." Независимо от това как тълкуваме този стих - беден по дух или финансово беден - резултатът е силно разтърсване на собствената ни природа. След като получа едно ново виждане за природата на Исус, започвам да разбирам защо Той казва, че е по-трудно за богатия да влезе в царството, отколкото за камила да мине през иглено ухо. Притежаването на богатство е може би най-сериозната пречка за израстването ни в природата и начина на живот на Исус. Богатият има да се отказва от толкова много неща. Когато Исус разговаряше с богатия млад управител, който положил искрени усилия да живее и да мисли праведно, и откри, че той е завладян от собственото си богатство, последното наставление, което му даде беше: "Иди продай все що имаш и дай на сиромасите". Удивлявал съм се от това колко много хора (в това число и аз) се опитват да дадат рационално обяснение на желанието си да са богати, заявявайки, че искат това, за да могат да помагат на хората с парите си. А междувременно не проявяват и най-малкото желание да служат на хората. Разбира се, Исус познаваше сърцата на хората и знаеше как най-добре да се съпротивлява на изкушенията, поставени пред Него. Неговите наставления не бяха: "Иди продай всичко, което имаш и го дай на Бога чрез моята организация". Нито пък бяха: "Покажи любовта и всеотдайността си като продадеш това, което имаш и го дадеш на Мен, който съм Господ." Всичко друго изглеждаше, че е наред при младия управник. Може би изпълнението на Исусовото наставление е било единствената стъпка, която му е липсвала, за да може да обикне истински хората. Но също така е вярно и това, че Исус не е казал на всичките си богати приятели, че трябва да продадат всичко, което имат и да го раздадат на сиромасите, така както каза на младия богат управник. Той има силно развито чувство за това къде е нашето богатство и сърцето ни. Исус не бягаше от последствията от това, което казваше за богатството, независимо, че не винаги учениците Му разбираха това, което говореше, а още по-малко пък беше оценявано от фарисеите. Те смятаха, че притежаването на богатство е знак за Божието благоволение над тях и че хората, които са бедни, са такива поради недоволството Му от тях. Исус непрекъснато преобръщаше ценностната система на света:

Парите спадат към Кесаревата област, независимо от това дали на тях пише: "В Бога вярваме" или не. Те са от света - символът, около който се трупа алчността ни. В този век желанието за "повече" е накарало много родители да работят на няколко места, за да осигурят на семейството си повисок стандарт на живот. В своя стремеж към превъзходство, те са лишили децата си от най-скъпоценния от всички подаръци от самите себе си. Моля се за едно поколение, което да приеме по-нисък стандарт на живот, за да се отдаде на семейството си и на другите хора. Хората са областта, в която Бог работи. Неговият надпис е върху нас. Той ни е създал по Своя образ и ние трябва да бъдем дадени на Него. Това, че е станал беден не е било, за да създаде драматично шоу, с което да впечатли света, нито за да си докаже, че може да го направи. Не, Той стана беден заради нас, за да станем ние богати чрез Неговата бедност.

Много лесно загубваме от погледа си правилните приоритети, когато вземаме практически решения в живота си. Нека да вземем като пример избора ни по отношение на църковните сгради. Църковните сгради, които имаме, не са били част от ранната църква и със сигурност не са нещо, което Исус е заповядал. Те стават съвместими с природата на Исус само чрез прилежно търсене и осъзнаване. Когато решаваме къде да построим църква, ние вземаме социологическо решение относно това коя прослойка хора ще се чувстват удобно да идват там. После, когато трябва да решаваме в какъв архитектурен стил да бъде, вземаме друго социологическо решение относно това кой ще се чувства удобно да присъства в църквата. С всеки нов избор броят на хората намалява. Когато избираме каква литургична форма ще има богослужението, ние вземаме друго социологическо решение относно това кой ще се покланя на Бога заедно с нас. Изборът на стил на обличане, на книги за четене или на различни правила и ограничения още повече стесняват кръга на хората, които ще посещават църквата. Изглежда, че целият подход на Исус премахва тези ограничения. Той отвори широко ръцете Си за отрудените и обременените. Всичко, което правим така, че да се затвори вратата за тази група хора, не е съвместимо с природата на Исус. Едно от най-ужасните неща, промъкнали се в процеса на вземане на решение относно църковните сгради, е изявлението: "Исус заслужава най-доброто". Съгласен съм, че Той наистина го заслужава, но проблемът е, че ние нямаме и най-малка представа какво е най-добро, докато не разберем в пълнота природата на Исус и не започнем да се стремим към нея. В противен случай ще започнем да приписваме материален разкош на Този, който непрекъснато избягваше точно такава себепрослава. Мисля, че това, което имаме предвид, е: "Ние заслужаваме най-доброто". Как е станало така, че сме изкривили евангелието до такава степен, че по-голямата част от дохода на църквата да се изразходва за сгради, вместо да се използва за хората? Светът се е изправил и вика: "Егоисти!" Ако сме истински пътници, които само преминават през този свят, какъв е смисълът да изразходваме такава голяма част от времето, енергията и запасите си във физическо строителство, когато нуждите на хората остават незадоволени?

Ако се налага да избираме сграда или строителен проект за църква, би трябвало да си зададем няколко въпроса. Ще ни даде ли тя възможност да станем по-добри слуги? Ще ни накара ли да се държим господарски с другите? На какво ще бъдем ние пример в тази сграда? Можем ли да се смирим в нея? Можем ли да бъдем като децата в тази сграда? Тя резултат на наша амбиция ли е? Ако трябваше лично да платим за нея, бихме ли я построили? Хората ще си мислят ли за нас, че сме се отказали от репутацията си с тази сграда? Бихме ли умрели за тази сграда или можем и без нея? По какъв начин ще я пазим от хора, които биха я рушили? Ще им разрешаваме ли да цапат килима? Ще ги пускаме ли да влизат боси? А босите ще се чувстват ли все пак удобно като влязат? Има ли някакви предмети, които да увековечават други личности, освен личността на Христос? Има ли в сградата скамейки или области, за които се "разбира", че са запазени за определени хора? По какъв начин можем да различим бедните от богатите в тази сграда? Ако трябва да имаме сгради, нека престанем да използваме модела на театрите от последните векове, където представлението на сцената е най-важното нещо и всички места са съобразени с това. Нека започнем да проектираме сгради, които ще спомогнат взаимоотношенията в тялото да се задълбочат и които ще ни дадат възможност да изпълним призива да се обичаме един друг. Нека се знае, че действието се развива в събранието и че Бог, а не нашата структура, е центърът на нашето поклонение. Нека престанем да участваме в рекламните страници на вестниците, които дават информация къде какво представление има, в усилията си да примамим рибата от някой друг аквариум. Каквито и сгради да имаме, нека ги оползотворяваме седем дни в седмицата, за да бъдем добри настойници. И каквото и да построим, нека не се държим здраво за него, знаейки, че тези неща, които могат да бъдат разклатени, ще бъдат поклатени, а само вечните ще устоят.
До земята

Като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците; и като се намери в човешки образ

Църковен служител на висок пост веднъж изрази пред мен страха си от това, че според него съм описвал Исус, използвайки прекалено човешки термини. Той чувствал, че съм бил твърде близо до хуманизма. Едва ли е така. Хуманизмът признава единствено човека за Бог. Но Исус беше и съвършен Бог, и съвършен човек. Ако е бил наистина човек, то Той е бил точно такъв, какъвто съм аз, човек със същите изкушения и страсти. Авторът на Евреи ни открива, че:
Изкушен така, както съм и аз изкушаван? Синът на Бога? Това е малко трудно за вярване, но е истина. Понякога си мисля, че съм поставен пред такива изкушения, пред които Исус едва ли се е изправял, но Той е бил във всичко изкушен като нас. Яков пише следното:
"Нямаме такъв първосвещеник, който да не може да състрадава с нас в нашите немощи, а имаме Един, Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак без грях" (Евреи 4:15).

"А който се изкушава, се завлича и подлъгва от собствената си страст" (Яков 1:14).

Означава ли това, че структурата на страстта на Исус е същата като моята? Явно е така, защото това е източникът на изкушение - когато се завличаме и подлъгваме от собствената си страст. Но, въпреки това,Той беше без грях. Чувствам се насърчен от факта, че независимо от това, че Исус е бил като мен, Той е имал способността да се подчини напълно на Отца Си, а сега предава тази Си способност, както и безгрешността Си на мен. Исус е бил сто процента човек - изпотявал се е, миришел е, къпел се е, имал е естествени нужди. Бил е сто процента човек и сто процента Бог. Това ме освобождава да бъда смирен, да нося своята човешка природа, да не се опитвам да я крия в присъствието на приятели, да не си слагам маската на духовност, ако ми липсва такава, да се науча да бъда честен относно себе си, да приемам прошка и сам да прощавам.
Живот без тежест

Нищо не е толкова редовно, колкото плащането на сметките. Повечето от нас никога не могат да избягат от тежестта на дълговете си, въпреки че така копнеем да бъдем свободни. По същия начин, когато станем на тридесет години, можем да напишем дълъг списък с неща, които бихме искали да не сме казвали или правили - грехове спрямо други хора, за които носим чувството на вина. И в същото време можем да напишем списък с несправедливостите, които сме преживели, спомените, които събуждат гняв в нас и прибавят горчивина към товара, който носим. Тежестта от дълговете, прегрешенията и огорчението са все тежести, които отнемат мира и пречат на правилните ни взаимоотношения с другите - тежести, които могат да бъдат отхвърлени единствено чрез простителност. Слугуването на хората знае как огорчението осакатява слугата и го прави безполезен, слугуването иска за другите тази свобода, която идва от простителността. Исус избра простителността като основна черта на тези, които Го следват: